Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 26.11.2020 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка Костадинова-Младенова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3583 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 14.04.2019 год., постановено по гр.дело №58089/2017 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, С.П.П. е осъден по иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да опразни отдаденото му под наем с договор за наем от 22.07.2013 год., изменен с анекс от 22.07.2013 год. и допълнително споразумение №ДНФЛ-4-А1 от 11.11.2013 год., жилище, находящо се в гр.София, ж.к.“**********което ползва въпреки прекратяването на договора и да предаде държането на този имот на Б.А.НА Н., както и да заплати на Б.А.НА Н. по иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата от 2 256.90 лв., представляваща обезщетение за продължилото въпреки противопоставянето на ищеца – наемодател ползване на имота за периода от 02.09.2016 год. до 24.07.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.08.2017 год. до окончателното й изплащане, като искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 3 520 лв.; отхвърлени са предявените от Б.А.НА Н. срещу В.Х.П. искове с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за сумата от 3 520 лв.; отхвърлено е релевираното от ответника С.П.П. възражение за прихващане с насрещното му вземане за сумата от 792 лв., представляващо обезщетение за неоснователно обогатяване – сбор от заплатени без основание наемни вноски за периода от м.август 2016 год. до м.март 2018 год.; ответникът С.П.П. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 242.35 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответниците направените разноски по делото, както следва: на ответника С.П.П. – в размер на 501.61 лв., а на ответницата В.Х.П. – в размер на 782.33 лв.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове срещу ответницата В.Х.П., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Б.А.НА Н.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответницата не следва да отговаря за претендираната сума и да опразни ползвания недвижим имот, тъй като не се явява страна по процесния договор за наем от 22.07.2013 год. При наличието на брак между ответниците по делото, обаче, поетите от единия съпруг задължения за задоволяване на семейни нужди, каквито се явяват заплащането на наем и всички задължения по договора за наем, по презумпция се явявали задължения и на двамата съпрузи в режим на солидарна отговорност. Поетото от единия съпруг облигационно задължение за задоволяване на семейни нужди обвързвало и другия съпруг, дори и ако последният не бил изрично посочен в договора. В случая ответникът С.П. бил особен вид законен представител на ответницата В.П.. Видно било от декларираните данни в заявлението за настаняване в жилище от ведомствения фонд на ищеца, че към момента на сключване на договора за наем С.П. е бил в брак с В.П.. Следователно по силата на чл. 32 СК последната се явявала отговорна за поетите от нейния съпруг задължения по наемното правоотношение, включително за връщане на наетия имот и заплащането на обезщетение за ползването му без правно основание за периода след изтичане на срока на наемния договор и въпреки противопоставянето на наемодателя. Процесният имот служел за задоволяване на семейните нужди на ответниците, поради което и произтичащите задължения за наем, поддръжка и битови услуги, както и задълженията по договора за наем, представлявали разходи за задоволяване на нужди на семейството. Освен това процесният имот представлявал семейно жилище по смисъла на § 1 от ДР на СК. Освен това § 1 от Правилника за определяне условията и реда на настаняване на служителите във ведомствения жилищен фонд на БАН давал легална дефиниция на понятието „семейство“ с оглед процедурите за настаняване – „Семейство по смисъла на правилника са съпрузите и ненавършилите пълнолетие техни деца, ако не са встъпили в брак“. В случая през периода на наемния договор, както и през процесния период, имотът, който бил нает за задоволяване на жилищни нужди, бил обитаван от двамата съпрузи. В тежест на ответницата било да установи, че не е в брак с ответника С.П. /въпреки че последният изрично бил декларирал това обстоятелство и бил представил удостоверение за сключен граждански брак/ или че е налице имуществен режим на разделност с него, че не е обитавала имота и че той не представлява семейно жилище. Освен това ответницата била настанена в процесния имот през 1991 год. и го била ползвала заедно със семейството си като наемател до 06.02.2012 год., когато го била предала с приемо-предавателен протокол. Същият ден бил сключен договор за наем с нейния съпруг С.П. и той бил настанен в имота с цялото си семейство, което било косвено доказателство, че двамата съпрузи били ползвали имота. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.

Ответницата по жалбата В.Х.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че предявените срещу нея искове са неоснователни, тъй като не била пасивно легитимирана да отговаря по тях. Претенцията по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не се основавала на процесния договор за наем, а представлявала вземане на извъндоговорно основание – задължението за заплащане на претендираното обезщетение не можело да се приеме като такова за задоволяване на нужди на семейството. Ответницата не била страна по договора за наем, който бил прекратен, като не се била задължавала да го върне, а и подобно задължение не можело да бъде квалифицирано като такова за задоволяване на нужди на семейството. В случая била неприложима разпоредбата на чл. 32 СК и не била налице солидарна отговорност. Отговорност можело да бъде търсена единствено от ответника С.П.. Последният не бил особен вид представител на ответницата. Нямало доказателства, че през периода на действие на наемния договор ответниците са живели в имота със своите деца. Освен това ищецът не бил собственик на процесния недвижим имот, като последният не бил и индивидуализиран. Доколкото този имот бил собственост на Държавата, то следвало да бъде спазен редът за изземването му, установен в чл. 80 ЗДС, която разпоредба дерогирала общите разпоредби на ЗЗД. Не било доказано и че имотът се държи от ответницата.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е частично неправилно.

Доказано е по делото въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, че на 22.07.2013 год. между Социално-битов комплекс при БАН /чиито правоприемник е ищецът – БАН/, като наемодател и С.П.П. /по време на брака му с В.Х.П. – обстоятелство, което същата не оспорва, а и се установява от събраните писмени доказателства/, като наемател, е бил сключен срочен / за срок от 3 години/ договор за наем на следния недвижим имот: ателие №12, находящо се в гр.София, ж.к.“**********, с площ от 40.49 кв.м – за задоволяване на жилищни нужди, по силата на който наемателят се задължил да заплаща месечна наемна цена от 39.60 лв., определена по реда на глава ІV от Правилника за приложение на закона за държавната собственост, платима до 10-то число на следващия месец. Съгласно раздел VІІ от договора, същият можело да продължаван в случаите, предвидени в Правилника за определяне условията и реда на настаняване на служители във ведомствения жилищен фонд на БАН.

Не се спори между страните, че ползването на имота е било предоставено на наемателя.

На 08.04.2016 год. С.П.П. подал заявление за продължаване срока на договора, като декларирал, че е в брак с В.Х.П.. С решение от 16.06.2016 год. на Общоакадемична комисия за разпределение на квартири от жилищния фонд на БАН и за настаняване на служители в бл.58, Студентски град, молбата на С.П. била отхвърлена, за което последният бил уведомен с писмо с изх.№74-02-772 от 06.07.2016 год. /получено от него на 08.07.2016 год./, с което бил и поканен да освободи процесния имот в срок до 01.09.2016 год.

Въззивният съд приема, че с оглед валидно възникналото облигационно правоотношение по договора за наем, по който страните по него са били обвързани за срок от 3 години, който е изтекъл, респ. договорът е бил прекратен и наемодателят изрично се е противопоставил на ползването на недвижимия имот, то за С.П.П. са възникнали задължението да го върне – чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, както и задължението да заплати обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД в размер на 2 256.90 лв. за периода от 02.09.2016 год. до 24.07.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, които задължения са установени със сила на пресъдено нещо с процесното първоинстанционно решение /което в посочената част не е било обжалвано и е влязло в сила/.

Спорният между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това дали за съпругата на наемателя /ответницата В.Х.П./ са възникнали задълженията по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и по чл. 236, ал. 2 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав приема, че съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК, съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети и от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Когато през време на брака единия съпруг е поел задължение за общи нужди на двамата съпрузи – независимо дали чрез двустранна сделка или едностранно задължение, това води до солидарна отговорност на съпрузите, освен при оборване на законовата презумпция, че полученото е послужило за удовлетворяване на семейни нужди  /като доказателствената тежест в тази насока е на оспорващия съпруг/ – виж Решение № 24 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр.дело № 308/2012 год., ІV г. о., ГК, Решение № 211 от 23.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 177/2011 год., IV г. о., ГК, Решение № 229 от 08.06.2010 год. на ВКС по т.дело № 37/2009 год., ІІ т. о., ТК.

Под „нужди на семейството“ се разбират общите потребности на членовете на семейството, които главно са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали, наемане на жилище, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ /в този смисъл Решение № 293 от 19.11.2013 год. на ВКС по гр.дело № 3267/2013 год., ІІІ г. о., ГК/.

В разглеждания случай е несъмнено, че процесният имот е нает за задоволяване на жилищни нужди и предвид липсата както на твърдения, така и на доказателства от страна на ответницата, че удовлетворената чрез ползването му нужда не е семейна, то следва да се приеме, че са налице основанията за ангажиране на договорната й отговорност по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – след прекратяване на наемното правоотношение наемателят е длъжен да върне вещта, което задължение произтича от задължението на наемодателя по чл. 230 ЗЗД да предаде вещта на наемателя при сключването на договора; изпълнението на задължението за връщане на вещта е двустранен акт и изисква участието както на наемателя, така и на наемодателя – необходимо е наемателят не само да опразни или да изостави наетата вещ, а също така да я предаде на наемодателя, както и на отговорността й за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД – когато ползването на вещта продължава след изтичане на срока на договора и въпреки противопоставянето на наемодателя, наемателят е длъжен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор за наем и по-конкретно той е длъжен да пази вещта, да си служи с нея според предназначението й, както и да плаща обезщетение, което не може да бъде по-ниско от уговорения наем. В частност дължимото обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД възлиза на сумата от 2 256.90 лв. и следва да се присъди ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, за което СГС съобразява заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-оценителна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране /2 692.50 лв./, както и събраните писмени доказателства, установяващи плащането на част от същото преди процеса /435.60 лв./.

Във връзка с доводите на ответницата следва да се посочи, че спестяването на разходи за заплащането на обезщетение на наемодателя с оглед продължилото ползване на имота след прекратяването на процесния договор несъмнено удовлетворява семейни нужди, при липсата на данни за противното /виж и Решение № 213 от 26.06.2012 год. на ВКС по гр.дело № № 1240/2011 год., ІІІ г. о., ГК/. Задълженията по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 236, ал. 2 ЗЗД са облигационни по своята правна същност, поради което за изхода на настоящия спор е релевантно единствено, че ищецът се явява наемодател по прекратеното наемно правоотношение, но не и дали притежава вещно право на собственост върху недвижимия имот. Последният е в достатъчна степен индивидуализиран в договора за наем чрез посочването на неговите вид, площ и адрес.

Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му част, а предявените срещу В.Х.П. искове – уважени. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски за първоинстанционното производство за разликата над 140.36 лв.

В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 70.14 лв., както и сумата от 82.06 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. уважената част от исковете.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответницата направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 140.36 лв., съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от исковете.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване /виж и разясненията, дадени с т. 20 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК – цената на иска по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД се определя от наема за една година по договора/.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ОТМЕНЯ решението от 14.04.2019 год., постановено по гр.дело №58089/2017 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените от Б.А.НА Н. срещу В.Х.П. иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за сумата от 2 256.90 лв. – обезщетение за ползването на имота през периода от 02.09.2016 год. до 24.07.2017 год., след прекратяването на договор за наем от 22.07.2013 год., изменен с анекс от 22.07.2013 год. и допълнително споразумение №ДНФЛ-4-А1 от 11.11.2013 год., както и в частта му, в която ищецът Б.А.НА Н. е осъден да заплати на ответницата В.Х.П. разноски за първоинстанционното производство за разликата над 140.36 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА В.Х.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да опразни и предаде на Б.А.НА Н., БУЛСТАТ *******, с адрес: гр.София, ул.“*******, /при условията на солидарност със С.П.П./ държането на следния недвижим имот: жилище, представляващо апартамент №12, находящ се в гр.София, ж.к.“**********, вх.*******, поради прекратяването на договор за наем от 22.07.2013 год., изменен с анекс от 22.07.2013 год. и допълнително споразумение №ДНФЛ-4-А1 от 11.11.2013 год.

ОСЪЖДА В.Х.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати  на Б.А.НА Н., БУЛСТАТ *******, с адрес: гр.София, ул.“*******, /при условията на солидарност със С.П.П./ по  иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата от 2 256.90 лв., представляваща обезщетение за ползването на имота през периода от 02.09.2016 год. до 24.07.2017 год., след прекратяването на договор за наем от 22.07.2013 год., изменен с анекс от 22.07.2013 год. и допълнително споразумение №ДНФЛ-4-А1 от 11.11.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.08.2017 год. до окончателното й изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.04.2019 год., постановено по гр.дело №58089/2017 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА В.Х.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати  на Б.А.НА Н., БУЛСТАТ *******, с адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 70.14 лв., както и сумата от 82.06 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА Б.А.НА Н., БУЛСТАТ *******, с адрес: гр.София, ул.“*******, да заплати на В.Х.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 140.36 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1/                           2/