№ 11607
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20241110148894 по описа за 2024 година
Производството е образувано по подадена от „Б.Г.“ ООД, искова молба против
„А.“ ЕООД и П. С. Д., с която са предявени обективно, кумулативно и евентуално
съединени искове, както следва:
-осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците
да заплатят в условията на солидарна отговорност сумата от 17 500,00 лв., част от
вземане в общ размер на 25000.00лв. - представляваща неустойка по чл. 14 от договор,
peг. № 10383/20.08.2018 г. по описа на нотариус, peг. № 415 на НК, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба 16.08.2024 г.
до окончателно изплащане на сумата;
-осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците
да заплатят в условията на солидарна отговорност сумата от 3 200,00 лв., част от
вземане в общ размер на 6400.00 лв., представляваща неустойка по чл. 6 от договор от
31.08.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба 16.08.2024 г. до окончателно изплащане на сумата
-в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 248, вр. чл. 243
ЗЗД за осъждане на ответниците да върнат предоставените по договор от 31.08.2018 г.
движими вещи: рекламни чадъри „С.“ – 8 броя с размери 3,5 х 3,5 м.
С протоколно определение от 21.03.2025г., доклада по делото е допълнен
досежно обстоятелството, че исковите претенции с правно основание са заявени като
частични, като с оглед уточнителната молба на ищцовото дружество /л.92/ е
променена и правната квалификация на иска за връщане на процесните чадъри.
Доклада е допълнен и в частта, досежно обявените за безспорни и ненуждаещи се от
доказване факти и обстоятелства.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че на 20.08.2018
г. между него от една страна и ответното дружество като ползвател, и П. С. Д. като
солидарен длъжник на ползвателя, от друга страна, е подписан Договор с нотариална
заверка на подписите с peг. № 10383/20.08.2018 г. по описа на нотариус, peг. № 415 на
НК. Съгласно чл. 1 от договора, ищецът предоставил на ответното дружество за
временно ползване една кафемашина, една кафемелачка, инстантна машина и миксер,
1
всички на обща стойност - 15 250 лв. За предаването на машините на същата дата бил
подписан и предавателно-приемателен протокол. С допълнителни споразумения от
19.10.2018 г., 18.07.2019 г., 07.11.2019 г., 12.02.2020 г., 26.10.2020 г., 18.08.2021 г. и
06.10.2021 г. между страните били предавани или заменяни за ремонт кафемашини.
Съгласно договореностите между страните, движимите вещи следвало да се ползват в
търговски обект: Кафе „А.“, находящо се в гр. Благоевград, /адрес/. Излага, че
Договорът е бил сключен за срок от 3 години, като в случай, че до изтичане на
договорения срок ползвателят не изкупи минималното количество стоки по чл. 4, т. 9,
договорът продължавал действието си до изкупуването на стоките. Сочи, че съгласно
чл. 4, т. 9 от договора, ползвателят е бил длъжен за целия срок на договора да закупува
ежемесечно еднократно или на части кафе „S.P.G.S. зърна - 1 кг“ - 1080 кг общо за
целия срок на договора, но не по-малко от 30 кг. месечно. В договора страните
уговорили, че ищецът възлага срещу еднократно парично възнаграждение на
ползвателя, а последният се задължава за целия срок на договора да рекламира
стоките от ценовата листа по приложение № 1 чрез предоставените му от ищеца
рекламни материали. Твърди, че рекламните материали са предоставени на 20.08.2018
г., за което страните подписали Приложение № 2 към договора. Съгласно чл. 14,
възнаграждението за възложената реклама било в размер на 25 000 лв., като страните
се споразумели също, че при едностранно предсрочно прекратяване на договора по
причина, за която отговаря ползвателят, той дължи връщане на полученото
възнаграждение като неустойка за неизпълнение на задължението за реклама в 7-
дневен срок от прекратяване на договора. В чл. 15 от договора, страните уговорили, че
ответникът П. С. Д. встъпва като солидарен длъжник на ползвателя за всички поети от
последния задължения. Твърди, че е платил в полза на ответното дружество рекламно
възнаграждение в размер на 25 000 лв., за което била издадена и фактура от ползвателя
№ **********/11.09.2018 г. Аргументира, че основните задължения по договора на
ответното дружество са да закупува кафе, което да рекламира, като го предлага на
крайните потребители. Съгласно чл. 8, т. 3 от договора, ищецът имал право
едностранно и без предизвестие да прекрати същия, ако ползвателят не изпълнява или
е изпаднал в забава с повече от 7 календарни дни след уговорения падеж, на кое да е
от задълженията си по договора. Твърди, че ползвателят „А.“ ЕООД е преустановил
изпълнението на задължението си да закупува кафе и каквито и да е било продукти от
ценовата листа на ищеца, като забавата продължила повече от 7 дни. Излага, че
незакупуването на кафе води и до неизпълнение на задължението за неговото
рекламиране, тъй като кафето не се предлага на крайния потребител. С оглед
описаното сочи, че за него е възникнало право да прекрати договора и да претендира
неустойка съгласно чл. 14 от договора. Ищецът излага, че уговорената неустойка е в
размер на 25 000 лв., но претендира 17 500 лв.
Навежда твърдения, че на 31.08.2018 г., между същите страни е подписан и друг
договор, по силата на който е предоставил на ползвателя за временно ползване 8 броя
рекламни чадъри „С.“ с размери 3,5 х 3,5 м., с единична стойност на всеки - 400 лв.
или общо 3 200 лв. Договорът бил сключен за срок от една година, като чадърите
следвало да се ползват в същия търговски обект на ответното дружество. Съгласно чл.
2 от договора, същият имал смисъл и на предавателно - приемателен протокол. Сочи,
че съгласно чл. 4, т. 2 от договора, ползвателят се задължава да върне предоставените
му вещи в срок до три работни дни от прекратяване на договора. Излага, че срокът на
договора е изтекъл на 31.08.2019 г., но ответниците не върнали предоставените чадъри,
в който случай съгласно чл. 6 от договора била дължима неустойка в двоен размер от
стойността на чадърите. По договора от 31.08.2018 г., ответникът П. С. Д. също
встъпил като солидарен длъжник на ползвателя. С оглед изложеното ищецът твърди,
че е отправил писмено уведомление до ответниците за прекратяване на договора от
20.08.2018 г. и за заплащане на дължимите неустойки, което уведомление било
връчено на 13.06.2023 г. Сочи, че неустойката по втория договор (от 31.08.2018 г.)
възлиза на сумата от 6 400 лв., но претендира сумата от 3 200 лв. или единичната
2
стойност на 8-те чадъра. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил общ отговор на исковата молба.
Ответниците считат, че исковата молба е нередовна и развиват съображения в тази
насока. Оспорват предявените искове като неоснователни. Не оспорват, че между
страните е сключен договор от 20.08.2018 г. със соченото от ищеца съдържание.
Твърдят, че за периода от 27.08.2018 г. до 18.10.2021г. са закупили кафе и съпътстващи
напитки и консумативи на обща стойност 29 952,24 лв. с ДДС. Аргументират
подробно, че не са закупили уговореното в договора количество кафе, поради
наличието на непреодолима сила, а именно обявеното извънредно положение в
страната във връзка с пандемията от Ковид-19. Оспорват и двете неустоечни клаузи
като нищожни поради накърняване на добрите нрави и подробно аргументират, че
същите излизат извън присъщите им функции. Освен това излагат, че задълженията по
договорите са били обезпечени чрез поетата солидарност от ответника П. С. Д.,
поради което считат, че уговарянето на неустойки в такива размери накърнява добрите
нрави. Твърдят, че след изтичане срока на договора от 31.08.2018 г., са били помолени
от ответника чадърите да останат в търговския обект, въпреки че договорът е изтекъл,
т.к. рекламирали кафето. Ищецът отказал да си прибере чадърите и след
прекратяването на договора от 20.08.2018 г. Релевират възражение за изтекла
погасителна давност досежно претенциите за неустойки, както и възражение за
прекомерност. Молят съда да отхвърли предявените искове. Претендират разноски.
Съдът, като съобрази становището на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно, кумулативно и евентуално съединени искови
претенции с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 248, вр. чл. 243 ЗЗД.
По исковите претенции с правно основание чл. 92 ЗЗД.
За основателността на заявените претенции в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно наличието на валидни договори, част от съдържанието на които
са клаузи предвиждащи начисляване на неустойки, техния размер, в това число и
настъпване на предпоставките за начисляването на претендираните неустойки.
В тежест на ответниците е да докажат, че са изпълнили задълженията си по
двата договора или че неизпълнението се дължи на обстоятелства, които не могат да
им се вменят във вина, в това и число и възражението за нищожност на неустоечните
клаузи.
По релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в доказателствена
тежест на ищеца е да докаже наличието на обстоятелства, при които законът
предвижда спиране и/или прекъсване на давността, в случай че твърди такива.
С доклада по делото, не оспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че на 20.08.2018 г. между
страните е сключен Договор с нотариална заверка на подписите с peг. №
10383/20.08.2018 г. по описа на нотариус, peг. № 415 на НК, със соченото от ищеца
съдържание, в това число и че част от съдържанието на договора е клауза,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 25 000 лв. при предсрочно
прекратяване на договора по причина за която ползвателят отговаря; че на 31.08.2018
г., между страните е подписан друг договор, по силата на който ищецът е предоставил
за временно ползване 8 броя рекламни чадъри, както и че при невръщането на
чадърите след изтичането на срока на договора е дължима неустойка в двоен размер от
стойността на чадърите или в размер на 6 400 лв.
С протоколно определение от 21.03.2025г., доклада по делото е допълнен, като
за безспорно и ненуждаещо се от доказване е обявено обстоятелството, че по
3
процесния Договор № 10383/20.08.2018г., ответниците са поръчали кафе в размер на
571кг. и консумативи на обща стойност 29 952.24лв. с ДДС.
Ищцовото дружество твърди, че сключеният между страните договор
10383/20.08.2018 г. по описа на нотариус К.М. е развален поради неизпълнение от
страна на ответниците на задължението по договора да закупуват минималното
количество кафе, съгласно чл. 4, т. 9 от договора.
Според създадената задължителна практика, обективирана в постановени реда
на чл. 290 ГПК решения и обобщена в решение № 76/13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016
г. на ВКС, I Т. О., правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя
характер. Същото се упражнява с едностранно волеизявление и възниква при наличие
на неизпълнение по един двустранен договор. Прието е, че в чл. 87, ал. 1 ЗЗД са
уредени елементите от фактическия състав, като общото правило е, че договорът се
разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника,
като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с
искане за изпълнение в подходящ срок (ако такъв се предоставя), както и с изявление,
че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок.
Разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, установяваща предпоставки за едностранно
прекратяване на двустранни договори при виновно неизпълнение, е диспозитивна и
страните по договора са свободни и могат да се отклонят като уговорят други условия
и начин на разваляне. Когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното
действие настъпва от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след
изтичане на срока, а ако такъв не е следвало да бъде даден - от момента на достигане
на уведомлението до длъжника.
Следователно правото да се развали договора е преобразуващо субективно
право, което се упражнява чрез едностранно изявление на кредитора, отправено до
неизправния длъжник, без да е необходимо съдействието на насрещната страна.
Упражняването на правото е насочено към правна промяна – прекратяване на
облигационната връзка като доколкото договорът е двустранен, с развалянето му
изправната страна се освобождава от собственото си задължение, ако то не е
изпълнено. Необходимо е да се прави разлика между упражняване от кредитора на
предоставено му от закона право едностранно да развали един двустранен договор
поради неизпълнение на насрещната страна, което се осъществява чрез отправяне на
едностранно волеизявление и от друга страна - получаване на уведомлението от
неговия адресат – длъжника, което има значение за настъпване на последиците на
развалянето. Регламентацията по чл. 87 ЗЗД касае самото субективно право на
разваляне на двустранен договор – кой е негов титуляр, при какви предпоставки може
да се упражни, по какъв начин и в какъв срок, а разпоредбата на чл. 88 ЗЗД урежда
правните последици на развалянето.
Съгласно чл. 4, т. 9 от договора от 20.08.2018г., ответниците са поели
задължение за закупуване ежемесечно, еднократно или на части, по 30кг. кафе или
общо за срока на договора 1080кг.
С протоколно определение от 21.03.2025г. е обявено за безспорно и ненуждаещи
се от доказване обстотелството, че ответниците са поръчали кафе в размер на 571кг. и
консумативи на обща стойност 29 952.24лв. с ДДС.
Тоест не е спорно по делото, че ответниците не са изпълнили задължението си
по договора да закупят цялото количество кафе, уговорено в чл. 4, т. 9 от договора от
20.08.2018г., респективно налице е неизпълнение.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на
ответниците, че неизпълнението на договорните задължения било в резултат на
действието на форсмажорни обстоятелства – ограниченията в дейността на обекти от
вида на този на ползвателя в резултат на въведените противоепидемични мерки.
Действително със заповед № РД-01-124/13.03.2020 г. на Министъра на
4
здравеопазването за периода до 13.05.2020 г. е наредено преустановяването на
посещенията в питейни заведения, кафе-сладкарници и заведения за бързо
обслужване, но на тези обекти е предоставена възможност за доставки на адрес, което
означава, че предлагането/продажбата на кафе-напитки е била възможна чрез
осъществяване на доставки и наложените ограничения не са били от естество да
доведат до пълно преустановяване на дейността на ползвателя.
Така изложеното обуславя извода, че е налице неизпълнение на договорните
задължения от страна на ответното дружество.
С връчване на писмено уведомление /л. 28 по делото/ на 13.06.2023г., договорът
е прекратен едностранно от страна на ищеца, поради неизпълнение на задълженията,
систематизирани в чл. 4, т. 9 от договора от 20.08.2018г. от страна на ответното
дружество.
Не е спорно по делото и обстоятелството, че между страните е сключен и втори
договор на 31.08.2018г., по силата на който ищецът е предоставил за безвъзмездно
ползване на ответника 8 броя чадъри, че срокът на договора е изтекъл, както и че
чадърите не са върнати.
От страна на ищеца се претендират две неустойки, а именно:
17 500,00 лв., част от вземане в общ размер на 25000.00лв. - представляваща
неустойка по чл. 14 от договор, peг. № 10383/20.08.2018 г., дължима се при
прекратяване на договора поради виновно неизпълнение от страна на ответниците
3 200,00 лв., част от вземане в общ размер на 6400.00 лв., представляваща
неустойка по чл. 6 от договор от 31.08.2018 г., дължима се поради невръщане на
предоставените чадъри, след изтичане на срока на договора.
В решение № 193 от 27.06.2012 г. по гр. д. № 1259/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС,
е прието, че облигацията е средство за задоволяване на един подлежащ на правна
защита интерес на кредитора, с оглед на който възниква облигационно право - право
на кредитора да очаква един обещан от длъжника резултат (материално благо), чието
съдържание при отношения, произтичащи от договор се определя от страните.
Предмет на облигационното отношение е онова, за което длъжникът се е задължил.
При неизпълнение на обещания облигационен резултат, възниква гражданска
отговорност за длъжника да обезщети кредитора за претърпените от него вреди. Ако
престацията е още възможна и длъжникът е в забава - липсва изпълнение в
надлежното време, кредиторът може да иска изпълнение заедно с обезщетение за
вредите от забавата (мораторни вреди) или да иска обезщетение вместо изпълнение
(компенсаторни вреди). Той може и да развали договора, с което да прекрати
облигационното отношение заедно със задължението на длъжника.
При настъпил преобразуващ ефект на развалянето, кредиторът не може да търси
реално изпълнение заедно с мораторно обезщетение, а само компесаторно
обезщетение (за неизпълнение) при запазване дължимостта на собствената си
престация.
В Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено във
връзка с развалянето на договорите, е разяснено, че в хипотезата, в която двустранен
договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е бил надлежно
развален, с обратна сила се заличава всичко онова, което е било негово съдържание и
остава единствено правото на кредитора на обезщетение за вредите от цялостното
неизпълнение. При договорите за продължително изпълнение, какъвто е настоящият,
кредиторът може да търси неустойка за обезщетяване на вреди поради настъпилото за
в бъдеще разваляне (неустойка за развалянето), но за тази част от сделката, за която
правната връзка е прекратена занапред.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, е
прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и
5
наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник
в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка
обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните
правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални
норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави
уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и
препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
В мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 1/2009 г., ОСTK е застъпено становището, че добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.
1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани
някои от следните примерно изброени критерии:
- естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-
поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
- съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди;
При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват
и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки
отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна
поради накърняване на добрите нрави.
Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на
договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с
правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като
противоречието със закона - нищожност на договора, поради което при предявен иск
за присъждане на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за
неустойка с добрите нрави като абсолютна предпоставка за нейната действителност.
Константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за
неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на
добрите нрави, като при разрешаване на спор за заплащане на неустойка съдът дължи
самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали
страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011
г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
6
Ищецът претендира неустойка на основание чл. 14 от договора от 20.08.2018г.
Съгласно чл. 14 възнаграждението за реклама по чл. 13 е 25000.00лв.
В изречение второ на чл. 14 е уговорена неустойка при прекратяване на
договора поради виновно неизпълнение от страна на ползвателя, като размерът на
неустойката е полученото в пълен размер възнаграждение за реклама, а именно
25000.00лв.
Така предвидената неустойка при прекратяване, а именно връщане на цялото
получено от ответника възнаграждение за реклама поставя кредитора в по –
благоприятно положение. Това е така, доколкото при така формулираната неустойка,
дори при частично неизпълнение от страна на ответното дружество, не е предвидена
възможност ответникът да има право да задържи съответната част от
възнаграждението на база срокът на извършената рекламна дейност, тоест не е
уговорена хипотеза за частично връщане на възнаграждението при частично
изпълнение. Така уговорената неустойка предоставя възможност на ищеца да получи
обратно цялото възнаграждение за реклама, дори ответникът да не е закупил 1 кг кафе
от уговорените 1080кг.
Отделно от изложеното с протоколно определение от 21.03.2025г. е обявено за
безспорно обстоятелството, че по процесния Договор № 10383/20.08.2018г.,
ответниците са поръчали кафе в размер на 571кг. и консумативи на обща стойност 29
952.24лв. с ДДС, тоест от страна на ответника е извършена рекламна дейност и то в
голяма част от срока на договор, респективно при връщане на полученото
възнаграждение за реклама, би се стигнало до неоснователно обогатяване на ищеца.
Така изложеното обуславя извода за нищожност на процесната клауза за
неустойка.
На следващо място, за пълнота, е необходимо да се отбележи, че в
Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС като принципен критерий за
преценка нищожността на клауза за неустойка предвижда и съществуването на други
обезпечения, а в случая при сключването на договора ищецът е получил лично
обезпечение чрез поетата от физическото лице солидарна отговорност. По своята
същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение, тъй като в случая
кредиторът разполага с две имуществени правни сфери, от които да удовлетвори
вземанията си по процесния договор. В този смисъл уговорената неустойка и при
съобразяване на този критерий надхвърля придадената й от закона обезпечителната
функция и допълнително обосновава извода за нищожност на клаузата, с която е
уговорена.
Настоящият съдебен състав намира за нищожна, поради противоречие с добрите
нрави и неустойката, регламентирана в чл. 6 от Договора от 31.08.2018г.
Съгласно договора на ответника са предоставени 8 броя чадъри на стойност
400лв. единият или общо на стойност 3200.00лв.
В чл. 6 от договора е уговорена неустойка в двоен размер – 6400.00лв., в случай,
че ползвателят не върне чадърите при прекратяване на договора.
Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 57 ЗЗД при възникнало
задължение за връщане на определена вещ, която е отчуждена или изразходвана, т. е.
при прекратено в правната сфера на кредитора право на собственост върху нея, се
дължи действителната стойност или получената срещу отчуждаването цена, което
означава, че неустойка за неизпълнение на задължение за връщане на движими вещи,
които не са нито отчуждени, нито изразходвани (тази хипотеза е неприложима в
случая, тъй като вещите са непотребими) в размер на двукратната им стойност
нарушава добрите нрави, тъй като би довела до неоснователно обогатяване, а не до
обезщетяване на вреди от неизпълнение на задължението за връщането им, което по
същността си е само забавено такова (не се твърди вещите да са погинали или
отчуждени) и вредите се съизмеряват в пазарния наем на тези вещи, който няма как да
7
възлиза на стойността им. Това сочи на неустойка излизаща извън придадените й
санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане
на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно
обогатяване и затова не съответства на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Ясно изразен е изводът за нищожност при съобразяване обстоятелството, че
ищецът ще получи неустойка в двоен размер на стойността на чадърите, поради това
че ответникът не е върнал същите в срока по чл. 4, т. 2 от договора, а именно в срок от
3 работни дни. Ако чадърите не бъдат върнати в рамките на три дни ищецът ще
получи обезщетение в размер на 6200.00лв. – неустойка, при стойност на чадърите
3200.00лв. без да е претърпял друга реална загуба, освен стойността на пазарния наем
за тези три работни дни и то при запазване собствеността върху чадърите.
Съотношение, при което неустойката надхвърля неизмеримо стойността на
неизпълнението, определено не може да се приеме за адекватна на добрите нрави,
независимо от дефинитивно санкционната й функция.
По изложената аргументация исковите претенции с правно основание чл. 92
ЗЗД се явяват неоснователни.
По иска с правно основание чл. 248, вр. чл. 243 ЗЗД.
С оглед извода за неоснователност на претенцията за неустойка, дължима се
при неизпълнение на задължението за връщане на процесните чадъри, съдът дължи
разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск за осъждане на
ответниците да върнат предоставените им движими вещи.
С доклада по делото за безспорно и ненуждаещо се от доказване е обявено
обстоятелството, че на 31.08.2018 г., между страните е подписан договор, по силата на
който ищецът е предоставил за временно и безвъзмездно ползване 8 броя рекламни
чадъри.
Съгласно чл. 3 от договора, същият е сключен за срок от една година,
респективно договорът е изтекъл на 31.08.2019г.
С прекратяването на договора е породено задължението на ползвателя да върне
процесните 8 броя чадъри, което е с настъпила на 31.08.2019г. изискуемост и което не
се твърди да е изпълнено, а за изпълнението П. Д. носи солидарна отговорност.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответниците, че вземането е
погасено по давност, съобразявайки датата на настъпване на изискуемостта и датата на
депозиране на исковата молба.
Така изложеното обуславя извода за основателност на заявения при условията
на евентуалност иск с правна квалификация чл. 248, вр. чл. 243 ЗЗД.
По разноските.
В случая са предявени обективно, кумулативно и евентуално съединени искове.
Главният иск за заплащане на неустойка в размер на 17 500.00лв. се явява
неоснователен.
Неоснователен е и главния иск за заплащане на неустойка в размер на
3200.00лв., но е уважен заявения при условията на евентуалност иск за връщане на
чадърите.
Съгласно практиката на ВКС когато исковете са съединени при условията на
евентуалност, отговорността за разноски се определя от изхода на делото по главния
иск, ако не се е сбъднало поставеното от ищеца условие за разглеждане на
евентуалния, или от изхода на делото по евентуалния, ако същият е бил разгледан. В
случай на уважаване на евентуалния на ответника не се дължат разноски за
8
отхвърления главен иск / в този смисъл Определение № 681 от 15.11.2019 г. на ВКС по
ч. т. д. № 657/2019 г., II т. о., ТК. Определение № 284 от 6.04.2012 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 238/2012 г., IV г. о., ГК/.
Ответниците претендират адвокатско възнаграждение в общ размер на
2300.00лв или по 1150.00лв. за всеки.
Доколкото не е посочен размера на възнаграждението по отделните искови
половината от възнаграждението следва да бъде отнесено към първия главен иск, а
другата половина към втория главен и съединения при условията на евентуалност иск
за връщане на процесните чадъри.
По изложената аргументация, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да
заплати на всеки от ответниците по 575.00лв. – разноски за адвокат във връзка с
отхвърлената претенция за неустойка в размер на 17 500.00лв.
На ищеца следва да се признаят разноски в размер на 1440.00лв. – адвокатско
възнаграждение и 828.00лв. – държавна такса, от които 700.00лв. по иска за
неустойка в размер на 17500.00лв. и 128.00лв . -държавна такса по иска за неустойка
в размер на 3200.00лв.
Доколкото не е посочен размера на възнаграждението по отделните искови
половината от възнаграждението следва да бъде отнесено към първия главен иск, а
другата половина към втория главен и съединения при условията на евентуалност иск
за връщане на процесните чадъри.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, всеки от ответниците следва да заплати на
ищеца разноски в размер на 424.00лв., от които по 360.00лв. – адвокатско
възнаграждение и по 64.00лв. – държавна такса по иска за неустойка в размер на
3200.00лв.
Съдът намира за неоснователно възражението на процесуалния представител на
ищеца за прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение,
доколкото на първо място същото съответства на фактическата и правна сложност на
делото, на следващо място се претендира адвокатско възнаграждение в размер на
2300.00лв., тоест по 1150.00лв. за всеки ответник, а претендираното от ищеца
възнаграждение е в по-голям размер.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.Г.“ ООД, ЕИК **********, срещу „А.“ ЕООД,
ЕИК ********** и П. С. Д., ЕГН **********, искови претенции с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца
сумите както следва: 17 500.00 лв., част от вземане в общ размер на 25000.00лв. -
представляваща неустойка по чл. 14 от договор, peг. № 10383/20.08.2018 г. по описа на
нотариус К.М., peг. № 415 на НК и сумата от 3 200.00 лв., част от вземане в общ
размер на 6400.00 лв., представляваща неустойка по чл. 6 от договор от 31.08.2018 г.,
като неоснователни.
ОСЪЖДА „А.“ ЕООД, ЕИК ********** и П. С. Д., ЕГН **********,
солидарно да върнат на „Б.Г.“ ООД, ЕИК **********, на основание чл. 248, вр. чл.
243 ЗЗД, във вр. с чл. 4, ал. 2 от договор, сключен между страните на 31.08.2018г., 8
/осем / броя рекламни чадъри „С.“ с размер 3.5 м на 3.5м.
ОСЪЖДА „А.“ ЕООД, ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „Б.Г.“ ООД, ЕИК **********, сумата от 424.00лв. - разноски
ОСЪЖДА П. С. Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
9
заплати на „Б.Г.“ ООД, ЕИК **********, сумата от 424.00лв. – разноски.
ОСЪЖДА „Б.Г.“ ООД, ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да
заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК **********, сумата от 575.00лв. – разноски.
ОСЪЖДА „Б.Г.“ ООД, ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да
заплати на П. С. Д., ЕГН **********, сумата от 575.00лв. – разноски.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10