Р Е Ш
Е Н И Е
гр. Пазарджик, 31.07.2020г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на втори юли, две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Димитър Чардаков
При секретаря Десислава
Буюклиева и в присъствието на прокурора ………….., като разгледа докладваното от
съдия Чардаков гр.д. №3310/2018г. по описа на съда и за да се произнесе, взе
предвид следното:
По реда на чл.422 ГПК са
предявени обективно кумулативно съединени искове с материалноправна квалификация
по чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и по чл.86 ЗЗД за установяване съществуване на
вземането по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
в размера на 5507,24лв., от които 3291,72лв. - главница на задължение по
договор за кредит и 2215,52лв. - обезщетение за забава за периода 16.05.2012г.
– 13.04.2018г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата
на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 25.04.2018г. до плащането.
Ищецът „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в гр.София, ул. „Хенрик Ибсен“ №15,
ет.7 твърди в исковата молба и в заявлението по чл.410 ГПК, че по силата на
договор за продажба на вземания от 08.07.2014г. е придобил от цедента „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД вземане към ответника К.Д.М. с ЕГН ********** ***,
ведно с неговите привилегии и обезпечения, произтичащо от договор за
потребителски паричен кредит №PLUS-01614548 от 19.10.2011г., като длъжникът следва да бъде уведомен за
цесията с уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД, приложено към исковата молба. Твърди,
че в изпълнение на договора за кредит цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД е предоставил на ответника паричен кредит в размер на 4741,65лв. Със същия
договор ответникът се задължил да върне кредита с добавка за възнаграждение
/възнаградителна лихва/ като заплати на кредитодателя общо 5978,65лв., дължими
на 19 равни погасителни вноски по 298,93лв. и една последна погасителна вноска
от 298,98лв., с последователни падежи в периода 15.11.2011г. – 14.06.2013г.
Ищецът твърди, че ответникът не е заплатил на кредитодателя „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД погасителните вноски с настъпил падеж след 15.05.2012г.
вкл. и продължава да дължи 3291,72лв. главница. Поради допуснатото неизпълнение
за него възникнало и задължението да плати обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода 16.05.2012г. – 13.04.2018г., възлизащо на 2215,52лв.
Твърди, че след придобиване
на горното вземането от цедента се снабдил със заповед №828/04.05.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от Районен съд -
Пазарджик по ч.гр.д. №1563/2018г., която била връчена на длъжника при условията
чл.47, ал.5 ГПК. Поради това иска от съда да установи съществуването на
вземането в размера по заповедта за изпълнение. Претендира разноски в исковото
и в заповедното производство.
Ответникът,
представляван от особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, оспорва материалната
легитимация на ищеца поради недействителност на договора за цесия, в който
цедираното вземане не е конкретизирано. Оспорва действието на цесията по
отношение на длъжника поради липсата на надлежно съобщаване по чл.99, ал.3 ЗЗД
от предишния кредитор. Оспорва сключването на договора за заем при твърдение,
че не е подписан от ответника. Оспорва получаването на заемната сума от
ответника. Твърди недействителност на договора за заем поради сключването му в
нарушение на закона от заемодател, който не е надлежно лицензиран за
извършването на такава финансова дейност, а евентуално – като противоречащ на
добрите нрави. Оспорва действителността на клаузите за възнаградителна лихва и
годишен процент на разходите, тъй като са уговорени в противоречие с добрите
нрави. Твърди наличие на неравноправни клаузи. Оспорва действителността на
договора несъответствие с изискването на чл.10, ал.1 ЗПК. Предявява възражение
за погасителна давност, както и възражение за прекомерност на претендираното от
ищеца юрисконсултско възнаграждение. Моли иска да бъде отхвърлен и претендира
разноски.
Съдът, като съобрази
събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Активно легитимиран да
предяви процесните искове по реда на чл.422 от ГПК е кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която е постъпило
възражение от длъжника по заповедта или същата му е връчена при условията на
чл.47, ал.5 ГПК. В случая тези положителни процесуални предпоставки са налице,
а искът е предявен в законоустановения
срок, поради което е допустим.
За основателността на
иска по чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД ищецът следва да установи, че цедентът
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е предоставил на ответникът заем в размер
най-малко на претендираната сума, изискуемостта на вземането за нейното
връщане, както и обстоятелствата от фактическия състав на цесията, за която
ответникът е уведомен от предишния кредитор.
За основателността на
акцесорния иск по чл.86 ЗЗД ищецът следва да установи наличието на главен дълг
и изпадането на ответника в забава.
При така разпределената доказателствена тежест
съдът намира главният иск за изцяло основателен, а акцесорният иск за частично
основателен.
По делото е представен в оригинал и в заверен
препис договор за потребителски паричен кредит №PLUS-01614548 от 19.10.2011г, сключен
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ АД и ответника К.Д.М., по който дружеството
се е задължило да предостави на ответника кредит в размер 4741,65лв. при
фиксирана годишна лихва от 29,88 % и ГПР в размер на 41,05%. Срещу това
ответникът е поел задължението да върне на кредитора общо 5978,65лв. в т.ч.
заемната сума и възнаградителната лихва. Уговорен е начин за погасяване на дълга на 19
равни месечни погасителни вноски по 298,93лв., първата от които с падеж
15.11.2011г., и една последна погасителна вноска от 298,98лв. с падеж
14.06.2013г.
Сключването на договора и усвояването на кредита
се оспорват от особения представител на ответника. Съдът намира тези оспорвания
за неоснователни, тъй като според съдебно-почерковата експертиза договорът за
кредит и неговите приложения са подписани от ответника, а предаването на
заемната сума в собственост на кредитополучателя се установява от приетата съдебно-икономическа
експертиза. При това положение за ответника е възникнало задължението да върне
на кредитора чистата стойност на кредита, дори в случай на недействителност на
договора – чл.23 ЗПК, а ако договорът е действителен – и задължението да му
заплати уговорените възнаградителни лихви и кредитни такси.
Неоснователно е възражението на особения
представител на ответника за недействителност на договора за кредит поради
противоречието му със закона, тъй като страна по него е юридическо лице, което
няма право да сключва кредитни сделки. Видно от данните в регистъра на БНБ за
лицензираните банки и клоновете на чуждестранни банки в Република България, в
него е вписан клон на чуждестранна банка с наименование „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. – клон България“, за който на съда е служебно известно, че се
явява правоприемник на кредитора по процесния договор за кредит „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД. При това положение страна по кредитното правоотношение е
търговец, който е лицензиран да осъществява банкова дейност в страната, в т.ч.
да предоставя потребителски кредити.
Съдът намира за неоснователно възражението на
особения представител на ответника за недействителност на договора за кредит
поради липса на форма, тъй като размерът на шрифта, на който е изписан
документа е по-малък от 12, каквото е изискването на чл.10, ал.1 ЗЗПК. Това
изискване за форма е въведено след сключването на процесния договор с
изменението в чл.10, ал.1 ЗПК (обн. ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.) и не намира приложение по
отношение за заварените правоотношения.
Неоснователно се явява и възражението на ответника
за недействителност на договорните клаузи, касаещи размера на дължимата от
ответника възнаградителна лихва от 29,88% и ГПР от 41,05%, поради тяхното
противоречие със закона и добрите нрави. Лихвата не е необосновано висока с
оглед вида на кредита, който е необезпечен, а ГПР не превишава максимално
допустимия размер по чл.19, ал.4 ГПК, макар това ограничение да не е действало
към момента на сключване на договора.
Предвид отсъствието на посочените от особения представител
на ответника основания за обявяване на процесния договора за кредит за
недействителен, се налага извода, че между кредитора „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД и ответника К.Д.М. е възникнало валидно кредитно правоотношение, в
чието изпълнение дружеството е предоставило на ответникът потребителски кредит
в размер на 4741,65лв. при фиксирана възнаградителна лихва от 29,88%, в
следствие на което за ответника е възникнало задължението да заплати на
кредитора общо 5978,65лв., в т.ч. 4741,65лв. главница и 1237лв. възнаградителна
лихва.
От заключението на приетата СИЕ се установява, че
в изпълнение на договора за кредит ответникът е заплатил общо 1793,58лв., с
които е погасена главница в размер на 1204,06лв. и договорна лихва в размер на 589,52лв.
Последното плащане е направено на 03.04.2012г. в размер на 298,93лв., с което
изцяло е погасена 6-та МПВ с падеж 13.04.2012г. Не са погасени вноските с ежемесечни
падежи между 15.05.2012г. и 14.06.2013г. –последната определя и крайният срок
за връщане на кредита. Вноските са в общ размер на 4185,07лв. и включват
следните задължение по пера: 3291,72лв. – главница; 647,48лв. – възнаградителна
лихва за периода 14.04.2012г. – 14.06.2013г. и 245,87лв. – задължения за
връщане на финансирана от кредитора застрахователна премия по сключена от
ответника за негова сметка застраховка „Защита на плащанията“.
Изискуемостта на вземането е настъпила на 14.06.2013г.
преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда. Ищецът не се позовава на
предсрочна изискуемост на кредита, поради което възраженията на ответника за
липсата на такава са без значение за изхода на спора.
Особения представител на ответника оспорва
действителността на договора за цесия поради непосочване на прехвърленото
вземане. Съдът намира това възражение за неоснователно. Сключването на договора
за цесия се установява от представените писмени доказателства /копие рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014г.;
приемо-предавателен протокол от 24.07.2014г., представляващ приложение №1 към
договора за цесия и приложение №1 към приемо-предавателния протокол от
24.07.2014г/. Под №63438 в приложението
е описано процесното вземане като е посочен договора за кредит, от който
произтича същото, което съдът намира за достатъчно, за се индивидуализира
предмета на цесията. Поначало задълженията се индивидуализират чрез страни,
основание и размер. В случая и трите признака са налице, тъй като се съдържат в
договора за кредит, поради което договорът за цесия не страда от заявените от
ответника недостатъци и е действителен. Същият е породил правните си последици
като въз основа на него ищецът следва да се счита за титуляр на цедираното
вземане.
Съдът намира за неоснователно възражението на
особения представител на ответника, че цесията е непротивопоставима на длъжника,
тъй като същият не е уведомен за нея от предишния кредитор, съгласно чл.99,
ал.3 ЗЗД. Вярно е, че преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК на длъжника
не е било връчено уведомление за направеното прехвърляне. Но изискването за
уведомяване е изпълнено с приложеното към исковата молба уведомление по чл.99,
ал.3 ЗЗД, което е връчено на ответника, чрез назначение от съда негов особен
представител. Дори да се приеме, че този начин на връчване не е надлежен, това
не изключва противопоставимостта на цесията на ответника. Следва да се има
предвид, че целта на съобщаването за прехвърляне на вземането е да се предпази
длъжника от ненадлежно изпълнение в полза на предишния кредитор, който след
цесията не е носител на материалното право. Неизпълнението на това задължение
не засяга действието на договора за цесия и цесионерът се явява материално
легитимиран да получи плащането. Срещу неговата претенция длъжникът може да
успешно да възрази, че цесията не му е била съобщена, само ако едновременно с
това твърди, че е изпълнил на предишния кредитор. Едно такова плащане преди
цесията да му е съобщена би освободило длъжника на основание чл.75, ал.2 ЗЗД, а
истинският кредитор следва да предяви претенциите си към цедента, но не и
спрямо длъжника. При липса на твърдение за извършено плащане, обстоятелството
дали цесията е била съобщена на длъжника и от кого е ирелевантно /в т.см.
Определение №987 от 18.7.2011г. по гр.д. №867/2011г. на ВКС, ІV г.о. и Решение
№173 от 15.4.2004г. по гр.д. №788/2003г. на ВКС, ТК/.
Въз основа на договора за цесия ищецът е
материално легитимиран да получи изпълнение на задълженията по процесния
договор за кредит. Установи се, че към датата на подаване в съда на заявлението
по чл.410 ГПК същите са в размер на 3291,72лв. – главница; 647,48лв. –
възнаградителна лихва за периода 14.04.2012г. – 14.06.2013г. и 245,87лв. –
задължения за връщане на финансирана от кредитора застрахователна премия по
сключена от ответника за негова сметка застраховка „Защита на плащанията“. От
тях ищецът претендира единствено главницата в размер на 3291,72 лв., поради
което главният иск се явява основателен и следва да се уважи в предявения
размер.
Съдът намира за неоснователно възражението на
ответника за изтекла погасителна давност на главното задължението. Задълженията
по договора за кредит не са с периодичен характер и за тях не се прилага
кратката погасителна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. Уговарянето в договора за кредит на начин за
погасяване на кредита чрез погасителни вноски не придава периодичен характер на
задължението. При този
договор е налице неделимо плащане. Касае се до едно вземане, чиито размер е
определен още при сключването на договора, както по отношение на главницата,
така и относно дължимото възнаграждение за предоставянето на финансовия ресурс
– договорната лихва, а също и за таксите по кредита. Договореното връщане на
заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент за противното основание от
чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява схема за частични
плащания по договора. Затова по отношение на задължението за връщане на кредита
важи общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД, която не е била изтекла към
момента на подаване в съда на заявлението по чл.410 ГПК, тъй като същото е
подадено на 25.04.2018г., а падежът на кредита е 14.06.2013г.
По иска по чл.86 ЗЗД:
Съдът установи наличие на непогасено задължение за
връщане на главницата по кредита в размер на 3291,72лв., за което ответникът
дължи обезщетение за забава в размера по чл.33 ЗПК. Според заключението на СИЕ законната
лихва за забава върху просрочената главница за периода 16.05.2012г. – 13.04.2018г.,
както се претендира от ищеца, е в размер на 1919,16лв. Особения представител на
ответника е направил възражение за погасяване вземането по давност.
Погасителната давност на задълженията за лихви за забава е три години – чл.111,
б. „в“ ЗЗД. Следователно са погасени по давност лихвите, начислени преди 25.04.2015г.,
а за по-късно начислените лихви погасителната давност е прекъсната с подаване
на заявлението по чл.410 ГПК в съда на 25.04.2018г. Дължимата законна лихва за
периода 15.04.2015г. – 13.04.2018г. възлиза на 1001,87лв. Същата е определена
от съда с помощта на калкулатора за законна лихва от електронната страница на
Националната агенция за приходите. Ищецът претендира обезщетение за забава в
по-голям размер от 2215,52лв., поради което искът следва да се уважи до размера
на 1001,87лв. и да се отхвърли за разликата над тази сума до претендираните
2215,52лв.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да
заплати съдебните разноски на ищеца пред настоящата инстанция съразмерно с уважената
част от иска. В случая страната е била представлявана от юрисконсулт, комуто на
основание чл.78, ал.8 ГПК с оглед сложността на делото следва да се определи
възнаграждение в размер на 100 лв., съгласно чл. 25, ал.1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, което поради продължителността на производството
следва да се увеличи с 50лв. на основание чл.25, ал.2 от същата наредба. Ищецът
е внесъл 110,15лв. държавна такса за производството, 350лв. възнаграждение за
особен представител на ответника и 180лв. за възнаграждение на вещо лице. Общия
размер на направените от ищеца разноски възлиза на 640,15лв. От тях по
съразмерност следва да се присъдят 499,08лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да
заплати в полза на съда сумата 157лв., представляваща изплатено от бюджета на
съда на основание чл.83, ал.1, т.5 ГПК възнаграждение на ВЛ за поисканата от
особения представител на ответника съдебно-почеркова експертиза.
Следва да се постанови осъдителен диспозитив, на
основание т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д.
№ 4/2013 г., ОСГТК за разноските на ищеца в заповедното производство, които
възлизат на 160,14лв. От тях съразмерно с уважената част от иска са 124,85лв.
Ответникът не е направил съдебни разноски и не
претендира присъждане на такива.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, че
ответникът К.Д.М. с ЕГН ********** *** дължи на ищеца „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в гр.София, ул. „Хенрик Ибсен“ №15,
ет.7, сумите: 3291,72лв. – главница и 1001,87лв. – обезщетение за забава за
периода 15.04.2015г. – 13.04.2018г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 25.04.2018г.
до плащането, съгласно договор потребителски паричен кредит №PLUS-01614548 от 19.10.2011г.,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ АД и ответника К.Д.М., за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №828/04.05.2018г.
по ч.гр.д. №1563/2018г., по описа на РС-Пазарджик, като ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане
на обезщетение за забава за разликата над 1001,87лв. до предявения размер от 2215,52лв.
ОСЪЖДА ответника К.Д.М. да заплати на ищеца „Ф.И.“
ЕАД съдебни разноски по настоящото дело в размер на 499,08лв. съдебни разноски
в заповедното производство в размер на 124,85лв.
ОСЪЖДА ответника К.Д.М. да заплати по сметка на РС
– Пазарджик сумата 157лв., представляваща изплатено от бюджета на съда на
основание чл.83, ал.1, т.5 ГПК възнаграждение на ВЛ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд –
Пазарджик в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: