№ 3917
гр. София, 21.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Теодора Иванова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20211100507621 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 20271711 от 09.12.2020 г. по гр. д. № 16278/2020 г. по
описа на СРС, ГО, 50 състав, съдът е признал за установено по искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 200 от ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, срещу А. Н. В.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* че А. Н. В. дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумата от 3 516,02 лева за главница, представляваща цена на
доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна
енергия при общи условия за имот в гр. София, ж.к. „******* за периода от
01.09.2016 г. до 30.04.2018 г., с мораторна лихва в размер на сумата 552,03
лева за периода от 15.09.2017 г. до 21.10.2019 г., и сумата 45,50 лева за
главница, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 30.10.2019 г. до окончателното им изплащане, за
1
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, по ч. гр. дело № 62678/2019 г. по описа на СРС, като е
отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу А. Н. В. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 200 от ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че А. Н. В. дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумата над уважения размер от 3 516,02 лева до пълния предявен
размер от 3 535,56 лева за главница, представляваща цена на доставена
топлинна енергия за имот в гр. София, ж.к. „******* ведно със законна лихва
от 30.10.2019 г. до изплащане на вземането, и мораторна лихва за сумата над
уважения размер от 552,03 лева до пълния предявен размер от 614,98 лева и
за периода от 15.11.2016 г. до 14.09.2017 г., и за сумата 9,11 лева за мораторна
лихва за периода от 31.10.2016 г. до 21.10.2019 г., начислена върху сумата
45,50 лева за главница, представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по
ч. гр. дело № 62678/2019 г. по описа на СРС.
С решението А. Н. В. е осъден на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8
ГПК да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 979,61 лева - съдебни разноски по ч.
гр. дело № 62678/2019 г. и по гр. д. № 16278/2020 г., и двете по описа на СРС.
Недоволен от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са
уважени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
200 от ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е останал
ответникът А. В., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, го обжалва при
твърдения, че същото е неправилно, поради допуснати нарушения на
материалния закон и съдопроизводствените правила по подробно изложени
съображения. По-конкретно поддържа, че между страните няма сключен
договор за покупко-продажба, въз основа на който се извършва доставка на
ТЕ в имота на ответника за процесния период. На следващо място счита, че
неосигуряването на достъп до имота в сграда не е пречка в хода на делото
вещото лице да направи преценка на показанията на измервателните уреди, а
не да се прилагат стойностите на служебния отчет. Искането към съда е да се
отмени обжалваното решение и да отхвърли исковете изцяло. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала молба от 24.10.2022 г., с
2
която иска съда да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба
и да потвърди обжалваното решение изцяло като правилно и
законосъобразно; да се даде ход на делото в отсъствие на процесуален
представител на въззиваемата страна; да се присъдят направените разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение. Прави се искане да не се
присъжда адв.възнаграждение на въззивника, евентуално се прави възражение
за прекомерност на същото.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище по
въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в отхвърлителната му част, като необжалвано от ищеца е
влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 200 от ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на
ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия
на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражение против
заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за
3
търсената защита, предвид което производството се явява процесуално
допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума,
заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния
факт на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между
главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От
представено пред първоинстанционния съд като доказателство решение от
20.04.2011 г. по гр. дело № 2327/2010 г. по описа на Софийски градски съд се
установява, че съдът е обявил за окончателен предварителен договор от
16.02.2019 г., съгласно който И.В.М. продава на А. Н. В. недвижим имот ап.
№ 26 в гр. София, ж.к. „*******. Решението е влязло в законна сила на
20.04.2011 г., поради това и съобразявайки анализът на събраните по делото
доказателства, настоящият съдебен състав намира за обоснован извода на
първостепенния съд, че ответникът А. В. е собственик на процесния
топлоснобден имот за процесния период, и има качеството на потребител на
топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ
през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона,
която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на
ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е
титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не
променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
4
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на
промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е
променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в
закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на
топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на
етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ
под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само
собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл)
на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен
между етажната собственост от една страна и помагача на ищеца от друга има
действие и по отношение на ответника В.. Валидната представителна власт на
лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от
решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да
извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от
09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата
се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на
данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът
намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия,
действали за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един
централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника.
Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за
доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на
установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която районният съд
приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия по
отношение на ответника В. за сума от 3 516,02 лв. и за периода от 01.09.2016
г. до 30.04.2018 г.
Претендираните вземания не са установени единствено от счетоводните
5
записвания на ищцовото дружество и представените едностранно съставени
частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на
събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи, които
съдът кредитира като обективни и компетентни, от които се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в
съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.
От заключението на СТЕ се установява, че за периода от 01.09.2016 г.
до 30.04.2018 г., за ап. № 26 е начислявана топлинна енергия за отопление на
имот, за отдадена сградна инсталация и за доставка на битова гореща вода на
база служебен отчет, поради неосигурен достъп. В имота е имало четири
отоплителни тела – радиатори с монтирани ел.уреди за индивидуално
отчитане, като за един от тях измервателното устройство е демонтирано
надлежно; имало е един брой водомер за топла вода, узаконен и технически
изправен. Според вещото лице реално потребеното количество топлинна
енергия за имота за процесния период е в размера на 3 516,02 лв., като в тази
сума не са включени лихви или стари задължения, като за сметка на ищеца са
отчислявани технологичните разходи на АС.
От заключението на ССчЕ се изяснява, че съгласно счетоводните
регистри няма данни за платени суми от ответникът, които погасяват
задължения за процесния период за топлоснабдения имот.
Относно възражението на ответника, че част от задължението е
погасено по давност настоящият съдебен състав намира следното:
Давността за вземането за главница е тригодишна, тъй като същото е
периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с
предявяване на иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4
ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 30.10.2019 г.
В Общите условия, действащи през исковия период, е предвидено, че
купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за доставена
топлинна енергия в 45 -дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече
от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения,
6
давността тече от деня на падежа. Т.е. за погасени по давност следва да се
считат всички месечни вземания, чиято изискуемост е настъпила преди
повече от три години назад, считано от датата подаване на заявлението -
преди 30.10.2019 г. В настоящия случай месечната сметка за м.09.2016 г. е
била дължима до 14.11.2016 г., но искът е предявен преди този ден и поради
това наведеното възражение за давност от ответника е неоснователно.
По отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на
главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия на ищцовото дружество
продавачът на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в размер
на законната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата сума за съответния
отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка, поради което
и правилно първостепенния съд е изчислил по реда на чл. 162 ГПК и
съобразявайки СТЕ и ССчЕ, че за периода 15.09.2017 г. – 21.10.2019 г. искът
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи за сумата от 552,03
лева.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на
договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна
собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът намира, че към
дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и съответна част от
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение в
размер на 45,50 лв. и за периода от 01.09.2016 г. до 30.04.2018 г.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия,
поради което длъжникът изпада в забава след покана - арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора
7
за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция в тази й част се явява неоснователна.
Възраженията на въззивника останаха недоказани в настоящото
производство, като в заключение, съдът приема, че задължението на
ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания и събраните доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната
инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл.
37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20271711 от 09.12.2020 година по гр.д.№
16278/2020 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА А. Н. В., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, с адрес: гр. София, ул. „******* сумата от 100 лв., представляваща
сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението в отхвърлителната му част, като необжалвано от ищеца е
влязло в сила.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9