Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………/13.06. |
Година 2017 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
на първи март |
Година 2017 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 6450 по описа за 2016 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане са обективно
съединени искове с правно основание чл. 430 ал. 1 от Търговския закон ТЗ), чл.
430 ал. 2 ТЗ и чл. 92 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), чл. 285
предл. второ ЗЗД и чл. 309а ТЗ.
Ищецът „Ю.Б.“ АД по сключен договор с ответника „А.1.“ ООД, да му е предоставил кредит в размер на 140146,86 швейцарски франка на 10.06.2008 г., 179853,14 франка на 10.06.2008 г., 9673,26 швейцарски франка на 02.06.2010 г. и 8536,71 швейцарски франка на 21.05.2012 г. Твърди се тези свои ищецът да е прехвърлил на „Б.Р.С.“ АД , за което ответникът бил уведомен от ищеца на 31.08.2015 г. Впоследствие „Б.Р.С.“ АД прехвърлил на ищеца вземанията, за което ответникът бил уведомен на 31.08.2015 г. Претендира се размерът на непогасената главница в размер на 332883,43 швейцарски франка. Ищецът твърди също така да е договорена лихва за ползвания ресурс – чл. 4 от договора за кредит, която твърди за периода 21.01.2012 г. – 09.08.2016 г. да възлиза на 128515,23 евро. Твърди се и страните да са договорили механизъм за остойностяване на обезщетението за непогасени в срок месечни вноски и съответно за непогасената главница при настъпилата предсрочна изискуемост на задължението. На това основание за периода 21.01.2012 г. – 09.08.2016 г. ищецът счита да е формирано вземане в размер на 28521,11 швейцарски франка, която сума претендира.
Ответникът не изпълнил и поетото с договора задължение да застрахова предоставените в обезпечение недвижими имоти. С оглед изрично договорена възможност ищецът застраховал за сметка на ответника имотите, за което заплатил сума в размер на 1216,01 лв.
Твърди се, че с оглед допусната забава ищецът предприел обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем, за което направил разноски за връчване на нотариална покана в размер на 60,00 лв. Претендира се и тази сума.
По делото е постъпил отговор на исковата молба като от името на ответника се признава, че договорът за кредит е сключен, но се оспорва да е връчена надлежно нотариалната покана, с която се твърди ответникът да е уведомен за извършените цесии. Излага се довод, че нотариусът не е овластен да връчва чрез залепяне на уведомление като изрично се оспорва да е бил уведомен за извършената цесия от ищеца на трето на спора лице. Прави се и възражение за изтекла давност досежно вноските по кредита и съпътстващите го периодични вземания.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ищеца – юрк. П., поддържа исковете. Навежда доводи в писмени
бележки като счита за безспорно по делото сключеният договор и размера на
предявените вземания. Счита за доказано уведомление за извършените цесии към
31.08.2015 г. Досежно твърдяната предсрочна изискуемост твърди ответникът да е
бил уведомен на 19.11.2015 г. въз основа на фикцията по чл. 47 ал. 1 ГПК като
навежда довод, че нотариусът е овластен да удостоверява връчване при тези
условия. Евентуално счита, че като покана следва да се възприеме предявената
искова молба. Претендират се разноски като е представен и списък.
В хода на устните състезания
процесуалният представител на ответника – адв. Иванов от САК, излага довод, че
с прехвърляне на вземането на небанкова институция то променя своя характер,
което определя за приложими общите правила на договора за заем – чл. 240 ЗЗД. В
писмени бележки навежда довод, че нормата на чл. 592 изр. второ ГПК изключва
приложението на общата норма на чл. 47 ГПК. Счита и за недоказани
предпоставките за прилагане на фикцията по чл. 47 ГПК.
Като
обсъди доводите на страните въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна намира следното:
По делото не се спори, а и от
представения договор за банков кредит продукт „БИЗНЕС ПОМЕЩЕНИЯ“ № BL
17097 се
установява писмено изразено съгласие между представители на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД (с
променено наименование съгласно вписване от 11.1.2013 г. на „Ю.Б.“ АД) и „А.**“
ЕООД, че банката предоставя на ответника кредит в размер на 320 000 швейцарски
франка за покупка на недвижим имот. Посочено е, че сумата се усвоява в брой или
чрез превод към друга сметка като сума в размер на 218 000 лв. се превежда
по сметка на продавача срещу представяне на документи за покупка на имота, а
останалата част ответникът има право да усвои в брой. Посочено е, че за сумата
се дължи годишна лихва в размер на 6,9 процесннта при договорен механизъм за
формиране на ставката. Изразено е съгласие, че усвоената главница и лихвите се
погасяват на равни месечни вноски съгласно погасителен план, а при просрочие на
задълженията договорената лихва се увеличава автоматично с наказателна надбавка
(неустойка) за просрочие на главница в размер на 10 пункта. Посочено е, че
ответникът оправомощава и упълномощава ищеца ежегодно да подновява
застрахователна полица и да заплаща за негова сметка необходимата премия.
На 05.09.2008 г. писмено е изразено
съгласие, че „Ю.И Е.Д.Б.“ АД прехвърля на „Б.Р.С.“ АД всички свои вземания,
произтичащи от процесния договор.
На 15.06.2009 г. между представители
на „Б.Р.С.“ АД и ответника писмено е изразено съгласие за предоговаряне на
остатъчния дълг по кредита, предмет на договор за банков кредит № BL17097.
Видно от анекс № 3 към 02.06.2010 г.
от името на ответника е удостоверено наличие на просрочена главница по договор
за кредит № BL17097,
просрочени лихви, дължими такси и комисиони, дължими застрахователни премии и
други разноски в общ размер от 324 346,71 щвейцарски франка като е
договорено разсрочване на така формираното задължение. Видно от покасителният
план съгласувана е воля, че към 21.06.2012 г. главницата възлиза на
332 883,46 швейцарски франка.
На 20.12.2012 г. писмено е изразено
съгласие, че „Б.Р.С.“ АД прехвърля на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД всички свои вземания,
произтичащи от процесния договор с отразяване да възлизат на 332 883,43
швейцарски франка – главница, балансова лихва – 14 903,41 швейцарски
франка, задбалансова лихва в размер на 8277,27 швейцарски франка.
Описаната фактическа обстановка се
установява от наличните по делото доказателства и общоизвестните обстоятелства,
отразени в търговския регистър.
Не
се доказва нотариална покана, отразена като акт 67 том ІV рег. 7576/2015 г. да
е била връчена надлежно. Обстоятелствата, удостоверени от помощник-нотариус Т.
не се установява да са били възприети непосредствено от него. Видно от
приложената разписка на посочената дата – 17.08.2015 г. адресът е посетен от М.П.,
но липсва отразяване на обстоятелствата, възпроизведени в нотариалното
удостоверяване. Удостоверителната функция произтича от непосредствено
възприетите обстоятелства, а доколкото не се установява това да е налице, няма
основание да се счита, че отразените при удостоверяването пречки за връчване са
доказани.
При така възприетата фактическа
обстановка от правна страна съдът намира следното:
По
иска с правно основание чл. 430 ал. 1 ТЗ
Обективираното
съгласие сочи на сключен договор за банков кредит между ищеца и ответника. По
силата на обективираното съгласие за ищеца е възникнало задължение да предостави
на ответника договорената сума при задължението на последния да го възстанови.
По силата на чл. 180 ГПК отразеният размер на задължението в анекс № 3 – л.
35-38 от делото от 324 346,71 швейцарски франка, която сума е свързана
именно с процесния договор, позволява извод, че ищецът е изпълнил своето
задължение. Ответникът не твърди да е извършил плащания по така възникналото
задължение. С оглед нормата на чл. 153 ГПК обема на доказателствата в процеса е
предпоставен от въведения спор. По аргумент от чл. 55 ТЗ вписванията в
търговските книги позволява формиране на фактически извод. Експертизата и по
изричен текст на закона чл. 195 ал. 1 ГПК е доказателствено средство за
изясняване на повдигнат в процеса спор досежно обстоятелство, изискващо
специални знание. Тъй като твърдението за преведената сума при изрично очертани
обстоятелства не е оспорено, а и се подкрепя от представените по делото банкови
бордера с отразени по тях ден и номер, позволяващ обективно проследяване на операцията
и неоспореното извлечение по л. 17-21 от
делото, специални знания за изследване на този въпрос не са необходими. Ето
защо съдът приема, че по силата на договора ищецът е получил 320 000
швейцарски франка.
По
силата на договора от 05.09.2008 г. ищецът се е разпоредил с това свое вземане
в полза на трето по спора лице. По делото не се спори, а и от наличните
доказателства се налага извод, че ответникът е бил известен за това. Според
условията на анексите, предписващи постъпване на плащанията по банкови сметки,
водени от ищеца и отразените в извлечението постъпления след тази дата обуславя
еднозначен извод, че ответникът е имал основание да счита за свой кредитор по
договора за кредит именно „Б.Р.С.“ АД. Единствено с този извод може да бъдат
обяснени последвалите анекси. Нормата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД цели да обезпечи
именно тази яснота, поради което настоящият състав приема, че договорът за
цесия е произвел действие и спрямо ответника.
С
оглед относителния характер на облигационното вземане настъпилото
правоприемство води до прекратяване на правата върху вземането за цедента –
ищецът в настоящото производство и възникване на права върху него за цесионера
– „Б.Р.С.“ АД. Ето защо и след този момент титуляр на вземането се явява „Б.Р.С.“
АД. С оглед нормата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД действието на сключения договор на
20.12.2012 г. спрямо ответника предполага да е бил уведомен и то от предходния
кредитор – „Б.Р.С.“ АД. Това в случая не се установява. Съгласно нормата на чл.
154 ал. 2 изречение първо ГПК изключение от правилото, че всеки дължи да докаже
това което твърди предполага утвърдено от закона предположение. Нормата на чл.
592 ал. 1 ГПК не установява изключение от правилото, че удостоверителната сила
на официалния документ произтича от непосредствено възприети и надлежно
удостоверени обстоятелства. Ето защо и връчването при условията на тази норма
изисква това да стане лично.
Настоящият
състав приема, че с оглед правилото на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на
Република България липсва разумна причина неположената грижа към собствения
интерес от страна на длъжника да осуети реализацията на правата на кредитора.
Ето защо и нормата на чл. 47 ГПК, на общо основание приложима и в нотариалното производство,
обуславя извода за надлежно уведомяване от изпълнение на следните условия:
констатирана от връчителя невъзможност съобщението да бъде прието от овластено
за това лице на единствено известния адрес на кредитора и указана на адресата
необходимост от съдействие при изрично предписани условия. Отразените в
разписката обстоятелства не сочат на констатирана пречка за връчването. Не
става ясно на какво помощник-нотариус е основал извода си за фактите, описани в
удостоверителното изявление. Освен това, съгласно чл. 47 ГПК невъзможността
съобщението да бъде предадено на адресата или на друго лице, притежаващо някое
от очертаните в процесуалния закон качества при изрично поето задължение да
предаде съобщението, ангажира връчителя да залепи уведомление с указание къде
се намират книжата на изрично указано място – 1. на вратата на имота или на
пощенска кутия, която еднозначно може да бъде свързана с този имот и 2. да
пусне екземпляр от уведомлението в пощенската кутия, освен ако няма достъп до
нея. Ето защо и нормативно утвърденото предположение за знание произтича от
надлежното удостоверяване на тези обстоятелства и удостоверено бездействие да
бъдат получени книжата.
Именно
защото чл. 47 ГПК предписва изключение от регламентираното със специалното
правило нотариално действие, изводът на помощник-нотариуса, че връчването е
осъществено само по себе си не е достатъчно. При изрично повдигнатия спор
досежно надлежното връчване наложително е да бъдат доказани нормативно
утвърдените обстоятелства, обуславящи необоримото предположение за връчване.
Освен, че разписката не сочи да е констатирана пречка, не става ясно къде е
залепено уведомление на 17.08.2015 г. Понеже фикцията пряко засяга принципно
защитим интерес на длъжника яснотата в тази насока е безусловно необходима. При
положение, че връчителят е лице, различно от помощник-нотариус Т. – разписката
сочи това да е М.П., възпроизведения при удостоверяването факт за залепено
уведомление се явява недоказан.
Липсва
удостоверяване екземпляр от уведомлението да е пуснат и в пощенската кутия. С
оглед изискването за законоустановеност на презумпцията в съдебно производство,
предписания от нормата извод е възможен едва при проявлението на всички указани
факти. Ако залепеното уведомление цели трайно прикрепяне на съобщението и с
оглед посоченото място разумно следва очакването, че то ще остане там,
поставяне на уведомлението и в пощенската кутия гарантира в максимална степен
интересите на получателя. Ограниченият достъп до вътрешността на това
съоръжение обезпечава възможност за обитателя на адреса да достигне до
документа дори и видимия екземпляр да е отстранен от друго лице. Това изискване
отпада едва когато длъжникът не е осигурил достъп до пощенска кутия за
свързания с него адрес, но явилата се пречка следва да бъде изрично
удостоверена.
По
правило постигнатото съгласие обвързва страните по договора. Действието по
отношение на трети лица предполага изрично предвиждане в закона. Както бе
посочено вече нормата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД предпоставя изрично изявление от
страна на първоначалния кредитор, сведено до знанието на длъжника. Приложеният
към исковата молба и неоспорен в процеса екземпляр от нотариалната покана
съдържа изявление от името на „Б.Р.С.“ АД. По делото се установява, че препис
от исковата молба и от доказателствата са получени от ответника. Обективираното
в нотариалната покана изявление освобождава ответника от ангажимента му да
счита за свой кредитор „Б.Р.С.“ АД, легитимирайки за такъв именно ищеца. Ето
защо целта на чл. 99 ал. 4 ЗЗД е постигната (в този смисъл са решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
състав на ВКС, ІІ т. о. и
решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ
отделение).
Предметът
на правоотношението не касае доказателствените правила. Материалният закон
определя фактите като част от реалната действителност, на които придава
конкретно правно значение. Тези факти именно подлежат на доказване, а въпрос на
правоприлагане е подвеждането им под конкретна правна норма. Ето защо без
значение остава липсата на качеството банка за „Б.Р.С.“ АД. Промяната в
титуляра на вземането не е в състояние да повлияе върху неговата
характеристика.
Установява
се, че в деня на откриване на сметката за усвояване на договорения кредит са
извършени два трансфера в общ размер от 320 000 швейцарски франка.
Постигнатото съгласие за капитализация на формираните просрочения с анекс № 3
от 02.06.2010 г. в контекста на гарантираната от закона свобода на страните да
преуреждат правоотношението си, обосновава увеличения размер на главницата. В
процеса не е въведен спор в тази насока. Приложеният към анекс № 3 погасителен
план сочи на съгласуван размер на главницата от 332883,46 швейцарски франка към
21.06.2012 г. Веднъж придобил вземанията „Б.Р.С.“ АД е свободен да се
разпорежда с тях, а следователно и да договаря промяната в техния обем и
условията за изпълнението им. Ето защо и с договора за обратна цесия от
20.12.2012 г. ищецът е придобил претендираната главница.
По
делото нито се твърди, нито се установява да е извършено плащане извън
отразеното в представеното извлечение, съответно да е настъпил друг
правопогасяващ ефект за разликата до пълния размер на формираното задължение. Както
бе посочено вече предмет на договора за цесия е един от елементите на
кредитното правоотношение – вземането за връщане на предоставен кредит.
Договорът за цесия не лишава от съществуване кредитното правоотношение, поради
което обратната цесия концентрира правата по договора в патримониума на ищеца. Предмет
на договора за кредит е възможността за ползване на парична сума. В случая
страните са договорили срок при поет от страна на ответника ангажимент да
възстановява формираното задължение на части. Неизпълнението на това съществено
задължение овластява кредитора да изиска незабавно изпълнение, каквато
възможност е и договорена изрично – чл. 26 б. „г“ от договора.
Отразените
като непосредствено констатирани от помощник-нотариус Т. обстоятелства –
напуснат адрес, която информация е получена непосредствено от лице, живущо на
адреса, сочи на хипотезата на чл. 50 ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 50 ал. 4 ГПК е
средство за уведомяване на търговец при изрично указаната в тази норма хипотеза
– невъзможност да бъде осъществен контакт с лице от адреса. Ето защо настоящият
състав приема, че обективираното изявление в нотариална покана акт 125 том V
рег. 10622/2015 г. е довело до предсрочна изискуемост на вземането за главница.
По
тези съображения съдът приема за доказано възникнало и изискуемо задължение в
предявения размер като налице са предпоставките за разглеждане на
противопоставеното възражение за изтекла погасителна давност.
Съгласно
Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от Закона за задълженията и договорите се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Кредитното правоотношение почива на единен
правопораждащ факт като произтичащото от него задължение в случая е с падеж, настъпващ
през предварително определени интервали от време – съгласно погасителен план.
Такъв е съставен и при подписване на анекс № 3 с указан падеж на задължението при
новираната главница. Настоящият състав приема, че с оглед придадения ефект на
давността – да погаси възможността за налагане на принудително изпълнение при
несвоевременно потърсена защита, правилото на чл. 111 б. „в“ ЗЗД касае и
разсроченатата част от главницата (в този смисъл и Решение № 161 от 08.02.2016 г. по т. д. №
1153/2014 г., ТК, ІІ ТО на
ВКС). Ето защо,
погасени по давност са дължимите плащания,
т.е. погасителните вноски с договорен падеж преди 10.08.2013 г.
Следователно, предявеното вземане е частично погасено за сумата 9589,17
швейцарски франка, а искът се явява основателен и доказан до сумата от
323294,26 швейцарски франка. За разликата следва да бъде отхвърлен.
Настоящият
състав приема, че доколкото давността не погасява вземането, а единствено
възможността да бъде наложено принудителната му реализация, потърсената защита
включва и огласяване с решението на така приложения погасителен способ с оглед
установителното действие на отхвърлителния диспозитив.
По
иска с правно основание
чл.
430 ал. 2 ТЗ
Страните
са договорили, че ползваната сума при поето задължение за разсроченото й възстановяване,
ангажира ответника да заплаща и лихва. С оглед достигнатия извод, че сумата е
била предоставена, ответникът дължи да заплати и договореното възнаграждение.
Именно
защото основание за самостоятелното от правна гледна точка вземане за лихва се
явява осигурена възможност за кредитополучателя да ползва предоставения му
ресурс, упражненото от кредитора право да предизвика предсрочна изискуемост
погасява насрещното задължение за възнаградителна лихва. Кредиторът е свободен
да прецени дали да изпълни своето задължение и да разчита на насрещно
изпълнение, формиращо договореното възнаграждение или да се освободи от това
свое задължение, което обаче го лишава от възможност да получи и насрещно
изпълнение. За разлика от чл. 63 ЗЗД, ангажиращ всяка от страните по договора
да изпълнява своите задължения, неизпълнението на обещания резултат поражда
отговорност за обезвреда. Ако договорът се явява средство за реализация на
дефинирания при сключването интерес за всяка една от страните по него, т.е.
надлежното изпълнение е средство за постигане на желания и обещан резултат,
отговорността за обезвреда е ограничена до отстраняване на вредата, явяваща се
пряка и непосредствена последица на неправомерното поведение. Балансът в
отношенията, основан на разбирането, че всеки дължи да понесе последиците на
собственото си поведение, не оправдава едностранната промяна. Пропускът на
кредитора да получи и обещаната му лихва произтича пряко от неговия избор да
изиска незабавно изпълнение. Неизпълнението на така възникналото задължение
поражда принципно различна отговорност, която не е реципрочна на очакваното
изпълнение – изплащане на договореното възнаграждение. По тези съображения
настоящият състав приема, че следва да се отклони от известната му съдебна
практика, че предсрочната изискуемост ангажира длъжника и с изпълнение на
поетото задължение за възнаградителна лихва.
Ответникът
не твърди надлежно връчено изявление за обявяване на вземането за предсрочно
изискуемо преди установеното като връчено при условията на чл. 50 ал. 2 ГПК на
05.11.2015 г. Представата у ищеца за друга дата не е обстоятелство, което
подлежи на изследване, а доколкото, предвид застъпеното вече становище то касае
зачетен от правния ред интерес на ответника, предпоставка за изследване на този
въпрос е изрично въведено твърдение – арг. от чл. 154 ал. 1 ГПК. Ето защо
настоящият състав счита за неоснователен предявения иск за възнаградителна
лихва за периода 06.11.2015 г. – 09.08.2016 г.
По
изричен текст на чл. 111 б. „в“ ЗЗД изпълнението на вземане за възнаградителна
лихва не може да бъде наложено принудително при бездействието на кредитора да
потърси изпълнение за период по-голям от три години. Ето защо погасено по
давност е формираното на това основание вземане за периода 21.01.2012 г. –
09.08.2013 г., включително. Определен при условията на чл. 162 ГПК съгласно
погасителния план по л. 39-41 от делото, погасено по давност е вземане в размер
на 44677,37 швейцарски франка.
По
изложените съображения съдът приема за доказан и основателен предявения на това
основание иск за периода 10.08.2013 г. – 05.11.2015 г. и до определения при
условията на чл. 162 ГПК размер от 62297,09 швейцарски франка. За разликата
искът следва да бъде отхвърлен като недоказан.
По
иска с правно основание чл. 92 ЗЗД
Законът признава свобода на страните по договор да определят отнапред обезщетение, освобождавайки кредитора от необходимостта да доказва конкретно претърпяна вреда от неизпълнението и съответно нейния обем. Правилото на чл. 92 ЗЗД утвърждава изключение от принципа, че в основата на разместване на имуществени блага стои конкретна, възприета от правния ред причина – даденото без основание подлежи на връщане без оглед на обстоятелството, че е станало по волята на далия го съгласно чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД, като намира своето оправдание в стимулиране на дължимото точно изпълнение – чл. 63 ЗЗД. Доколкото източник на отговорността в случая се явява договор, то и приложението му предполага еднозначно възприето от страните дължимо поведение, липсата на което да обуславя определено или определяемо обезщетение. Ето защо в тежест на ищеца е да докаже постигнато съгласие, че неизпълнението на конкретно задължение ще води до отговорност при определен отначало обем и проявление на обстоятелствата, пораждащи дължимо, но неосъществено от ответника поведение при надлежно изпълнение на обуславящите го задължения от страна на ищеца.
Съгласуваната
с договора воля отговаря на посочените условия. Неизпълнението на поетото от
ответника задължение го ангажира да заплати и договореното обезщетение. Понеже
основанието на това вземане е увреденият кредиторов интерес, клаузата обвързва
ответника до момента на погасяване на задължението. В процеса не е въведен спор
досежно размера на така формираното вземане. По аргумент от чл. 111 б. „б“ ЗЗД
обаче възможността да бъде наложено принудително изпълнение и на това вземане
се погасява с изтичане на тригодишна давност. Ето защо погасено по давност е
вземането за периода 21.06.2012 г. – 15.02.2013 г. в размер на 338,89
швейцарски франка. Предвид този извод и невъзможността да бъде извлечен
размерът на неустойката, формиран за периода 16.02.2013 г. до 09.08.2013 г. и
съответно за периода 10.08.2013 г. – 27.07.2015 г., предявеният на това
основание иск се явява основателен и до сумата от4018,75 швейцарски франка за
периода 28.07.2015 г. – 09.08.2016 г., до която сума така предявеният иск
следва да бъде уважен.
По
иска с правно основание чл. 285 предл. второ ЗЗД
Съгласуваната
воля между страните кредитодателят да сключва застраховка и да изпълнява
произтичащото от този договор задължение за заплащане на застрахователна премия
сочи на договор за поръчка. Съгласно чл. 285 ЗЗД възложителят дължи да осигури
средствата, необходими за изпълнение на това задължение. По делото не се твърди
това да е станало като не се спори, а и представените доказателства позволяват
извод, че ищецът е заплатил общо сума в размер на 1216,01 лв. за застраховане
на собствен на ответника имот. Ето защо предявеният на това основание иск
следва да бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание чл. 309а ТЗ
Нормата
на чл. 63 ЗЗД ангажира длъжника да изпълни точно, което предполага и
непосредствено да организира изпълнението. Бездействието в тази насока,
наложило намесата на кредитора, за да инициира изпълнение, поражда задължение за
ответника да възстанови провокираната от неизпълнението вреда. Ето защо
ответникът дължи да заплати и претендираната на това основание сума от 60,00
лв.
По разноските
При
установения изход от спора в ответникът дължи да възстанови частично
направените от ищеца и доказани в процеса разноски съразмерно на уважената част
от исковете.
Ищецът е защитаван от юрисконсулт,
поради което и с оглед правилото на чл. 78 ал. 8 ГПК следва да бъде присъдено
претендираното на това основание възнаграждение, съответстващо на правната сложност
на делото.
Ищецът от своя страна дължи да
възмезди ответника за направените разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „А.11“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********със седалище и адрес на управление:***, както следва:
1. на основание чл. 430 ал. 1 ТЗ сумата 323294,26 швейцарски франка – задължение по Договор за банков кредит продукт „БИЗНЕС ПОМЕЩЕНИЯ“ № BL 17097/03.06.2008 г. и Анекс № 3/02.06.2010 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 9589,17 швейцарски франка като погасен по давност.
2. на основание чл. 430 ал. 2 ТЗ сумата 62297,09 швейцарски франка – възнаградителна лихва за периода 10.08.2013 г. – 05.11.2015 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата в това число и за сумата 44677,37 швейцарски франка като погасен по давност за периода 21.01.2012 г. – 09.08.2013 г., включително;
3. на основание чл. 92 ЗЗД сумата 4018,75 швейцарски франка – неустойка за периода 28.07.2015 г. – 09.08.2016 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер в това число и за сумата 338,89 швейцарски франка за периода 21.06.2012 г. – 15.02.2013 г. като погасен по давност.
4. на основание чл. 285 предл. второ ЗЗД сумата от 1216,01 лв. – заплатени застрахователни премии за периода 05.06.2013 г. – 09.08.2016 г.;
5. на основание чл. 78 ЗЗД сумата от 60,00 лева – разноски по изпълнението;
6. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 27991,68 лв. – разноски пред Софийски градски съд;
7. на основание чл. 78 ал. 8 ГПК сумата от 300,00 лв. – възнаграждение за един юрисконсулт.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК „Ю.Б.“
АД, ЕИК*********със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „А.11“
ООД, ЕИК *********със седалище и адрес на управление *** сумата от 1431,15 лв. – разноски пред Софийски
градски съд.
Решението
може да бъде обжалвано от страните с въззивна жалба пред Апелативен съд – гр.
София в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: