|
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВИДИН |
|||||||||||
|
РЕШЕНИЕ № 125 |
|||||||||||
|
гр. Видин,
01.11.2019 г. |
|||||||||||
|
В ИМЕТО НА НАРОДА |
|||||||||||
|
Административен
съд – Видин, |
Втори административен състав |
||||||||||
|
в закрито заседание на |
Втори октомври |
||||||||||
|
през две хиляди и деветнадесета година в състав: |
|||||||||||
|
Председател: |
Нели Дончева |
||||||||||
|
при секретаря |
Катерина Борисова |
и в присъствието |
|||||||||
|
на прокурора |
|
като разгледа докладваното |
|||||||||
|
от съдия |
Нели Дончева |
|
|||||||||
|
Административно дело № |
275 |
по описа за |
2018 |
година |
|||||||
|
и за да се произнесе, съобрази
следното: |
|||||||||||
|
Производството е по реда на чл.9б във връзка с чл.4, ал.1 от ЗМДТ във
връзка с чл.156 и сл. във връзка с чл.107 и чл.144, ал.2 от ДОПК. Делото е образувано по жалба
на пълномощника на П.И.Т. – адв.М.Т. негова съпруга, против Акт за установяване
на задължение по чл.107, ал.3 от ДОПК № 0570-1/ 31.05.2016г., издаден от Главен
специалист „Публичен изпълнител” в отдел „МДТ” при Община Видин, с който са установени
задължения за данък върху недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/
– главница и лихва, в размера и за периода, визирани в акта, потвърден с Решение
изх.№ МД-02-1115 /1/ от 26.09.2018 г. на Началник отдел „МДТ” при община Видин.
В жалбата и в съдебно заседание
се развиват съображения, че както акта, така и решението са незаконосъобразни,
издадени при съществени нарушения на административнопроизводствените правила,
при липса на компетентност, при неспазване на установената форма, при противоречие
с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона. Посочва се, че АУЗ не е бил
връчен на жалбоподателя в продължение на няколко години и след като не е връчен
повече от две години следва да се прогласи за нищожен и не може да породи правни
последици. Сочи се също така, че независимо
от подадената на 08.06.2016г. молба за погасяване по давност на задълженията му
/за главница/ за 5 годишен срок и на лихвите – 3 годишен срок това не е направено,
както и че не е било отчетено обстоятелството, че декларирания имот не е основно
жилище на жалбоподателя и не се ползва още от момента на декларирането му. Категорично
се заявява, че жалбоподателят не живее в процесния имот, наследник е на ¼
ид.ч. от същия, поради което не може да му бъде начислявана ТБО след като не посещава
имота и не живее в него. Твърди се, че в АУЗ не е посочено
въз основа на коя от трите, предвидени в чл.107, ал.3 от ДОПК, хипотези се издава
и предвид наличието на грешни данни че недвижимия имот е деклариран като основно
жилище, което не е вярно, а към момента това обстоятелство не може да бъде установено,
поради унищожаването на оригиналната данъчна декларация, горестоящия орган е следвало
да отмени АУЗ и да го върне за коригиране, дори ако е била допусната грешка при
декларирането, което не е направено. Излагат се съображения, че
тъй като АУЗ е получен на 27.09.2018г. задълженията за ДНИ и ТБО, както и лихвите,
се явяват погасени по давност до 2013 г.. Сочи се също така, че е налице
основание за отмяна на акта и поради противоречие с императивните норми на чл.59,
ал.2, т.7 и т.8 от АПК. Иска се от Съда да бъде постановено
решение, с което да се прогласят за нищожни и отменят обжалваните Акт за установяване
на задължение по чл.107, ал.3 от ДОПК № 05570-1/ 31.05.2016г., издаден от Главен
специалист „Публичен изпълнител” в отдел „МДТ” при Община Видин, с който са установени
задължения за данък върху недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/
– главница и лихва, в размера и за периода, визирани в акта и потвърдителното
Решение изх.№ МД-02-1115 /1/ от 26.09.2018 г. на Началник отдел „МДТ” при община
Видин. Претендират се и всички направени
разноски по делото, в т.ч. транспортни разходи, разходи за такси и пратки, както
и адвокатско възнаграждение, определено съгласно Наредбата за адвокатските възнаграждения,
за което се представя и списък на разноските. Ответникът по жалбата – Началник
отдел „Местни данъци и такси” при Община Видин, чрез процесуалния си представител,
оспорва жалбата, като неоснователна и моли Съда да не я уважава. Твърди, че както
АУЗ, така и решението не са нищожни, а ако се установи някаква материална незаконосъобразност
в правомощията на Съда е да коригира акта. Прави се възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение и разходи. Съдът като взе предвид обжалвания административен акт,
събраните по делото доказателства и доводите на страните намира за установено
следното от фактическа страна: С Акт за установяване на задължения
/АУЗ/ № 0570-1 от 31.05.2016г., издаден от длъжностно лице на длъжност Главен
специалист „Публичен изпълнител“ в отдел „МДТ” при община Видин, оправомощен със
Заповед № РД-02-11-458 от 05.05.2016г. на Кмета на Община Видин, приложена по
делото, на основание чл.107, ал.3 от ДОПК във връзка с чл.4, ал.1 от ЗМДТ на жалбоподателя
са установени задължения за данък върху недвижими имоти и такса за битови отпадъци,
за деклариран, с декларация по чл.14 от ЗМДТ вх.№ 39361 от 30.05.1998г., недвижим
имот с партиден № 3810241798001 и адрес на имота гр.Видин, ул.“Цар Александър
II“ № 53, вх.Б, ет.1, за периода от 2006г. до 2015г. включително, ведно
с лихвите за просрочие върху дължимите суми, изчислени към 31.05.2016г.. АУЗ е
подписан и подпечатан от издателя му. На 02.06.2016г. и 24.06.2016г.,
АУЗ е изпратен за връчване, с препоръчани писма, на посочения адрес за кореспонденция
и адрес по чл.8 от ДОПК в гр.София, като пратките са върнати в цялост като непотърсени.
На 19.07.2016 г. до жалбоподателя е качено съобщение на таблото, свалено на 02.08.2016г.,
като съобщението е било изпратено и на адреса в гр.София с препоръчано писмо,
върнато в цялост като непотърсено. Междувременно, с молба вх.№
МД-14-5 от 09.06.2016г. и молба вх.№ МД-02-14 от 13.06.2016г. /препратена от ТД
на НАП, офис Видин/ жалбоподателят е поискал да бъде коригирано плащането на данък
смет или изобщо да не се начислява, тъй като същият е неправилно определен. В
молбите посочва, че е собственик само на ¼ ид.ч. от недвижимия имот и не
го ползва, тъй като от 20 години живее и пребивава в гр.София. На двете молби са изпратени
отговори от Началник отдел „МДТ“ при Община Видин, съответно изх.№ МД-14-5 от
14.06.2016г. и изх.№ МД-02-14 от 16.06.2016г., за които няма данни за връчване,
но във връзка с второто писмо жалбоподателя е подал молба вх.№ МД-02-14/1/ от
29.06.2016г., в която изрично е посочил че изцяло оспорва АУЗ, като издаден в
нарушение на закона и изложил съображения за прилагане на давността. Последвало
писмо, изх.№ МД-02-14 от 03.08.2016г., на Началник отдел „МДТ“, без данни за връчване
на жалбоподателя, с което последния се уведомява че АУЗ е влязъл в сила на 03.08.2016г. На 08.06.2018г. срещу жалбоподателя
е образувано изпълнително дело за заплащане на публични общински вземания, установени
с процесния АУЗ. На 07.09.2018г. жалбоподателят подал ново възражение срещу начислените
му ДНИ и ТБО, по което Началник отдел „МДТ“ се произнесъл с Решение № МД-02-1115/1/
от 26.09.2018г., с което потвърдил изцяло АУЗ № 0570-1 от 31.05.2016г. на Главен
специалист „Публичен изпълнител“ в отдел „МДТ” при община Видин. От мотивите на
решението е видно, че е констатирано, че не е бил спазен 14 дневния срок за обжалване
по ДОПК, че процесният недвижим имот е деклариран като основно жилище, поради
което ДНИ е определен с 50% намаление, съобразно разпоредбата на чл.25, ал.1 от
ЗМДТ и чл.19, ал.1 от Наредбата за определяне размера на МДТ на територията на
Община Видин. Констатирано е че жилището, в което жалбоподателя живее постоянно
в гр.София също е било декларирано като основно и с оглед възражението на жалбоподателя,
че процесния недвижим имот не е деклариран като основно жилище, неправилно е начислен
ДНИ с 50% намаление от момента на декларирането му / 30.05.1998г./, че ТБО се
заплаща изцяло след като не е подадена декларация, съгласно чл.18, ал.4 от Наредбата
на Общински съвет Видин за определянето и администрирането на местни такси и цени
на услуги, както и че жалбоподателя не може да се възползва от възможностите на
чл.171, ал.1 от ДОПК за отписване на задълженията поради изтекла погасителна давност.
С влязло в сила определение
№ 3255 от 06.03.2019г. по адм.д.№ 1807/2019г. по описа на ВАС е прието, че не
е бил спазен реда за връчване на Акт за установяване на задължения № 0570-1 от
31.05.2016 г., издаден от длъжностно лице на длъжност Главен специалист „Публичен
изпълнител“ в отдел „МДТ” при община Видин, поради което жалбата, с която е инициирано
настоящото производство е подадена в срок и е допустима. По делото са представени Заповедите
на Кмета на Община Видин от 2005г. до 2018г. за организиране дейността по събиране,
извозване, обезвреждане на битови отпадъци в депа и поддържане на чистотата на
териториите за обществено ползване в населените места, Организационен план график,
Решение за ползване на регионално депо за битови отпадъци, Извлечение от Наредбата
на Общински съвет Видин за определянето и администрирането на местни такси и цени
на услуги. Представена е и извадка от
информационния масив на „МДТ“ на декларацията по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 39361 от
30.05.1998г. за имота на жалбоподателя, като съгласно същата, имота е деклариран
като основно жилище, поради което и ДНИ се дължи с 50% намаление. Ответната страна заявява че
оригиналната декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 39361 от 30.05.1998г. за имота
на жалбоподателя е унищожена, в подкрепа на което се представят акт за унищожение
на неценни документи с изтекъл срок на съхранение за периода 1998-2012г. с рег.№
АО-02-11-3 от 08.11.2017г., писмо на Началник отдел Д“РДА“-Видин за приемане на
посочения акт, както и номенклатура на делата, образувани от дейността на главна
данъчна дирекция и нейните регионални и териториални структури със сроковете за
съхранението им от 2004г.. На основание чл.144 от АПК
във връзка с чл.146, ал.4 във връзка с чл.146, ал.1, т.4 от ГПК за безспорно и
ненуждаещо се от доказване е прието обстоятелството, че жалбоподателя не е подавал
декларации пред Община Видин, че не ползва имота за процесния период / с.з. на
12.06.2019г./. По делото е представена и декларация
рег.№ ВЖ-05-2375 от 15.08.1998г. за декларирано от жалбоподателя жилище в гр.София
– декларирано като основно, както и множество фискални бонове за заплатен бензин,
както и квитанции за платени административни услуги. При така установената фактическа
обстановка Съдът намира от правна страна следното: Жалбата се явява допустима
като подадена в законовия срок, от надлежна страна и след изчерпване на административния
ред за обжалване съгласно чл.107, ал.4 от ДОПК във вр. с чл. 4,ал.1 и ал.5 от
ЗМДТ. Разгледана по същество същата
се явява частично основателна по следните съображения: Безспорно се установява, че
жалбоподателят е собственик на ¼ ид.ч. от процесният имот, находящ се в
гр.Видин, ул.“Цар Александър II“ № 53, вх.Б, ет.1 – централна
градска част, обстоятелство ноторно известно на Съда, за който недвижим имот жалбоподателя
е подал декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 39361 от 30.05.1998г., която декларация
е унищожена, за което се представя акт за унищожение на неценни документи с изтекъл
срок на съхранение за периода 1998-2012г. с рег.№ АО-02-11-3 от 08.11.2017г.,
приет за сведение от Д “РДА“. Установява се също така, че
в извадката от информационния масив на „МДТ“ за имота на жалбоподателя е отразено,
че същия е деклариран като основно жилище, като от 1998г. жалбоподателят живее
постоянно в гр.София и има декларирано като основно жилище и такова там. Задълженията
за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци представляват публични
общински вземания, което изрично е регламентирано в чл.162, ал.2, т.1 и т.3 от
ДОПК. Според чл.166, ал.1 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва
по реда и от органа, определен в съответния закон. Относно вземанията за данък
върху недвижимите имоти този ред е предвиден в чл.4, ал.1 от ЗМДТ, според който
установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от
служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните
с тях актове се извършва по същия ред. Според ал.3, в производствата по ал.1 служителите
на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите,
а според ал.4, тези служители се определят със заповед на Кмета на общината. Последният,
съгласно ал.5 упражнява правомощията на решаващ орган по чл.152, ал.2 от ДОПК,
а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален
директор на Националната агенция за приходите. Същевременно в чл.107, ал.3 от
ДОПК е регламентирано, че по искане на задълженото лице или служебно /в определените
хипотези/, органът по приходите може да издаде акт за установяване на задължението,
когато размерът му се установява по данни от декларация. Този акт може да се обжалва
в 14-дневен срок от получаването му пред Директора на териториалната дирекция. Относно вземанията
за местни такси редът за установяването им е предвиден в чл.9б от ЗМДТ, според
който установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон
се извършват по реда на чл.4, ал.1 – 5, а обжалването на свързаните с тях актове
се извършва по същия ред. Т.е. установяването, обезпечаването и събирането на
местните такси става по посочения по-горе ред, който се отнася и за местните данъци. Следователно,
видно от цитираните законови разпоредби, производството по издаването и обжалването
на актовете за установяване на местните данъци и такси е по реда на ДОПК. В конкретния
случай установяването на вземанията за местни данъци и за местни такси е осъществено
с един административен акт, който е издаден от орган на общинската администрация,
овластен за това по надлежния ред, съгласно Заповед № РД-02-11-458 от 05.05.2016г.
на Кмета на Община Видин. От изложеното
по-горе се вижда, че Акт за установяване на задължения № 0570-1 от 31.05.2016
г., има характеристиките на индивидуален административен акт и е съставен от оправомощено
за това длъжностно лице, в кръга на неговите правомощия, в предписана от закона
форма. Предвид изложеното
Съдът намира за неоснователно твърдението за нищожност на АУЗ. В тази връзка
следва да се посочи, че за да е нищожен един публичноправен акт, какъвто
безспорно е процесния, същият трябва да е засегнат от толкова тежък порок, който
да прави невъзможно и недопустимо оставането му в правната действителност. Нищожният
административен акт не поражда никакви правни последици за адресатите си и за
да не създава правна привидност, когато Съдът констатира такъв акт следва да го
отстрани от правния мир. Правно средство за това е обявяване на неговата нищожност.
Правомощие за това дават разпоредбите на чл. 168, ал. 2 и ал. 3 АПК, съгласно които Съдът
обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това, като нищожността може
да се обяви и след изтичане на срока по чл.149, ал. 1 - 3. В същия смисъл е и
разпоредбата на чл.149, ал.5 АПК, според която административните актове могат
да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето.
Цитираните разпоредби намират приложение в производствата по установяването, обезпечаването
и събирането на местните данъци и такси по препращане от § 2 от ДР на ДОПК във
връзка с чл. 4 и чл. 9б от ЗМДТ. В
административното право, за разлика от гражданското право липсва специален законов
текст, който да регламентира в кои случаи съответният акт е нищожен и в кои случаи
е унищожаем. Основното разграничение на порочните (недействителните) актове на
администрацията е разделението им на нищожни и унищожаеми в зависимост от степента
на същественост на порока (дефекта), от който е засегнат акта. Общоприето е становището
в теорията и съдебната практика, че нищожни са тези административни актове, които
поради радикални, основни и тежки недостатъци, се дисквалифицират като административни
актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи,
поради което изобщо не могат да породят правни последици. Във всеки отделен случай
действителността на административния акт се преценява конкретно, с оглед тежестта
на порока, от който е засегнат и дали той е годен да предизвика промяна в правната
сфера на адресатите на акта. В случая Съдът
не констатира такива пороци. Жалбоподателят твърди, че процесният
АУЗ след като не е бил връчен повече от две години следва да се прогласи за нищожен
и не може да породи правни последици. Невръчването на акта обаче не рефлектира
върху неговата действителност. Връчването
на акта основно има значение във връзка с възможността адресата да се запознае
с неговото съдържание и евентуално да го оспори пред Началника на отдел „Местни
данъци и такси“ при Община Видин, което в случая е сторено. Ето защо не може да
се приеме че са били нарушени правата на жалбоподателя, нито пък че несвоевременното
връчване е опорочило волеизявлението на административния орган, обективирано в
атакувания акт. Същите
твърдения за нищожност жалбоподателят излага и по отношение на Решение № МД-02-1115/1/ от
26.09.2018г. на Началника на отдел „Местни данъци и такси“ при Община
Видин, с което
е потвърдено изцяло АУЗ № 0570-1 от 31.05.2016г. на Главен специалист „Публичен
изпълнител“ в отдел „МДТ” при община Видин. В тази насока Съдът намира
че ще следва да се изясни правната природа на посоченото решение. Решението на ръководителя на
звеното за местни приходи, с което АУЗ е потвърден, представлява потвърдителен
акт на горестоящ орган. Този акт не поражда самостоятелно правни последици – задължение
за данъци и такси. Чрез него компетентният горестоящ орган осъществява вътрешноведомствен
контрол. Дори тогава, когато при извършване на вътрешноведомствения контрол горестоящият
орган отмени обжалвания пред него акт за установяване на задължения по декларация,
на обжалване пред съда подлежи актът за установяване на задължения само в частта,
в която не е отменен – чл. 156, ал. 1 във вр. с чл. 144, ал. 1 ДОПК във вр. с
чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ. Макар, че в хипотезата на потвърждаване на акта за установяване
на задължения по декларация актът на ръководителя на звеното за местни приходи
да не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, той
е акт на административен орган и разбира се, следва да отговаря на общите изисквания
за съдържание на индивидуален административен акт, доколкото нито чл.155 ДОПК,
нито чл.97 АПК съдържат специални изисквания. В случая е безспорно, че потвърдителното
решение е издадено от компетентния орган - ръководителя на звеното за местни приходи,
в изискуемата се от закона писмена форма, с изложени фактически и правни основания
и ясен диспозитив за потвърждаване на АУЗ № 0570-1 от 31.05.2016г, поради което
не може да се наложи твърдения от касатора извод за нищожност на същото. Единствено релевантният за
съдебното производство факт е датата на произнасяне на горестоящия орган с потвърдително
решение, с оглед срочността на жалбата до Съда, което е проконтролирано в съдебното
производство. Предвид изложеното, че потвърдителното
Решение № МД-02-1115/1/
от 26.09.2018г. на Началника на отдел „Местни данъци и такси“
при Община Видин не е индивидуален административен акт жалбата в частта, с която
се иска прогласяване на нищожност и отмяна на същото се явява недопустима, на
основание чл.159, т.1 от АПК и като такава ще следва да се остави без разглеждане
и производството прекратено в тази част. Както бе отбелязано по-горе,
съгласно чл.107, ал.3 от ДОПК по искане на задълженото лице или служебно в определените
хипотези, вкл. когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия,
органът по приходите може да издаде акт за установяване на задължението, когато
размерът му се установява по данни от декларация. От жалбоподателя не са ангажирани
доказателства за извършено плащане на задълженията за процесния период, поради
което е налице предвиденото в закона основание за служебно издаване на АУЗ. В
тази насока непосочването на хипотезата при която АУЗ е бил издаден не рефлектира
върху неговата законосъобразност. С атакуваният АУЗ са установени
задължения за ДНИ и ТБО за процесния период и тъй като не са били заплатени в
законовите срокове през посочените години, същите се явяват дължими с изчислените
към 31.05.2016г. лихви за просрочие. По отношение на ДНИ: Разпоредбата
на чл.10, ал.1 ЗМДТ /редакцията към момента на издаване на АУЗ/ постановява, че "
с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната
сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните
образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен
план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията
и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на
специален закон". Според чл.19,
ал.1 ЗМДТ, в редакцията, в сила за процесните ревизирани периоди, "данъкът
(върху недвижимите имоти) се определя върху данъчната оценка към 01 януари на
годината, за която се дължи",а чл.20 конкретизира, че
"Данъчната
оценка на недвижимите имоти на гражданите се определя от служител на общинската
администрация по норми съгласно приложение № 2 в зависимост от вида на имота,
местонахождението, площта, конструкцията и овехтяването и се съобщава на данъчно
задължените лица. Според чл.22
ЗМДТ, "Общинският съвет определя с наредбата по чл. 1, ал. 2 размера на данъка,
в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот"
- за процесния случай - Наредба за определянето и администрирането на местните данъци, такси и цени на услуги на територията
на община Видин. По делото
безспорно бе установено, че жалбоподателят е собственик на ¼ ид.ч. от недвижим
имот, находящ се на територията на Община Видин, който подлежи на облагане с данък върху недвижимите
имоти съгласно чл.10, ал.1 от ЗМДТ. По делото не се оспорва и обстоятелството,
че жалбоподателят не е плащал ДНИ за този имот за процесния период 2006 г. – 2015г.,
поради което правилно и в съответствие с разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗМДТ органът
по приходите му е определил задължения за данък върху недвижимите имоти, както
и не се оспорва определеният размер за съответните години, съобразен с изискванията
на чл.22 от ЗМДТ и Наредбата по чл.1 от ЗМДТ. Единствено се възразява, че недвижимият имот неправилно
е приет от административния орган за основно жилище, което не отговаря на истината
и в тази връзка неправилно е определен размера на дължимият се ДНИ. Действително по-делото бе установено, че считано от
1998г. жалбоподателят постоянно живее в гр.София, където е декларирал жилище като
основно и следователно недвижимият имот притежаван в гр.Видин не се явява основно
жилище, поради което и ДНИ не следва да бъде определен с 50% намаление, съобразно разпоредбата
на чл.25, ал.1 от ЗМДТ и чл.19, ал.1 от Наредбата за определяне размера на МДТ
на територията на Община Видин. Независимо от
установеното, с оглед разпоредбата на чл.160, ал.5 от ДОПК, съгласно която със
съдебното решение не може да се изменя актът във вреда на жалбоподателя, Съдът
намира че направеното възражение не рефлектира върху размера на определеният ДНИ
за процесния период и съответно изтеклите лихви за забава, тъй като същите се
явяват по-благоприятни за жалбоподателя. По отношение
на ТБО: Според разпоредбата
на чл. 62 ЗМДТ
/ в относимата редакция/ за услугите по събирането, извозването и обезвреждането
в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата
на териториите за обществено ползване в населените места, се заплаща такса, размерът
на която се определя по реда на чл.66 от закона за всяка услуга поотделно - сметосъбиране
и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения;
чистота на териториите за обществено ползване. Таксата се определя в годишен размер
за всяко населено място с решение на общинския съвет. За да е дължима таксата
за битови отпадъци е необходимо услугите по чл.62 ЗМДТ
да са престирани от общината и ползвани от съответния правен субект. Съгласно
чл.71, т.1 от ЗМДТ не се събира такса за сметосъбиране и сметоизвозване,
когато услугата не се предоставя от общината или ако имотът не се ползва през
цялата година и е подадена декларация по образец от собственика или ползвателя
до края на предходната година в общината по местонахождението на имота. Съдът намира
за неоснователно възражението на жалбоподателя за липса на дължимост на ТБО поради
неползването на имота, предвид следното: В Наредбата,
приета на основание чл.9 от ЗМДТ, Общински съвет Видин е определил редът, по който
собствениците на имоти следва да декларират, че няма да ползват имота. Съгласно
чл.18, ал.4 от Наредбата не се заплаща такса за сметосъбиране и сметоизвозване,
освен в случаите на чл.71, т.1 от ЗМДТ и за имотите, които няма да се ползват
през цялата година и е подадена декларация за това в общината по местонахождението
им от собственика или ползвателя до края на предходната година, както вече бе
посочено. По делото безспорно бе установено,
че жалбоподателят, за всяка една от годините на процесния период, не е подавал
декларация че няма да ползва имота, поради което не може да бъде освободен от
такса за услугата „сметосъбиране и сметоизвозване”. След като услугата е предоставяна
от Общината, което обстоятелство не се оспорва по делото, то същата е дължима
по отношение на имота, за който жалбоподателят не е декларирал до края на предходната
година, че няма да бъде ползван през следващата. В ТБО наред с услугите сметосъбиране
и сметоизвозване са включени и такса за обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане
на депа за битови отпадъци, както и такса за поддържане на чистотата на териториите
за обществено ползване. Съгласно чл.71, т.2 от ЗМДТ
не се събира такса за поддържане чистотата на териториите за обществено ползване
- когато услугата не се предоставя от общината. Видно от тази разпоредба, за да
е налице задължение за заплащане на такса за поддържане на чистотата на териториите
за обществено ползване е необходимо общината да е престирала услугата - да е включена
услугата в заповедта по чл. 63, ал.
2 ЗМДТ, определяща услугите, които се извършват от общината, недвижимите
имоти да са в границите на района, определен от кмета на общината, да е извършвана
дейността реално. В случая услугата
„поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване” е включена в заповедите
на кмета на общината за процесния период, определено е и извършването и в строителните
граници на гр.Видин. Установено е по делото, че имота на жалбоподателя, за който
е определена ТБО, се намират в строителните граници на гр. Видин. По делото не
се оспорва и обстоятелството, че услугата е фактически извършвана от общината.
По аргумент на чл.66, ал.1, т.4 от ЗМДТ услугата подържане на чистотата на обществените
места включва дейности като почистване на уличните платна, площадите, алеите,
парковите и другите територии от населените места, предназначени за обществено
ползване, поради което и не е обвързана от фактическото ползване на конкретния
имот, а обезпечава подържането на чистотата на териториите за обществено ползване.
С оглед на това след като общината извършва посочената услуга на територията на
гр.Видин таксата за същата се дължи независимо от конкретното ползване на имота
на жалбоподателя. Аналогично е
задължението и за таксата за обезвреждане на битови отпадъци. По аргумент от чл. 71, т. 3
ЗМДТ таксата за обезвреждане на битови отпадъци в депа се дължи от
лицата по чл. 64, ал.
1 ЗМДТ, когато общината използва съоръжения за обезвреждане. В заповедта
на кмета по чл.63, ал. 2
ЗМДТ изрично е посочено, че Община Видин предоставя услугата обезвреждане
на битовите отпадъци. По аргумент на чл.66, ал.1, т.3 от ЗМДТ услугата се изразява
в проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг
на депата за битови отпадъци или други инсталации или съоръжения за обезвреждане,
рециклиране и оползотворяване на битови отпадъци. От доказателствата по делото
е безспорно, че Община Видин фактически е ползвала депо за обезвреждане на битови
отпадъци, изградила е и ново регионално депо, въведено в експлоатация през 2015г.,
поради което е извършвала и услугата обезвреждане на битови отпадъци в депа по
смисъла на чл.66, ал.1, т.3 от ЗМДТ. Предвид на това по аргумент на чл.71, т.3
от ЗМДТ таксата за обезвреждане на битови отпадъци се явява също дължима от жалбоподателя.
Предвид характера
на услугите „обезвреждане на битовите отпадъци в депа” и „поддържане на чистотата
на териториите за обществено ползване” фактическото ползване на имота от жалбоподателя
е ирелевантно. С оглед на това и в Наредбата е предвидена възможност за освобождаване
единствено от таксата за извършване на услугата „сметосъбиране и сметоизвозване”.
Предвид гореизложеното
административният орган в съответствие с разпоредбите на ЗМДТ и Наредбата е определил,
че жалбоподателя се явява задължен субект за декларираният от него жилищен недвижим
имот за ТБО за услугите „сметосъбиране и сметоизвозване”, предвид неподаване на
декларации че няма да ползва имота за процесния период, както и за услугите „обезвреждане
на битовите отпадъци в депа” и „поддържане на чистотата на териториите за обществено
ползване”. В АУЗ дължимата
ТБО е посочена общо, независимо, че размерът й се определя за всяка услуга поотделно,
съгласно чл.14 от Наредбата на Общински съвет Видин за определянето и администрирането
на местните такси и цени на услуги / относимата редакция/, не се оспорва размера
й, който, в съответствие с посочената разпоредба на Наредбата се основава на данъчната оценка на имота, определена съгласно приложение №2 от ЗМДТ, както и не са ангажирани доказателства,
въпреки дадената от Съда възможност, които да обосноват извод, че размерът не
е съобразен с изискванията на чл.67 от ЗМДТ и Наредбата на Общински съвет-Видин,
в приложимата към съответните години редакция. В заключение
следва да се посочи, че жалбоподателят по начало не оспорва обстоятелството, че
не е заплатил ДНИ и ТБО за имота за процесния период в установените срокове, не
оспорва вида и размера на начислените му задължения за ТБО и ДНИ, нито размера
на лихвите за тях. Твърденията му са единствено за погасяване по давност на установените
задължения за ТБО и ДНИ до 2013г., поради изтичане на срока по чл.171, ал.1 от
ДОПК към 27.09.2018 г., когато е получен АУЗ. Това възражение настоящият
съдебен състав намира за частично основателно. Според разпоредбите на чл.162,
ал.2, т.1 и т.3 от ДОПК, вземанията за ДНИ и ТБО са публични общински вземания.
Съгласно чл.171, ал.1
от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък
срок. В закон не е предвиден по-кратък срок за погасяване на публичните вземания
за ДНИ и ТБО. Задълженията за лихви се разглеждат в същия режим, който е установен
за главното задължение, като съгласно чл.162, ал.2,
т.9 от ДОПК те също са публични задължения, поради което и към тях
е приложим погасителният 5-годишен давностен срок. При тази нормативна уредба,
давностният срок за задължението на жалбоподателя за ДНИ и ТБО за 2006 г. започва
да тече от 01.01.2007 г. и би се погасило с изтичането на 2011 г. и така за следващите
години, освен ако не са налице основания за спиране или прекъсване на погасителната
давност. Съгласно чл.172, ал.2
от ДОПК давността се прекъсва с издаване на акта за установяване на
публичното вземане. В случая такъв акт е именно оспореният АУЗ № 0570-1 от 31.05.2016г.,
издаден на 31.05.2016г. и кот този момент давностният срок се явява прекъснат.
До тази дата обаче се явяват
погасени задълженията за 2006г., 2007г., 2008г., 2009 г. и 2010г. . Обстоятелството, че АУЗ е връчен
по-късно не може да доведе до извод за погасяване на публичното задължение на
касатора за 2011 г., 2012г. и 2013г., както се твърди, тъй като още преди изтичането
на давността, давностният срок е бил прекъснат. От прекъсването на давността започва
да тече нова давност /чл.172, ал.3 от ДОПК/. Съгласно разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК, всички
публични вземания се погасяват с изтичане на 10 годишен давностен срок, независимо
от спирането или прекъсването на давността, пред каквато хипотеза не сме изправени
в настоящия случай. Предвид изложеното Съдът намира,
че АУЗ за посочените години /от 2006 г. до 2010г. вкл./ се явява незаконосъобразен,
поради което в тази част АУЗ /ДНИ, ТБО и съответните лихви/ ще следва да бъде
отменен. С оглед изхода на спора
Съдът намира за основателно искането за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение
и държавна такса, в какъвто смисъл следва да бъде осъден и ответникът. Що се отнася до адвокатското възнаграждение, от доказателствата по делото
е видно, че жалбата, поставила началото на съдебното производство, е изготвена
от адв.М.Т. - пълномощник на жалбоподателя и негова съпруга, като
се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.2, във вр.с чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. Видно от Договора за правна защита и съдействие, в същия е
посочено, че процесуалното представителство се осъществява при условията
на чл.38 от ЗА, т.е. безплатно, като пълномощникът е съпруга на
жалбоподателя, което обстоятелство се установява в хода на делото. Предвид изложеното се иска присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2,
вр. ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата.
Съгласно тези разпоредби, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ
и съдействие на роднини, като при уважаване на жалбата, респ. при прекратяване
на производството при отпаднал правен интерес на адвоката се дължи възнаграждение,
платимо от другата страна в определен от Съда размер, който не може да
е по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2
от ЗАдв. Тъй като според чл.8, ал.1, т.1 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по административни дела
при материален интерес до 1000 лева, какъвто е и настоящия случай, е 300 лева, на адвокат М.Т. ще следва да се определи възнаграждение
от 300 /триста/ лева. Необходимо е изрично да се отбележи, че в хипотезата на оказана
безплатна правна помощ адвокатът, а не представляваната от него страна, има право
да получи определеното му възнаграждение, поради което на пълномощника на оспорващата
следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 300
/триста/ лева, на основание чл.38, ал.2
от ЗАдв. Не са дължими обаче претендираните от жалбоподателя пътни
разноски за пълномощника му предвид нормата на чл.143 от АПК, във вр. чл.78, ал.1
от ГПК. Отговорността за разноски е уредена като ограничена и включва само внесените
такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат.
Под разноски по производството следва да се разбират тези парични средства, които
са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални
действия (депозит за призоваване на свидетели, възнаграждение за вещо лице, разходи
за извършване на оглед и др.). Пътните разходи на адвоката или пълномощника не
представляват такива разноски, поради което и не следва да бъдат присъждани в
полза на жалбоподателя. В тази насока е и константната съдебна практика. Предвид изложените съображения, на основание чл.143,
ал.1 АПК и с оглед частичната отмяна на обжалвания административен акт в полза на жалбоподателя ще следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 10 /десет/ лева, представляващи заплатена Д.Т. в настоящото производство,
както и заплатената Д.Т. по адм.д.№ 1807/2019г. по описа на ВАС в размер на
30 /тридесет/ лева. Водим от горното и на основание чл.172, ал.2, предложение
„второ”, във връзка с чл.173, ал.2 и чл.174АПКАдминистративен съд - Видин Р Е Ш
И: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ
жалбата на пълномощника на П.И.Т. – адв.М.Т. негова съпруга, в частта, в
която се оспорва Решение изх.№ МД-02-1115 /1/ от 26.09.2018 г. на Началник отдел
„МДТ” при община Видин, като недопустима и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази част. ОТМЕНЯ Акт за установяване
на задължение № 0570-1/ 31.05.2016г., издаден от Главен специалист „Публичен
изпълнител” в отдел „МДТ” при Община Видин, с който са установени задължения
за данък върху недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ – главница
и лихва, в размера и за периода, визирани в акта, потвърден с Решение изх.№
МД-02-1115 /1/ от 26.09.2018 г. на Началник отдел „МДТ” при община Видин, в
частта досежно: Данък върху недвижимите
имоти за: -
2006г. - главница - 4,16 лева и
лихва – 4,89 лева; -
2007г. - главница - 4,99 лева и
лихва – 5,21 лева; -
2008г. - главница - 4,99 лева и
лихва – 4,49 лева; -
2009г. - главница - 5,97 лева и
лихва – 4,46 лева; -
2010г. - главница - 5,96 лева и
лихва – 3,76 лева; Такси за битови отпадъци -
2006г. - главница - 12,06 лева и
лихва – 14,18 лева; -
2007г. - главница - 13,31 лева и
лихва – 13,90 лева; -
2008г. - главница - 13,30 лева и
лихва – 11,96 лева; -
2009г. - главница - 17,33 лева и
лихва – 12,95 лева; -
2010г. - главница - 17,32 лева и
лихва – 10,94 лева, задължения погасени по давност, КАТО ОТХВЪРЛЯ жалбата
в останалата част досежно определените и дължими задължения за данък върху
недвижимите имоти и такси за битови отпадъци /главница и лихва/ за 2011г.,
2012г., 2013г., 2014г. и 2015г. . ОСЪЖДА Община Видин да заплати
на П.И.Т. направени по делото разноски в размер на 40 /четиридесет/ лева, представляващи заплатена Д.Т. в настоящото производство
и по адм.д.№ 1807/2019г. по описа на
ВАС. ОСЪЖДА Община Видин да
заплати на адв.М.Т. адвокатско възнаграждение в размер на
300 /триста/ лева, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Решението подлежи на обжалване
пред Върховен административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщението на
страните. АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: |
|||||||||||