Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НО, 15 въззивен състав в публичното заседание на двадесет и втори юни през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при участието на секретаря Весела
Венева и в присъствието на прокурора Пламен Райнов, като разгледа докладваното
от съдия Маринкова ВНЧД № 207 по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на глава
ХХІ от НПК.
С определение от 05.12.2019 г. по
НОХД № 6335/2019 г., СРС, НО, 131 състав и по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК
е извършил групиране на наказанията, наложени на осъдения А.Н.Р. по НОХД №
11129/2018 г., по описа на СРС, 8 състав, и НОХД № 4383/2018г., по описа на
СРС, 9 състав, като е определил едно общо най-тежко наказание по реда на чл. 25
вр. с чл. 23 НК в размер от две години „лишаване от свобода“. На основание чл.
24 НК е увеличил така наложеното общо най-тежко наказание с една втора и
определил общо най-тежко наказание в размер на три години „лишаване от
свобода“. На основание чл.25, ал. 2 НК от така определеното общо най-тежко и
увеличено наказание е приспаднал търпяната част от наказанията включени в тази
група, а на основание чл.59, ал.1 и ал.2 НК е приспаднато времето, през което
осъденият е бил задържан с МНО „Задържане под стража“ по двете дела. На
основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС е постановил така наложеното
наказание да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим.
Срещу определението, в
законоустановения срок, са постъпили жалби от осъденото лице и от служебния му
защитник – адвокат П.. В жалбата на осъденото лице се сочи, че определението е
неправилно и незаконосъобразно и се иска да бъде отменено от въззивния съд.
Жалбата на защитника е досежно приложението на чл.24 НК, като се излагат доводи
за незаконосъобразност на определението на СРС в тази му част. Излага твърдения
за поправяне и превъзпитание на осъдения, поради което сочи, че не е необходимо
приложението на чл. 24 НК спрямо него или поне не в най-тежкия му и максимален
вариант. Иска от въззивния съд да отмени изцяло приложението на чл. 24 НК,
алтернативно, да го приложи в намален размер.
В жалбите не се правят искания за
събиране на доказателства.
Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК прецени, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на осъдения, както и разпит на свидетели и вещи лица, но следва да бъде
изискана актуална справка за съдимост за осъдения А.Р., включително и бюлетините
за съдимост, както и справка за търпените от него до този момент наказания
лишаване от свобода, респ. справка за задържането му под стража по различните
дела.
В
открито съдебно заседание служебният защитник на осъденото лице - адв. П., поддържа така депозираната
частна жалба и моли съда да разгледа определението на СРС в частта, в която чл.
24 НК е приложен в пълния му размер и по този начин най-тежкото общо наказание
се е увеличило с една втора. Защитата излага становище, че така наложеният максимален
размер, допустим от закона, е прекалено тежък.
Осъденото
лице Р., нередовно
призован, явява се лично пред въззивната инстанция, поддържа казаното от
служебния му защитник.
Прокурорът
при СГП
счита, че определението на СРС е правилно и законосъобразно, поради което моли
да бъде потвърдено.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивните частни жалби, както и доводите, направени в
съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му
задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен
акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост,
съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са подадени в срока
по чл. 319 от НПК и от легитимирани лица, които отговарят на изискванията на
чл. 320 от НПК, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат
разгледани.
Настоящият съдебен
състав, действайки като инстанция по фактите и съобразявайки такива, наведените
във въззивните частни жалби доводи, както и заявените от страните в публичното
съдебно заседание, извърши собствена преценка на доказателствената съвкупност и
въз основа на нея изгради изложената по-долу фактическа обстановка по делото,
която относно съдебните актове, постановени спрямо осъденото лице и наложените
с тях, подлежащи на групиране наказания, е правилно установена и от първия съд,
на база вярна и точна преценка на доказателствения материал, събран и проверен
в тази насока, поради коетои се споделя изцяло от въззивния съд. Фактическата
обстановка по делото е следната:
Осъденият А.Н.Р. е
роден на *** г., българин, български гражданин, неженен, без образование,
осъждан, с ЕГН: **********.
Същият е осъждан
общо двадесет и един пъти, с влезли в сила към датата на постановяване на
определението на СРС съдебни актове, с които са му били налагани различни по
вид и размер наказания, за различни видове престъпления, преимуществено за
такива против собствеността.
С атакуваното
определение СРС, НО, 131 състав, след като е взел предвид предложението на СРП
за определяне на общо най-тежко наказание на осъдения А.Р. по две от
осъжданията на лицето, визирани в предложението, а именно - за налагане на общо
най-тежко наказание в размер на две години „лишаване от свобода“ при
първоначален „строг“ режим, както и данните от актуалната справка за съдимост
на осъденото лице, е намерил, че са налице предпоставките на чл. 306, ал. 1, т.
1 от НПК за определяне на едно общо наказание измежду наложеното му със
споразумение по НОХД № 11129/2018 по описа на СРС, НО, 8 състав наказание и
наказанието, наложено със споразумение по НОХД № 4383/2018г. по описа на СРС,
НО, 9 състав, доколкото деянията по тези две дела са извършени преди да е имало
влязла в сила присъда, по което и да е от тях. Предвид горното, на основание
чл.306, ал.1, т.1 от НПК във връзка с чл. 25, ал. 1 и чл. 23, ал.1 НК, съдът е
определил на осъдения А.Р. едно общо най- тежко наказание измежду наложените му
по тези две дела.
С обжалваното
определение съдът се е произнесъл и досежно приложението на чл. 24 от НК, като
е увеличил така наложеното общо най-тежко наказание с една втора и е определил
общо най-тежко наказание в размер на три години „лишаване от свобода“.
С атакуваното
определение, съдът, на основание чл. 57, ал. 1, т.2, б. „б“ от ЗИНЗС, е
постановил наложеното наказание да се изтърпи при първоначален „строг“ режим.
Произнесъл се е и
досежно разпоредбата на чл. 25, ал. 2 от НК, като е приспаднал търпяната част
от наказанията включени в тази група, а на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК, е приспаднал и времето, през което осъденият е бил задържан с МНО
„Задържане под стража“ по двете дела.
Така възприетата от
въззивния съд фактическа обстановка по делото, относно съдебните актове,
постановени спрямо осъденото лице и наложените с тях подлежащи на групиране
наказания, кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция, поради
което и в тази част определението се явява правилно и законосъобразно, като то
не се оспорва и от страните по делото.
Правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е преценил, че с оглед данните за
обремененото минало и непоправимото до момента поведение на осъдения Р. следва
да бъде приложен чл. 24 НК, с което да бъде увеличено така наложеното общо
най-тежко наказание с допустимия максимален размер от една втора.
Разпоредбата на чл.
24 от НК предоставя правната възможност на съда, в случаите, в които наложените
на осъдения наказания за престъпления, включени в съвкупността, са от еднакъв
вид, да увеличи така определеното общо, най-тежко наказание най-много с една
втора, като така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните
наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание.
Приложението на този институт е бил предмет на задължително за съдилищата
тълкуване, дадено с Постановление № 4/1965г. на ОСНК на ВКС, в който е
посочено, че когато се формира съвкупност от наказания, следва да се прецени
дали тя следва да се увеличи, с оглед разпоредбите на чл. 24 от НК. Това
увеличение винаги трябва да бъде подчинено на принципите, необходими за
постигане целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК, а именно с оглед
превъзпитателно и превантивно действие върху осъденото лице и върху останалите
членове на обществото. При преценката приложение на тази материалноправна норма
- на чл. 24 от НК, в съда трябва да е
налице убеждение, че ако тя не бъде приложена, не биха се осъществили желаните
от законодателя цели на наказанието, визирани в чл. 36 от НК.
В конкретния по
делото случай, видно от мотивната част на обжалвания съдебен акт, такова убеждение е било формирано у
решаващия първоинстанционен съдебен състав. В протокола съдът излага какво го е
мотивирало да приложи института на чл. 24 от НК, като посочва, че осъденият,
макар и само на 36 години, е осъждан 21 пъти, преимуществено за престъпления
против собствеността, за които са му били налагани различни по вид и размер
наказания, като многократно е търпял и ефективно наказание ЛОС. Въпреки това Р.
не е прекратил престъпната си дейност, като минимум веднъж годишно е извършвал
престъпление през целия си живот като пълнолетен гражданин, а и преди да
навърши пълнолетие. Ето защо, съдът е заключил, че налаганите досега наказания
очевадно не са изпълнили една от целите, заложени от законодателя в чл. 36 НК,
а именно – тази на личната превенция, като не са подействали поправително и
превъзпитателно върху осъдения Р., тъй като същият нито се е поправил, нито е
започнал да спазва установения в страната правов ред.
По съществото на
направеното искане - т.е. на частните жалби, настоящата въззивна инстанция
напълно споделя изводите на първоинстанционния съд и намира, че правилно е
приложил института на чл. 24 от НК, поради което частните жалби следва да бъдат
оставени без уважение.
Видно от
приложената и приета като доказателство по делото справка за съдимост на
осъденото лице, за престъпленията включени в съвкупността, за които с
атакувания съдебен акт му е наложено едно общо и най-тежко наказание по реда на
чл. 25, ал. 1 вр. с чл. 23, ал. 1 от НК, на Р. са наложени наказания от един и
същи вид, а именно - лишаване от свобода за различен срок. Налице е, следователно,
формално-правната предпоставка за приложение на института по чл. 24 от НК.
Според настоящата
инстанция, приложението на института в конкретния случай е необходимо с оглед
постигане целите на индивидуалната и генералната превенция, визирани в чл. 36 от НК. Осъденият Р. е с изключително обременено съдебно минало – осъждан е общо 21
пъти, все за престъпления от общ характер, които в голямата си част са насочени
срещу правото на собственост на различни граждани, като, както правилно е
отбелязал и първоинстанционният съд, осъжданията на дееца и фактът, че същият е
изтърпял наложените му наказания, не са изиграли своята поправителна, а дори и
своята възпираща функция спрямо личността на осъдения.
Следва да се
отбележи още, че осъденият Р. е започнал престъпното си поведение през
далечната 2002 г. и оттогава очертава траен, устойчив модел на престъпно
поведение, като демонстрира трайно незачитане на установения правов ред.
Горното от гледна точка на преценяваната степен на лична опасност на Р. налага
извод, че у лицето са формирани трайни противообществени навици, като очевидно
множеството осъждания и изтърпените наказания не са повлияли на лицето и не са
постигнали целите, залегнали в чл. 36 от НК. Това означава, че същият не
подлежи изобщо на поправяне и превъзпитание, поради което и в конкретния случай
следва да се акцентира на другата, визирана в разпоредбата на чл.36 от НК цел
на наказанието, а именно- не само да се въздейства предупредително върху
осъдения, но и да му се отнеме възможността за по- дълъг период от време да
върши други престъпления и в този смисъл да бъде отделен за по- продължителен
период от време от обществото.
Всичко изложено
дотук, мотивира настоящата инстанция да приеме, че определеното на осъдения Р.
едно общо и най-тежко наказание измежду наложените му за съвкупността от
престъпления, а именно две години „лишаване от свобода“, не би било достатъчно
за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК. Необходимо е това наказание
да бъде увеличено, по реда на чл. 24 от НК, за да се даде възможност за
по-продължително корекционно въздействие спрямо осъдения в съответното
пенитенциарно заведение. Ето защо настоящата въззивна инстанция оценява
искането на осъдения и на служебния му защитник досежно отмяна на приложението
на чл. 24 от НК, алтернативно, прилагането му в намален размер, за
неоснователно.
Правилно и
законосъобразно на основание чл. 25, ал. 2 от НК, СРС е приспаднал от
определеното общо най-тежко и увеличено наказание, частта от фактически
търпяното наказание наложено му по НОХД № 11129/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, което към настоящия момент е изтърпяно изцяло.
Правилно и
законосъобразно на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК, СРС е приспаднал от
определеното общо най-тежко и увеличено наказание, времето през което осъденият
е бил задържан с МНО „Задържане под стража“ по двете дела.
Законосъобразно на
основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е определил първоначален „строг“ режим на
изтърпяване на определеното общо най-тежко и увеличено наказание „лишаване от
свобода“.
Ето защо и
доколкото въззивният съд при извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна
служебна проверка на правилността на атакуваното определение, не намери при
постановяване на същото да са допуснати каквито и да е било нарушения на
материалния и/или на процесуалния закон, налагащи неговото отменяване или
изменение, жалбите на осъдения и на неговия служебен защитник следва да бъдат
оставени без уважение, а определението на СРС - потвърдено изцяло.
Така мотивиран и на
основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 от НПК СГС
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло протоколно
определение от 05.12.2019 г. по НЧД № 6335/19 г., СРС, НО, 131 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.