№ 206
гр. Перник, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-
СТОЕВА
при участието на секретаря Даниела Т. А.
като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-СТОЕВА
Гражданско дело № 20211720103160 по описа за 2021 година
Предявен е иск от М. Г. ИВ. срещу “Н Оптимус” ЕООД за заплащане на сумата 15
000 лева - неимуществени вреди за претърпени болки, страдания и неудобства от телесни
увреждания – счупване на горния край на дясна раменна кост, вследствие трудова
злополука, претърпяна на 21.06.2018 г., на път за работа в ответното дружество, когато
движейки се по тротоара към автобусната спирка на ул. „Железничарска“ в гр. Перник,
ищцата се препънала в неравност и паднала, констатирана с разпореждане № 36/09.07.2018
г. на ТП на НОИ – гр. Перник, ведно с компенсаторна лихва за забава по чл. 84, ал. 3 ЗЗД
върху главницата, считано от увреждането – 21.06.2018г., до окончателното изплащане.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е подал писмен отговор, с който по същество
оспорва иска по основание и размер по подробно изложени съображения. Не отрича
наличието на трудово правоотношение между страните и настъпването на злополука, която
е призната за трудовата. Възразява, че настъпването на трудовата злополука се дължи на
поведението на ищцата, а именно, че падането е настъпило, тъй като същата е предприела
действия да се качи в автобус, който е потеглял и съответно бил в състояние на движение,
поради което ищцата е допринесла за трудовата злополука – чл. 201, ал. 2 КТ. Без тези нейни
действия инцидентът нямало да настъпи и в този смисъл приносът й бил 99 %. На следващо
място ответникът възразява, че за претендираните вреди ищцата е получила застрахователно
обезщетение, поради което на осн. чл. 200, ал.4, вр. с ал. 3 КТ претендираното обезщетение
следва да се намали. Заявява, че размерът на исканото обезщетение не е съобразен с
принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Предвид изложеното, поради приноса
на ищцата за настъпване на злополуката и полученото от нея застрахователно обезщетение
не са налице неимуществени вреди, които да подлежат на репарация и в този смисъл искът е
изцяло неоснователен.
Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Страните не спорят, че се намирали в трудови правоотношения към 21.06.2018 г..
1
Ответното дружество е приобретател по смисъла на чл. 123, ал.1 КТ на „С.У.П-България“
ООД /видно от представено споразумение от 22.10.2019 г./, с когото ищцата е сключила
трудов договор на 18.09.2009 г. и последващи споразумения, като е заемала длъжността
„*****“.
Не се спори, че на 21.06.2018 г. М. Г. ИВ. е претърпяла злополука, придвижвайки се
към работното си място, а с влязло в сила разпореждане № 36 от 09.07.2018 г. на ТП – гр.
Перник на НОИ злополуката била призната за трудова.
В приложения протокол за трудова злополука от 26.06.2018 г. е отразен като
механизъм на настъпване на същата следното: Пострадалата към 5.30 ч. се движела по
улицата, където се намира началната спирка на автобусите от градския транспорт.
Приближавайки се към спирката, видяла автобус с № 24 и вдигнала ръка да го спре, тъй като
на спирката нямало други хора. В този момент се спънала и паднала. Отразено е в графа
«отклонения от нормалните действия и условия и материалния фактор, свързан с тези
отклонение», че пострадалата е проявила невнимание, спънала се и паднала, като са дадени
указания на работодателя в следващия периодичен инструктаж да включи темата за
безопасно движение по пътя за и от работа.
Представена е по делото епикриза, издадена от МБАЛ « Р. Ангелова» АД, видно от
която ищцата е постъпила в лечебното заведение на 21.06.2018 г., поради контузия на дясна
раменна става, поучена при падане в същия ден. Установява се, че под локална анестезия е
направена мануална репозиция и наложена мека имобилизация. Изписана е на 22.06.2018 г.
с подобрение, като е отразено, че крайникът е спокоен със запазена сетивност и пулсации.
Назначена е антикоагулантна терапия.
От представената разпечатка от системата на НОИ се установява, че ищцата е била в
отпуск поради временна нетрудоспособност за периода от 21.06.2018 г. до 08.11.2018 г., като
от представеното копие от амбулаторната й карта се установява, че причина за това е
счупване на горния крайник - раменна кост. Видно от последното отразяване на решение на
ЛКК болничният е продължен с още 15 дни до 23.11.2018 г.
От изслушано по делото заключение на съдебно – медицинската експертиза, което
съдът намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че
при инцидента ищцата е получила счупване на дясна раменна кост в горната част,
вследствие на което е била неработоспособна в продължение на 5 месеца. През периода на
лечението ищцата е търпяла болки и страдания за този период от 5 месеца, като първите два
месеца, болките били с по-голям интенцитет. Според вещото лице ищцата имала
съпъстващи заболявания – хипертонично сърце, диабетес мелитус и хипотиреоидизъм,
които нямат пряко отношение към лечението на описаното счупване, но общото намаляване
на функционалния капацитет на организма, вследствие на тези придружаващи заболявания,
е удължил възстановителния период.
От показанията на свидетелката Е. И. – дъщеря на ищцата, които преценени при
условията на чл. 172 ГПК настоящият състав на съда намира за обективни, последователни,
пресъздаващи непосредствени впечатления, кореспондиращи и с останалите събрани по
делото доказателства, и които показания кредитира с доверие в частта им относно
състоянието на ищцата след злополуката, се установява, че след изписването й от болницата
ищцата не можела да се обслужва сама. Дъщеря й я къпела, обличала и приготвяла храната
й, което продължило до средата на третия месец, когато е махната шината на ръката и е
започнало раздвижване. Свидетелката споделя, че до ден днешен ищцата изпитва болка при
някои движения, а други са ограничени. При промяна на времето също ищцата изпитва
болка. Свидетелката разказва за споделеното от ищцата пред нея за механизма на
настъпване на увредата, а именно, че докато е вървяла по тротоара, се препънала в
неравност и паднала на 2 м. от автобуса, който бил спрял.
Свидетелите Г.К. и М.П., колеги на ищцата, пресъздават своите впечатления как на
2
въпросния ден сутринта ищцата отишла на работа, плачейки и държейки се за ръката.
Споделила, че паднала, качвайки се на автобуса. Свидетелят П. закарал ищцата до
болницата.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на
причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени
вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по правилата на
чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда,
водеща до неблагоприятни последици - болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка
между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са
закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес
на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква
независимо от обстоятелството дали той, негов орган или друг негов работник или служител
е виновен за увреждането - арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение
от страна на пострадалия - при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би
отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване,
но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при
съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е
използван термина "груба небрежност") отговорността на работодателя може само да бъде
намалена.
Както по – горе се отбеляза безспорно по делото е, че страните се намират в трудови
правоотношения. Съдът счита, че е налице трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1
КСО, която е установена за такава по съответния ред, видно от представените по делото
доказателства (разпореждане № 36 от 09.07.2018 г. на ТП –Перник на НОИ). Освен това,
страните не спорят, че е налице влязъл в сила административен акт, който да признава
злополуката за трудова.
Настоящият състав намира, че е налице увреждане на неимуществени права на
ищцата. В случая неимуществните вреди се изразяват в причинени болки и страдания, тъй
като ищцата е изпитвала такива за период от около 5 месеца след настъпване на
злополуката. В този смисъл съдът приема, че е налице причинно – следствена връзка между
злополуката и изпитаните болки и страдания. Не се доказа възражението на ответника, че
придружаващите заболявания на ищцата са допринесли за настъпване на увреждането
предвид естеството на установените такива, както и да са пряко повлияли върху
възстановителния период.
Разпоредбата на чл. 212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското
законодателство – за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на
работодателя. Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за
причинени неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а
именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на ищцата
неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен
критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални
страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т. н. В този смисъл е и т. 2 на
Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява, че понятието
"справедливост" по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според
обстоятелствата по делото.
При определяне размера на обезщетението съдът взе предвид характера и степента на
увреждането, претърпените болки и страдание и продължителността и интензитета на
3
страданието, описани от медицинската експертиза и свидетелските показания /счупване на
дясна раменна кост в горната й част, като при злополуката и след това ищцата е изпитала
болки, с по-голям интензитет през първите 2 месеца/. Ограниченията, които е следвало да
изтърпи ищцата - счупването е довело до обездвижване на ръката за период от около 3
месеца, което от своя страна е довело до непълноценност в битовия и социален живот на
ищцата, като оздравителният период за счупването е продължил около 5 месеца,
обстоятелството, че в продължение на няколко месеца ищцата не е можела да се обслужва
без чужда помощ, като същевременно и обстоятелството, че вече основните функции на
ръката са възстановени, социално-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на злополуката, формират извода, че справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД
паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 10 000
лв. Не са извършвани сериозни оперативни интервенции, като същевременно няма трайни
невъзвратими последици, които да обосноват по-висок размер на обезщетението.
По своевременно наведеното от ответника възражение за съпричиняване от страна на
ищеца на вредоносния резултат, съдът намира с оглед преценката на представените
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, следното.
За да е налице принос при увреждането е достатъчно поведението на пострадалия
фактически да се намира в причинна връзка с настъпилото вредоносно събитие, не е
необходимо пострадалото лице да е действало виновно, нито противоправно.
Съпричиняването е налице, когато пострадалият е създал определен риск и този риск се е
реализирал. Рискът поначало е налице, когато дейността на пострадалия нарушава правни
или обичайни правила за поведение. За да е налице съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е без
значение вината на пострадалия, а само причинната връзка между поведението му и
настъпилата вреда.
В случая ответникът в срока по чл. 131 ГПК с отговора си релевира възражение за
съпричиняване като твърди, че ищцата се е препънала и паднала, защото е предприела
действия да се качи в автобус, който е потеглял и съответно е бил в състояние на движение.
В опита си да достигне до потеглящия автобус ищцата се препънала и паднала.
Свидетелските показания са противоречиви относно това дали автобусът е бил в движение
или спрял. Съдът отчита, че тези свидетели не са очевидци, а пресъздават разказаното им от
ищцата, като отчита и съществуващата им обвързаност със страните по делото.
Протоколът от разследването на комисията по трудовата злополука има обвързваща
доказателствена сила относно осъществилите се факти, съгласно чл. 58, ал.6 КСО до
опровергаването му, каквото в случая не е сторено. В случая в протокола е отразено, че
ищцата, приближавайки се към спирката, видяла автобуса и вдигнала ръка да го спре, в
който момент се спънала в неравност и паднала. Възражението на ответника е, че е
предприела действия да достигне и да се качи на автобуса. В случая няма значение дали
автобусът е бил в движение или не, тъй като ищцата не се е наранила при качването в
автобуса, за да се изследва дали поведението и съответства на ЗДвП, а е паднала на
тротоара, препъвайки се в неравност.
Съдът приема, че действително ищцата е проявила небрежност, доколкото не е
преценила терена, който се предполага, че й е добре познат, предвид това, че е обичайния й
маршрут за ходене на работа, и в стремежа си да стигне до автобуса, се е подхлъзнала и
паднала, но тази небрежност не е «груба».
При трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е
допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Съзнаваната небрежност
(самонадеяността) в наказателното право и грубата небрежност в гражданското право са
несъотносими. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа
според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия
стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата
4
небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а
по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен
абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната
дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато
работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение
технологичните правила и на правилата за безопасност. Всяко съпричиняване обаче не може
да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на
отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба
небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни
технологични правила и правила за безопасност.
Настоящият случай не може да се подведе под тези хипотези. Ищцата не е проявила
липса на елементарно старание. Вдигането на ръка за привличане вниманието на шофьора
на автобуса, както е констатирано в протокола за трудова злополука, не води закономерно
във всички случаи до падане и не може да се квалифицира като действие, което и най-
небрежният човек не би извършил. Отделно от това наличието на неравност на тротоара,
допринесла за настъпване на увреждането, сочи за наличието на принос и на трето лице -
стопанинът на пътя, за настъпване на увреждането, поради неговото бездействие да
отстрани същата, който следва да отговаря наред с ответника за настъпилите вреди, като при
заплащане на обезщетението, последният поначало би имал право на регрес.
Не се доказаха възраженията на ответника претърпените от ищцата вреди да са
репарирани, чрез заплащане на застрахователно обезщетение.
Неоснователно е и възражението за погасителна давност.
Погасителната давност е своеобразна санкция за бездействието на кредитора и
нейното начало съвпада с момента, в който същият може да упражни своето право. Този
момент поначало се свързва с изискуемостта на вземането, поради което общите правила на
чл. 114 ЗЗД предвиждат, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Специалната разпоредба на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ обаче предвижда алтернативно
начало на давностния срок, наред с деня, в който вземането е станало изискуемо, а именно
деня, в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено. Според константната
съдебна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав напълно споделя,
разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО е официален удостоверителен документ за
установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като
положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената
отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото, като липсата на
такова разпореждане компрометира твърдението на ищеца за наличие на трудова злополука
и обуславя отхвърлянето на иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Следователно
моментът, в който е могло да бъде упражнено правото на работника на обезщетение за вреди
от трудова злополука, съвпада с момента, в който увреждането е признато за трудова
злополука, съгласно предвидената в КСО административна процедура. По тези съображения
и на основание чл. 358, ал. 1, т. 3 във вр. ал. 2, т. 2, предл. второ КТ приложимата в случая
тригодишна погасителна давност започва да тече от влизане в сила на разпореждане № 36 от
09.07.2018 г., с което злополуката е призната за трудова - 03.09.2018г., като към момента на
предявяване на иска – 18.06.2021г. същата не е изтекла. Относно разликата между началото
на погасителната давност и момента, от който се дължи компенсаторната лихва, доколкото
началото на погасителната давност не съвпада с изискуемостта на вземането (деня на
увреждането) следва да се посочи, че за определяне на началния момент, от който се дължи
компенсаторна лихва са приложими общите правила на гражданския закон, към които
бланкетната норма на чл. 212 КТ препраща. Компенсаторната лихвата цели да компенсира
увреденото лице за претърпените вреди, поради което същата е дължима от настъпването на
обективния факт на увреждането, без да е необходима покана – арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В
5
същия смисъл са решение № 441/8.07.2010 г. по гр. д. № 682/2009 г., IV ГО на ВКС,
решение № 578/19.10.2010 г. по гр. д. № 603/2009 г., III ГО на ВКС и др.
В полза на ищеца като законна последица от частичното уважаване на иска се дължи
и законна лихва върху определеното обезщетение, като последното е дължимо от датата на
настъпване на трудовата злополука - 21.06.2018 г., до окончателното й заплащане.
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да получи разноски съобразно
уважената част на исковите претенции, но в случая ищецът не е сторил такива. Следва да се
заплати на адв. Б. адв. възнаграждение на осн. чл. 38, ал.1, т. 2, вр. с ал. 2 Закона за
адвокатурата, определено съгласно чл. 7, ал.2, т. 4 Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съразмерно с уважената част от иска в размер на 697,80 лв.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да заплати
държавна такса – 400 лв. и разноски за експертиза – 99 лв. съобразно уважената част на
исковите претенции. Предвид изложеното ответникът следва да заплати сумата от 499 лева
по сметка на съда.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право да търси разноски съответни
на отхвърлената част. В случая се претендира сумата от 165 лв. – депозит за вещо лице и
съдебни удостоверения и този смисъл ищецът следва да заплати на ответника сумата от
54,45 лева.
Водим от горното, Пернишкият районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА «Н ОПТИМУС» ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. «Цар Асен» № 36, ДА ЗАПЛАТИ на М. Г. ИВ., ЕГН **********,
с адрес **** сумата в размер на 10 000 (десет хиляди) лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди (болки и страдания), получени от увреждания - счупване на горния
край на дясна раменна кост, вследствие на трудова злополука, настъпила на 21.06.2018 г.,
ведно със законната лихва от деня на уврежането 21.06.2018 г. до окончателното изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ като неоснователна исковата претенция за разликата от
10 000 лева до предявения размер от 15 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди (болки и страдания), получени от уврежданията от трудовата
злополука на 21.06.2018 г.
ОСЪЖДА «Н ОПТИМУС» ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. «Цар Асен» № 36, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Г.Б. от АК-Перник на
осн. чл. 38, ал.1, т.2 ,вр. с ал. 2 ЗА сумата от 697,80 лв. - адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА М. Г. ИВ., ЕГН **********, с адрес **** ДА ЗАПЛАТИ на «Н
ОПТИМУС» ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
«Цар Асен» № 36 сумата в размер на 54, 45 лева, представляваща направени разноски в
производството.
ОСЪЖДА „Н ОПТИМУС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. «Цар Асен» № 36“ ДА ЗАПЛАТИ по банкова сметка на
Пернишкия районен съд сумата от 499,00 лева – държавна такса и депозит за вещо лице
съобразно уважената част на иска.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
7