Решение по дело №427/2020 на Районен съд - Велико Търново

Номер на акта: 260290
Дата: 27 ноември 2020 г. (в сила от 30 декември 2020 г.)
Съдия: Георги Георгиев
Дело: 20204110100427
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 10 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                                                    27.11.2020 г.                          гр. Велико Търново

 

 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД                     VI-ти граждански състав

на девети ноември                                                        две хиляди и двадесета година

в публично заседание в състав:

                                                                                           Районен съдия: Георги Георгиев

при секретаря Милена Радкова

като разгледа гражданско дело № 427 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба на „Мого България” ООД срещу П.И.Г., с която се иска установяването на вземания на ищеца спрямо ответника за сумата от 201.66 лева – неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг AG0003165/20.6.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на задължението, за сумата от 634.33 лева – незаплатена възнаградителна лихва за периода 17.8.2018 г. – 21.2.2019 г., за сумата от 16.43 лева – неустойка за забавени плащания за периода 17.8.2018 г. - 21.2.2019 г., за сумата от 351.72 лева – неустойка за прекратяване на договор за финансов лизинг AG0003165/20.6.2018 г. по вина на лизингополучателя, за сумата от 149.70 лева – разходи за заплатени данъчни задължения за 2018–та и 2019-та година, за сумата от 136.49 лева – разходи за заплатени застрахователни премии, както и за сумата от 540.00 лева – разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД № 3375/2019 г. на Великотърновския районен съд.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността, в изпълнение на задълженията си по който е придобил собствеността върху л.а. „Алфа Ромео 147”, рег. № ВТ 2995 КН и е предоставил ползването му на ответника. Заявява, че ответникът е преустановил плащанията по договора, но е продължил да полза автомобила до 21.2.2019 г., когато последният е върнат на лизингодателя. Твърди, че ответникът дължи заплащане на договорените месечни вноски от втора до осма включително и отчасти деветата поред, възлизащи на 835.33 лева, от които 201.66 лева - главница и 634.33 лева - възнаградителна лихва. Сочи, че в резултат на забавата в плащанията на вноските на ответника е начислена неустойка в размер на 16.43 лева и неустойка за прекратяването на договора в размер на 351.72 лева, както и че ответникът дължи възстановяване на направените разходи за заплатени данъци, застрахователни премии и за възстановяване владението на лизинговия актив.

Особеният представител на ответника оспорва претенцията за неустойка при прекратяване на договора, като противоречаща на закона и добрите нрави, а в условията на евентуалност твърди, че неустойката е неприложима, тъй като ищецът не е изпълнил задължението си да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждението, че след изтичането му ще смята договора за развален, респ. че неустойката следва да бъде намалена, поради прекомерност. Оспорва вземането за разходи за заплатени данъчни задължения при твърдението, че липсва яснота за какъв период се отнася същите, както и че няма данни за представен на ответника счетоводен документ за въпросния разход. Оспорва вземането за заплатени застрахователни премии, като твърди, че представените документи не доказват този разход, респ. че няма данни за представен на ответника счетоводен документ за същия. Оспорва и вземането за разходи за възстановяване владението върху лизинговия актив, твърдейки че размерът на задължението не е ясно определен, а е фиксиран в рамков договор с трето лице, без да е явен начинът на формирането му и без да има данни ответникът да е бил запознат с неговия размер. Отделно от горното, заявява, че ответникът не е изпаднал в забава по отношение на задължението си за предаване на владението, което да доведе до сочения разход.

Съдът, като взе в предвид доводите на страните, събраните доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 345 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД.

Съгласно разпределената доказателствената тежест, ищецът следваше да установи, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за лизинг, по което е изпълнил точно задълженията си и е предоставил на ответника за ползване лизинговата вещ за процесния период, поради което за последния е възникнало задължение за заплащане на лизингови вноски в размери и с падежи по погасителния план към договора, че падежът на задълженията е настъпил и ответникът е изпаднал в забава при плащането им. По претенциите за неустойки следваше да установи наличието на валидни договорни клаузи, които обосновават начисляването на претендираните неустойки, сбъдване на условията за това и техния размер, а по претенциите за сторени разходи във връзка с лизинговия актив следваше да установи тяхното извършване, както и че са налице предпоставките за възлагането им в тежест на ответника.

По делото не е спорно, а и се установява от приложените доказателства, че на 20.6.2018 г. между „Мого България” ЕООД, като лизингодател, и П.И.Г., като лизингополучател, е сключен договор за договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив. Съгласно общите условия (ОУ) към договора, със сключването на договора, лизингодателят се е задължил да придобие собствеността върху лек автомобил „Алфа Ромео 147 1.6 Т Спарк”, рег. № ВТ 2995 КН и да предостави същия за ползване на лизингополучателя. В договора е посочена цената на лизинговия актив – 3 300.00 лева, лихвеният процент – 39.60 %, фиксиран за целия срок на договора, общият разход – 2 863.26 лева, включващ уговорената лихва и такса ангажимент, ГПР – 49.06 %, включващ посочените компоненти, като е отразено също, че освен първоначална вноска от 495.00 лева, лизингополучателят следва да заплати 50.00 лева такса ангажимент и 120.00 лева разходи за регистрация в КАТ. Уговорено е също, че лизингополучателят следва да сключи за собствена сметка застраховка „Гражданска отговорност, която да поддържа за целия срок на договора.    

Лизинговият актив е предаден на лизингополучателя на 20.6.2018 г.

Според заключението по извършената в производството счетоводна експертиза, начислената главница за периода на ползване на лизинговата вещ възлиза на 226.34 лева, а начислената възнаградителна лихва - 719.07 лева, като за погасяване задълженията си по говора ответникът е направил едно плащане на стойност 110.00 лева, разпределено за погасяване на 24.68 лева от главницата, на 84.74 лева от възнаградителната лихва и на 0.58 лева от начислената неустойка. Посочено е, че на основание чл. 15.1 от ОУ е начислена неустойка в размер на 16.43 лева върху неплатените вноски от 2-ра до 8-ма, а на основание чл. 15.5 - и неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в размер на три лизингови вноски от по 117.24 лева или общо 351.72 лева.

С оглед на горното, съдът намира за основателни претенциите за установяване дължимостта на неплатени вноски за главница по договора за лизинг в размер на 201.66 лева, за неплатена възнаградителна лихва за периода 17.8.2018 г. – 21.2.2019 г. в размер на 634.33 лева, за неустойка за забавени плащания за периода 17.8.2018 г. - 21.2.2019 г. в размер на 16.43 лева, както и за неустойка за прекратяване на договора по вина на ответника в размер на 351.72 лева.

Възраженията на ответника по повод втората от начислените неустойки не могат да бъдат споделени. В тази връзка, съдът приема, че въпросната неустойка не е нищожна, като излизаща извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, нито че същата е прекомерна по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Тук следва да се има предвид съотношението между размера на уговорената неустойка (три вноски от по 117.24 лева) и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, които в случая не се съизмеряват единствено в неполучените възнаградителни лихви до края на договора, които междувпрочем са на значително по-висока стойност от неустойката, но и в разликата между вече заплатената цена за придобития лизингов актив и сумата, за която същият може да бъде продаден на трето лице. Не без значение е и обемът на неизпълненото задължение – в случая е заплатена само една лизингова вноска, т.е. неизпълнението на ответника е твърде съществено. По повод възражението, че ищецът не е изпълнил задължението си да даде на ответника подходящ срок за изпълнение, с предупреждението, че след изтичането му ще смята договора за развален, респ. че не е налице основание за начисляване на неустойката по чл. 15.5 от ОУ, следва да се има в предвид, че чл. 87, ал. 1 ЗЗД има диспозитивен характер в частта, отнасяща се до задължението за даване на подходящ срок за изпълнение на неизправната страна. В случая с уговорката в чл. 13.6 от ОУ страните са дерогирали това законово изискване, като са приели, че прекратяването се упражнява с изпращане на писмено уведомление от лизингодателя без предизвестие, като договорът се счита прекратен от датата на предизвестието. Т.е. с оглед постигнатото съгласие между страните относно начина на прекратяване на договора за ищеца не е съществувало задължение да дава подходящ срок за изпълнение и договорът се счита прекратен на 21.2.2019 г., когато ответникът е получил уведомлението за това. Последното, от своя страна, означава, че е налице условието за начисляване на неустойката по чл. 15.5 от ОУ.

Съобразявайки представените извлечения от списъци за платени данъчни задължения и преводни нареждания, както и заключението по счетоводната експертиза, съдът намира за частично основателна и претенцията за възстановяване на направените разходи за данъчни задължения за 2018–та и 2019-та година. Тъй като ищецът е придобил лизинговия актив на 20.6.2018 г., съдът приема, че платеният на 11.10.2018 г. данък в размер на 106.26 лева касае именно периода от придобиване на автомобила до 31.12.2018 г. и тази сума следва да се възстанови на лизингодателя. Относно периода от 1.1.2019 г. до 21.2.2019 г., вещото лице по счетоводната експертиза е посочило, че размерът на данъка за този период възлиза на 27.79 лева, до който размер следва да се уважи претенцията. Действително, преди завеждане на делото от страна на ищеца не са издадени счетоводни документи за така сторените разходи, но такива са представени с исковата молба, която е редовно (макар и фингирано) връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и това обстоятелство следва да се съобрази от съда. Заплатената лихва за забава в плащането на данъка за 2018 г. следва да остане в тежест на ищеца, доколкото отговорността за плащането е била негова, а не на ответника.

Съдът намира за неоснователна претенцията за възстановяване на разходите за платени застрахователни премии, доколкото от заключението по счетоводната експертиза се установява, че застраховката „Гражданска отговорност” е сключена от ищеца на 15.2.2019 г., но е действала за период, следващ връщането на лизинговия актив и прекратяването на договора – от 6.3.2019 г. до 5.3.2020 г. От друга страна, от представената в съдебно заседание извадка от Гаранционен фонд се установява, че за периода на ползване на лекия автомобил от ответника за същия е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност” .

Неоснователна се явява и претенцията за разходи по повод възстановяване на владението на лизинговия актив. Това е така, доколкото лек автомобил „Алфа Ромео 147 1.6 Т Спарк” е върнат на лизингодателя в деня на прекратяване на договора, поради което не е налице условието на чл. 8.7.10, вр. чл. 14.4, вр. чл. 14.1 от ОУ. Т.е. щом лизингополучателят е върнал лизинговия актив в уговорения между страните срок, възлагането на трето лице да извършва действия по възстановяване на владението на автомобила не е било необходимо и разходите за това следва да останат в тежест на лизингодателя. Във връзка с тази претенция следва да се отчете и основателното възражение, че задължението за възстановяване на разходите по повод възстановяване държането на лизинговия актив при прекратяване на договора не отговаря на изискването на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като същото не е точно и ясно определено в договора и в ОУ.

По разноските: 

Предвид изхода на делото, ищецът има право на направените от него разноски съразмерно с уважената част от претенциите. В заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 90.61 лева, като по съразмерност в негова ползва следва да се присъдят 59.72 лева. В заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 781.20 лева, като по съразмерност в негова ползва следва да се присъдят 514.89 лева.

Мотивиран от горното, съдът

 

                                            Р Е Ш И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че П.И.Г., ЕГН ********** дължи на „Мого България” ООД, ЕИК ********* сумата от 201.66 лева – неплатени главница по лизингови вноски за периода 17.8.2018 г. – 21.2.2019 г. по договор за финансов лизинг AG0003165/20.6.2018 г., сумата от 634.33 лева – незаплатена възнаградителна лихва по лизингови вноски за периода 17.8.2018 г. – 21.2.2019 г., сумата от 16.43 лева – неустойка за забавени плащания за периода 17.8.2018 г. - 21.2.2019 г., сумата от 351.72 лева – неустойка за прекратяване на договор за финансов лизинг AG0003165/20.6.2018 г. по вина на лизингополучателя, както и сумата от 134.05 лева – разходи за заплатени данъчни задължения за 2018-та и 2019-та година, ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 4.11.2019 г. до изплащане на задълженията, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ЧГД № 3375/2019 г. на Великотърновския районен съд.

ОТХВЪРЛЯ претенцията за заплатени разходи за данъчни задължения за 2018-та и 2019-та година за разликата до пълния предявен размер от 149.70 лева, както и изцяло претенциите за установяване дължимостта на сумата от 136.49 лева – разходи за заплатени застрахователни премии и на сумата от 540.00 лева – разходи за възстановяване на владението на лизинговия актив.

ОСЪЖДА П.И.Г., ЕГН ********** да заплати на „Мого България” ООД, ЕИК ********* сумата от 514.89 лева, представляваща направените в настоящото производство разноски, както и сумата от 59.72  лева, представляваща разноските по ЧГД № 3375/2019 г. на Великотърновския районен съд.

 

Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

 

                                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: