Решение по дело №557/2024 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл. 63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Постъпила е касационна жалба от М. Б. К., срещу Решение № 250/07.05.2024 г. по АНД № 1812/2023 г. по описа на РС – Русе, с което е потвърдено НП № 23-0457-000529/07.09.2023 г., издадено от Началник на РУ-Ветово при ОДМВР-Русе, с което на М. Б. К., на основание чл. 175а, ал. 1, пр.3 от ЗДвП, е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 3000 лв. и административно наказание „Лишаване от право да управлява МПС" за срок от дванадесет месеца за осъществено нарушение на чл.104б, т. 2 от ЗДвП.

Касационните основания, релевирани в жалбата, са за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Излагат се доводи в подкрепа на сочените основания.

Иска се да се отмени оспореното решение и постановяване на друго, с което да се отмени издаденото наказателно постановление. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът по жалбата – началник РУ-Ветово към ОД на МВР – Русе не се явява и не се представлява. С възражение с вх. № 18930/25.06.2024г. от Началника на РУ-Ветово при ОД на МВР-Русе се развиват доводи за неоснователност на подадената касационна жалба и се иска да се потвърди оспореното решение на въззивния съд, като правилно и законосъобразно.

Претендира се заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., за което е представен списък с разноски. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе счита, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от надлежна страна, атакува невлязъл в сила съдебен акт на районен съд, постановен в производството по Глава трета Раздел V на ЗАНН и подлежи на разглеждане.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

От фактическа страна, първата съдебна инстанция е установила следното:

На 29.08.2023 г., около 21:15 часа в с. Смирненски, на кръстовището между [улица]и [улица], жалбоподателят, в качеството си на водач по смисъла на § 6, т. 25 от ДР на ЗДвП на МПС - лек автомобил марка и модел БМВ 560, с регистрационен номер LAU135A, при предприемане на маневра завой надясно, за да продължи движението си от [улица]по [улица]умишлено нарушил устойчивостта му, поднасяйки задната част на автомобила два или три пъти последователно в лява и в дясна пътна лента.

След като възприели горепосоченото МПС, свидетелите Е.Белбер и Г. П. - полицейски служители при ОД на МВР-Русе, подали сигнал на водача посредством стоп палка да спре, като последният изпълнил така дадените му указания. При извършената проверка била установена самоличността на водача - жалбоподателя М. К., както и самоличността на останалите пътници, между които били и свидетелите Б.Меджнунов и Р. К.. При извършената проверка, жалбоподателят признал пред полицейските служители, че умишлено поднесъл управляваното от него МПС. В тази връзка на последния била предоставена възможност да даде писмени обяснения. В обясненията си жалбоподателят собственоръчно написал следното - „... при маневра десен завой пробвах колата, като направих дрифт..., като задницата на автомобила направи въртеливи движения в лява и дясна лента", както и положил подпис.

Свидетелят Г.П. съставил АУАН Серия GA № 1065918/29.08.2023 г., който бил подписан от жалбоподателя без възражения, като такива не били представени и в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН, въз основа на АУАН-а било издадено оспореното пред РРС НП.

От правна страна, въззивният съд е достигнал до извод, че касаторът е извършил вмененото му административно нарушение, тъй като в противоречие с нормата на чл. 104б, т. 2 ЗДвП е използвал пътищата, отворени за обществено ползване за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари - умишлено форсирал двигателя на МПС-то и нарушил устойчивостта му, поднасяйки го последователно вляво и вдясно. Не е констатирал допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в хода на административнонаказателното производство, както и че АУАН и НП са издадени от компетентни органи. Приел е фактическата обстановка за ясно очертана, като с необходимата конкретика са описани действията на жалбоподателя, за които е ангажирана отговорността му и с оглед на това не е приел доводите за допусната неяснота в това отношение. Възззивният съд не е кредитирал изцяло показанията на свидетелите Б.Меджнунов и Р.К., акцентирайки на показанията на свидетеля К., който заявявил, че не е чул форсиране на двигател и съответно не е усетил поднасяне на управляваното от жалбоподателя МПС, но и че в колата имало музика. Тоест същият не изключвал възможността да е било налице форсиране, което просто да не е чул. Мотивирал се е с близки, приятелските отношения на двамата с жалбоподателя, поради което са склонни да поддържат защитната му теза, противоречаща на останалите доказателства и показанията на актосъставителя и свидетеля по акта, които е намерил за вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с изготвените в хода на извършената проверка писмени доказателства. Отбелязал е, че свидетелите Белбер и П. се явяват очевидци на нарушението, като в показанията им се съдържа информация, освен за последното, така и за поведението на жалбоподателя, след като бил спрян за проверка, а именно, че същият бил видимо притеснен и признал, че е извършил нарушението, което се потвърждава и от приобщените писмени обяснения, които К. саморъчно написал и подписал. Въззивният съд въз основа на събраните в хода на производството гласни и писмени доказателства и доказателствени средства и извършената им оценка е приел, че жалбоподателят е осъществил от обективна и субективна страна нарушението на разпоредбата на чл. 104б, т. 2 от ЗДвП, за което е ангажирана и административнонаказателната му отговорност.

Решението на Районен съд – Русе е правилно.

Настоящият съдебен състав споделя възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, както и направената от районния съд констатация за липса на допуснати в хода на административнонаказателното производство съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото са спазени регламентираните в ЗАНН процесуални правила и формални изисквания при издаването на обжалваното НП. Настоящия съдебен състав споделя изложените от въззивния съд мотиви и досежно наличието на съставомерност на деянието, за което е привлечен към отговорност касатора, като на осн. чл. 221, ал. 2 АПК препраща към тях.

Правилно РРС е приел, че нарушението описано в НП и в АУАН е законосъобразно квалифицирано като нарушение на забраната в чл. 104б т. 2 от Закона за движение по пътищата. Разпоредбата на чл. 104б, т. 2 от ЗДвП предвижда, че на водача на моторно превозно средство е забранено да използва пътищата, отворени за обществено ползване, за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за превоз на хора и товари. Така формулираното изискване ползването на пътищата по неразрешен начин да бъде винаги целенасочено, т. е. да е желано от дееца, означава, че от субективна страна нарушението по посочения текст може да бъде извършено само при пряк умисъл като форма на вината – чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН.

Съдът не споделя твърденията на касатора, че не е осъществен от обективна страна състава на административното нарушение, за което е наложена санкция. Очевидно ползване за друга цел по смисъла на цитираната норма представлява умишлено форсиране двигателя на автомобила и нарушаване устойчивостта му, поднасяйки го последователно в лява и в дясна пътна лента. Основателно РРС е взел предвид, че касаторът не е имал възражения срещу установената и описана в АУАН фактическа обстановка, което вписал и в акта, нито е подал такива в 3-дневния срок от връчването му. Правилно не е кредитирал изцяло показанията на свидетелите Б. Хаджиюмеров и Р. К., които видно от дадените им показания са в приятелски отношения с нарушителя, поради което достоверността им е разколебана предвид наличието на предубеденост. Правилно РРС е достигнал до изводите, че нарушението е пълно и ясно описано в АУАН и в НП, като са посочени всички обективни признаци на състава, за които е ангажирана отговорността на жалбоподателя, поради което не е нарушена правото на защита на санкционираното лице.

Касационният съд не споделя оплакването на касатора, че не е доказана субективната страна на деянието му. Субективното отношение на извършителя следва да се изведе от обективните проявления на действията му, а именно, че използва път, отворен за обществено ползване, не по негово предназначение, обективирано във форсирането на двигателя, нарушаване на устойчивостта и принудителното поднасяне вляво и вдясно на управляваното от него МПС, а във волево отношение пряко целял именно това. Действията му според настоящият съдебен състав в случая обуславят извод за съзнаване на свойствата и признаците на извършваното деяние, респ. за пряк умисъл по см. на чл. 11, ал. 2 НК, като се вземе предвид, че нарушението е формално /на просто извършване/, при което вредните последици /обществената опасност/ се изразяват в самото осъществяване на изпълнителното деяние. Този извод на съда се подкрепя от обясненията, написани собственоръчно от жалбоподателя /л. 10 от делото на РРС/- „... при маневра десен завой пробвах колата, като направих дрифт..., като задницата на автомобила направи въртеливи движения в лява и дясна лента", както и положил подпис. ЗДвП не съдържа легално определение на понятието "дрифт", но в съдебната практика същото е било обект на анализ. В съответствие с чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове разпоредбата на чл. 175а ал. 1 от ЗДП следва да се тълкува в смисъла, който най-много отговаря на целта на нормата – осигуряване на безопасността на движението по пътищата чрез превенция и наказване на поведение от страна на водачите, което поставя в опасност живота, здравето и имуществото на гражданите. В този смисъл под "дрифт" се разбира техника на шофиране, включваща рязко подаване на газ, рязко завъртане на волана, изпускане на съединителя, активиране на ръчната спирачка или други подобни действия в резултат на които се постига движение на автомобила напречно на завоя, задържане на задните гуми на автомобила възможно най-дълго, докато в същото време автомобилът странично се приплъзва.

Касационният състав споделя изводът на РРС, че за нарушението на забраната въведена в чл. 104б т. 2 ЗДвП, с наказателното постановление правилно е приет за относим диспозитива на административно-наказателната разпоредба на чл. 175а ал. 1 ЗДвП и кумулативно предвидените в санкционната й част фиксирани размери на наказанията лишаване от правоуправление на МПС за срок 12 месеца и глоба в размер на 3000 лв.

Не се касае за малозначителност на деянието, по смисъла на чл. 9, ал.2 НК, приложима на основание чл. 11 ЗАНН, тъй като конкретното деяние не разкрива липса или явна незначителност на обществена опасност, предвид засилващата се обществена опасност за движението на другите автомобили, за живота и здравето на пешеходци.

С оглед така изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице твърдяните касационни основания, поради което обжалваното решение като валидно, допустимо, постановено в съответствие и при правилно приложение на материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила.

Присъждане на разноски са поискали и двете страни.

Предвид изхода на делото и съобразявайки разпоредбата на чл. 63д, ал. 4 във вр. с ал. 5 от ЗАНН във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът намира, че искането на АНО за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, заявено в своевременно представеното писмено становище се явява основателно. При защита по дела по ЗАНН разпоредбата на чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ предвижда възнаграждение от 80 до 150 лева. По преценка на фактическата и правна сложност на казуса и при резултата от делото, на ответната страна следва да бъдат присъдени деловодни разноски за процесуално представителство в размер на 100 лв. В тази връзка жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи-Русе, доколкото последната се явява юридическото лице, в чиято структура се намира административнонаказаващия орган, издал оспорения акт, сумата в размер на 100 лева, представляща юрискосултско възнаграждение.

Мотивиран от гореизложеното, както и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. 1 от АПК във вр. с чл. 63в от ЗАНН, Административният съд Русе,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 250/07.05.2024 г. по АНД № 1812/2023г. по описа на РС – Русе.

ОСЪЖДА М. Б. К., с [ЕГН], от гр.Ветово, обл.Русе, [улица], да заплати в полза на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Русе сумата в размер на 100 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.