ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 156
гр. Перник , 19.02.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито
заседание на деветнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно
гражданско дело № 20211700500026 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, вр. с чл. 420, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба от В. М. и П. М. против Определение №
260965/19.11.2020 г. по ч.гр. д. № 02079/2020 г. на РС - Перник, с което е оставено без
уважение искането на жалбоподателите – длъжници В. М. и П. М. за спиране на незабавното
изпълнение на заповед за изпълнение, издадена по същото дело. В жалбата по подробни
доводи се иска отмяната на определението и спиране на незабавното изпълнение на
заповедта, които обобщени се свеждат до това че: ГПР е посочен единствено, като
процентно изражение, без да се описва как е формиран и какво точно се включва него, какви
компоненти включва, кога и как се изчислявате съответните компоненти, включително за
какъв период се начисляват и кога се дължат; уговореният размер на възнагр. лихва от 3%
месечно или 750 лв. на месец при изключително кратък срок за ползване на кредита от 12
месеца не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на страните, и е нищожна. Посочени са и
други пороци на договора относно начислената нак. лихва в размер на месечния лихвен
процент, увеличен с 3 пункта, т.е. 6 % месечно, или 1500 лв. на месец, съответно клаузата на
чл. 6, ал. 9 от договора, които са в противоречие с добрите нрави, съответно са и нищожни
съгл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба – „Кредит плюс“ ООД е
подал отговор, в който по подробни доводи и съображения изразява становище за нейната
неоснователност.
Пернишкият окръжен съд след като прецени доказателствата по делото, доводите на
1
страните, както и служебно всички правно релевантни факти, приема следното:
Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, е допустима и следва да се
разгледа по същество.
Ч.гр. д. № 2079/2020 г. на РС - Перник е образувано по реда на чл. 417 от ГПК от
„Кредит плюс“ ООД срещу В. М. и П. М. за сумата 27175 лв., от които главница 24675 лв. и
неустойка 2500 лв., произтичащи от нот. акт за учредяване на договорна ипотека от ***г.
Нот. акт е сключен по силата и при условията на договор за кредит от ***г. за предоставен
на кредитополучателя В. М. и съдлъжник П. М. паричен заем от 25000 лв., при уговорени
ГПР 36% и месечен фиксиран лихвен процент 3% или ежемесечна договорна лихва от 750
лв., срещу което кредитополучателят се задължава да върне общо сумата 34000 лв., от които
25000 лв. по усвоена главница и 9000 лв. начислена договорна лихва, разсрочена на 12
месечни вноски, считано от ***г. до ***г. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора при забава на
плащането на мес. пог. вноска се начислява нак. лихва за забава в размер на мес. лихв.
процент плюс 3 пункта, т.е. от забавата се дължи ежемесечно лихва във фиксиран размер на
6 %. В чл. 6, ал. 9 от договора е предвидено, че при настъпила изиск. на задълженията по
договора за кредит, в случай че кредитополучателят и/или съдлъжникът не са инициирали
действия по продължаване на срока на договора и не са изцяло погасени паричните
задължения по него, се дължи еднократна неустойка в размер на 2500 лв.
При така установеното въззивният съд съобразява, че заявлението се основава на
обезпечен с договорна ипотека сключен между небанкова финансова институция и
физическо лице договор за кредит, по който на длъжника се предоставя финансова услуга по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на § 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП и §1, т. 20 от ЗКНИП. От чл. 420, ал. 2, т. 2 от ГПК следва, че незабавното
изпълнение може да се спре и без обезпечението по ал. 1, когато искането за спиране е
подкрепено с писмени доказателства, че вземането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител. В производството по чл. 420, ал.2 ГПК, вкл. и във
въззивното производство по чл. 420, ал. 3 ГПК, съдът служебно преценява дали вземането
не противоречи на закона и/или добрите нрави, както и дали не се основава на
неравноправна клауза или е налице обоснована вероятност за това. В хода на
производството по чл. 420, ал.2 ГПК и ако противоправността се извлича от самата
договорна разпоредба, характер на писмени доказателства има всеки приобщен по делото
документ, вкл. писменият договор с кредитора и др.
В договора за кредит е посочен ГПР – 36%, но въпреки това договорът не отговаря на
изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП - при посочването на ГПР заедно с подробна
информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя да се
посочат и взетите предвид допускания по приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 от ЗКНИП.
Други величини, включени в ГПР не са посочени в договора, което създава неяснота какво
включва ГПР и относно начина, по който заемодателят е определил ГПР в размер на 36%,
2
независимо от това, че в посоченото приложение е посочен механизмът, по който се
изчислява ГПР, както и параметрите, които се включват при неговото изчисляване. Това не
освобождава кредитора от задължението да посочи в договора конкретните параметри
поотделно, тъй като изискването за посочване на взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин е било действащо към
датата на сключване на договора, който не е съобразен с това изискване (ДВ бр. 59/2016 г.).
Несъответствието с изискването по чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП с оглед чл. 38 от ЗКНИП
обосновава нищожност на договора.
На следващо място, нак. лихва за забава в чл. 4, ал. 3 по съществото си е неустойка за
неизпълнение на договорно задължение (след като се претендира за неизпълнение – забава
на плащането на мес. погасителна вноска, основано на съдържаща се за това клауза в
процесния договор), съдът намира за неравноправна и нищожна. Неустойката от 1500 лева
месечно представлява 52 % от месечната погасителна вноска в размер на 2833,33 лв. и е
несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на
обезщетителната й функция. Неустойката е единствено санкционна и не зависи от вредите
от това неизпълнение и не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да
се кумулира към погасителните вноски като се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Клаузата противоречи
на заложените в договора проценти на ГПР – 36% и посоченият общ размер на плащанията
от 34000 лева., тъй като е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
същевременно е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението,
тъй като представлява 72% от предоставената сума по кредита /25000 лв./. Неустойката не е
обявена по този начин на потребителя, тъй като посоченият в размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР от 36%, нараства допълнително с размера на неустойката,
съгласно колона 6 от пог. план. Включена в погасителните вноски неустойката е добавка
към възнагр. лихва и обогатява заемодателя неоснователно доколкото именно възнагр. лихва
е цената на кредита и печалбата му. Така се заобикаля и ограничението в чл. 29, ал.9 от
ЗКНИП при определяне ГПР - неустойката представлява повече от 72% от предоставената
сума по кредита /25000 лв./ и повече от 52 % от подлежащата на връщане сума /34000 лв./,
поради което е нищожна като противоречаща на императивна правна норма. Неустойката е
нищожна и защото кредитът е обезпечен с ипотека, а неустойката надвишава трикратния
размер на законната лихва, поради което противоречи на добрите нрави по см. на чл. 26, ал.
1 ЗЗД /Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и други/.
Неустойката противоречи и на забраната в чл. 143, т.5 от ЗЗП за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
Горните аргументи се отнасят и за месечния фиксиран лихвен процент 3% или
ежемесечна договорна лихва от 750 лв. в чл. 4, ал. 1 от договора. Възнаградителната лихва е
в нарушение на добрите нрави, тъй като за 12 месеца /колкото е договорения срок за
връщане на сумата/ кредитополучателят е следвало да върне под формата на
3
възнаградителна лихва освен главницата /чистата сума на кредита от 25000 лв./ още и сумата
9000 лв., който размер, при положение че кредитът е обезпечен с ипотека, годишно възлиза
на 36% и надвишава двукратния размер на законната лихва от 20%, поради което е нищожна
по см. на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Идентични са изводите и за неустойката в чл. 6, ал. 9 от договора. Уговорена и
начислена е в размер на 2500 лв. - в случай че кредитополучателят и/или съдлъжникът не са
инициирали действия по продължаване на срока на договора и не са изцяло погасени
паричните задължения по него. Неустойката е еднократна и е за неизпълнение на непарично
задължение, т.е. не е за забава на вноските по кредита и за периода на неизпълнението.
Основното задължение на кредитополучателя е да върне предоставените му пари, да заплати
възнаграждение за ползването им, но с неустойката възстановяване на тези вреди не се
гарантира. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която
кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното му
задължение, а в случая нейният размер е и необосновано висок – 10 % от получения кредит,
което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително
обоснован и регламентиран и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката,
т.е. излиза извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции и представлява само
санкция.
С оглед на всички тези установени и в заповедното производство данни, РС е следвало
да спре изпълнението на издадените срещу жалбоподателите заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, поради което въззивният състав намира, че обжалваното
определение следва да бъде отменено, а молбата на жалбоподателите по чл. 420, ал. 2 ГПК -
уважена. Частната жалба е основателна.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 260965/19.11.2020 г. по ч.гр. д. № 02079/2020 г. по описа на
РС – Перник, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
СПИРА на осн. чл. 420, ал.2 ГПК незабавното изпълнение на заповед № ***г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист от ***г., издадени в полза на „Кредит плюс“ ООД, ЕИК ********* срещу В. Б. М.,
ЕГН ********** и П. С. М., ЕГН **********, постановени по ч.гр. д. № 02079/2020 г. по
описа на Районен съд – Перник.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5