РЕШЕНИЕ
№ 35
гр. Велико Търново, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Христо Томов
Членове:Йордан Воденичаров
Ирена Колева
при участието на секретаря Валентина В. Чаушева
като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско
дело № 20214100500167 по описа за 2021 година
За да се произнесе взе предвид:
Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Предмет на подадената от името на БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А.
Париж, чрез пълномощника на клона на дружеството в България- юрисконсулт Николета
Митева, въззивна жалба е решение № 873/17.12.2020 г. по гр.д. № 1990/2020 г. на ВТРС , с
което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените по реда на чл.415, ал.1
ГПК срещу О. П. П., искове , имащи за предмет претендирани вземания за главница в
размер на 6003,74 лева , възнаградителна лихва в размер на 902,55 лева за периода
05.06.2016 г. -05.07.2019 г. и мораторна лихва в размер на 212,64 лева за периода
05.07.2016 г. -16.07.2020 г. , произхождащи/ първото и второто / от договор за
потребителски кредит от 23.06.2014 г. с искане да бъде отменено и предявените искове
уважени в цялост , с присъждане на направените по производството разноски. В с.з.
писмено поддържа жалбата.
Наведени са оплаквания / доводи/ за неправилност на решението ,
поради неточен тълкувателен прочит и преценка на договорните клаузи за лихва и такса
ангажимент във връзка с нормите на чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД и .22, ал.1 и чл.10а ЗПК,
чл.146 ЗПП , довели до погрешни изводи за нищожността им поради противоречие с
добрите нрави и неравноправен характер.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК и на устните състезания пълномощникът на
ответната страна – адвокат В.К. от ВТАК оспорва жалбата с доводи за съответствие на
решението с установените обстоятелства по делото и материалния закон. Претендира
присъждане на направените по производството разноски.
1
Съдът след като разгледа жалбата и прецени събраните по делото
доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:
Ищецът твърди, че на 23.06.2014 г. е сключил с ответницата договор за
потребителски кредит , въз основа на който й е предоставен паричен заем за потребление в
размер на 6000 лева , чието връщане е дължимо на 60 месечни погасителни вноски в срок
до 05.07.2019 г., всяка по 298,11 лева , включваща част от главницата и лихва , определена
на основата на фиксиран годишен лихвен процент от 50,11 % / по смисъла на пар.1, т.5
ЗПК, срещу което потребителят заплаща еднократно „такса ангажимент“ в размер на 210
лева , усвоена при отпускане на средствата по кредита, при годишен процент на разходите-
65,25 % и обща стойност на плащанията / кредита/ - 17 886,60 лева / включваща
застрахователна премия от 1440 лева/. Плащането на вноските е преустановено на
05.06.2016 г. , като до него момент са погасени 22 от тях. Считано от 05.07.2016 г. на
основание чл. 5 от договора / при просрочие на две или повече месечни вноски / кредитът е
станал изцяло предсрочно изискуем , за което е изпратено изрично уведомление до
длъжника. За установяването на посочените по горе неудовлетворени вземания – предмет
на издадена на основание чл.410, ал.1, т.1 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
1697/2020 г. , срещу която е подадено възражение по реда на чл.414 ГПК , ищецът е завел
настоящото исково производство.
Ответницата чрез посочения пълномощник е оспорила исковете с
възражения / доводи/ за нищожност на клаузите за такса „ангажимент“ , за застрахователна
премия , за лихвен процент в размер на 50,11 % , на годишен процент на разходите в
размер на 65,25 %, поставящи ги в хипотезите на чл. 26, ал.1, пр.1-во, пр.3, ал.2 ЗЗД, чл.21
ЗПК, чл. 143, ал.1 ЗПП, както и поради обстоятелството , че е изпатила на ищеца по
кредита общо сумата 12 587,98 лева. Моли да бъдат отхвърлени като неоснователни и
недоказани , с присъждане на направените по производството разноски.
Юридическите факти на сключен между страните договор за потребителски
кредит , поетите по него парични задължения на потребителя, посочени по-горе ;
съдържанието на клаузата за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита ; реално
усвояване на сумата 5 738 лева от ответницата , преведена по сметката й , чийто размер е в
резултат на предварителна удръжка/ от уговорения за отпускане заем от 6000 лева / на
сумата 210 лева , наречена такса „ангажимент“- т.2 от договора , както и сумата 52 лева,
представена като премия по застраховка „Защита на семейството“; направени от нея
плащания в общ размер на 12 597,98 лева, са безспорни и установени по смисъла на
чл.154, ал.1 ГПК с представените писмени доказателства и констатациите на приетата по
делото счетоводна експертиза.
Оспорената уговорка за годишен лихвен процент от 50,11 %, който е
постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се
явява основа за определяне на лихвата като неотменно присъщ елемент от типичното
съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията
на периодично платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/
чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11
ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е валидна.
Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е
средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване
на финансовия пазар е лишено от логика. Преценката за валидността й, разбира се, трябва
да се прави към момента на сключване на договора/ чл.14, ал.1, вр. с чл.9 ЗЗД/, а не към
момент, когато пост фактум законът въвежда нови правила, ограничаващи по някакъв
начин свободата на договаряне на лихвата, на които не предписва обратно действие.
Да се отрече правната валидност на клаузата за лихва би означавало да се
отрече действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-
2
като е очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го
сключва като безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД.
Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази
основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на добрите нрави, предвиден
като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да се помисли дали той
съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста проба
„правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това
откровено бланкетно основание, равнозначно на „дописване“ на закона в името на цел ,
която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“
изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения
потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана
причина за това.
В случая изложеното причина за такава отрицателна квалификация на
оспорената договорна клауза- превишаване на трикратния размер на законната лихва на
лихвения процент, категорично не е неудържимо оправдана и не съществува посоченото
основание .
Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза
в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани
морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за
запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от
развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на
добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото
като регулатор на отношенията, че буди от етична просветна и вътрешно- естествена у
всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството
за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно
отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се
обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е
неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това
абстрактно понятие.
Това би било така, например , когато сделката/ уговорката/ се основава на
факт на престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие
, лихварство, „покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище
на религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо / например
изпълнение на „сатанински“концерт по време на погребение, поето насрещно „натурално“
задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е
нормално да бъде и т.н. /, когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно
защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме
„задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява
професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не
сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или много грубо засяга вековни принципи на
правото / за недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено
аксесорно вземане / каквото е лихвата/ или на главно вземане, като на такова ,
представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника
субективно преобразуващо право / аргумент от чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/, намаляване по
силата на законово правило до установен горен размер / чл. 10 , ал.2, изр.2-ро на ЗЗД/ , а в
най- лошия случай, когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нужда-
като основание за унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/.
Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има
предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е
оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на
3
кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му
права, тежести/ , изрично е въвел за тях. / вж. чл.19, ал.4 , чл.32, ал.4- в сила от 23.07.2014 г.,
чл.33, ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече
нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2,
чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/ и заедно с това, когато договорът
предвижда заплащане на неустойка или друг вид обезщетение в необосновано висок
размер, щом клаузата не може доказано да се приеме, че е индивидуално уговорена ,
последицата й да бъде нищожност- чл. 24 ЗПК , вр. с чл. 143, ал.1, т.5 , вр. с чл.146, ал.2, вр.
с ал.1 ЗПП.
За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/ такъв горен/
максимално допустим праг/ пряко и изрично не е въведен. Фактът, че след отмяната на
Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на
договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“, бр.52/1952 г./ с параграф 1 на
ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС горен праг за уговаряне
на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10, ал.2, изр.1-во ЗЗД,
може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на
такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в
съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/.
Разбира се в областта на законовото правно регулиране на отношенията
„кредитор- потребител на финансова услуга “, такъв максимално допустим горен праг на
размера на възнаградителната лихва/ лихвения процент/, все пак косвено се счита за
въведен занапред , считано от 23.07.2014 г. / след датата на сключване на разглеждания по
делото договор за потребителски кредит/ с повелителната норма на чл.19, ал.4 ЗПК,
ограничаваща годишния процент на разходите по кредита/ включващ на първо място
лихвите като най обемния и значим за интереса на кредитора елемент -чл. 19, ал.1, пар.1,
т.1 ДР на ЗПК/ до размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ/
такова е прието и е в сила от 01.07.2012 г./ . За случая това ограничение е неприложимо ,
защото уговорките за годишен процент на разходите и възнаградителната лихва го
предхождат.
По начало е юридически неудържимо да се говори за накърняване на
добрите нрави в настоящия случай, при положение , че класическата идея на закона при
прекомерност на лихва над нормативно установен размер / такъв не е имало / е не да се
лиши въобще кредитора от цена за предоставеното парично потребление , а тази цена да се
намали до същия размер / чл.10, ал.2, изр.2-ро ЗЗД/, стопанският риск от несъбираемост и
финансови загуби при категорията необезпечени кредитори , чиято дейност по кредитиране
е регулирана от нормите на ЗПК, е далеч по-голям от този при обезпечените, поради което
напълно нормално е на тях да се позволи уговаряне на по висок годишен лихвен процент и
по-голям дял на лихвата в структурата на погасителните вноски през първите частични
срокове на изпълнение по погасителния план , предвидена да е дължима за целия срок на
договора. Още повече , че оспорения уговорен размер на лихвата не е нещо необичайно и
невиждано, а е продукт на съществуваща по време на сключване на договора масова
обичайна практика и ответницата, разполагаща право на избор на свободния финансов
пазар на кредитиране, предпочела услугите на ответното дружество е била напълно
наясно каква лихвена тежест поема занапред и е извършвала плащания на вноските.
Уговореният общ размер на възнаградителната лихва за целия 5 годишен срок на
изпълнение на договора възлиза на 10 486,60 лева , т.е. по малко от два пъти надвишава
главницата / 6000 лева/. За да е мислимо накърняване на добрите нрави при едно
лихвоносно кредитиране трябва лихвата да надвишава десетки пъти главницата и то при
определени обстоятелства . Примерно даден е паричен заем на стойност 100 лева, който
трябва да се върне за 2 месеца , а на длъжника се стоварва лихвена тежест на стойност 1000
4
лева!!!, след като тези два месеца не съвпадат с голям инфлационен период. Очевидно е
много грубото накърняване на основния правен принцип за недопустимост на
неоснователното обогатяване от икономическа гледна точка / защото формално погледнато
има правно основание за него /, както и този за добросъвестност при договарянето , защото
кредиторът изкористява силно притесненото положение на длъжника , давайки му в заем
наглед много малка сума , знаейки , че на момента той не може да я намери от другаде и
му е изключително необходима , а впоследствие ще може да намери средства да изплати
свръх високата лихва. .
Възражението за порок на клаузата за лихва изразен в информационен недостиг в
несъответствие с изискванията на чл. 10, ал.2 , чл.11, ал.1, т.9 ЗПК е неоснователно. Тя
урежда постоянен годишен лихвен процент , посочен в нея, което е достатъчно, за да бъдат
изпълнени. Приложението му при едно нормално изпълнение на договора е съвършено
ясно : размерът на дължимата лихва за всеки месец и за целия срок е лесно определяем
съгласно данните в погасителния план - негова неразделна част.
Всички повелителни изисквания на закона към договора за потребителски кредит,
съществуващи към момента на сключването му , чието неспазване влече най тежката му
последица : недействителност / чл.22 ЗПК/ са спазени.
По делото не са установени каквито и да било обстоятелства , които да
превръщат уговорката за вменено задължение на ответницата да заплаща застрахователна
премия/ събирана чрез дружеството ищец / по застраховка „Защита на плащанията“на части
в структурата на месечни погасителни вноски / по 24 лева – общо 1400 лева / в нищожна на
каквото и да било законно основание. Не е документално доказан обаче факта на
сключена застраховка , т.е.че посочения по горе риск, предвиден да е покрит е бил
действително покрит . По тази причина фактически платената на това договорно
основание / чл.2 от договора за потребителски кредит/ сума от 576 лева се превръща в
недължимо платена поради недоказано осъществено основание- застраховане на риска, т.е.
