Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 29.12.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В
състав в публично съдебно заседание на шести октомври през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в. гр. дело № 9251 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение от 09.03.2020 г., постановено по гр.
дело № 68295/2015 г. по описа на СРС, I
ГО, 31 състав, е признато за установено по
отношение на ответника Г.Р.И. съществуването на
вземане на ищеца Д.Н.П. за сумата в размер на 466,01 лева, представляваща
разходи за ползване на имот – апартамент, находящ се в гр. Стара Загора, ул. „*********предоставен
за ползване по договор за наем от 11.09.2011 г., както следва: 204,05
лева – консумативни разноски за ел. енергия за м. 01.2015 г.; 206,58 лева –
консумативни разноски за ел. енергия за м. 02.2015 г.; 59.27 лева –
консумативни разноски за вода за м. 01.2015 г. – м. 02.2015 г.; 6,11 лева –
консумативни разноски за природен газ за м. 02.2015 г., ведно със законната
лихва за периода от 29.04.2015 г. до изплащане на вземането, за които суми е
била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 23738/2015 г. по описа на
СРС, 31 състав.
Със същия
съдебен акт съдът е отхвърлил предявения от ищеца иск с правно основание чл.
422 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД за сумата от 7650,00 лева, представляваща
неустойка по чл. 7.1 от договор за наем от 11.09.2011 г. за невръщане на имота за
периода 11.10.2014 г. – 04.03.2015 г., както и направеното от ответника
възражение за прихващане на вземането на ищеца Д.П. със сумата от 500,00 лева,
представляваща платен депозит по договор за наем, сключен на 11.09.2011 г.
Подадена е
въззивна жалба от въззивника – ищец в първоинстанционното производство Д.П.
срещу постановеното решение в частта, в която е отхвърлен предявения от нея
срещу ответника иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД за сумата в размер на
7650,00 лева, представляваща неустойка по чл. 7.1 от договор за наем от
11.09.2011 г. за невръщане на имота за периода от 11.10.2014 г. до 04.03.2015
г., за която сума в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.
дело № 23738/2015 г. по описа на СРС, 31 състав. Жалбоподателят поддържа, че
съдебният акт е поставен при нарушение на материалния закон, в частност на чл.
20а ЗЗД. Излагат се съображения, че районният съд неправилно е приел, че клаузата
за автоматично прекратяване на договора за наем поради неизпълнение на
паричните задължения от страна на наемателя действа само преди изтичане на
едногодишния срок по чл. 3, т. 3.2. от договора. На следващо място, счита за
неправилно становището на съда, че договорът за наем е продължен за неопределен
срок, тъй като съгласно същия изменения и допълнение могат да се правят само с
допълнително писмено споразумение, каквото в случая липсва. В тази връзка поддържа,
че облигационното правоотношение между страните е прекратено с изтичането на
срока по чл. 3, т. 3.2., а след тази дата държането на вещта от страна на
ответника е на отпаднало основание, като последиците следва да бъдат уредени
съобразно правилото на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че наемателят не е изпълнил
задължението си за връщане на имота след прекратяване на договора, поради което
съгласно чл. 7, т. 7.1. дължи неустойка в размер на утроената наемна цена за
всеки месец забава. Прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната му част.
В срока по чл.
263 ГПК не е депозиран отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна - ответник
в първоинстанционното производство Г.Р.И..
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
което се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение в обжалваното му част е валидно и допустимо,
което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на
съдебния акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Въззивният
съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В
производството пред СГС страните не са ангажирали нови доказателства по смисъла
на чл. 266 ГПК, които да променят така приетата за установена фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните пред първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства. В допълнение към изложеното от районния съд и с оглед доводите,
направени във въззивната жалба, съдът намира следното:
Безспорно е между страните, че на 11.09.2011 г. са сключили договор за наем
с предмет временно и възмездно ползване на недвижим имот – апартамент, находящ
се на ул. „********* в гр. Стара Загора, по силата на който въззиваемата страна
– ответник Г.И. в качеството си на наемател е поела задължение да плаща
ежемесечна наемна цена в размер на 500,00 лева, дължима от 11-то до 20-то число
на съответния месец.
От съдържанието на договора за наем се установява, че същият е срочен – със
срок на действие една година, считано от 11.09.2011 г. до 11.09.2012 г. Прекратяването
на договора е уговорено с изтичане на срока, за който е сключен, след
предоставяне на едномесечно писмено предизвестие за прекратяване от някоя от
страните (чл. 3, т. 3.2, т. 3.3, т. 3.5 и т. 3.6), както и автоматично, преди
изтичане на срока, при забавено плащане от страна на наемателя на наемната цена
повече от 7 работни дни от датата на падежа и/или консумативните разноски (т.
3.4).
По силата на неустоечна клауза, предвидена в чл. 7, т. 7.1 от договора, ако
наемателят не изпълни задължението си за връщане на имота след прекратяване на
договора, дължи неустойка на наемодателя в размер на утроената наемна цена.
С определение от 06.11.2019 г. и протоколно определение от 11.12.2019 г., с
което неоспорения от страните доклад по делото е обявен за окончателен, като
ненуждаещ се от доказване в отношенията между тях е отделен фактът относно
продължилото след изтичане на уговорения срок ползване на наетия имот от страна
на наемателя, осъществено със знанието и без противопоставянето на наемодателя.
Спорното по делото обстоятелство на етапа на въззивното производство е дали
наемното правоотношение между страните се е трансформирало по силата на чл.
236, ал. 1 ЗЗД от срочен наемен договор в сделка без определен срок. В тази
връзка следва да се отбележи, че в производството пред първата инстанция и
двете страните изрично признават продължаването на действието на договора. Въведените
в исковата молба фактически твърдения на ищеца са, че след изтичането на
едногодишния срок и съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД договорът е
продължен за неопределен срок, като същият е прекратен през м. септември 2014
г. поради неизпълнение на задължението на наемателя да плати дължимата наемна
цена в срок от 7 работни дни след настъпване на падежа (20.09.2014 г.). Едва
във въззивната жалба жалбоподателят Д.П. отрича това обстоятелство и излага
доводи, че договорът е прекратен с изтичането на срока по чл. 3, т. 3.2, а
именно считано от 12.09.2012 г.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло извода на първата инстанция
относно наличието на предпоставките на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, обуславящи
продължаване на действието на договора за наем и превръщането му от срочно
наемно правоотношение в безсрочно, доколкото ползването на вещта от наемателя
се е осъществило със знанието и при липса на противопоставяне от страна на
наемодателя след изтичането на срока, за който първоначално е бил сключен. В
случая не е необходимо да е налице изрично съгласие на страните за трансформация
на облигационната връзка в такава за неопределен период от време, тъй като същото
се презумира необоримо по силата на цитираната разпоредба (в този смисъл
Решение № 227/07.09.2010 г. по т. дело № 409/2009 г., ТК, II ТО на ВКС). При тази хипотеза всяка
от страните може да се откаже от договора, като предизвести другата един месец
по-рано – арг. от чл. 238 ЗЗД.
Застъпеното становище не противоречи на практиката на ВКС, на която се
позовава жалбоподателя при аргументацията на тезата си за незаконосъобразността
на съдебното решение в обжалваната му част. Върховната инстанция е
последователна в разбирането, че разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД не се
прилага, ако преди изтичането на срока на действие на договора за наем, последният
е бил вече прекратен автоматично по силата на изрична уговорка за това (така и
Решение № 25/27.02.2020 г. на ВКС по т. дело № 426/2019 г. на ТК, II ТО на ВКС). В настоящия случай ищецът не
претендира виновно неизпълнение на задълженията на наемателя в рамките на срока,
предвиден в чл. 3, т. 3.2 от договора. Именно надлежното изпълнение на договорните
задължения на всяка от страните през този период предпоставя възможността да се
проявят условията на чл. 236, ал. 1 ЗЗД.
На следващо място, настъпилата промяна в срока на действие на договора не води
автоматично до продължаване на същото и по отношение на специалната комисорна
клауза, уредена в чл. 3, т. 3.4. Пораждането на вземането за неустойка е
обусловено от прекратяването на договора, което, както беше посочено по-горе,
настъпва или с изтичане на срока, или предсрочно – автоматично, преди този срок, ако е налице забавено или
пълно неизпълнение на паричните задължения на наемателя. И двете основания за
преустановяване на облигационната връзка са обвързани със срока, предвиден в
чл. 3, т. 3.2., поради което след изтичането му, клаузата се явява неприложима
към трансформираното в безсрочно наемно правоотношение. От друга страна, в
обстоятелствената част на исковата молба липсват твърдения за осъществено
едностранно прекратяване на безсрочния договор от страна на наемодателя по реда
на чл. 238 ЗЗД, което да поради задължение за наемателя за връщане на наетата
вещ съобразно чл. 233 ЗЗД.
С оглед изложените съображения втората инстанция намира, че претендираната
неустойка е недължима с оглед липсата на кумулативно предвидените елементи от
правопораждащия претендираното вземането фактически състав, поради което
районният съд законосъобразно е отхвърлил ищцовата претенция като недоказана и
неоснователна. Предвид съвпадането на фактическите
констатации и правните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият съдебен
състав, счита, че първоинстанционното решение в обжалваното му част е правилно
и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – отхвърлена поради
нейната неоснователност. В тази връзка
въззивният съд изцяло споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
В останалата част решението на СРС е
влязло в сила, поради което липсва процесуална възможност за обсъждане на
неговата законосъобразност.
По
разноските:
С оглед
изхода на делото разноски за въззивното производство на въззивника-ищец не се дължат, а въззиваемата
страна-ответник не претендира такива.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.03.2020 г.,
постановено по гр. дело № 68295/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 31 състав.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.