№ 16516
гр. София, 05.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20241110163041 по описа за 2024 година
Предявен е иск от „Изи Финанс“ ЕООД чрез адв. юрк. Гюров /л.40/ с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК, за установяване съществуването на
вземане на ищеца по отношение на ответника за сумата от 3300 лв., непогасена главница по
Договор за предоставяне на кредит от 28.07.2023 г., ведно със законна лихва от 15.04.2024 г. до
изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 617,12 лв. за периода от 28.07.2023г. до
24.03.2024г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
22543/2024 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ищецът претендира и сторените разноски по делото.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит от 28.07.2023г. е
предоставил на ответника заемна сума, като последният се е задължил да я върне съобразно
погасителен план към договора, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Твърди, че на
05.04.2024г. е настъпила предсрочната изискуемост, както и че към настоящия момент е
падежирала и последната вноска по кредита. За събиране на вземанията ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което било образувано ч.гр.д. №
22543/2024 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, поради което са
предявени настоящите искове. Ето защо, моли съда да постанови решение, с което да уважи
предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника И. С. М. чрез
адв. К., с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че
между страните има сключен договор, както и получаването на сумата по него. Счита, че
договорът е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.7-12 и т. 20 от ЗПК. Навежда
доводи във връзка с начина на изчисление на ГПР и включените в него разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК. Намира, че с оглед посочения ГПР потребителят е бил въведен в
заблуждение, което му е попречило да прецени реалните икономически последици от сключване на
договора. Навежда доводи относно нищожността на клаузата от договора, предвиждаща
заплащането на неустойка, като противоречаща на добрите нрави. Прави анализ на
законодателството на ЕС и практиката на СЕС във връзка с ГПР по договорите за кредит. Моли
исковете за сумата над 3300 лв. да бъдат отхвърлени.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
1
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е
писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието
за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК; възмезден и комутативен, като за
заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във
връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което
длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му
предоставени за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен Договор за предоставяне на кредит от 28.07.2023
г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и ищеца в качеството на
кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на ответника в качеството му на
кредитополучател сумата 3300 лв. Уговорено е общия размер на всички задължения - 5512,68 лв.,
платими на 12 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 40,15% и ГПР 48,44%.
Крайният падеж на договора е 22.07.2024 г.
Видно от представено платежно нареждане е, че на 28.07.2023г. сумата от 3300 лв. е била
преведена по сметка посочена от ответника. По тези съображения съдът намира, че е налице
реалното предаване на сумата.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за потребителски кредит, е
подписан от страните с обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУ, вр. с чл. 3,
т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014г.
Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за
паричен заем /потребителски кредит/.
По отношение на искането на ответната страна за прогласяване на процесния договор за
недействителен, съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора
или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае
за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143
ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1
ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен
неправилно, тъй като към него не е била включена неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка
противоречи на добрите нрави като критериите дали е налице нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о. /. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В
случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя, в 5 дневен срок от
сключване на договора да предостави на банкова гаранция или поръчителство на две физически
лица /които следва да отговарят и на точно определени изисквания/. В договора изрично е
посочено, че при неизпълнение на задължението от страна на заемополучателя същият ще причини
на кредитора вреди, за които се дължи неустойка като обезщетение, размерът на тази неустойка е
определен в размер на 1504,80 лв., която се събира разсрочено ежемесечно.
2
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
настоящото заявление се претендира неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на
заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в 5 дневен срок от подписване на
договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е
санкционирано с неустойка. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №
1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената
неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции,
противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като начинът по
който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер повече от половината
от заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение
дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на
падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си,
той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на
същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза в която заемателят
изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение
на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и при този случай, уговорената неустойка за
непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и
да не му е необходимо обезпечение. По тези съображения съдът приема, че предвидената
неустойката противоречи на добрите нрави и на разпоредбите на ЗПК. Това не се оспорва от
ищцовото дружество, доколкото представителят му сам сочи, че тази клауза е била премахната по
нареждане на КЗП. С оглед горното също така следва, че стойността на неустойката е трябвало да
бъде включена в калкулациите на ГПР, като разход по кредита.
При това положение се установява, че реално размерът на ГПР е 179,34 %, съгласно ССчЕ,
от което следва, че се надвишава пет пъти размера на законната лихва.
Както се спомена по-горе от съществено значение в случая е, че сумата от 1504,80 лв. не е
включена като разход при определяне размера на ГПР, като при включването би се получил ГПР
от 179,34 % в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното при подобно некоректно
посочване в договора на ГПР, без да са включени разходи за неустойка, се нарушава разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица на нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на договора на
осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл. 23 ЗПК.
Установи се, че главницата по договора е в размер от 3300 лв.
Ето защо съдът намира, че искът за главницата следва да се уважи до сумата от 3300 лв.
Дължимостта на тази сума се признава и от ответника в отговора на исковата молба.
Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита, искът с
правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.
Без значение са твърденията на ищеца, че неустойката е била изключена от условията по
договора.
На първо място това не е осъществено по съответния ред чрез сключване на анекс за
изменение на договора подписан от двете страни, а чрез твърдяно обявяване в интернет сайт на
дружеството. Дори за това обстоятелство не са представени убедителни доказателства, а
единствено трудна за разчитане екранна снимка от неизвестен компютър, респ. интернет сайт, с
неустановена автентичност. Не е допустимо съдът с оглед принципите на гражданския процес на
състезателност и равенство между страните да събира и проверява доказателства, представени по
делото от едната страна, като посещава посочени интернет сайтове и други подобни.
Още повече азбучно известно е, че действителността на договорите се преценява към
момента на сключването им. Респективно, каквото и да било последващо изменение не би могло да
отстрани порока на договора, довел до неговата нищожност. Законовата фикция е, че този договор
се счита за изначално несъществуващ/несключен. Ето защо възраженията на ищеца в тази насока са
неотносими.
3
Относно разноските:
Предявен размер: 3917,12 лв. Уважена част: 3300 лв. Отхвърлена част: 617,12 лв.
Разноски на ищеца: ДТ в заповедно и исковото производство – 214 лв., юрисконсултско
възнаграждение в заповедно и исковото производство– 150 лв. или общо 364 лв.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед уважената част от исковете дължимите от ответника
разноски са в размер на 306,65 лв.
Разноски на ответника: На осн. чл. 38, ал. 2 ЗА съдът определя възнаграждение за
осъществена безплатна адвокатска помощ в исковото производство съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 МРАВ в размер на 691,71 лв., които следва да бъдат присъдени на адвоката
осъществил безплатна правна помощ.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед отхвърления размер на исковете, се дължат разноски на
ответника в размер на 108,98 лв.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът дължи в полза на съда сумата от 39,39 лв., част от депозит
за ССчЕ.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът дължи в полза на съда сумата от 210,61 лв., част от
депозит за ССчЕ.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 от ГПК спрямо И. С. М. с ЕГН:
********** и с адрес: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ №128, ет. 12, ап. 50, че дължи
заплащането на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „И. Вазов”, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, на сумите по заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 13.06.2024г. по ч.гр.д. № 22543/2024г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-
ми състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 3300 лв., представляваща
главница по договор за предоставяне на кредит от 28.07.2023 г., ведно със законна лихва от
15.04.2024 г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „И. Вазов”, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, иск за признаване за установено
спрямо И. С. М. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ №128,
ет. 12, ап. 50, че дължи заплащането на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 13.06.2024г. по ч.гр.д. № 22543/2024г. по описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав на
основание чл.240 ал.2 от ЗЗД сумата от 617,12 лв., представляваща договорна лихва за периода от
28.07.2023г. до 24.03.2024г., като неоснователен;
ОСЪЖДА И. С. М. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ №128, ет. 12, ап. 50, ДА ЗАПЛАТИ на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „И. Вазов”, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 306,65 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „И. Вазов”, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати на адв. Б. Д. К., АК-Хасково, с
личен №********** и с служебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Нестор Абаджиев“ № 57, на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 108,98 лв., възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „И. Вазов”, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 39,39 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА И. С. М. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ №128, ет. 12, ап. 50, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд, на основание чл.
4
78, ал. 6 ГПК сумата от 210,61 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5