№ 268
гр. София, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Цветан Ив. Колев
Членове:Биляна М. Вранчева
Иван Ал. Стоилов
при участието на секретаря Александрина Кр. Попецова
в присъствието на прокурора Д. Фр. П.
като разгледа докладваното от Цветан Ив. Колев Въззивно частно
наказателно дело № 20251100601171 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.313 и сл. от НПК.
Образувано е въз основа на въззивен протест, депозиран от Софийска
районна прокуратура срещу определение, постановено на 15.10.2024 година
по НОХ дело № 5477/2024 година, в частта му, с която след като е одобрено
споразумение за прекратяване на наказателно производство, с което
подсъдимият А. Х. А. е признат за виновен в извършване на престъпление по
чл.343Б,ал.2 от НК е определено общо наказание по правилата на чл.25,ал.1,
във вр. с чл.23,ал.1 от НК.
Прокурорът поддържа твърдението, че съдът е допуснал нарушение на
процесуалните правила като е преминал към определяне на общо наказание
между наложеното с одобреното споразумение такова и предходно наложено
наказание, без да поиска и изслуша становищата на страните по приложението
на чл.25,ал.1, респ. чл.23,ал.1 и сл. от НПК.
В съдебно заседание страните релевираха становищата си:
Представителят на Софийска градска прокуратура поддържа въззивния
протест.
Подсъдимият и защитникът му пледираха за потвърждаване на
оспореното определение.
Съдът, съобразявайки становищата на страните, доказателствата и
Закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
1
Протестът е процесуално-допустим.
Разгледан „по същество“, протестът е неоснователен.
Фактите, имащи значение за това производство са на първо място тези,
възникнали между момента, в който е одобрено споразумение по реда на
чл.384 НПК, с което подсъдимият А. Х. А. се е признал за виновен в
извършването на престъпление по чл.343Б,ал.2 от НК и произнесеното от
първостепенния съд определение по чл.25,ал.1 от НК и на второ място –
фактите от предходната съдимост на А..
Без значение за въззивния съд са обстоятелствата, при които е
извършено самото престъпление по чл.343Б,ал.2 от НК и това доказано ли е
било то или не. Подсъдимият се е признал за виновен, одобрено е
споразумение за прекратяване на наказателно производство и на А. са
наложени наказания.
Възникналата и породена от действията на А. „реална съвкупност“ на
извършваните от него престъпления, приключила с последователното
одобряване на споразумения за прекратяване на наказателното производство, с
които А. е признаван за виновен и са му налагани наказания е довела до
възникването и на задължението по чл.25,ал.1 от НК за определяне на общо
наказание. И приложението на тази разпоредба, когато са налице основания е
именно „задължение“ за съда, а не е „пожелание“.
Разпоредбата на чл.301,ал.1,т.3 НПК, регламентираща реквизитите и
предмета на въздействие на присъдата, задължава съда при постановяване на
присъдата, в случаите на чл. 23 - 25 и 27 от Наказателния кодекс да определи
общо наказание.
Доколкото, съгласно разпоредбата на чл.383,ал.1 от НПК, одобреното от
съда споразумение има последиците на влязла в сила присъда, то съдът е
еднакво задължен, както с присъдата, така и с определението си от
заседанието, когато одобрява споразумение да се произнесе по основанията на
чл.25-23 НК.
Логично възниква и въпросът, дали произнасянето по чл.25,ал.1 НК в
производство по чл.382 – 384 НПК е по-сходно с произнасяне по
чл.301,ал.1,т.3 от НПК или е такова по чл.306,ал.1,т.1 от НК,. Въпросът може
да е и дискусионен, тъй като това произнасяне се извършва в същото
заседание, но пък формално то е произнасяне след като вече е налице влязла в
сила присъда, /одобрено споразумение/.
Независимо обаче кой от отговорите ще възприемем, то задължението на
съда, при наличие на основанията на чл.25,ал.1, във вр. с чл.23,ал.1 от НК да
се определи общо наказание е безспорно. И точно тази негова „безспорност“
често налага приложението на чл.306,ал.1 НПК. И в едната, и в другата
хипотеза страните имат възможност, без подканяне от съда да изложат
становищата си. Т.е. в пледоариите си „по същество“ на делото, приключващо
с присъда, поддържащия обвинението прокурор има възможност наред с
останалите доводи да изложи и такива за групиране на наказания. Същото
важи и за становището му в процедурата по чл.382-384 НПК. И там
прокурорът не е ограничен до това единствено да заяви, че намира
2
споразумението за непротиворечащо на закона и морала, а може и да поиска
определяне на общо наказание и да развие доводи, включително и по
приложението на чл.24 от НК.
В конкретното производство по чл.384 НПК, страните не са обсъдили
този въпрос. Това, че страните не са засегнали този въпрос обаче не премахва
задължението на съда да се произнесе. И именно това е направил районният
съд – произнесъл се е, определяйки общо наказание.
