Р Е Ш Е Н И Е
гр. София 11.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети юли
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от съдия Иванка И.
гр. д. № 10296 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С
решение № 134474 от 06.06.2019 г., постановено по гр.
д. № 49620/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 159 състав, са отхвърлени предявените
от Г.Й.И. и Л.Г.И. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателни установителни искове с
правно основание чл.439 ГПК - за признаване за установено по отношение на
ответника, че всеки един от ищците не му дължи по 1/2 част, от следните суми:
823 ,44 лв., представляваща част от цялата главница за доставена топлинна енергия за
периода 01.08.2013 г. – 30.01.2015 г., 125 лв. - обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода 30.09.2013 г. – 25.08.2016 г., както и съответната част от
разноските в размер на 275 лв., за която е бил издаден изпълнителен лист от
15.02.2017 г. по гр. д. № 51729/2016 г. по описа на СРС, 40 състав и са предмет
на изп. дело № 20188630400452 по описа на ЧСИ С.Х., с
рег. № 863 на КЧСИ, поради погасяването им по давност. Ищците са осъдени да заплатят на ответника, на основание
чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 100 лв. - разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от
ищците Г.Й.И. и Л.Г.И., с която го обжалват изцяло. Излагат съображения, че обжалваното решение е
неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Считат, че процесните вземания за
периода м.08.2013 г. – м.01.2015 г. са погасени по давност към датата на
подаване на молбата за образуване на изп. дело № 20188630400452. Позоват се на
разясненията дадени в т.14 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно които заповедното производство е част от изпълнителния процес и
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. В случай, че длъжникът не възрази срещу заповедта, то проведеното
заповедно производство не е в състояние да прекъсне започнала да тече в негова
полза давност. Същата не се прекъсва и с издаването на изпълнителния лист.
Давността се прекъсва едва с подаване на установителен
иск по чл. 422 ГПК. В случай, че такъв иск не е предявен или е предявен след
изтичане на срока по чл.415, ал.4 ГПК, давността не се счита прекъсната със
заявлението. Ако длъжникът не възрази срещу заповедта, давността се прекъсва с
подаването на молба за образуване на изпълнително производство, тъй като това
производство се провежда с активно участие на длъжника в него. Позовават се и
разпоредбата на чл.116, б. „б” ЗЗД, съгласно която давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение или на искане за почване
на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване
на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната.
Съгласно практиката на ВКС след като законодателят не урежда прекъсване на
давността със започването на производство, в което длъжникът участва
(помирително производство), още по - малко би могъл да уреди прекъсването й със
започването на производство, в което длъжникът не участва и няма как да узнае
за него, освен при започването на друго производство, а именно: това за
принудително изпълнение. Считат, че в
случая приложимата 3-годишна давност, доколкото се касае за периодични плащания.
В случая подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело през 2018
г. е първото действие годно да прекъсне започнала да тече по отношение на процесните вземания погасителна давност. Съгласно Общите
условия на ответното дружество действали за периода м.08.2013 г. – м.01.2015
г., вземането за потребена топлинна енергия за
конкретния месец става изискуемо, след изтичане на 30-дневния срок след
изтичане на периода, за който се дължи плащането. Предвид обстоятелството, че
последния месец от исковия период е м.01.2015 г., то изискуемостта за него
настъпва на 28.02.2015 г. Следователно погасителната давност е изтекла най - късно на 28.02.2018 г. Молят
съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендират
направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен
отговор на въззивната жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД.
С молба от 16.07.2020 г. моли да потвърди обжалваното решение, като му присъди
сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на насрещната страна.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК във вр.
с чл. 439 ГПК. Ищците твърдят, че срещу тях е образувано изп.
дело № 20188630400452 по описа на ЧСИ С.Х., с рег. № 863 на КЧСИ по молба на „Т.С.“ ЕАД, въз основа на
издаден срещу ищците и техния наследодател Л. С. Г.,
починала на 23.11.2017 г., изпълнителен лист от 15.02.2017 г. по гр. д.
№ 51729/2016 г. по описа на СРС, 40 състав, в полза на дружеството, въз основа
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за следните суми: 925 ,68 лв.,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода 01.08.2013 г.
- 30.04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане
на вземането, 136, 64 лв. - лихва за забава за периода от 30.09.2013 г. -
25.08.2016 г., както и 325 лв. - разноски по делото. Сумите са разпределени
разделно, както следва: Л. С. Г. – сумата от
617, 12 лв. - главница за доставена топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. -
30.04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане
на вземането, 91, 09 лв. - лихва за
забава за периода от 30.09.2013 г. до 25.08.2016 г. и 216, 67 лв. разноски по
делото; Л.Г.И. - сумата от 154, 28 лв. – главница за доставена
топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2015 г., ведно със законна
лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане на вземането, 22, 77 лв. - лихва за забава за периода от
30.09.2013 г. до 25.08.2016 г. и 54,17 лв. разноски по делото; Г.Й.И. - 154, 28 лв. главница за
доставена топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане на вземането, 22, 77 лв. - лихва за забава за периода от
30.09.2013 г. до 25.08.2016 г. и 54, 17 лв. - разноски по делото. Вземането се основава на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК, срещу която не са подавали възражение по чл.414 ГПК. По тази
причина исково производство не се е развило и следователно давността не е
прекъсната. Въз основа на издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, по молба на ответника до ЧСИ С.Х. на 02.03.2018
г. е образувано посоченото изпълнително дело. Молят съда да постанови
решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че
не му дължат всеки един по 1/2 част, от сумата от 823, 44 лв. представляваща
част от цялата главница, за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от 01.08.2013 г. до 30.01.2015 г., лихва в размер на 125 лв. за периода
от 30.09.2013 г. до 25.08.2016 г., както и съответната част от разноските в
размер на 275 лв., за която е бил издаден изпълнителен лист от 15.02.2017 г.,
по гр. д. 51729/2016 г. по описа на СРС, 40 състав и са предмет на изп. дело № по описа
на ЧСИ с рег. № С.Х., поради погасяването им по давност. Претендират сторените
по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявените искове. Излага
съображения, че давностният срок е прекъснат с
подаването на заявление по чл.410 от ГПК, което съдът уважил и въз основа на
което бил издаден процесният изпълнителен лист, както
и с молба за образуване на изпълнително производство пред ЧСИ. Към момента на
подаването й не изтекла 3 – годишната давност, приложима за вземанията за
незаплатена топлинна енергия. Липсата на възражение по заповедното производство
следва да се приравни на признание на вземането. Моли
съда да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото
разноски.
Видно от представения
изпълнителен лист от 15.02.2017 г., издаден от СРС, 40 състав, въз основа на
подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 19.09.2016 г. по
гр. д. № 51729/2016 г. на СРС, 40 състав, Л. С. Г.,
Л.Г.И. и Г.Й.И. са осъдени да заплатят разделно на кредитора „Т.С.” ЕАД
сумата от 925, 68 лв., представляваща
главница за доставена топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2015 г.,
ведно със законна лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане на вземането,
136, 64 лв. - лихва за забава за периода от 30.09.2013 г. - 25.08.2016 г.,
както и 325 лв. - разноски по делото, от които: 25 лв. - държавна такса и 300
лв. - възнаграждение на юрисконсулт. Сумите са разпределени, както следва: Л. С. Г. – сумата от 617, 12 лв. - главница за
доставена топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане на вземането, 91, 09 лв. - лихва за забава за периода от
30.09.2013 г. до 25.08.2016 г. и 216, 67 лв. - разноски по делото, от които:
16, 67 лв. - държавна такса и 200 лв. - възнаграждение за юрисконсулт; Л.Г.И. - сумата от 154, 28 лв. – главница за доставена
топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2015 г., ведно със законна
лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане на вземането, 22, 77 лв. - лихва за забава за периода от
30.09.2013 г. до 25.08.2016 г. и 54, 17 лв. - разноски по делото, от които: 4, 17
лв. - държавна такса и 50 лв. - възнаграждение за юрисконсулт; Г.Й.И. - 154, 28 лв. - главница
за доставена топлинна енергия за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2015 г., ведно
със законна лихва за периода от 14.09.2016 г. до изплащане на вземането, 22, 77 лв. - лихва за забава за периода от
30.09.2013 г. до 25.8.2016 г. и 54, 17 лв. - разноски по делото, от които: 4, 17
лв. - държавна такса и 50 лв. -възнаграждение за юрисконсулт.
Съгласно направено отбелязване на гърба
на изпълнителния лист, на 15.02.2018 г., длъжникът Г.Й.И. е заплатила своята
част от задължението, обективирано в него.
По молба вх. № 9232 от
02.03.2018 г., подадена от кредитора „Т.С.” ЕАД до ЧСИ С.Х., с рег. № 863 на
КЧСИ, с район на действие СГС, на същата дата е образувано изпълнително дело №
20188630400452 срещу останалите длъжници - Л.С.Г. и Л.Г.И..
На основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ взискателят е възложил
на съдебния изпълнител проучване на имущественото състояние на двамата длъжници, изготвяне на справки, набавяне на документи,
книжа и др., както и да определи начина на изпълнение.
При изготвена справка от
Национална база данни „Население” е установено, че Л.С.Г. е починала.
Видно от приложено
удостоверение за наследници Л.С.Г. е починала на 23.11.2017 г., като е оставила
двама наследници по закон, а именно: Л.Г.И. - син и Г. И.Й. – внучка (дъщеря на
починалия син на наследодателката И.Г.И.).
С протокол от 13.04.2018
г. ЧСИ С.Х., на основание чл.60, ал.1 ЗНасл. във вр.
чл. 429, ал.2 ГПК са конституирани на мястото на починалия длъжник неговите
наследници по закон - Л.Г.И. и Г. И.Й..
На 11.05.2018 г. на двамата
длъжници са връчени покани за доброволно изпълнение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В предмета на делото се включват обективно
и субективно съеднени отрицателни установителни
искове за установяване в отношенията между страните, че ищците не дължат на
ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).
Като средство за защита на длъжника
по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на иска по чл.439 ГПК се дава
право на същия да установи, че изпълняемото право е
отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му
установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване.
Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а
само тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение
(определение
№ 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
По изложените съображения в
съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон решаващият съд е
разгледал само онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е образувано изпълнително
производство.
В случая ищците основават
исковата си претенция на обстоятелството, че давността за процесното
вземане е изтекла към датата на подаване
на молбата за образуване на изпълнително дело. С оглед на това следва да се
приеме, че се позовават на юридически факт, настъпил след влизане в сила на
заповедта, което обуславя приложимост на защитата по чл.439 ГПК. Ето защо
спорът следва да се разгледа спора по същество.
По релевираните доводи
относно срока на погасителна давност за оспореното вземане:
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза
в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на присъдено нещо. Следва да
се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен
двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до
силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание
чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този
смисъл е трайната и непротиворечива задължителна съдебна практика (определение
№ 480 от 19.07.2013 г. ч.гр.д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по
реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК). Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да
се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане.
Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска
от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове
– чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с
изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Съгласно т. 14 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния
процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането,
но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие,
само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е
предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК (понастоящем чл.415 ал.4 ГПК), давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на
възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения
съдът счита, че нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по
отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Съдът приема, че в случая
заповедта за изпълнение е влязла в сила на 15.02.2017 г., когато е издаден
изпълнителният лист, доколкото по делото не са представени доказателства
относно датата, на която е изтекъл двуседмичният срок по чл.414, ал.2 ГПК за
подаване на възражение от длъжниците. Също така
следва да се съобрази, че страните не спорят относно обстоятелството, че
заповедта за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК. От този момент е започнала да тече давността
по чл.117, ал.2 ГПК, която изтича на 15.02.2022 г. Ето защо към момента на
депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело – 02.03.2018 г., 5-годишният
давностен срок не е изтекъл.
За пълнота на изложението
следва да се отбележи, че съгласно чл.116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл.18, ал.1 ЗЧСИ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение
и др.
Едновременно с поканите за доброволно изпълнение изпратени
съответно на 16.03.2018 г. на длъжника Л.И. и на 13.04.2018 г. на длъжника Г.Й.,
съдебният изпълнител е наложил запори върху банковите сметки и трудовите
възнаграждения на двамата длъжниците до размера на
вземанията на взискателя. С предприемането на
действия по налагане на запори от съдебния изпълнител на 13.04.2018 г., 5-годишната
давност по отношение на вземането за главница е прекъсната на основание чл.
116, б. „в” ЗЗД и е започнала да тече нова давност.
По изложените съображения
съдът намира, че процесните вземания не са погасени по давност към момента на завеждане
на изпълнителното дело, поради което предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен.
Тъй като крайните изводи
на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата не е
депозирал писмен отговор на въззивната жалба, както и
не е представляван в проведеното открито съдебно заседание в настоящото
производство, следва да се приеме, че същият не е защитаван от юрисконсулт. Ето
защо не са налице предпоставките на чл.78, ал.8 вр. 3 ГПК и на страната не следва да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство в настоящата инстанция.
Воден от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 134474 от 06.06.2019 г. постановено по гр. д. № 49620/2018 г. по описа на СРС, І ГО,
159 състав.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: