Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 18.05.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито съдебно заседание
на осемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова
в.гр.дело № 9973 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
С решение № 221172 от
25.09.2017 г. по гр.д.№ 52222/2010 г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 50
състав, са прогласени на основание чл.26, ал.1, предл.
второ ЗЗД нищожността на договори, обективирани в
нотариален акт № 131, том VI, рег. № 37349, дело № 104731.12.2003 г. на
нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, в нотариален акт № 062, том
I, рег. № 4008, дело № 58/17.02.2004 г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в
регистъра на НК, както и в нотариален акт № 064, том II, рег. № 14403, дело № 252/01.06.2009
г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, поради липса на
предмет. Признато е за установено на основание чл. 108 ЗС, че В.Г.Н., ЕГН **********,
е собственик на основание дарение, върху 1/3 идеална част от подпокривно пространство в сграда, находяща
се в гр. Банкя, Столична община, ул. ********,
изградено в груб строеж, със застроена площ от 124,50 кв. м., като е осъдена Е.С.Г.-Т.,
ЕГН **********, да предаде на В.Г.Н., ЕГН **********, владението върху описания
имот.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба е подадена от Д.И.Д. и К.И.Д., чрез
процесуалния им представител адв. А.П.. Изложени са
съображения за неправилност на обжалваното решение, като се сочи, че ищецът не
е доказал, че е собственик на идеална част от процесното
таванско жилище. Твърди се, че таванското жилище е било собственост на
ответницата К.Н. на оригинерно основание – по силата
на чл. 92 ЗС чрез строителство в собствен имот. Сочи се, че от представените по
делото доказателства, както и от заключението на вещото лице, се установява, че
процесният тавански етаж се състои от самостоятелно
жилище, изградено в груб строеж, като става дума за обща част. Твърди се, че
съдът не е обсъдил първия нотариален акт, с който ответницата е прехвърлила 1/3
от процесното подпокривно
пространство. Сочи се, че изводите на първоинстанционния
съд, че въпреки че процесното таванско жилище било
обособено на груб строеж, то поради това, че нямало одобрени проекти и
разрешение на строеж, от изграждането си до днес представлявало обща част по
предназначение. Позовава се на приетото
в Тълкувателно решение № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, като сочи, че бил
пренебрегнат въпросът относно предмета на сделките с реално определена част от
недвижим имот, която е било възможно да бъде обособена като самостоятелен имот
към датата на тяхното сключване. Сочи се, че дори да се приеме, че процесното таванско жилище, изградено на груб строеж, не е
съществувало като самостоятелен обект към датата на най-старата от процесните сделки, след като към тази дата е било възможно
таванският етаж да бъде обособен като самостоятелно жилище, тази сделка има
предмет. Без значение било обстоятелството, че процесното
таванско жилище нямало одобрени строителни книжа и не било въвеждано в
експлоатация. Прави се искане да бъде отменено първоинстанционното
решение в цялост и да бъдат отхвърлени исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба е подаден от В.Г.Н.,
чрез адв. П.П.. Изложени са
съображения за неоснователност на въззивната жалба,
като се сочи, че първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно. Позовава се на заключението на вещото лице, като се
сочи, че от същото се установява, че подпокривното
пространство е обща част. Прави се искане решението да бъде потвърдено.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е подаден отговор и от Д.А.Г., чрез особения ѝ представител адв. Л.Г.. Сочи се, че подадената въззивна
жалба е основателна. Навеждат се доводи, че съдът е пропуснал да се произнесе
по направеното от тази ответница оспорване валидността на нотариалния акт, по
силата на който ищецът черпи правото си на собственост. Сочи се, че съдът се е
произнесъл свръхпетитум по отношение на иска по чл.
108 ЗС. Прави се искане за обезсилване, евентуално отмяна на първоинстанционното решение.
С решение от 3.04.2019 г. е
допусната поправка в диспозитива на посоченото
по-горе решение, като е допълнен същия с абзац 3, както следва: осъдени са на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК К.В.Н., С.Ц.Г., Д.А.Г., Д.И.Д., К.И.Д. и Е.С.Г.-Т.
да заплатят на В.Г.Н. сумата от 2 112,14 лв. – разноски по делото.
Решението за допускане на
поправка на очевидна фактическа грешка е обжалвано от въззивниците
Д.Д. и К.Д., като същите сочат, че доколкото исковете
са неоснователни, законна последица от отхвърлянето им от въззивна
инстанция е отмяна на първоинстанционното решение и в
частта за разноските.
Подаден е писмен отговор от Д.А.,
като същата се присъединява към въззивната жалба
срещу решението по чл. 247 ГПК.
В откритото съдебно заседание,
проведено по делото, ищецът уточнява, че ревандикационният
иск е предявен единствено срещу ответницата Е.С.Г.-Т..
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно
и допустимо. По същество същото е правилно.
Предявени са обективно,
субективно и кумулативно съединени искове по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и иск по чл.
108 ЗС.
Предявен е иск с
правна квалификация по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД от В.Г.Н. срещу К.В.Н. и С.Ц.Г.
и Д.А.Г. за установяване нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим
имот, обективиран в нотариален акт № 131, том VI,
рег. № 37349, дело № 104731.12.2003 г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в
регистъра на НК, по силата на който ответницата К.В.Н. продава на съсобственика
си и ответник С.Ц.Г. собствените си 2/3 идеални части от съсобствения
им недвижим имот, а именно: подпокривното
пространство от жилищна сграда, находяща се в гр.
Банкя, ул. ********, заедно със съответните идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, върху който е
построена сградата, без самия УПИ, съставляващ УПИ № V-2115 по плана на гр. банкя, целият с площ от 350,00 кв. м., при съседи по скица:
улица, УПИ VI-1672,
УПИ IХ-461
и УПИ ХХ-461, за сумата от 483,40 лв.
Вторият предявен иск с
правна квалификация по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД от В.Г.Н. е срещу С.Ц.Г., Д.А.Г.,
Д.И.Д. и К.И.Д. и е за установяване нищожност на договор за покупко-продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 062,
том I, рег. № 4008, дело № 58/17.02.2004 г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в
регистъра на НК, в частта, с която ответниците С.Ц.Г.
и Д.А.Г. продават на ответниците Д.И.Д. и К.И.Д.
собственият си недвижим имот, придобит по време на брака им и представляващ
съпружеска имуществена общност, а именно: цялото подпокривно
пространство на жилищна сграда, находяща се в гр.
Банкя, ул. ********, заедно със съответните идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, върху който е
построена сградата, без самия УПИ, съставляващ УПИ № V-2115 по плана на гр. Банкя,
целият с площ от 350,00 кв. м., при съседи по скица: улица, УПИ VI-1672, УПИ IХ-461 и УПИ ХХ-461, за сумата
от 6 218,00 лв.
Третият предявен иск с
правна квалификация по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД от В.Г.Н. е срещу Д.И.Д., К.И.Д.
и Е.С.Г.-Т. и е за установяване нищожност на договор за покупко-продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 064,
том II, рег. № 14403, дело № 252/01.06.2009 г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. №
258 в регистъра на НК, по силата на който ответниците
Д.И.Д. и К.И.Д. продават на ответницата Е.С.-Г.Т. подпокривно
пространство на жилищна сграда, находяща се в гр.
Банкя, ул. ********, заедно със съответните идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, върху който е
построена сградата, без самия УПИ, съставляващ УПИ № V-2115 по плана на гр. Банкя,
целият с площ от 350,00 кв. м., при съседи по скица: улица, УПИ VI-1672, УПИ IХ-461 и УПИ ХХ-461, за сумата
от 6 500,00 лв.
Предявен е и иск с
правна квалификация чл. 108, ал. 1 ЗС от В.Г.Н. срещу Е.С.Г.-Т.. Направеното
искане е за осъждане на тази ответница да предаде владението върху процесния недвижим имот, като в тази връзка ищецът е
направил и уточнение на исковата си молба пред въззивната
инстанция, че ревандикационният иск е предявен
единствено срещу ответницата Г.-Т.. Ето защо следва да се приеме, че решението
на първоинстанционния съд, с което този иск е уважен,
е влязло в сила. Въпреки че по исковете за нищожност на договорите ответниците имат качеството необходими другари, то по
отношение на ревандикационния иск, предвид изричното
уточнение на ищеца, че същият е предявен само срещу ответницата Г.-Т., страните
нямат качеството нито обикновени, нито необходими другари, като по отношение на
въззивниците Д. и на въззивницата
Д.Г. липсва надлежната процесуална легитимация да обжалват решението на първоинстанционния съд в тази част. Предвид факта, че
същите в откритото съдебно заседание пред въззивната
инстанция изрично са посочили, че поддържат въззивните
си жалби срещу решението и в тази част, въззивният
съд намира, че същите следва да бъдат оставени без разглеждане в частта, с
която се обжалва решението, с което е уважен искът по чл. 108, ал. 1 ЗС срещу
ответницата Г.-Т., която от своя страна не е подала въззивна
жалба срещу решението и не се е присъединила към въззивната
жалба на ответниците Д.. Ето защо въззивният
съд не следва да обсъжда развитите във въззивната
жалба и отговора на Д.Г., с който същата се е присъединила към жалбата, доводи
за неправилност на решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с
правно основание чл. 108, ал. 1 ЗС.
Ищецът извежда правния
си интерес от предявяване на исковете като твърди, че по силата на нотариален
акт № 198, т. ІІ, рег.№ 11022, дело № 371/2006 г. по описа на нотариус Ц.С.,
рег. № 30 в Регистъра на НК, същият е собственик на трети етаж от жилищна
сграда, находяща се в гр. Банкя, ул. ********,
застроена в УПИ V-2115 от квартал 70 по плана на гр. Банкя, заедно с 1/3 от
таванския етаж на сградата, заедно с гараж, находящ
се в северозападната част на сутерена на сградата. Сочи, че подпокривното
пространство /тавански етаж/ е обща част и в качеството си на собственик на
самостоятелен обект в сградата, той е активно легитимиран да предяви искове за
обявяване нищожността на договорите, с които са извършени разпоредителни сделки
подпокривното пространство.
От приложените и
приобщени по настоящето дело гр.д. № 69/2010 по описа на Софийски районен съд, гр.
д. № 2323/2011 г. по описа на Софийски градски съд и гр.д. № 3990/2013 г. на
Върховния касационен съд, І гражданско отделение, се установява, че с искова
молба от 23.12.2008 г. В.Г.Н. е предявил иск срещу Д.И.Д., К.И.Д., Е.С.Г.,Р.П.С.и
Р.М.А.Х.С., за делба на таванските помещения, намиращи се в жилищна сграда в
гр. Банкя, ул. ********, застроена в УПИ V-2115 от квартал 70 по плана на гр.
Банкя. По образуваното по тази искова молба гр.д. № 69/2009 г. е приет за
съвместно разглеждане и инцидентен установителен иск,
предявен от Д.И.Д. и К.И.Д. за признаването им по отношение на В.Г.Н. за
единствени собственици на процесния тавански етаж. С
решение № 11-ІІ-55 от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 69/2009 г. на Софийски районен
съд, ІІ гражданско отделение, 55 състав, е отхвърлен предявеният от В.Г.Н.
срещу Д.И.Д., К.И.Д., Е.С.Г.-Т.,Р.П.С.и Р.М.А.Х.С. иск за делба на подпокривното пространство – тавански етаж с площ от 120
кв.м в сградата, находяща се в гр. Банкя, ул. ********, застроена в УПИ
V-2115 от квартал 70 по плана на гр. Банкя. С решението е отхвърлен и искът,
предявен от Д.И.Д. и К.И.Д. за признаването им по отношение на В.Г.Н. за
единствени собственици на процесния тавански етаж. В
мотивите на решението е прието, че подпокривното
пространство не представлява самостоятелен обект на собственост, тъй като има
статут на обща част по предназначение по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, която не
може да бъде обект на прехвърлителна сделка, нито на
съдебна делба. Установителният иск е бил отхвърлен,
тъй като районният съд е приел, че нотариалният акт, с който се легитимират
ищците Д., не е произвел действие по отношение на прехвърляне на идеални части,
несъответни на приспадащата се на прехвърлителите
идеални части от общите части на сградата. С решение от 27.12.2012 г. по гр.д.№
2323/2011 г. на Софийски градски съд, ІІ А състав, първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен установителният
иск за собственост, е било потвърдено. В мотивите на Софийски градски съд се
сочи, че процесните транслативни
договори, с които етажните собственици са се разпоредили с това подпокривно пространство, са нищожни поради невъзможен
предмет. С определение по гр.д. № 3990/2013 г. на Върховния касационен съд, І
гражданско отделение, не е допуснато касационно разглеждане на жалбата на Е.С.Г.-Т.
срещу решението от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 2323/2011 г. на Софийски градски
съд, ІІ А състав.
По настоящето дело
ищецът твърди, че посочените разпоредителни сделки, обективирани
в нотариален акт № 131, том VI, рег. № 37349, дело № 104731.12.2003 г. на нотариус
Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, в нотариален акт № 062, том I, рег. №
4008, дело № 58/17.02.2004 г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на
НК, както и в нотариален акт № 064, том II, рег. № 14403, дело № 252/01.06.2009
г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, са нищожни поради невъзможност
на предмета.
Като доказателство по
делото е представено удостоверение за търпимост № АГ 94-К-94/6.07.2002 г.,
издадено от район „Банкя“, което удостоверява, че в УПИ V-115 от кв. 70 по
плана на гр. Банкя, собственост на К.В.Н., е построена жилищна сграда на три
етажа, като І и ІІ етаж са по одобрен архитектурен проект и разрешение за
строеж № 9/13.02.1986 г. Посочено е, че през 1987 г. е построен ІІІ етаж и подпокривно пространство /тавански етаж/. Трети етаж се
състои от антре, кухня, дневна, спалня, две стаи, мокро помещение и санитарен
възел. Застроената му квадратура е 120 кв.м. Посочено е, че таванският етаж е
без разделение, като в тази връзка се сочи, че съгласно § 16, ал. 1 от ПЗР на
ЗУТ, трети и тавански етаж са в режим на търпимост, не подлежат на премахване и
забрана за ползване и могат да бъдат предмет на прехвърлителни
сделки.
Представено е и
удостоверение от 26.10.2010 г. на район „Банкя“, в което е посочено, че
таванският етаж /подпокривното пространство/ се явява
общо помещение и е със застроена квадратура от 120,00 кв.м, като в
деловодството на район „Банкя“ нямало данни за внесена документация, за
преустройство, реконструкция или обособяване на самостоятелно помещение в подпокривното пространство на жилищната сграда.
От заключението на
допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че
таванското помещение е изградено жилище в груб строеж, с разпределение,
идентично като на жилищните етажи в сграда, като част от преградните стени не
са напълно завършени. Според вещото лице таванският етаж отговарял по
техническите си характеристики на изискванията на ЗУТ и наредба № 7 за жилищен
обект. Същото сочи, че този обект не принадлежи към никое от останалите жилища
в сградата, а представлява самостоятелен обект, изграден в таванския етаж на
сградата. Сочи, че таванският етаж е със застроена площ от 124,50 кв. м, от
които застроената площ на стълбищната клетка е 11,10
кв.м, а на изградения обект – 113,40 кв.м.
В откритото съдебно
заседание вещото лице сочи, че е работила и по представената по гр.д.№ 69/2009
г. на СРС /надлежно приобщено от първоинстанционния
съд с протоколно определение от 13.03.2016 г./ скица, като червената линия
отразява височините, от които височината е над 2,30 м. Зелената линия фиксирала
височина от 1,50 до 1,10 в краищата, като сочи, че минималната позволена от
закона височина е 1,50 м. Сочи, че към момента на извършения от нея оглед, състоянието
на имота не било променено спрямо констатираното по предходни експертизи /имат
се предвид експертизите, извършени по гр.д. № 69/2009 г. на СРС – делбеното производство/. Сочи, че подпокривният
етаж е неизползваем, недовършен. Изграден бил в груб строеж, но нямало
довършителни работи, освен поставени по прозорците дограми. Доколкото не бил
завършен, нямал разрешение за ползване, а бил в режим на търпимост.
Страните са изразили
становище за приемане заключението на вещото лице, като не са оспорили констатациите
на същото.
По делото е разпитан
свидетелят И.Д., който сочи, че живее в гр. Банкя и от 2000 г. познава
собствениците на процесния имот – К., брат ѝ и
сестра ѝ. Той завел първите купувачи на процесния
имот – С. и Д. от Р.. Сочи, че цялата къща била собственост на К.Н., който
прехвърляла самостоятелни обекти от нея. Сочи, че таванският етаж е в груб
строеж, неизползваем е към момента, имало „боклуци“ там и никой не го ползвал.
Бил информиран от „хората“ /вероятно се има предвид ответниците
Д.Г. и С.Г./, че ще си затворят етажа /т.е. че ще го довършат/.
Въззивният съд, като взе предвид доказателствата по делото, намира следното от
фактическа и правна страна:
На първо място налице
е правен интерес за ищеца от предявяване на исковете за установяване нищожност
на процесните разпоредителни сделки, тъй като същият
извежда активната си процесуална легитимация и правния си интерес от
обстоятелството, че е собственик на самостоятелни обекти в сградата – трети
етаж и гараж, и именно в качеството си на етажен собственик атакува сделки, с
които счита, че са извършени действия на разпореждане с обща част на сградата –
подпокривното пространство.
Установява се, че с
договор за замяна на недвижим имот с лек автомобил, обективиран
в нотариален акт от 1.11.1983 г. по дело № 4433/1983 г., т. ХХVІІІ, по описа на
нотариусИ.при Софийски районен съд /л. 73 от първоинстанционното дело/, В.М.С.е прехвърлил на ответницата
К.В.Н. свой собствен недвижим имот – празно дворно място от 350 кв., находящ се в гр. Банкя, парцел V-2115, квартал 70. В замяна
ответницата Н. е прехвърлила собствения си лек автомобил, марка „Москвич“, на В.М.С..
Видно от две заявления от 6.07.1986 г., подадени от К.В.Н. /л. 75-77 от първоинстанционното дело/, същата е учредила право на
строеж в полза на брат си Г.В.Н. – за първи жилищен етаж от процесната
сграда, както и на сестра си Габриела В.Н. – за втори жилищен етаж от процесната сграда. За сградата е налице архитектурен
проект, като същият касае изграждането на двуетажна жилищна сграда на К., Г.и Г.Н..
От печата, положен върху чертежите, е видно, че за проектираната сграда е
издаден и позволителен билет № 9/13.02.1986 г. Предвидено е изграждане на
жилищна сграда, състояща се от сутерен, два жилищни етажа и подпокривно
пространство /в този смисъл и заключението на вещото лице по СТЕ/. През 1987 г.
е построен трети етаж и таванският етаж на сградата. Същите са в режим на
търпимост, съгласно посоченото по-горе удостоверение за търпимост № АГ
94-К-94/6.07.2002 г., издадено от район „Банкя“.
Съгласно решение № 280
от 18.03.2014 г. по гр. д. № 1718/2013 г. на ВКС, І г.о., общите по естеството си части /основите на
сградата, външните и носещите стени, покривът на сградата и др./ задължително се
придобиват заедно с придобиването на самостоятелен обект в сградата, в размер,
определен по правилото на чл. 40 ЗС, а стойността им се включва в цената на
отделния обект /тълкувателно решение № 34/1983 г. на ОСГК на ВС/. За разлика от
тях, общите по предназначение части е възможно да не бъдат общи на всички
етажни собственици, ако такова предназначение не им е било дадено или ако то би
се отменило. Тъй като за учредяването на
етажна собственост не е необходим специален акт, от значение е моментът, в
който съответното предназначение е било придадено. Когато това е станало
преди отделните самостоятелни обекти да са разпределени в изключителна
собственост между различни съсобственици, т. е. преди възникването на етажната
собственост, меродавно за приобретателите на тези
обекти е предназначението, което е било придадено по волята на едноличния
собственик на сградата. Извод в този смисъл може да се направи и от решение №
211 от 13.09.2011 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, I г. о., според което от
значение за определяне статута на тавана като самостоятелен обект на правото на
собственост или като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, е предназначението,
което е имал към момента на възникване на етажната собственост.
Решението на ВКС,
приложено към настоящия случай, води до извод, че предвид факта, че етажната
собственост в сградата е възникнала с довършване на самостоятелните обекти в
груб строеж /с оглед учреденото право на строеж в полза на повече от едно
лице/, към момента, в който е било определено предназначението на подпокривното пространство, сградата вече е била в режим на
етажна собственост, като предназначението на подпокривното
пространство се определя по волята на етажните съсобственици, а не по волята на
собственика на парцела, в който е изградена сградата. Към 1987 г. подпокривното пространство е било изградено като обща част
по предназначение, доколкото сградата вече е била в режим на етажна собственост
и няма данни към този момент подпокривното
пространство да е било обособено като самостоятелен обект, нито да е било изградено с цел да бъде такъв /затова е неоснователно
възражението, че е налице приращение по смисъла на
чл. 92 ЗС в полза на ответницата К.Н./.
Напротив, от писмените доказателства по делото се
установява противното, видно от удостоверение за търпимост № АГ 94-К-94/6.07.2002 г., издадено от район
„Банкя“, в същото е посочено, че таванският етаж е „без разделение“, а видно от
удостоверение от 26.10.2010 г. на район „Банкя“, в същото е посочено, че
таванският етаж /подпокривното пространство/ се явява
общо помещение и е със застроена квадратура от 120,00 кв.м, като в
деловодството на район „Банкя“ нямало данни за внесена документация, за
преустройство, реконструкция или обособяване на самостоятелно помещение в подпокривното пространство на жилищната сграда. Т.е.
поначало подпокривното пространство не е било проектирано
и изградено като самостоятелен обект, като по делото не се установява момента,
в който е започнало обособяването му като жилище. Установява се, че от
изграждането му до момента същото е на груб строеж и не се ползва, а към
момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната
инстанция не се установява да са приключили довършителните работи по него /в
този смисъл и показанията на разпитания по делото свидетел/. Волята на етажните
собственици при изграждането на подпокривното
пространство е била да служи като обща част по предназначение.
Съгласно решение № 296
от 29.06.2011 г. по гр.д. № 990/2010 г. на Върховния касационен съд, І г.о., когато
таванът е изграден като обща част по предназначение, последващото
одобряване на архитектурен проект за преустройството му в жилище само по себе
си не е достатъчно, за да се приеме, че той има вече друг статут. Същественото за промяната на предназначението
е съгласието на всички етажни собственици, без което таванът продължава да има
характеристиката на обща част на сградата, която не може да бъде обект на прехвърлителни сделки или на делба. Съгласието за
превръщането му в жилище може да бъде дадено и с конклудентни
действия – например чрез подаване на документи за изработване на архитектурен
проект за промяна на предназначението, или чрез предявяване на иск за делбата
му. Ако съдът е приел, че такова единодушно съгласие за промяна на предназначението
на подпокривното пространство липсва, той следва да
го третира като обща част на сградата, независимо от одобрения архитектурен
проект, който му придава друго предназначение.
В настоящия случай се
установява, че промяна на предназначението на подпокривното
пространство няма, още по-малко е налице съгласие на всички съсобственици за
извършване на такава промяна /самият факт на завеждане на настоящето дело от
ищеца води до този извод/. В настоящия случай, за разлика от разглеждания от
ВКС, липсва и одобрен архитектурен проект за преустройството на подпокривното пространство в жилище. В този смисъл е и
заключението на вещото лице по СТЕ, както и удостоверение от 26.10.2010 г. на
район „Банкя“.
Фактът, че съгласно
заключението на вещото лице, изграденият в подпокривното
пространство обект отговаря на изискванията на ЗУТ и Наредба № 7 за правила и
нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени
зони за жилищен обект, не променя горните изводи. Вещото лице е компетентно да
даде заключение единствено относно техническите характеристики на имота, от компетентност
на съда е да приложи правото и да извърши преценка относно възможността процесното подпокривно
пространство да бъде годен предмет на прехвърлителни
сделки. Още повече, че в случая е налице противоречие в заключението на вещото
лице, депозирано писмено, и изразеното от него становище в открито съдебно
заседание – въпреки че в заключението се сочи, че подпокривното
пространство отговаря по техническите си характеристики на изискванията на ЗУТ
и Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони за жилищен обект, в
откритото съдебно заседание вещото лице е посочило, че височината на
помещението в най-ниската част е около 1,10 м., като в тази връзка за съда
възниква съмнение относно спазването на изискването по чл. 72, ал. 3 от Наредба
№ 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони за жилищен обект относно светла височина
на жилищните помещения най-малко 1,50 м в най-ниската им част. В тази връзка
следва да се отбележи, че подобно изискване е имало и към момента на изграждане
на подпокривното пространство, като същото се е
съдържало в чл. 50 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно
устройство от 1977 г. Вещото лице, с оглед материалите по делото, е дало
заключение за принципна възможност подпокривното
пространство да бъде обособено като жилище при спазване на строителните правила
и норми, но по делото не се доказва, че към момента са извършени необходимите
преустройства в тази връзка.
Въззивниците Д. се позовават на приетото в тълкувателно решение № 3/2016 г. по тълк.д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което ако към
момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот
(сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да
бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен
поради невъзможен предмет. Същото не е приложимо към настоящия случай.
Разглежданата от ВКС хипотеза касае приложението на чл. 202 ЗУТ, като
поставеният проблем в тълкувателното решение се отнася към хипотеза, в която
към момента на сделката имотът не е бил фактически обособен, но е било възможно
да бъде обособен при спазване на изискванията на действащия устройствен
закон. В случая обаче пречката подпокривното
пространство да бъде възможен предмет на сделка произтича не от липсата на
фактическото му обособяване като самостоятелен обект, а от характера му на обща
част по предназначение и липсата на съгласие от страна на етажните собственици за
промяна на предназначението, като в този смисъл е както цитираната по-горе
практика на ВКС, така и решението по гр.д. № 2323/2011 г. на Софийски градски
съд, ІІ А въззивен състав, постановено по установителен иск за собственост с предмет същото подпокривно пространство, със страни Д. и К. Д. като ищци и
В.Н. като ответник /недопуснато до касационно обжалване с определение на ВКС по
гр.д. № 3990/2013 г./
По изложените
съображения, въззивният съд приема, че са нищожни
договорите, обективирани в нотариален акт № 131, том
VI, рег. № 37349, дело № 104731.12.2003 г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в
регистъра на НК, в нотариален акт № 062, том I, рег. № 4008, дело №
58/17.02.2004 г. на нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, както и в
нотариален акт № 064, том II, рег. № 14403, дело № 252/01.06.2009 г. на
нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, поради невъзможност на
предмета.
Доколкото изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния,
решението като правилно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Въззивният съд констатира, че е налице съмнение за допуснати в диспозитива
на съдебното решение на първоинстанционния съд
очевидни фактически грешки. Предвид продължителния срок на разглеждане на
делото, както и с оглед обстоятелството, че поправка на очевидни фактически
грешки може да бъде допусната както преди, така и след влизане в сила на
решението, като действията на съда и страните в тази връзка не са ограничени с
определен срок, въззивният съд намира, че делото може
да бъде върнато на Софийски районен съд за преценка относно наличие на
предпоставките по чл. 247 ГПК след постановяване на въззивното
решение. В тази връзка в практиката на ВКС се приема, че ако в производството
по обжалване на основното решение въззивният съд
констатира служебно наличие на очевидна фактическа грешка, но приеме, че това
обстоятелство не влияе на допустимостта и правилността на обжалваното решение,
той може да се произнесе по подадената въззивна жалба
и без да инициира производство по чл. 247 ГПК /в този смисъл решение № 91 от 05.07.2019
г. по гр. д. № 2282/2018 г. на ВКС, І г.о./
Съмнение за допуснати
очевидни фактически грешки са налице както следва: на първо място, първоинстанционният съд е приел правна квалификация чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД в мотивите на
съдебното решение, а в диспозитива е изписана правна
квалификация чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД;
в мотивите на съдебното решение е посочил, че се твърди невъзможност на предмета на договорите и исковете са предявени на
това основание, а в диспозитива е отбелязано, че
договорите са нищожни поради липса
на предмет; в мотивите на съдебното решение са посочени страните /с три имена/ – ищец и ответници,
но в диспозитива
на съдебното решение същите не са посочени, като са обозначени единствено
договорите, които съдът приема да са нищожни, поради невъзможност на предмета;
същото се отнася и за диспозитива, съдържащ
произнасянето на съда по иска по чл. 108, ал. 1 ЗС, като в установителната част не е посочена
ответницата Г.-Т., спрямо която съгласно мотивите на съда е признато за
установено правото на собственост на ищеца /в тази част решението е влязло в
сила/; не е посочено, че сделката, изповядана с нотариален акт № 062, том I,
рег. № 4008, дело № 58/17.02.2004 г. е
нищожна само в частта, с която е прехвърлено цялото подпокривно
пространство, въпреки че мотивите първоинстанционният
съд се е произнесъл само за валидността на сделката в тази част, като е
съобразил искането, с което е сезиран.
Неоснователна е въззивната жалба, подадена срещу решението на първоинстанционния съд, с което е допусната поправката на
очевидна фактическа грешка и е добавен диспозитив, с
който са осъдени ответниците да заплатят на ищеца
направените по делото разноски. Изложените съображения са единствено във връзка
с недължимостта на разноските, предвид
неоснователността на исковата претенция. Доколкото настоящият състав стигна до
обратния извод, разноски на ищеца за първоинстанционното
производство се дължат. На основание чл. 269 ГПК въззивният
съд проверява служебно валидността и допустимостта на решението, а по
правилността му се произнася съобразно направените от страните оплаквания. В
случая решението за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка е
валидно и допустимо, като предвид липсата на позоваване от страна на
жалбоподателите на други пороци, водещи до неговата неправилност, същото следва
да бъде потвърдено.
С отговора на
подадената въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд, с което е допусната поправката на
очевидна фактическа грешка, Д.А.Г. излага съображения за неговата неправилност,
като се присъединява към въззивната жалба на Д. и К. Д..
Изложените от нея съображения касаят изводите на съда относно дължимостта на разноските, като според нея такива не се
дължат, предвид липсата на представен списък по чл. 80 ГПК от ищеца преди
даване ход на устните състезания. Тези оплаквания подлежат на разглеждане в
производство по чл. 248 ГПК, каквото не е настоящето. Д.Г. не е направила
своевременно искане за изменение на решението /нито на първоначалното, нито на
решението за допускане поправка на очевидна фактическа грешка/ в частта за
разноските по реда на чл. 248 ГПК, поради което въззивният
съд не следва да се произнася за първи път по тези оплаквания, релевирани с отговора на въззивната
жалба срещу решението на съда по чл. 247 ГПК.
Предвид изхода на
делото пред въззивната инстанция, на въззиваемия В.Г.Н. следва да бъдат присъдени направените
съдебни разноски за въззинвното производство в размер
от 1340,00 лв. – 800,00 лв. възнаграждение за адвокат, съгласно договор за
правна защита и съдействие, съдържащ и разписка за платената сума, както и
сумата от 540,00 лв. – възнаграждение за особен представител на ответницата Д.Г.
за въззивното производство.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 221172 от 25.09.2017 г. по гр.д.№
52222/2010 г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 50
състав, в обжалваната част, с която
по обективно и субективно кумулативно съединените искове с правна квалификация
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявени от В.Г.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу К.В.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ************, С.Ц.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, район *********, Д.А.Г., ЕГН **********, с адрес ***, Д.И.Д., ЕГН **********, К.И.Д.,
ЕГН **********, и двамата с адрес *** и Е.С.Г.-Т.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, е прогласена нищожността на следните
договори, поради невъзможност на предмета: договор за покупко-продажба на 2/3 ид.ч. от подпокривното
пространство на жилищна сграда, находяща се в гр.
Банкя, ул. ********, обективиран в нотариален акт №
131, том VI, рег. № 37349, дело № 1047/31.12.2003 г. на нотариус Б.Я.– СРС,
рег. № 258 в регистъра на НК, сключен между К.В.Н. като продавач и С.Ц.Г. като
купувач; договор за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт № 062, том I, рег. № 4008, дело № 58/17.02.2004 г. на нотариус Б.Я.–
СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, в частта, с която С.Ц.Г. и съпругата му Д.А.Г.
са продали на Д.И.Д. и съпругата му К.И.Д. цялото подпокривно
пространство на жилищна сграда, находяща се в гр.
Банкя, ул. ********; договор за покупко-продажба, обективиран
в нотариален акт № 064, том II, рег. № 14403, дело № 252/01.06.2009 г. на
нотариус Б.Я.– СРС, рег. № 258 в регистъра на НК, сключен между Д.И.Д. и К.И.Д.
като продавачи и Е.С.Г.-Т. като купувач, с който е продадено подпокривното пространство на жилищна сграда, находяща се в гр. Банкя, ул. ********.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба, подадена от Д.И.Д.,
ЕГН **********, К.И.Д., ЕГН **********, и двамата с адрес ***, към която се е
присъединила Д.А.Г., ЕГН **********, срещу
решение № 221172 от 25.09.2017 г. по гр.д.№ 52222/2010 г. на Софийски районен
съд, I гражданско отделение, 50 състав, в
частта, с която се обжалва решението по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС,
предявен от В.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Е.С.Г.-Т., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***.
ОСЪЖДА К.В.Н., ЕГН **********, С.Ц.Г., ЕГН **********, Д.А.Г.,
ЕГН **********, Д.И.Д., ЕГН **********, К.И.Д., ЕГН **********, и Е.С.Г.-Т.,
ЕГН **********, да заплатят на В.Г.Н., ЕГН **********, сумата от 1340 лв. –
разноски за въззивното производство.
ВРЪЩА гр.д.№ 52222/2010 г. по описа на СРС, І г.о., 50
състав, на Софийски районен съд за извършване на преценка относно наличие на
предпоставките за провеждане на производство по чл. 247 ГПК, съобразно мотивите
на настоящето решение.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщението пред Върховния касационен съд по
реда на глава ХХІІ от Гражданския процесуален кодекс.
В частта, в която е
оставена без разглеждане въззивната жалба, решението
има характер на определение и подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд
в едноседмичен срок от съобщението по реда на чл. 274, ал. 2 от Гражданския
процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.