налице е неосъществено основание / чл.55, ал.1, пр.2-ро ЗЗД/.
Като очевидно нищожни обаче следва да се определят клаузите
позволяващи на ответното дружество кредитор да получи от ответницата плащане на така
наречените такси „ ангажимент“/ предварително удържана при сключването на договора-
210 лева / и за „ събиране на вземанията“ / за която даже въобще не става ясно за какво се
заплаща /. Без да се влиза в материята на чл.143, вр. с чл. 146, ал.1 на ЗПП или в тази на
ЗПК , достатъчно е да се каже , че същите страдат от порока липса на основание по смисъла
на чл. 26, ал.2, пр.4 ЗЗД. И това е така , защото и при двете липсва обосновано причинно
пояснение от гледище на логиката срещу каква услуга се заплащат/ такава просто няма !!/ ,
доколкото всяка „такса“ изисква някаква насрещна престация на таксуващия . Впрочем
тъкмо по горното съображение подобни откровено измислени предварително установени в
общите условия вземания на кредиторите по договорите за потребителски кредити бяха
отречени с влязлото в сила на 23.07.2014 г. забраняващо правило на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Те не са средство за задоволяване на социално оправдан и правно
защитен икономически интерес на кредитора в изпълнение на типичната правна цел на
таксата като такава по дефиниция / да възнагради кредитора, задето е свършил някаква
услуга на улеснение на длъжника потребител/ , а средство за получаване на
безвъзмездна имотна облага / тук отново се стига до нарушаване на двата основни правни
принципа посочени по горе/ изведени от нормите на чл. 55-59 и чл.12 ЗЗД /, т.е няма
смислена житейска причина да се договарят.
Безспорно е обстоятелството/ и установено от данните за задълженията и
погашенията в табличен вид на представеното към исковата молба извлечение по кредита ,
както и с констатациите на счетоводната експертиза / , че към 05.07.2016 г. са налице поне
две неплатени в пълен и/или частичен размер на падежните дати погасителни вноски.
Това обстоятелство е позволило на ищеца да отнесе задълженията по кредита в състояние
5
, наречено предсрочна изискуемост , основано на клаузата на чл.5 от договора / чл.9, вр. с
чл.71 ЗЗД /, без изрично да съобщава за това на ответницата / макар и да твърди, че й е
съобщил /.
Теоретично правото на кредитора да иска цялостно плащане на всичко останало
дължимо , предвидено да може да се плаща на части в определен срок, може да се изрази
в извънсъдебна и съдебна форма, като първата съвместява искане за доброволно
изпълнение, т.е. предявяване на така наречената претенция като активен елемент от
съдържанието на вземането, а втората , имаща голямо практическо значение, показва
отправено до съда искане/ във вид на иск или във вид на заповед за изпълнение / за
принудително осъществяване на вземанията / вече добили качество на притезания/. Не е
трудно да се види, че именно във втората си форма правото да се иска цялостно плащане на
всичко се упражнява пълноценно и точно тогава вече настъпилата предсрочна
изискуемост добива същинско действие, от което кредиторът има нужда и полза, т.е.
разглежданото състояние на дълга реално "оживява".
Следва внимателно да се прави разлика между състоянието на дълга , наречено
предсрочна изискуемост и упражняването на последицата й / на правото да се иска
изпълнение на всичко /. То може да настъпи 1/ автоматично по силата на диспозицията
на норма/ клауза/ от самия договор/ след осъществяване на хипотезата й като обективно
проявление на дадено обстоятелство/ , т.е. без да е нужно нарочно волеизявление с такъв
ефект, както е в настоящия случай или 2/ по силата на доведен до знанието на длъжника
факт на упражняване на предвидено в норма/ клауза/ на договора преобразуващо
субективно право, предизвикващо този ефект / кредиторът едностранно да измени
договора относно модалитета срок на изпълнение”, обявявайки на длъжника волята си с
такава насоченост, каузално свързана с обективно наличие на предвидени в него или в
закона обстоятелства , предпоставящи пораждането на това право/.
Едва ли може да се изтъкне някакъв довод , почерпен от закона, поставящ под
съмнение верността на тези съждения и изводи, т.е. да отрече принадлежността им към
духа на правната логика. Ищецът е упражнил правото си щом е отнесъл кредита в /
наречено от него „обявено“/ състояние на предсрочна изискуемост/ вж. извлечението - т.3 /
и се вижда/ от таблица № 2 на експертизата / , че с плащанията направени след 05.07.2016
г. са погасявани просрочената към нея дата лихва в размер на 361,32 лева , главница в
размер на 5049 ,71 лева / от начислен общ размер 5 868,23 лева, който обаче не е верен,
както ще се види по долу / и мораторна лихва в размер на 1410,29 лева дължима на
основание чл.5, изр.1-во от договора . Остатъкът от възнаградителната лихва , предвиден да
се изплати до края на срока на изпълнението му , ако не бе настъпила предсрочната
изискуемост, става недължим.
С оглед изначалния възмезден характер на договора за потребителски кредит, в
хипотеза, когато занапред отпада срока по разглежданата причина , отпада и
възмездността му тъкмо поради превръщането му в безсрочен с отнетото право на
потребителя да продължи да ползва/ не става въпрос за фактическото й ползване, а за
правомерността на ползването, определена от волята на кредитора/ остатъчната стойност
на предоставената му в заем парична сума. Затова плащането на възнаградителната
лихвае ще е лишено от възмездно правно основание: длъжникът дава без насреща нищо
да получава, както е било преди настъпването на предсрочната изискуемост/ получавал е
правомерната възможност да ползва паричната сума до края на срока на договора.
До датата на която се счита настъпила предсрочната изискуемост на кредита ,
ответницата е изплатила на ищеца , както следва : за погасяване на главницата -407,57 лева
, възнаградителна лихва- 5000,41 лева , по застраховка „ Защита на плащанията“- 576 лева,
„такса за събиране на вземанията“- 144 лева, общо -6127,98 лева. След това е заплатила 17
различни по размер вноски , възлизащи общо на сумата 6400 лева , от която за погасяване
6
на остатъчната главница и просрочената лихва, след като се приспадне сумата 1410,29
лева / платена като мораторна лихва/ би трябвало да се заделят /разпределят като платени
сумата 4688,39 лева по главницата и 361,32 лева – за просрочената лихва . Общо
плащанията по главницата възлизат на 5095,96 лева . Остатъкът до реално получената и
усвоена сума/ 5 738 лева / в размер на 642,04 лева се счита погасен в резултат на
своеобразно прихващане / със сумата 720 лева, включваща платеното като
застрахователна премия/ 576 лева / и като такса за събиране на вземанията / 144 лева/
Основателното възражение за нищожност на клаузите за такси и недоказаното
основание за плащане на застрахователна премия се считат за приравнени на ефекта на
такова, обстоятелства по логическо и практическо съображение, тъй-като последицата е
тази , че сборната сума се оказва недължимо платена и подлежаща на връщане.
Изводът е, че ответницата няма останали непогасени действителни задължения,
произтичащи от договора за потребителски кредит.
Буди правно недоумение претенцията за заплащане на остатъчна главница в размер
на 6003,74 лева , дори само по причина, че предвидения за предоставяне паричен заем е в
размер на 6000 лева и сам ищецът представя доказателства за погашенията му !?
По изложените съображения съдбата на предявените искове следва да има
правораздавателния резултат на обжалваното решение , което подлежи на потвърждаване
При този изход на спора ответницата има право да й бъдат присъдени
направените по въззивното производство разноски възлизащи на 680 лева във вид на
заплатено адвокатско възнаграждение – чл.78, ал.3 ГПК.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА по реда на чл.271, ал.1 ГПК Решение № 873/17.12.2020
г. по гр.д. № 1990/2020 г. на ВТРС.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ
ФАЙНЕНС“ С.А.Париж, Франция чрез клона на дружеството в България, гр.София ,
ж.к. Младост 4, Бизнес парк София , сграда 14 да заплати на ОЛГ. П. П. , с ЕГН: ****
от гр.В. Т. сумата 680 лева , представляваща направени по въззивното производство
разноски.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7