При горният ред на мисли, въззивният съд приема, че оплакванията във
въззивния протест за допуснато процесуално нарушение, /не е била изрично
дадена думата на страните да изложат съображения по процедурата по
групиране на наказанията/, са неоснователни.
Задължен от характера на въззивното производство, настоящият състав
ще се произнесе и „по същество“ на делото, въпреки че не е изрично сезиран
от прокурора.
А. Х. А. е осъждан тринадесет пъти, но от значение за това дело са
единствено последните му две осъждания – това по НОХ дело № 5477/2024
година на СРС, предмет на това производство и по НОХ дело № 707/2024
година на Районен съд Хасково.
Престъпленията по тези две осъждания са идентични – чл.343Б,ал.2 от
НК. Наложените наказания – също почти напълно идентични /и за двете
„лишаване от свобода“ за срок от по три месеца и глоби по определението на
ХРС 490 лева, а по определението на СРС 500 лева./. Деянията по тези две
осъждания са извършени преди да е влязло определение за одобрено
споразумение, по което и да е от тях, което предопределя и задължението на
съда да произнесе определение по чл.25,ал.1 и сл. от НК.
Районният съд е определил общо наказание от три месеца „лишаване от
свобода“ и е присъединил наказанията „глоба“ и от двете осъждания, каквото
е било и неговото задължение.
Единственият спор, провокиран от прокурора е базиран на
възражението му, че е бил лишен от възможността да пледира за увеличаване
на определеното общо наказание.
Доколкото приложението на чл.24 от НК във втората му хипотеза не се
преклудира с липсата на искане от прокурора и съдът може и по свой почин
да приложи тази разпоредба, то районният съд не е допуснал порок, който да
има съществен характер. От възприетото процесуално поведение въззивният
съд остава с впечатление, че първостепенният е действал, съблюдавайки
строго задължението по чл.301,ал.1,т.3 от НПК, с което не е допуснал
нарушение, а само си е спестил необходимостта да внася отново делото между
същите страни за производство по чл.306,ал.1 НПК.
Въпросът за приложението на чл.24 от НК може да бъде поставен и пред
въззивната инстанция. С протеста изрично искане в тази посока не е
направено, но доколкото липсват мотиви защо според районния съд не е
целесъобразно да се приложи увеличение на определеното общо наказание,
въззивната инстанция ще помести такива.
3
Обединеното становище на състава е, че за гарантиране превенцията на
чл.36 НК, /генерални и персонална/ не е нужно увеличение на наказанието
„лишаване от свобода“.
Съгласно чл. 24 от Наказателния кодекс ако наказанията са от един и
същ вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание
най-много с една втора, но така увеличеното наказание не може да надминава
сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за
съответния вид наказание. Многократно е коментирано от съдилищата
Решение № 121 от 10.03.2010 г. на ВКС, където касационната инстанция
подчертава, че не във всички случаи на реална съвкупност се прилага чл.24
НК, а само тогава, когато наложеното наказание е несъответно на
съвкупността от престъпни посегателства и не могат да бъдат постигнати
целите на наказанието в личен и обществен план, с изтърпяване на по-тежкото
наказание при условията на чл. 23, ал. 1 НК.
Въззивният съд не установява несъответност на определеното общо
наказание на съвкупността от престъпни деяния на А., още повече, че
районният съд е присъединил изцяло наказанията „глоба“ и по двете
осъждания, макар и да е могъл да възприеме и друг подход. Престъпленията
по чл.343Б,ал.2 НК са остро обществено неприемливи, но ако прокурорът е
смятал, че с наказание от три месеца „лишаване от свобода“ няма да се
постигнат целите на наказанието, той не е трябвало да се съгласява на
споразумение при такива условия. Очевидно обаче това наказание е било
напълно достатъчно според прокурора и драстична необходимост от
увеличаване на наказанието с цел лична или обществена превенция, особено
при групиране на две напълно еднакви наказания за две напълно еднакви
престъпления, наложени при това на минимума е незащитимо.
Обобщавайки, въззивният съд намира, че Софийски районен съд,
постановявайки определение по чл.25,ал.1, във вр. с чл.23,ал.1 от НК не е
допуснал процесуално нарушение, още повече такова, което да налага отмяна
и връщане, а направеното от него групиране на наказания е правилно.
Определението на Софийски районен съд в атакуваната му част следва
да бъде потвърдено. В другата, то е и необжалваемо.
На основание горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ, постановено на 15.10.2024 година
по НОХ дело № 5477/2024 година, в частта му, с която след като е одобрил
споразумение за прекратяване на наказателно производство, с което
подсъдимият А. Х. А. е признат за виновен в извършване на престъпление по
чл.343Б,ал.2 от НК, Софийски районен съд е определено общо наказание по
правилата на чл.25,ал.1, във вр. с чл.23,ал.1 от НК, като законосъобразно и
правилно.
Определението е окончателно.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5