Р Е Ш Е Н И Е №260188
30.12.2020 г., гр. Ботевград
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД БОТЕВГРАД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, шести състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и втори
декември две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ****
при секретаря Християна Коцева като разгледа докладваното от съдията
а.н.д. № 480 по описа на съда за 2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 59- 63 от ЗАНН.
Предметът на обжалване:
Наказателно
постановление /НП/ № 18-1204-002398 от 05.09.2018г., издадено ****- Началник
Група към ОДМВР София, Сектор „Пътна полиция”, упълномощен със заповед № 8121з-515/14.05.2018г.
на МВР, с което на Г.К.Р., с ЕГН **********,***, на основание чл. 53 от ЗАНН и чл.178ж,
ал.1, т. 1, предл. 1 от ЗДвП му е наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 1000 /хиляда/ лева и лишаване от право да управлява МПС за 3 /три/
месеца, за нарушение на чл. 58, т.3 от ЗДвП.
Становищата
на страните:
Жалбоподателят – Г.К.Р. в жалбата си
прави искане за отмяна на наказателното постановление. Твърди, че поради
повреда в управляваното от него МПС – загряване на радиатора на автомобила, е
отбил в лентата за принудително спиране с пуснати аварийни светлини и намерение
да излезе от магистралата, на „стария път” за Витиня.
В съдебно заседание жалбата и направеното с нея искане са
поддържани от жалбоподателя, като твърди, че на процесната дата не е извършил твърдяното
нарушение, тъй като бил отбил в лентата за
принудително спиране, поради повреда в управляваното от него МПС.
Въззиваемата
страна - началник група – ОДМВР-София, Сектор „Пътна полиция”, редовно уведомена,
не изпраща представител и не заявява становище по основателността на жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
направените доводи, приема за установено следното от фактическа страна:
На 04.05.2018
г. на Г.К.Р. е бил
съставен АУАН № 872707, за това, че на
04.05.2018г., в 17:46 часа управлявал личното си МПС Мерцедес Ц 220 ЦДИ, с рег.
№ СА****СМ по АМ Хемус с посока от София към Варна като на км. 35+600 се движел
по лентата за принудително спиране - нарушения по чл.58, т.3 от ЗДвП.
Последният му
бил предявен за запознаване със съдържанието, който жалбоподателят подписал без
възражения и лично получил, обстоятелство удостоверено с подписа му.
В
законоустановения 3-дневен срок по чл.44, ал.1 от ЗАНН не са били постъпили
възражения срещу акта.
Впоследствие
на 05.09.2018 г. е било издадено обжалваното наказателно постановление № 18-1204-002398 от 05.09.2018г., от ****- Началник Група
към ОДМВР София, Сектор „Пътна полиция”, упълномощен със заповед №
8121з-515/14.05.2018г. на МВР, с което на Г.К.Р., с ЕГН **********,***, на
основание чл. 53 от ЗАНН и чл.178ж, ал.1, т. 1, предл. 1 от ЗДвП му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 1000 /хиляда/ лева и лишаване от
право да управлява МПС за 3 /три/ месеца, за нарушение на чл. 58, т.3 от ЗДвП.
Изложената
фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на приетите писмени
доказателства, приобщени към доказателствения материал по делото на основание
чл. 283 от НПК, както и от показанията на разпитаните свидетели Г.В. и Е.К.,
макар те да са в изключително незначителен обем. От тях, а и от приложения по
делото АУАН, се установява, че тези свидетели са участвали само при съставянето
на АУАН № 872707 от 04.05.201г., на санкционираното лице Г.Р..
Доколкото
показанията на тези свидетели са неинформативни за конкретното нарушение –
свидетелите са посетили мястото на твърдяното нарушение, като те не са спирали
за проверка при управление на МПС жалбоподателя, а само са състави на
жалбоподателя акт, поради което съдът не може въз основа на тези гласни доказателства
да приеме за установено описаното в акта и НП. Доколкото по отношение на
основния правно релевантен факт – дали описаното в АУАН нарушение е вярно, РС-Ботевград предвид изложеното приема, че е
доказано самото съставяне на АУАН, но не и обстоятелствата, посочени в него. С обясненията
на Г.Р. дадени в съдебно заседание, инкриминираното нарушение се оборва и възпроизвежда
възприятията си за положителни факти, които са в причинна връзка с
обстоятелства изключващи неговата отговорност /...повреда
в управляваното от него МПС – загряване на радиатора на автомобила.../, за които е информирал полицейските служители, които
са го спрели, при което, единият от тях му казал „Помисли дали е по-добре да
платиш 1000 лева”, при което жалбоподателят се афектирал и му отговорил „Ти от
мен пари няма да вземеш”. В резултат размяната на тези реплики се създала
напрегната ситуация и служителите се оттеглили от мястото като заповядали на
жалбоподателя да изчака на място. След около един час пристигнали
актосъставителя и свидетеля по акта. От показанията на последните не се
установи по безспорен и несъмнен начин, че написаното в акта се е осъществило. Единствено
свидетелят В. съобщава, че други цивилни полицейски служители са го извикали да
състави само акта на Р., коато обстоятелство не е отразил писмено в съставения
от него акт. Свидетелят Е.К., разпитан в
съдебно следствие, заявява, че няма никакъв спомен за случая. Ето защо съдът цени гласните доказателства
приобщени с разпитите на свидетелите -полицейски служители само за преценка
законосъобразността на производството пред наказващия орган. Разпитаният
свидетел В., както и жалбоподателят Р., възпроизвеждат по сходен начин и
възприятията си за това, че други полицейски служители са спрели последният, че
свидетелите по настоящето дело са пристигнали след около един час на мястото на
съставяне на акта и не са го спирали за
проверка при управление на МПС, а само са му състави акт, без лично да са
възприели твърдяното нарушение.
Така
установените факти налагат следните изводи от правна страна:
Наказателното
постановление подлежи на цялостна отмяна, тъй като в предсъдебната фаза са
допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените. Те са
неотстраними в съдебното производство, тъй като са довели до необоснованост в
изводите на административните органи и до невъзможност съда да прецени всички
факти относими към предмета на делото.
На първо място настоящият съдебен състав намира, че наказателното
постановление и акта са издадени от компетентни органи. Видно от приложените и
приобщени към доказателствения материал по делото писмени доказателства-Заповед
8121з-515/2018 г. на Министъра на МВР компетентността на наказващия орган и
актосъставителя пряко произтичат от нарочно овластяване от страна на Министъра
на МВР (с оглед изискванията на чл.47,
ал.2, във вр. с чл.47, ал.1, б.”а” от ЗАНН и чл.189, ал.2 и ал. 4 от ЗДвП).
На следващо
място обаче настоящата въззивна инстанция намира, че липсва осъществен състав
на нарушение по ЗДвП. Съображенията в тази насока са следните: В настоящото
производство не се събраха каквито и да е доказателства, свидетелстващи за
осъществяване от страна на жалбоподателя на каквото и да е нарушение на ЗДвП. В
тази насока съдът констатира, че извън съставеният от полицейските служители
АУАН не са налице доказателства в насока реализиране на отговорността на
жалбоподателя - относно осъществяване на обективния състав на нарушение по чл.58,
т. 3 от ЗДвП. В тази насока в показанията си и на двамата свидетели-полицейски
служители В. и К. категорично заявяват, че не се свидетели касателно
направените от тях конкретни констатации в акта и няма как да възпроизведат
собствени възприятия за факти, които да са в причинна връзка с обстоятелствата
по делото и които да допринасят за тяхното изясняване. Тук следва да се
отбележи, че с оглед предписанията на разпоредбата на чл.53, ал.1 от ЗАНН не е
установено по безспорен начин осъществяване на нарушението от санкционираното
лице. Наказващия орган не е изпълнил задължението си, вменено от цитираната
разпоредба за разследване на спорните обстоятелства. Липсват каквито и да е
доказателства, които да са в подкрепа на изложените в АУАН и наказателното
постановление изводи. В тази връзка Постановление № 10 от 28.09.1973 г. по н.
д. № 9/1973 г., ППВС категорично постановява, че доказателствената тежест по
установяване на нарушението лежи върху наказващия орган:
“... Във всички случаи, когато
административнонаказващият орган обсъжда събраните доказателства и възраженията
на нарушителя, е задължен да прецени необходимо ли е да извърши разследване на
спорните обстоятелства и ако е необходимо - да извърши такова, за да се
установи обективната истина още в тази фаза на процеса...”
Въпреки
предписанията на чл.189, ал.2 от ЗДвП, то следва да се посочи, че
административнонаказателната отговорност на определено лице е недопустимо да се
извежда и обосновава единствено и само въз основа на съставен от контролиращите
органи АУАН. Доказателствената сила на същия намира приложение единствено и
само в случаите, когато констатациите, съдържащи се в него се подкрепят и от
други доказателства-събрани и проверени по предписания от закона ред.
Последното обстоятелство пряко следва и от обстоятелството, че с оглед
цялостната уредба на ЕКЗПЧ, при съблюдаване на действащите критерии за
определяне на характера на дадено обвинение и по-конкретно дали същото е наказателно
такова, то предвид същността на правната норма (общата и валидност спрямо
всички правни субекти) и поправително възпиращата роля на административните
наказания, налагани при допуснато нарушение по ЗДвП, то безспорно следва да се
приеме, че се касае за наказателно обвинение, респективно за несъщинско
криминално престъпление. Последното е било предмет на разглеждане от ЕС по
правата на човека в Решение от 21 февруари 1984 г. по дело Йозтюрк срещу Федерална Република Германия (Ozturk v. Federal
Republic of Germany). Изрично в същото разглеждайки казус с идентично
съдържание съдът е подчертал, че в подобни случаи следва да се прецени дали
"административното нарушение", извършено от жалбоподателя, е било
"престъпление" по смисъла на този текст. При извършване на такъв
анализ следва да се установи, е дали според правната система на съответната
държава текстът, определящ състава на въпросното нарушение, се отнася към
наказателното право. След това трябва да се разгледа характерът на нарушението
и, накрая, характерът и тежестта на наказанието, което засегнатото лице рискува
да получи, като при преценката се държи сметка за предмета и целта на чл. 6, за
обикновеното значение на употребените в него понятия и за законите на
договарящите се държави." Изрично се посочва, че дори и съобразно
вътрешното право на съответната държава
"административното нарушение" да не попада в обсега на
наказателното право, то следва са се отчете, че при липса на някаква
съществуваща абсолютна граница разделяща углавното наказателно право от
административно-наказателното право следва да се пристъпи към анализ на вторият
посочен по-горе критерий. В тази насока следва да се съобрази и обстоятелството
(както е уредбата в действащия в Република България ЗАНН), че част от общите
разпоредби, уреждащи наказателното производство, се прилагат по аналогия в
"административно-наказателното производство", при това както
материални разпоредби (вж. чл.11 от ЗАНН), така и процесуални такива (вж. чл.84
от ЗАНН). Посочва се още, че вторият критерий, посочен по-горе - самият
характер на нарушението, разгледан във връзка и с характера на съответстващото
му наказание, представлява фактор с по-голяма тежест и категорично се
обосновава тезата, че в случаите на субсидиарно приложение на правилата на
углавното наказателно право и процес, при общото действие на правната норма,
въвеждаща съответния състав и с оглед възпиращото и поправително въздействие на административното наказание
неизменно следва да се счита, че съответните деяния попадат в обсега на
наказателното право, имат характера на макар и несъщински криминални
престъпления, а повдигнатите от администрацията обвинения са наказателни
такива. В този смисъл и в хипотезите на повдигнато подобно обвинение,
независимо от действащата уредба следва да се съобразяват принципите съдържащи
се в международните актове. Подобно разбиране и тълкуване на основните правни
понятия и принципи се съдържа и в Решение от 2 септември 1998 г. дело Лауко срещу Словакия (Lauko v.
Slovakia).
С оглед изложеното по-горе
следва да се подчертае, че в настоящия се случай се явява принципа на чл.6, т.2
от ЕКЗПЧ. В цитираната международна разпоредба се въвежда по категоричен начин
презумпцията за невиновност на лицата, спрямо които е повдигнато обвинение за
осъществено криминално престъпление. Оттук не би могло да се приеме, че с
разпоредбата на чл.189, ал.2 от ЗДвП се достига до разместване на
доказателствената тежест и въвеждане на своеобразна презумпция за виновност,
респективно за принуждаване на обвиненото лице да доказва липсата на осъществено
деяние, на съставомерност на извършеното или на виновност от негова страна. В този смисъл и с оглед примата на
международноправните норми, провъзгласен от чл.5, ал.4 от Конституцията на
Република България следва да се счита, че задължение за държавната
администрация се явява провеждането на пълно доказване на всички релевантни
факти и обстоятелства – съставомерно от обективна страна деяние, авторство и
вина. При това последното важи в цялото административнонаказателно производство
– от момента на неговото отпочване чрез
съставяне на АУАН, до окончателното стабилизиране на санкционния акт.
Недоказването на повдигнатото обвинение във всички случаи следва да има за
неизменна последица отмяната на санкционния акт.
Така с
оглед на гореизложеното настоящият състав счита, че наказателното постановление
следва да бъде отменено изцяло като неправилно, а жалбата следва да бъде
уважена.
Така мотивиран и на основание чл.63, ал.1 от ЗАНН,
Районен съд-Ботевград, въззивен състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 18-1204-002398 от 05.09.2018г., издадено ****- Началник
Група към ОДМВР София, Сектор „Пътна полиция”, упълномощен със заповед №
8121з-515/14.05.2018г. на МВР, с което на Г.К.Р., с ЕГН **********,***, на
основание чл. 53 от ЗАНН и чл.178ж, ал.1, т. 1, предл. 1 от ЗДвП му е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 1000 /хиляда/ лева и лишаване от
право да управлява МПС за 3 /три/ месеца, за нарушение на чл. 58, т.3 от ЗДвП.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Административен съд – София
област в 14 - дневен срок от съобщението му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: