Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 04.10.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесети септември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
15432 по описа за 2020година на
Варненски районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** срещу „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
автогара Сердика, офис 41 обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 128 КТ, чл. 224 и чл. 220 КТ и чл. 86 ЗЗД, както следва: за осъждане ответника да
заплати на ищеца сумите, както следва: 325лева, представляваща
остатък от дължимо и уговорено извън трудовия договор трудово възнаграждение за
положен труд в периода 16-31.03.2020г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до
окончателното изплащане на задължението и 46,94лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от
16.03.2020г. до 29.11.2020г. вкл.; 145,42лева, представляваща остатък от
дължимо и уговорено извън трудовия договор трудово възнаграждение за положен
труд през м. 04.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане
на задължението и 9,86лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от
01.04.2020г. до 29.11.2020г. вкл.; 145,42лева, представляваща остатък от
дължимо и уговорено извън трудовия договор трудово възнаграждение за положен
труд през м. 05.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане на
задължението и 9,86лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от
01.05.2020г. до 29.11.2020г. вкл.; 650лева, представляваща остатък от
дължимо и уговорено извън трудовия договор трудово възнаграждение за положен
труд през м. 08.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане
на задължението и 22,03лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.08.2020г.
до 29.11.2020г. вкл.; 502,27лева, представляваща остатък от дължимо и
уговорено извън трудовия договор трудово възнаграждение за положен труд за
периода 01-23.09.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане
на задължението и 12,70лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от
01.09.2020г. до 29.11.2020г. вкл.; за осъждане ответника да заплати на ищеца
сумите от: 590,91лева, представляваща неизплатено
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2019г. в размер на 20р.дена,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане на задължението и 55,15лева, представляваща дължимо
обезщетение за забава върху главницата за периода от 31.12.2019г. до
29.11.2020г. вкл.; 443лева, представляваща неизплатено
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2020г. в размер на 20р.дена,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане на задължението и 8,49лева, представляваща дължимо
обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.09.2020г. до
29.11.2020г. вкл. и за осъждане
ответника да заплати на ищеца сумата от 650лева, представляваща дължимо обезщетение за неспазен срок на
предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до
окончателното погасяване на задължението и 12,46лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от
23.09.2020г. до 29.11.2020г. вкл.
Приет е за съвместно разглеждане и насрещен иск на „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление ***, автогара Сердика, офис 41 срещу Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** с правно основание чл. 59 ЗЗД, за осъждане ответникът да му заплати сумата
от 2302,14лева, с която ищецът е
обеднял, а ответникът се е обогатил и представляваща платени от ответника, но
дължими от работника задължителни осигурителни вноски /вноски
ДОО, ДЗПО и ЗО/ за периода 22.01.2018г. до 23.09.2020г., ведно със законната
лихва върху главницата считано от датата на подаване на насрещната искова
молба- 16.02.2021г. до окончателното погасяване на задължението.
Исковата претенция се
основава на следните фактически твърдения: Полагала е труд при ответника на длъжност
„служител издаване на пътнически билети” в периода 22.01.2018г. до 23.09.2020г.
по трудов договор с непълно работно време от 4часа и място на работа в гр.
Варна. Уговорено е трудово възнаграждение от 255лева месечно. Считано от
02.01.2019г. била преназначена на пълно работно време с уговореното
възнаграждение от 560лева. Полагаемият се годишен платен отпуск бил 20дена.
Считано от 01.01.2020г. месечното й възнаграждение
станало 650лева по устна уговорка с работодателя, а всички удръжки били за
негова сметка. Твърди, че в периода от 15.03 до м.10.2020г. не получила трудово
възнаграждение и след няколко проведени разговора, работодателят й предложил да
й изплати някакво възнаграждение по негово усмотрение. На 10.07.2020г. подала
жалба до Инспекция по труда, от отговора на който узнала, че в периода м.04 до
м.06.2020г. е било начислено от работодателя възнаграждение за платен годишен
отпуск, като твърди, че такива ведомости не е подписвала. На 08.09.2020г.
получила нотариална покана да се яви в тридневен срок в седалището на
работодателя в гр. София за изплащане на дължимото се трудово възнаграждение за
м.април, май и юни. Отговорила, че това е невъзможно, доколкото работното й
място е в гр. Варна. Едва в края на м.09.2020г. й била връчена заповед № 10/23.09.2020г.
за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал.1, т.12 КТ
и изплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие. На 05.10.2020г.
получила от ответника сумата от 1261,48лева с основание- заплата за месец
април, май и юни 2020г. Твърди, че уговореното между страните месечно трудово
възнаграждение за 2019г. е било в размер на 600лева, а за 2020г. 650лева, вкл.
че всички осигуровки ще се плащат от него. За получаваното от нея трудово
възнаграждение никога не била подписвала ведомост. Възнаграждението си
получавала чрез приспадане от оборота. С колежката си предавали на шофьорите на
ръка справка колко билета за продадени, на каква цена, какви са разходите за
наем, ел. енергия, интернет, телефони. През м. март 2020г. на нея и колежката
им било съобщено, че следва да излязат в платен отпуск, докато трае
извънредното положение. Твърди, че не е подписвала молба за ползване на такъв,
нито й е бил платен. До 01.08.2020г., когато е бил прекратен договорът на
работодателя за наем на офиса, е била на работното си място, тъй като
вътрешните линии не били спрени. И доколкото изпълнение на посочените
задължения не е направено в срок, то счита, че ответникът дължи и обезщетение
за забава считано от последния календарен ден на всеки от месеците. Предвид
основанието, на което е било прекратено ТПО, заявява претенция и за изплащане
на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради неспазен
срок на предизвестие, както и такова за неползван платен годишен отпуск.
Искането е за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените
разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който исковите претенции се оспорват по основание и размер. Не оспорва,
че с ищеца са били в соченото трудово правоотношение, прекратено с негова
заповед от 23.09.2020г. Потвърждава, че в периода от 22.01 до 30.09.2018г.
ищцата е работила на непълно работно време, а от 01.10.2018г. на пълен работен
ден. Твърди, че от 01.01.2020г. трудовото
възнаграждение е изменено на 610лева и 0,6% за стаж. Оспорва наличието на
уговорка между страните трудовото възнаграждение от 01.01.2020г.
да е в размер на 650лева и всички удръжки да са за негова сметка. Твърди, че
изменението на трудовото възнаграждение е възможно само с писмена уговорка
между страните, каквато в случая не е постигана. Признава, че за периода 16-
31.03.2020г. не е изплатил на ищцата обезщетение за ползван платен годишен
отпуск от 12дена в размер на 252,27лева, за м. 08.2020г. трудово възнаграждение
от 507,42лева и за 01- 23.09.2020г. трудово възнаграждение от 355,19лева, както
и обезщетение за неспазен срок на предизвестие от 504,54лева. Оспорва момента
на изпадането си в забава, като твърди, че това е 25-о число на месеца следващ
този, за който се начислява работната заплата съгласно разписаното в чл. 14,
ал.1 от Вътрешните правила за работната заплата на дружеството. Оспорва
претенциите за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019г. и
2020г., като твърди, че с негова заповед № 2/16.03.2020г. по повод обявеното
извънредно положение в страната, ищцата е ползвала платен годишен отпуск през
м.03.2020г. от 12дена- неплатени, м.04.2020г. от 20дена- платени и м. май
2020г. от 18дена- платени. Искането е за отхвърляне на исковите претенции,
извън признатите и присъждане на разноски.
Ищецът по насрещната искова молба основава исковата си
претенция на следните фактически твърдения изложени в обстоятелствената част на
писмения отговор: В периода 22.01- 30.09.2018г. ответницата е работила на
4-часов работен ден с основна заплата от 255лева + 0,6% доплащане за стаж. От
01.10.2018г. до 01.01.2019г. ТПО е изменено, като
работното време е уговорено на 8часов работен ден и 510лева трудово
възнаграждение. В периода 02.01- 31.12.2019г. трудовото възнаграждение е
уговорено на 560лева, а от 01.01.2020г. на 610лева
при запазване добавката за стаж от 0,6%. Работното място на ответницата е било
в гр. Варна, като в края на всеки месец е изготвяла отчети за продадените
билети и получени суми, които е предавала на шофьор на работодателя. В отчета е
посочена и сумата, която си е удържала от продадените билети представляваща за
нея трудово възнаграждение. Съгласно тези отчети се сочи, че ответницата е
удържала възнаграждение в пълен размер без да приспада осигурителните вноски,
които са за нейна сметка. Твърди, че в чл. 129 КТ, КСО и ЗЗО е разписан начинът
на разпределяне на осигурителната тежест между работодателя и работника, като
работодателят е този, който удържа и превежда дължимите от него и работника
осигурителни вноски. Всички удръжки и плащания се извършват от работодателя към
датата на изплащане и едновременно с трудовото възнаграждение. Твърди, че за
целия период на действалото ТПО, размерът на дължимите от работника
осигурителни вноски за ДОО, ЗОО и ДЗПО са били внасяни от него, с което ответникът
се е обогатил, а ищецът обеднял. Затова и заявява претенция за неоснователно
обогатяване. Искането е за уважаването й присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по
насрещния иск е ангажирал писмен отговор, с който го оспорва и иска неговото
отхвърляне. Изразява становище по отговора на ответника. Оспорва изложеното в
него. Оспорва подписите положени от нея в представените от ответника ведомости,
като твърди тя да не е техен автор.
В съдебно заседание исковата молба и отговорът се поддържат.
Процесуалният представител на ответника по повод оспорване подписите на
ищцата върху ведомостите за заплати заявява, че в действителност ведомостите са
подписвани от управителя на дружеството, който е полагал подпис върху тях, след
като е получил разписка от ищцата, че сумата, която си е определила за трудово
възнаграждение е удържана от съответния отчет за месеца.
Процесуалният представител на ищцата не оспорва обстоятелството, че
ответникът е заплащал дължимите от нея осигуровки, като твърди това да е
правено в изпълнение постигнатата между страните устна уговорка за това.
След съвкупна преценка на събраните по делото
писмени и гласни доказателствата, съобразявайки приложимия закон и становището
на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните са
обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:
-че ищцата е полагала
труд при ответника по трудов договор в периода 22.01- 30.09.2018г. на 4-часов
работен ден с основна заплата от 255лева + 0,6% доплащане за стаж, в периода от
01.10.2018г. до 01.01.2019г. на 8часов работен ден и
510лева трудово възнаграждение, а в периода 02.01- 31.12.2019г. при трудово
възнаграждение от 560лева;
-че трудовото
правоотношение е прекратено със заповед на работодателя от 23.09.2020г. на
основание чл.328, ал.1, т. 12 КТ при неспазен срок на предизвестие;
-че в периода на
действие на ТПО работодателят е плащал в цялост дължимите от работника осигуровки за ДОО, ЗОО и ДЗПО.
От представените от страните
по делото писмени доказателства се установява следното: На 22.01.2018г. между
страните е сключен трудов договор, по който ищцата е назначена на длъжност
„служител издаване на пътнически билети“ при непълно работно време, 4часов
работен ден и 255лева трудово възнаграждение, плюс 0,6% допълнително трудово
възнаграждение за натрупан професионален опит. С доп. споразумение от
02.01.2019г., считано от 02.01.2019г. е уговорено пълно работно време, 8часов
работен ден, 20р.д. платен годишен отпуск, 560лева месечно възнаграждение. Със
заповед на работодателя № 75/30.12.2019г., считано от 01.01.2020г.
основното трудово възнаграждение на ищцата е увеличено на 610лева. Съгласно чл.
10, ал. 1 от Вътрешните правила за работната заплата на ответното дружество, увеличенията
на индивидуалните основни месечни заплати се определят от управителя. Изплащането
им съгласно чл. 13 и чл. 14 става на каса в дружеството в срок до 25-о число на
месеца, следващ този, за който се начислява работната заплата, като на всеки
служител се издава извлечение от разплащателните ведомости- фиш с размера на
пълното начисляване на месечната работна заплата, източниците на формиране и
направените удръжки и осигуровки. От представените ведомости за заплати за релевантния
период м.01.2020г. до м. 09.2020г. се установява, че начисляваната на ищцата
основна работна заплата е 610лева, като към всяка ведомост е приложен и
изготвяният от служителите в офиса в гр. Варна, в т.ч. ищцата отчет за
приходите и разходите. От така изготвяните отчети се установява, че: през м.02.2020г.
направената удръжка за работни заплати за м.януари е 1350лева, през м.
03.2020г. направената удръжка за работни заплати за м.02 е 1350лева, през
м.07.2020г. направената удръжка за работни заплати за периода от 01-15.03 и
15-30.06.2020г. е 1300лева, за м.07.2020г. 1300лева. През 2019г. правените
удръжки съгласно изготвяните отчети за работни заплати са от по 1250лева всеки
месец, а през 2018г. от по 950лева всеки месец. Със заповед № 2/16.03.2020г. на
управителя е наредено преустановяване работата на фирмата до отмяна на
извънредното положение, като е разпоредено всички
работници и служители да ползват платен годишен отпуск. За м. 03.2020г. по
ведомост е отразено ползване от ищцата на 12р.дн платен годишен отпуск, за м.
04.2020г. 20р.дни и за м. 05.2020г. 18р.дни. Със заповед № 10/23.09.2020г. на
управителя на дружеството ТПО с ищцата е прекратено на основание чл. 328, ал.
1, т. 12 КТ, считано от 23.09.2020г., връчена й на 28.09.2020г.
За установяване
твърденията си, че ищцата е полагала труд за периода, уговорките по повод
плащане на дължимото трудово възнаграждение, изготвянето на отчети и извършване
удръжки за заплати от оборота, разпитана бе като свидетел Юлкяр
Неджветова. Свидетелката разказва, че е работила в
съседен офис, на метри от този на ищцата. Запозната е, че ищцата и колежката й
изготвят отчети към фирмата, тъй като продавали билети и на тяхната линия. В
отчетите имало брой продажби за месеца и суми, които трябвало да получават по
уговорка с работодателя. Били писани ръкописно. По време на пандемията ходели
на работа, за да дават информация. Официално офисът функционирал, давали
информация. Единствено нямало пътуващи. Ищцата стояла до късно в офиса,
включително и повече от 8часа, тъй като обслужвали и турски линии и до
заминаване на автобусите трябвало да бъдат там. От провеждани разговори с
ищцата знае, че тя и колежката й са работили на минималната заплата, където
осигуровките били за сметка на работодателя. От нея знае, че тя се е съгласила
да получава чисто минималната заплата, а осигуровките да са за сметка на
работодателя. В отчетите била видяла последно сумата от 650лева заплата, а
преди това 630лева или 610лева. Това, което се водело като минимална заплата си
го получавали, като го удържали от оборота. Управител на дружеството никога не
била виждала. Съдът кредитира свидетелските показания, като обективни,
убедителни, касаещи личните й впечатления /това, което е видяла лично в
изготвяни документи/, кореспондиращи на писмени доказателства, в частност
представените отчети за периода. Няма основание за тяхното дискредитиране.
За установява размера на
претенцията, по делото бе изслушано заключението на в.л. П.И. по допусната
съдебно- счетоводна експертиза, което като неоспорено бива кредитирано, ведно с
направените уточнения в съдебно заседание при изслушването му и допълнително
направените по повод тях изчисления. От заключението на в.лице става ясно, че дължимото
нетно трудово възнаграждение за положен труд съобразно твърденията на ищеца е,
както следва: за 16-31.03.2020г.- сумата от 325лева; за м. 04.2020г.- сумата от 145,46лева; за м. 05.2020г.- сумата от 145,35лева; за м.
06.2020г.- сумата от 72,71лева; за м. 07.2020г.- платени 650лева; за м. 8.2020г.- сумата от
652,84лева и за м. 09.2020г.- сумата от 456,99лева или общо за периода 1798,34лева.
Дължимото трудово възнаграждение за положен труд съобразно изготвяните от
работодателя ведомости, в.л. е определило, както следва: за 16-31.03.2020г.-
сумата от 179,54лева; за м. 04.2020г.-
платено 504,54лева; за м. 05.2020г.- сумата
от платено 504,65лева; за м. 06.2020г.- сумата от 72,71лева надплатена; за м.
07.2020г.- сумата от 145,42лева
надплатена; за м. 08.2020г.- сумата от 507,42лева и за м. 09.2020г.- сумата от
355,19лева или общо за периода 824,02лева. Размерът на дължимото обезщетение по
чл. 220 КТ изчислено на база последното трудово възнаграждение на ищцата за
последния пълен отработен месец в.л. е определило в размер на 653,92лева /по
ведомост/ и 841,31лева /съобразно твърденията на ищцата/. Размерът на дължимото
обезщетение по чл. 224 КТ изчислено на база последното трудово възнаграждение
на ищцата за последния пълен отработен месец в.л. е определило по ведомост в
размер на 653,92лева за 2019г. и 490,44лева за 2020г., респ. по твърденията на
ищцата 841,31лева за 20дни за 2019г. и 630,98лева за 15дни за 2020г. Размерът
на дължимите от работника за периода 22.01.2018г. до 23.09.2020г. вноски за
ДОО, ЗОО и ДЗПО по ведомост са в размер на общо 2302,16лева, от които
1400,01лева фонд Пенсии, 367,55лева фонд Трудова злополука и професионална
болест и 534,60лева Здравно осигуряване НЗОК.
Предмет на
първоначалната искова молба са искове с правно основание чл. 128 КТ, чл. 224 и
чл. 220 КТ и чл. 86 ЗЗД.
По претенцията по чл. 128 КТ, чл. 86 ЗЗД.
Касае се за трудово
възнаграждение, което работодателят дължи на работника за положения от него труд.
При така определения фактически състав на правото и съобразно разпределението
на доказателствената тежест, за успешното провеждане на иска, ищецът е следвало
да докаже, че в процесния период е бил с ответника в трудово правоотношение и е
полагал труд, размер на трудовото възнаграждение и падеж на задължението.
Спорният въпрос между
страните е относно действително уговорения за периода размер на дължимото
трудово възнаграждение. Ищцата твърди устна уговорка за 650лева, а ответникът
сочи уговореният документално размер от 610лева. Анализирайки ангажираните по
делото писмени доказателства, налага се извод, че независимо че между страните
не е имало писмено споразумение, с което да се определи дължимото основно
трудово възнаграждение в размер от 650лева, реално такава уговорка е била
постигната и тя е действителна. В тази връзка съдът съобрази разпоредбата на
чл. 118,
ал. 3 КТ, която принципно допуска възможност за едностранно
увеличение на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, без да е спазена
писмената форма за действителност, което изменение на условия от трудовия
договор е изключение от общото изискване на чл. 62, ал.1 КТ и чл. 119 КТ за
писмена форма при сключване и изменение на трудови договори, защото това
увеличение е в интерес и облагодетелства работника. Доказателствено
значение в тази връзка имат изготвяните от ищцата, респ. нейната колежка
месечни отчети за м. януари и февруари 2020г., в които удържаните суми от по
1300лева, свидетелстват за размер на трудово възнаграждение от по 650лева за
всяка от двете служителки. Тези отчети са получавани от работодателя, той е
приемал така направената удръжка за работна заплата, вкл. полагайки подписа си
в изготвяните ведомости вместо работника, в който смисъл е било признанието на
процесуалния му представител в съдебно заседание по повод направено оспорване
от ищцата автентичността на подписа й наличен в тях. Това удостоверяване от
работодателя, реално обективира негово изявление за
едностранно увеличение на трудовото възнаграждение и веднъж направено то е неоттегляемо. Затова, следва да се приеме, че от 2020г.
трудовото възнаграждение на ищцата е било увеличено в размер на 650лева. От
представените от работодателя ведомости е видно, че за периода м.03-м.05.2020г.
е била издадена заповед за ползване от всички работници и служители на платен
годишен отпуск по повод издадена от него заповед от 16.03.2020г. за преустановяване
работата на фирмата до отмяна на извънредното положение. По делото няма
ангажирани доказателства, респ. твърдения ищцата да е отправяла искане, респ.
работодателят писмено да е разрешил ползване на такъв, какъвто е реда разписан
в чл. 173 КТ. Съгласно чл. 173а, ал.1 КТ /в редакцията на ДВ бр. 28/2020г. в
сила от 13.03.2020г./, когато поради обявено извънредно положение със заповед на
работодателя или със заповед на държавен орган е преустановена работата на
предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители,
работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или
служителя и без негово съгласие. Очевидно, че именно на тази хипотеза се е позовавал
работодателят издавайки въпросната заповед. Тази разпоредба е била приета по
повод и след като на 13.03.2020г. бе гласувано Решение на Народното
събрание на РБългария за обявяване на извънредно
положение на територията на Република България на основание чл. 84, ал. 12 КРБ,
свързано с въвеждане с множество заповеди на министъра на здравеопазването временни противоепидемични мерки на територията на Република България, ограничаващи свободното придвижване на населението, водения обществения
живот, здравеопазване и всички сфери на живот, с оглед противодействие разпространението
на ковид 19. Затова и в хипотеза на преустановена
работа на работодателя, възможността му едностранно да наложи ползване платен
годишен отпуск от служителите е свързана със задължението му, тези работници да
не бъдат допускани до работните си места, с оглед опазване на тяхното здраве.
Противно на това обаче, от ангажираните по делото гласни доказателства се
установи, че ищцата по време на извънредното положение е била на работното си
място и независимо, че пътнически превоз не е осъществяван, давана е информация
на пътниците. От друга страна, няма данни и тази заповед да е била реално
сведена до знанието на работника, респ. офисът да е бил затворен. Показанията
на св. Неждветова са в обратния смисъл. Ведомостите
за заплати отразяващи изплащане ползване на такъв отпуск не са подписани от
ищцата и вписванията в тях не ангажират нейната воля. Като признание, че отпуск
за този период не е ползван е и фактът, че с платежно нареждане от 18.09.2020г.
работодателят е наредил превод към ищцата на сумата от 1261.48лева с основание
„заплата април, май, юни“. В заключение, следва да се приеме, че за периода на
обявеното извънредно положение в страната, ищцата реално е полагала труд и респективно
й се дължи трудово възнаграждение. Размерът му, както се посочи става ясен от
експертното заключение. Следва да се съобрази от него вариантът на в.л.
изготвен по твърденията на ищцата, предвид приетата тяхна доказаност.
Това е сумата от общо 1798,34лева, от която за 16-31.03- 325лева; за м. 04.- 145,46лева; за м. 05- 145,35лева; за м.06- 72,71лева, за
м. 08- 652,84лева и за м. 09- 456,99лева. Съобразявайки обаче диспозитивното начало в гражданския процес и съобразно
обема за заявената от ищцата защита, то претенцията: за периода 16-31.03.2020г.
следва да се уважи в цялост за сумата от 325лева; за м.04.2020г. следва да се
уважи в цялост за сумата от 145,42лева; за
м.05.2020г. следва да се уважи до размера от 145,35лева и отхвърли за разликата
до заявения размер от 145,42лева; за м.08.2020г. следва да се уважи в цялост за
сумата от 650лева; за м.09.2020г.
следва да се уважи до размера от 456,99лева и отхвърли за разликата до заявения
размер от 502,27лева. Сумата следва да
бъде присъдена ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
исковата молба, като законова последица от основателността на претенцията до
окончателното погасяване на задължението и съобразно изричното искането в този
смисъл.
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В
случая намира приложение специалната разпоредба на чл. 270, ал. 2 КТ, съобразно
която трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец
на два пъти, доколкото не е уговорено друго. В чл.14 от Вътрешните правила за
работната заплата на ответното дружество, изплащането им е регламентирано в
срок до 25-о число на месеца, следващ този, за който се начислява работната
заплата. След като страните са уговорили падеж, то от деня следващ този падеж,
работодателят изпада в забава и поради това дължи на работника обезщетение за
това. Върху приетия за доказан размер на дължимите месечни възнаграждения за
периода, работодателят дължи обезщетение за забава, което изчислено от съда с Апис финанси е: върху главницата за м.03 от 325лева за
периода 26.04.2020г.- 29.11.2020г. дължимото обезщетение е 19,68лева, до който
размер следва да се уважи и отхвърли за разликата до заявения от 46,94лева и за
периода 16.03-25.04.2020г.; върху
главницата за м.04 от 145,42лева за периода 26.05.2020г.- 29.11.2020г.
дължимото обезщетение е 7,59лева, до който размер следва да се уважи и отхвърли
за разликата до заявения от 9,86лева и за периода 01.04-25.05.2020г.; върху главницата за м.05 от 145,35лева за
периода 26.06.2020г.- 29.11.2020г. дължимото обезщетение е 6,34лева, до който
размер следва да се уважи и отхвърли за разликата до заявения от 9,86лева и за периода
01.05-25.06.2020г.; върху главницата за
м.08 от 650лева за периода 26.09.2020г.- 29.11.2020г. дължимото обезщетение е
11,74лева, до който размер следва да се уважи и отхвърли за разликата до
заявения от 22,03лева и за периода 01.08-25.09.2020г.; върху главницата за м.09 от 456,99лева за
периода 26.10.2020г.- 29.11.2020г. дължимото обезщетение е 4,44лева, до който
размер следва да се уважи и отхвърли за разликата до заявения от 12,70лева и за
периода 01.09-25.10.2020г.
По претенцията с правно основание чл. 224, ал.1 КТ, чл.
86 ЗЗД.
Съгласно чл. 224, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, пропорционално на времето,
което се признава за трудов стаж. Ищецът е следвало да докаже в процеса
наличието на трудов договор с ответника, който е бил прекратен, размер на
брутното трудово възнаграждение и наличието на неизползван платен годишен
отпуск към датата на прекратяването на трудовото правоотношение. Ответникът от
своя страна е следвало да докаже, че отпускът е бил ползван от работника, респ.
че дължимото обезщетение е било изплатено.
Установено е наличие на впоследствие прекратено ТПО с ответното дружество.
От представения трудов договор е виден уговореният размер на платения годишен
отпуск, а именно 20работни дни. Работодателят е настоявал, че не дължи
обезщетение за неползван платен годишен отпуск, понеже с негова заповед №
2/16.03.2020г. по повод обявеното извънредно положение в страната, ищцата е
ползвала платен годишен отпуск през м.03.2020г. от 12дена, м.04.2020г. от
20дена и м. май 2020г. от 18дена. В изложението горе съдът изложи съображения
защо приема, че в този период ищцата не е ползвала платен годишен отпуск, към
които препраща без да ги повтаря. Други доказателства за ползване платен
годишен отпуск за 2019г. и 2020г. не са ангажирани. Следователно претенцията е
доказана по основание. От заключението на съдебно- счетоводната експертиза, във
втори вариант изготвено съобразно приетия за доказан като едностранно увеличен
от работодателя размер на основно трудово възнаграждение от 650лева,
претенцията се установява по размер. За 20дена платен годишен отпуск за 2019г.,
размерът на обезщетението е 841,31лева, което обосновава уважаване на иска в
целия му размер от 590,91лева. За 15дена платен годишен отпуск за 2020г.,
размерът на обезщетението е 630,98лева, което обосновава уважаване на иска в
целия му размер от 443лева. Ответникът признава, че такова обезщетение не е
изплащал на ищцата. То обаче й се дължи и искът следва да бъде уважен в целия
му заявен размер. Сумата следва да бъде присъдена ведно със законната лихва
считано от датата на подаване на исковата молба, като законова последица от
основателността на претенцията до окончателното погасяване на задължението и
съобразно изричното искането в този смисъл.
Върху тези суми е заявено и обезщетение за забава. Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ /ДВ бр. 102/2017г., в
сила от 22.12.2017г./ обезщетението се изплаща
не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е
договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи
обезщетението заедно със законната лихва. В случая, не се твърди наличие на
колективен трудов договор регламентиращ друг срок, поради което следва, че
падежът на задължението е настъпил на 31.10.2020г., предвид датата на
прекратяване на ТПО- 28.09.2020г. с връчване на заповедта по арг. от чл.335, ал.1, т. 3 КТ. Считано от 01.11.2020г.
работодателят е изпаднал в забава и съответно дължи обезщетение в размер на
законната лихва, което изчислено от съда с Апис
финанси възлиза в размер на: върху главницата за 2019г. от 590,91лева за
периода 01- 29.11.2020г. дължимото обезщетение е 4,76лева, до който размер
следва да се уважи и отхвърли за разликата до заявения от 55,15лева и за периода
31.12.2019г.- 31.10.2020г.; върху главницата за 2020г. от 443лева за периода
01- 29.11.2020г. дължимото обезщетение е 3,57лева, до който размер следва да се
уважи и отхвърли за разликата до заявения от 8,49лева и за периода 30.09.2020г.-
31.10.2020г.
По претенцията с правно основание чл. 220, ал.1 КТ, чл.
86 ЗЗД.
Съгласно чл. 220, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя без
предизвестие същият дължи обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.
Т.е основателността на претенцията предполага проведено от ищеца доказване
прекратяване на ТПО по инициатива на работодателя без предизвестие и размер.
Прекратяването на ТПО с
ответното дружество е считано от 28.09.2020г. /с
връчване на заповедта съобразно чл.335, ал.1, т. 3 КТ/ на основание чл. 328,
ал. 1, т. 12 КТ. Нямало е спор относно осъществяване предпоставките на прекратителното основание. С уволнителната заповед
работодателят е признал задължението си по чл. 220, ал.1 КТ за неспазен срок на
предизвестие. От заключението на съдебно- счетоводната експертиза се установи,
че размерът на това обезщетение е сумата от 841,31лева, изчислено във втори
вариант на заключението, изготвено съобразно приетия за доказан като
едностранно увеличен от работодателя
размер на основно трудово възнаграждение от 650лева. Доказателства за
плащане не са ангажирани, нито е твърдяно от работодателя. Следователно това
обезщетение се дължи на работника. Искът следва да бъде уважен изцяло за сумата
от 650лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба,
както е поискано.
Върху тази суми е заявено и обезщетение за забава. Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ /ДВ бр. 102/2017г., в
сила от 22.12.2017г./ обезщетението се изплаща
не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението
е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок.
След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със
законната лихва. Падежът на задължението е настъпил на 31.10.2020г., предвид
датата на прекратяване на ТПО- 28.09.2020г. Считано от 01.11.2020г.
работодателят е изпаднал в забава и съответно дължи обезщетение в размер на
законната лихва, което изчислено от съда с Апис
финанси възлиза в размер на 5,24лева, до
който размер следва да се уважи и отхвърли за разликата до заявения от
12,46лева и за периода 23.09.2020г.- 31.10.2020г.
Предмет на насрещната искова молба е стойност на извършени от работодателя осигурителни плащания във времето
на съществуване на трудовия договор, задължен за които към фиска
е работодателят. Той е този, който има задължение да удържи припадащата се част
за тези вноски на работника, и да ги внесе в бюджета.
Основателността на претенцията по чл. 59 ЗЗД предполага проведено доказване
направата на разходи за плащане
на дължимите от работника осигуровки за ДОО, ЗОО и ДЗПО, с които ищецът е обеднял, а ответницата се е
обогатила спестявайки направата им, стойност на тези разходи; липса на основание за това имуществено разместване.
Ответникът дължи насрещно доказване на твърденията си относно основанието за
плащане на тези негови задължения от страна на работодателя, а именно въз
основа на постигната помежду им устна уговорка.
Страните не спорят, че за периода 22.01.2018г. до 23.09.2020г. дължимите от
работника, съобразно разпределението им между осигурения и осигуряващия,
задължителни осигурителни вноски- ДОО, ДЗПО и ЗО, са погасявани от
работодателя. Техният размер се установява от заключението на в.л. 2302,16лева.
Спорният въпрос е само дали плащането им от ищеца действително е лишено от
основание, с оглед твърденията между страните да е имало уговорка това да става
така.
Удръжките за задължителните осигурителни вноски се извършват ежемесечно от
работодателя, преди изплащане нетното трудово възнаграждение на работника. Т.е получаваното
месечно възнаграждение от работника е това, което му се дължи, след направените
удръжки за този вид осигуровки. От фактическа страна, както се посочи,
безспорно е установено, че ищцата е получавала трудовото си възнаграждение
приспадайки го от оборота съобразно изготвяни за периоди месечни отчети до
работодателя. Последният е бил запознат с тяхното съдържание и получаването им
е служило като основание да положи подпис във ведомостта за работни заплати
срещу името на ищцата. Следователно за периода, ищцата е получила трудовото си
възнаграждение в размер приет от работодателя като дължим след направените от
него удръжки. Ето защо, не е налице обогатяване на ответницата с
тяхната стойност. Отделно, съгласно
чл. 271 КТ, работникът не е длъжен да връща суми за трудово възнаграждение,
които е получил добросъвестно. Ангажираните по делото гласни доказателства /св.
Неджветова говори за съзнание у ищцата осигуровките да са за сметка на работодателя/, а и възприетата във времето на действие на
трудовото правоотношение практика между страните относно начина на плащане на
трудовото възнаграждение, чрез приспадане му от оборота, налага извод за
добросъвестно получаван от работника размер на дължимото се трудово
възнаграждение. В заключение претенцията следва да бъде отхвърлена.
На основание чл. 83, ал.1, т. 1 ГПК, ищцата е освободена
от заплащане на ДТ, като предвид частичната основателност на исковете,
ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВРС съразмерно на
уважената част на исковите претенции направените в производството разноски за
ДТ от 221,03лева /по иска по чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД- 68,91лева и 24,55лева; по
иска по чл. 224 КТ и чл. 86 ЗЗД- 50лева и 6,54лева; по иска по чл. 220 КТ и чл. 86 ЗЗД- 50лева и
21,03лева/ и 191,21депозит за вещо лице /200лв е определеният му по размер по доказването
на ищцата/, общо в размер от 412,24лева.
Разноски
за претендирали и двете страни, за което са представили списъци по чл. 80 ГПК.
Ищцата
претендира разноски по списък за платено адв.възнаграждение от 600лева. В
представения по делото на л.55 договор за правна помощ и съдействие от
30.11.2020г. е удостоверено уговаряне и плащане на адв.възнаграждение в размер
на 400лева. С ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС бе прието, че на присъждане
подлежат само разноски, които са реално направени. Така, съразмерно уважената
част на исковите претенции от реално направените от ищцата разноски от 400лева
следва да й се присъдят такива от 382,42лева.
Ответникът претендира
разноски от 2100лева платено адв. възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие от 27.01.2021г.- л. 68. В договора е удостоверено уговаряне и
плащане на възнаграждението в този размер. Направено е възражение за неговата
прекомерност. Тъй като в договора адв. възнаграждение е уговорено общо, то
съобразно установената съдебна практика, следва да се приеме, че това
възнаграждение касае цялостната защита пред настоящата инстанция, в т.ч. насрещната
искова претенция. Понеже не може да се разграничи каква част от него се отнася
за всеки от исковете, то разпределението им следва да се извърши поравно /така
определение № 14/28.01.2021г. по гр.д.
№ 4132/2020г. на ВКС и цитираните в него/. В случая ответникът е заявил
иск по чл. 59 ЗЗД и се е защитавал срещу искове по чл. 128 КТ, чл. 221 КТ, чл.
224 КТ и чл. 86 ЗЗД. По всяка от тези претенции следва да се определи
възнаграждение от 420лева, което с оглед минималните размери за защита по чл. 7, ал. 2, т.1, и т. 2 от Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адв. възнаграждения, фактическата и правна
сложност на спора, обосновава неоснователност на възражението за прекомерност. Поради
частична неоснователността на претенциите по чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД, в полза на
ответника следва да се присъдят разноски от 36,91лева. Разноските за платен депозит за
вещо лице, като касаещи доказване по насрещния иск и тези за платена държавна
такса по него, с оглед неоснователността му следва да останат в тежест на
ответника.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
автогара Сердика, офис 41 ДА ЗАПЛАТИ на Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** сумите, както следва: 325лева, представляваща остатък от дължимо нетно трудово възнаграждение
за положен труд в периода 16-31.03.2020г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до
окончателното изплащане на задължението и 19,68лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от 26.04.2020г.
до 29.11.2020г.вкл.; 145,42лева, представляваща остатък от дължимо нетно
трудово възнаграждение за положен труд през м. 04.2020г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-
30.11.2020г. до окончателното изплащане на задължението и 7,59лева, представляваща дължимо обезщетение за забава върху
главницата за периода от 26.05.2020г. до 29.11.2020г.вкл.; 145,35лева,
представляваща остатък от дължимо нетно трудово възнаграждение за положен труд
през м.05.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане на
задължението и 6,34лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от 26.06.2020г.
до 29.11.2020г.вкл.; 650лева, представляваща остатък от дължимо нетно трудово
възнаграждение за положен труд през м.08.2020г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г.
до окончателното изплащане на задължението и 11,74лева, представляваща дължимо обезщетение за забава върху
главницата за периода от 26.09.2020г. до 29.11.2020г.вкл.; 456,99лева, представляваща
остатък от дължимо нетно трудово възнаграждение за положен труд за периода
01-23.09.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане на
задължението и 4,44лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от 26.10.2020г.
до 29.11.2020г.вкл., като ОТХВЪРЛЯ
иска за обезщетение за забава върху главницата от 325лева /положен труд в
периода 16- 31.03.2020г./ за разликата над 19,68лева до пълния заявен размер от
46,94лева и за периода от 16.03-25.04.2020г.; иска за обезщетение за забава
върху главницата от 145,42лева /положен труд през м. 04.2020г./ за разликата
над 7,59лева до пълния заявен размер от 9,86лева и за периода от 01.04-25.05.2020г.;
иска за дължимо трудово възнаграждение за положен труд през м. 05.2020г. за
разликата над 145,35лева до пълния заявен размер от 145,42лева и за обезщетение
за забава върху главницата за разликата над 6,34лева до пълния заявен размер от
9,86лева и за периода от 01.05-25.06.2020г.; иска за обезщетение за забава
върху главницата от 650лева /положен труд през м. 08.2020г./ за разликата над
11,74лева до пълния заявен размер от 22,03лева и за периода от 01.08-
25.09.2020г.; иска за дължимо трудово възнаграждение за положен труд през м. 09.2020г.
за разликата над 456,99лева до пълния заявен размер от 502,27лева и за
обезщетение за забава върху главницата за разликата над 4,44лева до пълния
заявен размер от 12,70лева и за периода от 01.09- 25.10.2020г., на основание на
основание чл. 128, т.2 КТ и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
автогара Сердика, офис 41ДА ЗАПЛАТИ на Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** сумите, както следва: 590,91лева, представляваща неизплатено обезщетение за неползван
платен годишен отпуск за 2019г. в размер на 20р.дена, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г.
до окончателното изплащане на задължението и 4,76лева, представляваща дължимо обезщетение за забава върху
главницата за периода от 01.11- 29.11.2020г.; 443лева,
представляваща неизплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2020г.
в размер на 15р.дена, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното изплащане
на задължението и 3,57лева,
представляваща дължимо обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.11-
29.11.2020г.вкл., като ОТХВЪРЛЯ иска
за обезщетение за забава върху главницата от 590,91лева за разликата над
4,76лева до пълния заявен размер от 55,15лева и за периода от 31.12.2019г. до
31.10.2020г. и иска за обезщетение за забава върху главницата от 443лева за
разликата над 3,57лева до пълния заявен размер от 8,49лева и за периода от 30.09.2020г.
до 31.10.2020г., на основание чл. 224, ал.1 КТ и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
автогара Сердика, офис 41 ДА ЗАПЛАТИ на Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** сумите, както следва: 650лева, представляваща дължимо
обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото
правоотношение, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
исковата молба- 30.11.2020г. до окончателното погасяване на задължението и 5,24лева, представляваща обезщетение за
забава за периода 01.11- 29.11.2020г.вкл. като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за забава върху главницата за
разликата над 5,24лева до пълния заявен размер от 12,46лева и за периода от 23.09.2020г.
до 31.10.2020г., на основание чл. 220, ал.1 КТ и чл. 86 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***, автогара Сердика,
офис 41 срещу Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** за осъждане
ответникът да му заплати сумата от 2302,14лева,
с която ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил и представляваща платени
от ответника, но дължими от работника задължителни осигурителни вноски /вноски ДОО, ДЗПО и ЗО/ за периода 22.01.2018г. до
23.09.2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на
подаване на насрещната искова молба- 16.02.2021г. до окончателното погасяване
на задължението, на основание чл. 59 ЗЗД.
ОСЪЖДА
„Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
автогара Сердика, офис 41 ДА ЗАПЛАТИ
по
сметка на Районен съд Варна в полза на бюджета на съдебната власт сумата в
размер на 412,24лева, представляваща разноски за държавна такса и депозит за вещо лице, съобразно
уважената част на исковите претенции, на основание чл.78, ал.6 ГПК и чл.1 от Тарифа
за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ОСЪЖДА „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
автогара Сердика, офис 41 ДА ЗАПЛАТИ на
Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** сумата от 382,42лева,
представляваща съдебно- деловодни разноски направени в първоинстанционното
производство, съразмерно уважената част на исковите претенции, на основание чл.
78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Г.П.Г., ЕГН ********** с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „Груп Къмпъни- Е“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***,
автогара Сердика, офис 41 сумата от 36,91лева, представляваща съдебно- деловодни разноски направени в първоинстанционното производство, съразмерно отхвърлената
част на исковите претенции, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: