Р Е Ш Е Н И Е № 260009
17.08.2020 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI наказателен състав, в открито съдебно заседание на
двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Жулиета Колева, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 2298/2020 г. по описа на съда, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Ч.Й.Ч., ЕГН: **********, с
адрес: ***, чрез адв. Г.К. против
Наказателно постановление № 19-1030-011854/13.01.2020 г., издадено от М. В. М.
– *** ОДМВР-Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което:
1) на основание чл. 175, ал. 3, предл. 1 от Закона за
движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя са наложени административно
наказание „глоба“ в размер на 200 (двеста) лева и административно
наказание лишаване от право да управлява
МПС за 6 (шест) месеца за нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП;
2) на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. 1 и 2 от ЗДвП на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10
(десет) лева за нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и
3) на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. 3 от ЗДвП
на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10
(десет) лева за нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.
С жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди актът за
установяване на административно нарушение (АУАН) да е съставен от лице, което
не разполага с необходимата материална компетентност. Поддържа и да е налице
противоречие между направеното в АУАН описание на нарушението и дадената му
правна квалификация. Моли наказателното постановление да бъде отменено. В
съдебното заседание, редовно призован, жалбоподателят не се явява, представлява
се от адв. К., който поддържа жалбата. Претендира направените по делото
разноски.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо с вх. №
21238 от 14.04.2020 г., с което изпраща жалбата и административната преписка,
изразява становище производството по издаване на наказателното постановление да
е протекло законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални
нарушения, фактическата обстановка да е правилно установена, а извършването на
нарушенията от страна на жалбоподателя и вината му да са категорично доказани.
Моли наказателното постановление да бъде потвърдено. В съдебно заседание,
редовно призована, въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателствени материали, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от Ч.Й.Ч., спрямо когото са
наложени административните наказания, следователно от лице с надлежна
процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателя на 29.01.2020 г., установено от разписка за връчване на препис от
НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на
03.02.2020 г., поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен,
а жалбата е допустима. Разгледана по
същество, същата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по
следните съображения:
От фактическа страна
съдът приема за установено следното:
На 15.07.2019 г. около 17:50 часа в гр. Пловдив, по бул.
„Коматевско шосе“ жалбоподателят Ч.Й.Ч. управлявал лек автомобил марка „Рено“
модел „Каптур“ с рег. № ***, собственост на „КСМ Моторс“ ЕООД, ЕИК: *********.
Автомобилът бил с поставени временни регистрационни табели, чийто срок на
валидност бил до 14.04.2019 г. Когато се намирал на бул. „Коматевско шосе“ до №
20 в гр. Пловдив жалбоподателят бил спрян за проверка от свидетелите К.С.К. и Р.С.В.
– *** при ОДМВР-Пловдив, които изпълнявали служебните си задължения по контрол
за безопасност на движението. При извършването на проверката полицейските
служители поискали от жалбоподателя да им представи документите на водача и на
превозното средство. Ч. не носил в себе си и не представил при поискване
свидетелството си за управление на МПС, контролния талон към него и
свидетелството за регистрация на МПС. След направена справка в ОДЧ на сектор
„Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив свидетелите К. и В. установили и че срокът
на валидност на поставените на автомобила временните регистрационни табели с № ***
бил изтекъл на 14.04.2019 г.
На място свид. К. съставил против жалбоподателя Ч. и в
негово присъствие акт за установяване на административно нарушение с бл. № 199700,
препис от който му бил връчен срещу разписка. Актът бил съставен и в
присъствието на свид. В..
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Р.С.В.. От тях
се установяват времето и мястото на извършената проверка и констатираните при
нея обстоятелства. Свидетелят е категоричен в становището си, че си спомня
процесния случай, както и че проверката е била извършена на бул. „Коматевско
шосе“ в гр. Пловдив. Заявява, че през този ден е бил на смяна заедно със свид. К.,
като двамата са работили на територията на 01 РУ при ОДМВР – Пловдив, както и
че не са извършвали контрол по спазването на правилата за движение на ул.
„Кукленско шосе“. Показанията на свид. В. изцяло се кредитират от съда, тъй
като са подробни, последователни и вътрешно непротиворечиви, дадени от
незаинтересован по делото свидетел. В показанията си свидетелят възпроизвежда
обстоятелства, които непосредствено е възприел като очевидец. Те изцяло се
подкрепят и от писмените доказателства, които служат за тяхната проверка.
Конкретно досежно мястото на контрол показанията на свид. В. се подкрепят от
справка от 15.07.2019 г. от *** Ц. Б. /лист 32 от делото/, докладна записка от
30.09.2019 г. от *** Т. А. Ф. /лист 33 от делото/, обяснение от жалбоподателя Ч.
/лист 34 от делото/ и от докладна записка от 15.07.2019 г. от свид. В., приложена
към преписката. В тази връзка съдът само частично дава вяра на показанията на
свид. К.С.К.. Същият дори и след предявяването му на АУАН не успя да си спомни
случая и изказа само предположение, че проверката е извършена на ул. „Кукленско
шосе“. Това твърдение е изолирано, а и категорично оборено по делото от
останалите доказателствени материали, поради което в тази част съдът не
кредитира показанията на свид. К..
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г., допълнена със
Заповед № 8121з-825/19.07.2019 г. – и двете на министъра на вътрешните работи,
се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са
действали в рамките на своята материална и териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
Актът за установяване на административно нарушение е
съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34,
ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП от материално и териториално
компетентен орган.
Въпреки това обжалваното наказателно постановление е
необосновано, тъй като при формиране на фактическите си изводи
административнонаказващият орган неправилно и в противоречие със събраните
доказателства е определил мястото на извършване на нарушенията. Така
констатираният порок съставлява самостоятелно основание за отмяна на НП изцяло, тъй като АНО погрешно е
определил мястото на извършване и на трите нарушения, за които е наказан
жалбоподателят Ч.. По делото по категоричен начин се доказа, че процеснте
деяния са извършени в гр. Пловдив, на бул. „Коматевско шосе“ до № 20. Този
извод съдът прави при съвместния анализ на показанията на свидетеля очевидец Р.С.В.
/свидетел по АУАН/, както и на писмените доказателства – справка от 15.07.2019
г. от *** Ц. Б. /лист 32 от делото/; докладна записка от 30.09.2019 г. от *** Т.
А. Ф. /лист 33 от делото/; обяснение от жалбоподателя Ч. /лист 34 от делото/ и
докладна записка от 15.07.2019 г. от свид. В., приложена към преписката.
Въпреки това в НП като място на извършване на нарушенията е посочено ул.
„Кукленско шосе“. По делото не е събрано нито едно доказателство, което пряко
да подкрепя този извод на АНО. В показанията си актосъставителят К. посочи, че
не си спомня на кое място е извършена проверката, а разминаването между АУАН и
докладната записка по случая обясни с техническа грешка. Актосъставителят обаче
не можа по категоричен начин да посочи в кой от двата документа е допусната
тази грешка, а единствено изказа предположение,
че описанието на фактическата обстановка в АУАН е правилното. Доказа се по
делото обаче, че именно в АУАН е била допусната грешката при определяне на
мястото на извършване на всяко от процесните деяния. Въпреки наличните
противоречия в събраните доказателствени материали наказващият орган е
пренебрегнал задължението си по чл. 52, ал. 4 от ЗАНН да провери акта за
неговата обоснованост, като прецени и събраните доказателства и е пренесъл
допуснатия порок при определянето на мястото на извършване на нарушенията и в
съдържанието на НП.
Мястото на извършване на нарушението е един от
основните белези – наред с времето, начина на извършването му и неговото
авторство, индивидуализиращи всяко деяние и позволяващи отграничаването му от
кое да е друго осъществено в обективната действителност деяние. В случая с
обжалваното НП жалбоподателят Ч. е наказан за деяния, които не е извършил с
оглед направеното им описание. Това е така, защото Ч. не е осъществил нито едно
от процесните деяния на ул. „Кукленско шосе“ до № 20, както е прието от
фактическа страна в НП. В действителност всяко от нарушенията е било извършено
на различно от посоченото в НП място, а именно на бул. „Коматевско шосе“ до №
20 в гр. Пловдив. Във въззивното производство съдът проверява законосъобразността
и обосноваността на НП. Последното не би могло да бъде потвърдено, ако съдът
приеме, че нарушението е извършено на различно от посоченото в НП място. Това
би означавало за пръв път с въззивното решение на наказания да бъдат предявени
нови съставомерни факти, обуславящи отговорността му, по които дотогава той не
се е защитавал в хода на целия административнонаказателен процес, което би било
в грубо противоречие с процесуалните правила. Предметът на доказване в процеса
и фактическата рамка на обвинението се очертават още с описанието на
нарушението в АУАН. Последиците от допуснатата в случая грешка при определянето
на мястото на извършване на нарушенията не могат да се преразпределят в тежест
на жалбоподателя и следва да останат за АНО. Съдебната практика на
административните съдилища в страната също трайно приема, че неправилно
определеното място на извършване на нарушението опорочава съществено НП и
съставлява основание за неговата отмяна – така Решение № 1081 от 15.01.2019 г. по к.а.н.д. № 1071/2018 г. по описа на
Административен съд – Хасково; Решение
от 17.03.2015 г. по к.а.н.д. № 6/2015 г. на Административен съд – Добрич.
Неправилно определеното място на извършване на
нарушенията препятства и възможността с НП да се формира сила на пресъдено нещо
за извършените от жалбоподателя Ч. деяния. Това е така, защото силата на
пресъдено нещо се разпростира върху посочените по-горе елементи на деянието –
време, място, начин на извършването му и неговото авторство. Следователно не би
се формирала сила на пресъдено нещо по обвинението процесните деяния да са
извършени на бул. „Коматевско шосе“ до № 20 в гр. Пловдив, с което да се изключи
възможността административнонаказателната отговорност на жалбоподателя да бъде
ангажирана в друго производство за обективно същото му поведение, което е
предмет на изследване в настоящото производство.
Както се посочи, порокът при определянето на мястото
на извършване на нарушенията влече необоснованост на наказателното
постановление и по трите му точки и е основание за неговата отмяна изцяло.
На следващо място съдът приема, че е допуснато
съществено процесуално нарушение чрез дадената различна правна квалификация
между АУАН и НП на нарушението по т. 1 от постановлението. Наличието на
противоречива правна квалификация в АУАН и в НП има за последица неяснота в
предмета на доказване, тъй като в рамките на административнонаказателното
производство следва да се установи проявлението в обективната действителност на
посочените в хипотезата на нарушената правна норма признаци на нарушението.
Следователно при всяко положение следва в АУАН и в НП да е описано едно и също
административно нарушение и в този смисъл да му е дадена и една и съща правна
квалификация (така Решение № 468 от
01.03.2016 г. по к.а.н.д. № 3356/2015 г. на Административен съд – Пловдив).
В случая нарушението по т. 1 от НП е било квалифицирано като такова по чл. 141,
ал. 1 от ЗДвП в АУАН, докато в наказателното постановление същите факти са
подведени под състава на различно административно нарушение – по чл. 140, ал. 1
от ЗДвП. Това противоречие не може да бъде преодоляно
по реда на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН. Съдебната практика е изяснила, че
нередовността в акта, въпреки която да може да бъде издадено наказателно
постановление, не трябва да е такава, която съществено ограничава правото на
защита на наказаното лице. Така например недопустимо е за пръв път в НП да се
посочват съставомерни факти, които не са били описани и предявени на наказания при
съставянето на АУАН, както и в наказателното постановление да се дава различна правна квалификация от
тази в акта. В противен случай би се обезсмислила цялата законово регламентирана
процедура по съставянето на АУАН. В този смисъл са Решение № 468 от 01.03.2016 г. по к.а.н.д. № 3356/2015 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1151 от 08.06.2015 г. по к.а.н.д. № 904/2015 г. на Административен съд – Пловдив;
Решение № 2294 от 24.10.2013 г. по к.а.н.д.
№ 1863/2013 г. на Административен съд – Пловдив. В заключение така
констатираната непоследователност между АУАН и НП е процесуално нарушение от
категорията на съществените, защото създава неяснота пред наказаното лице срещу
какво обвинение следва да се защитава и по този начин неправомерно се
ограничава правото му на защита. Нарушението не може да бъде санирано във
въззивната инстанция, поради което наказателното постановление е
незаконосъобразно в частта си по т. 1 и е налице самостоятелно основание за
отмяна в тази част.
По т. 2 от НП съдът също констатира допълнително
основание за отмяна, като жалбоподателят е наказан за това, че на посочените в
НП време и място не носил и не представил пред контролните органи свидетелството
си за управление на МПС и контролния талон към него. Като водач на МПС Ч. е бил
годен субект на административното нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и
адресат на правилото за поведение, установено с диспозицията на правната норма.
По делото се доказва, че жалбоподателят не е представил нито един от двата
документа при извършената проверка. Това му поведение съставлява изпълнителното
деяние на нарушението, което е формално и е било довършено с непредставянето на
посочените документи. Въпреки това съдът приема, че НП е незаконосъобразно и в
частта си по т. 2 поради допуснато съществено процесуално нарушение, което
налага атакуваният административен акт да бъде отменен в тази част.
С разпоредбата на чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е регламентирано
задължение за водачите да носят два различни документа – свидетелство за
управление на моторно превозно средство от съответната категория и контролен
талон към него. За да бъде извършено нарушението, достатъчно е водачът да не носи
кой да е от тези документи. Следователно за съставомерността на деянието не е
необходимо водачът да не носи едновременно и двата документа. Напротив,
неносенето както само на СУМПС, така и само на контролния талон към него съставлява
самостоятелно административно нарушение. Щом неносенето на всеки отделен
документ е самостоятелно нарушение, то при неносене и на двата документа ще са
извършени две отделни нарушения (така Решение
№ 344 от 14.02.2019 г. по к.а.н.д. № 3730/2018 г. на Административен съд –
Пловдив; Решение № 67 от 13.03.2020
г. по к.а.н.д. № 33/2020 г. на Административен съд – Кюстендил; Решение № 1807 от 24.08.2015 г. по к.а.н.д.
№ 1860/2015 г. на Административен съд – Варна). Съгласно чл. 18 от ЗАНН,
когато едно и също лице е извършило няколко отделни нарушения, наложените
наказания се изтърпяват поотделно за всяко едно от тях. В случая за извършените
две отделни нарушения е наложено едно общо наказание, което представлява
съществено процесуално нарушение и е самостоятелно основание за отмяна на НП в
частта му по т. 2. В административнонаказателния процес не съществуват т.нар.
продължавани административни нарушения. Незаконосъобразен се явява тогава
изводът на наказващия орган да наложи едно общо наказание за установените две
нарушения. Извършеното сборуване на наказанията не е довело до отстраняване на
нарушението, тъй като наказващият орган не разполага с подобно законово
регламентирано правомощие. По този начин остава напълно неясна волята на АНО за
кое деяние се налага наказанието. Съдебната практика на касационната инстанция е трайна,
че в случаи като процесния не може да се приеме, че НП трябва да бъде
потвърдено, по съображения че действията на администрацията били в „полза на
нарушителя“. Нормата на чл. 18 от ЗАНН е императивна, а по съдържанието си е ясна,
като законодателят е приел тези случаи да се разрешават по указания в нея
начин. Наказателното постановление не може да бъде потвърдено и по съображение,
че поне за едно от нарушенията е следвало понасяне на предвидената санкция. Това
е така, защото съдът не може да замества волята на административнонаказващия
орган, като сам определи за кое от общо двете описани административни нарушения
следва да бъде наказан жалбоподателят и за кое – не. Съдът единствено
осъществява контрол за законосъобразност и обоснованост на НП. По тези
съображения НП е незаконосъобразно и в частта си по т. 2.
Така мотивиран, съдът приема, че макар от
доказателствата по делото да се установява, че по време на проверката
жалбоподателят Ч. като водач на МПС не е представил на контролните органи
свидетелството си за управление на МПС, контролния талон към него и
свидетелството за регистрация на управлявания автомобил, а последният да е бил
с временни регистрационни табели, чийто срок на валидност е изтекъл на
14.04.2019 г., то наказателното постановление трябва да бъде отменено поради
неправилно определяне на мястото на извършване на всяко от нарушенията, както и
поради допуснати съществени процесуални нарушения в частите по т. 1 и т. 2,
влечащи неговата незаконосъобразност.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН
страните имат право на разноски в процеса. С оглед изхода на делото такива се
дължат единствено на жалбоподателя, който е направил искане за присъждане на
разноски в размер на 300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. По
делото е доказано извършването на разноски от жалбоподателя в пълния
претендиран размер, като в договора за правна защита и съдействие, приложен на
лист 21-гръб от делото, е удостоверено възнаграждението да е заплатено в брой.
Съобразно чл.
63, ал. 4 от ЗАНН е направено и възражение за прекомерност от въззиваемата
страна, което в случая настоящият състав намира за неоснователно. При
определяне на минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение следва
да бъде съобразено Решение № 5419 от
08.05.2020 г. по адм. дело № 14384/2019 г. на ВАС – ДВ бр. 45 от
2020 г. В тази връзка съдебната практика на ВАС и на ВКС е трайна, че в случаите
на реално заплатено от клиента адвокатско възнаграждение (а не такова по чл. 38
от ЗПП), меродавна е редакцията на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения
към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие, респективно уговаряне на дължимото възнаграждение – така изрично Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. дело
№ 9012/2016 на Върховния административен съд; Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. дело № 4087/2016 на Върховния
административен съд; Решение № 4843
от 02.04.2019 г. по адм. дело № 14588/2018 на Върховния административен съд.
В този смисъл и Определение
№ 58 от 22.03.2017 г. по т. д. № 390/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во
тър. отделение; Определение № 650 от
19.12.2017 г. по ч. т. д. № 2851/2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение; Определение № 277 от
20.12.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър.
отделение.
Цитираната съдебна практика и застъпените
разрешения в нея изцяло се споделят и от настоящия съдебен състав, тъй като те
кореспондират с целта на закона. Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН създава
облекчен ред за обезщетяване
на лицата за преките и непосредствени вреди, които те са претърпели в резултат
на един незаконосъобразен акт на административното правораздаване. Разноските
за адвокатска защита в рамките на минималния размер са такива преки и
непосредствени вреди. С Наредба № 1 от 09.07.2004 г. се създава императивна забрана за заплащане за
адвокатски услуги на суми, по-ниски от определените в Наредбата и в
зависимост от вида дело. Тази забрана е гарантирана и със съответната дисциплинарна
отговорност за адвоката, който я наруши. В този смисъл гражданите, желаещи да
се ползват от адвокатска защита, са
обвързани да заплатят възнаграждение в размер на минимално предвиденото в Наредбата
към момента на сключване на договора за адвокатска защита и съдействие. В
случай че това възнаграждение е реално заплатено, за тях то представлява пряка
и непосредствена вреда от издаденото незаконосъобразно НП, която подлежи на
овъзмездяване.
Последващи промени относно минималните
размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредбата, нямат действие
за жалбоподателите, по чиято инициатива са отменени незаконосъобразни НП, тъй като с реалното заплащане на адвокатския
хонорар съобразно редакцията на Наредбата към момента на сключване
на договора за правна защита и съдействие вредата за тях вече е настъпила. Тази вреда следва да бъде
овъзмездена изцяло, щом е пряка и непосредствена последица от един
незаконосъобразен властнически акт.
Гореизложените принципни положения намират
подкрепа и в разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от
27.06.2016 г. на Върховния административен съд - ОСС от I и II колегия, в което
е прието, че за разлика от отмяната на индивидуалните и общите административни
актове, при която те се считат отменени от деня на тяхното издаване, за подзаконовите нормативни актове,
какъвто е Наредба № 1 от 09.07.2004 г., е налице специална уредба в чл. 195 от АПК, в който е предвидено, че подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното решение.
За периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с
влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда
валидни правни последици.
По тези съображения следва, че след като към
момента на сключване на договора и подаване на жалбата - месец февруари 2020 г., съгласно
действалото право минималният размер на предвиденото адвокатско възнаграждение
е бил 300 лева, то възражението за прекомерност по чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е
неоснователно. Минималният размер на възнаграждението за адвокатска защита в
случая се определя по правилото на чл. 18, т. 2 от Наредбата №
1/09.07.2004 г. и е именно 300 лева.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК
„поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските
от юридическото лице, в структурата на което е административният орган.
Следователно в случая разноските следва да бъдат възложени върху това
юридическо лице, от което е част административнонаказващият орган, а това е ОД
на МВР – Пловдив като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент
от чл. 43 ЗМВР, така Решение №
13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018 на ВАС.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 19-1030-011854/13.01.2020 г.,
издадено от М. В. М. – *** ОДМВР-Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което на Ч.Й.Ч., с ЕГН: **********, с адрес:
*** на основание:
1) чл. 175, ал. 3, предл. 1 от Закона за движението по
пътищата са наложени административно наказание „глоба“ в размер на 200
(двеста) лева и административно наказание лишаване от право да управлява МПС за 6 (шест) месеца за нарушение
по чл. 140, ал. 1 от Закона за движението по пътищата;
2) чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. 1 и 2 от Закона за
движението по пътищата е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10 (десет) лева за нарушение по чл.
100, ал. 1, т. 1 от Закона за движението по пътищата и
3) чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. 3 от Закона за
движението по пътищата е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10 (десет) лева за нарушение по чл.
100, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО
НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на Ч.Й.Ч., ЕГН: **********, с адрес: ***
сумата от 300 (триста) лева, представляваща
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в Наказателно-процесуалния
кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд
– Пловдив в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че
решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: (п)
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
И. Й.