Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 15.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди
и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Мая
Симеонова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 12953 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 152962 от 27.06.2019 г., постановено по гр.
д. № 7513 по описа за 2019 г. на СРС, 128 състав, е признато за установено по отношение на „Е.М.“
ЕООД, че А.И. Г.не дължи следните суми: сумата от 5932,22 лв., представляваща главница по
договор за кредит, сключен между ищеца и „Райфайзенбанк България“ ЕАД, редовна
лихва в размер на 1271,83 лв. за периода от 05.04.2011 г. до 21.08.2012 г.,
наказателна лихва в размер на 258,22 лв. за периода от 05.03.2012 г. до
18.10.2012 г. и 280,50 лв. - присъдени разноски по ч.гр.д. № 49489/2012 г. по
описа на СРС, 44 състав, за които е издаден на 26.10.2012 г. изпълнителен лист
по гр. д. № 49489/2012 г. по описа на СРС, 44 състав, като е отхвърлен искът за
признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника поради погасяване по
давност на разликата над признатия за недължим размер на разноските до пълния
предявен такъв от 512,25 лв.
Със същото решение е признато за установено, по
отношение на „Е.М.“ ЕООД, че А.И. Г.не дължи следните суми: сумата от 580,47
лв., представляваща главница по договор за кредитна карта от 22.10.2007 г.,
сключен между ищеца и "Райфайзенбанк България" ЕАД, редовна лихва в
размер на 122,22 лв. за периода от 05.05.2011 г. до 21.08.2012 г., наказателна
лихва в размер на 43,87 лв. за периода от 05.06.2011 г. до 16.10.2012 г.,
присъдени по ч. гр. д. № 48901/2012 г. по описа на СРС, 64 състав, за които е
издаден на 22.10.2012 г. изпълнителен лист по ч. гр. д. № 48901/2012 г. по
описа на СРС, 64 състав, като е отхвърлен искът за признаване за установено по отношение
на ответника, че не му дължи поради погасяване по давност на присъдените по ч.
гр. д. № 48901/2012 г. по описа на СРС, 64 състав разноски в размер на 125,00
лв.
С решението си
и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК съдът разпределил отговорността за
разноски между страните, като в тежест на ответното дружество възложил сума в
размер на 1438,08 лв., а ищцата осъдил да заплати на ответника разноски в
размер на 12,03 лв.
Недоволен от
постановеното решение, в частта, с която предявените искове с правно основание
чл. 439, ал. 1 ГПК са уважени, останал ответникът в първоинстанционното
производство, предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт в
посочената част. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението на СРС. Твърди се, че районният съд допуснал
нарушение, като не изискал препис от изпълнителното дело № 2060/2012 г. по
описа на ЧСИ К.П.Неправилно първостепенният съд приложил правилата за
погасителната давност и уважил частично исковете. Акцентира, че в периода до
настъпване на перемпцията на 10.05.2015 г. изпълнителният процес е бил висящ и
е действало Тълкувателно постановление № 3 от 18.11.1980 г., съгласно което
давност не тече, докато трае изпълнителният процес за принудително събиране на
вземането. Счита, че постановките на Тълкувателно решение № 2/2015 г. ОСГТК,
ВКС следва да се прилагат от обявяването му на 26.06.2015 г., от който момент е
загубило действие и тълкувателното постановление. Ето защо давността за
вземанията не била изтекла към момента на предявяване на исковете. Моли
решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено и исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски за
производството.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство, с който оспорва
същата като неоснователна. Заявява становище, че с доклада по делото съдът е
разпределил доказателствена тежест, а ответникът не е представил доказателства
за установяване на правнорелевантните факти на предприемане на изпълнителни
действия по образуваното изпълнително дело, които да са прекъснали давността.
Позовавайки се на мотивите на Тълкувателно решение 2/2015 г. на ВКС подчертава,
че тълкувателното постановление от 1980 г. не е било приложимо по отношение на
давността в изпълнителното производство. Заявява искане за потвърждаване на
решението в обжалваната от въззивника част и за присъждане на разноски за
въззивното производство.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени за
разглеждане са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищцата и
длъжник по изпълнително дело № 20128520402060 по описа на ЧСИ К.П., оспорва
изпълнението, позовавайки се на изтекла след производството по издаване на
изпълнителните титули погасителна давност за вземанията.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната от
въззивника част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми,
нито процесуалното нарушение, сочено в сезиращата настоящата инстанция въззивна
жалба.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС в обжалваната част е правилно, и
съответства на приложимия материален закон, като съображенията за това са
следните:
С оглед правната
квалификация на предявения иск правилно районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните по спора. Предвид характеристиките на
иска по чл. 439 ГПК и подлежащите на установяване в хода на съдебното дирене
правнорелевантни факти, в тежест на ответника по делото е било да докаже
настъпването на обстоятелства, обусловили прекъсването или спиране на
погасителната давност за вземанията, предмет на принудителното изпълнение. В
тази връзка от страна на ответника не са направени доказателствени искания
както с отговора на исковата молба, така и в проведеното единствено открито
съдебно заседание пред районния съд. Не са представени доказателства.
Следователно оплакването, направено във въззивната жалба за допуснато от СРС
процесуално нарушение, е неоснователно, а във връзка с него въззивникът не е
релевирал други искания.
Видно от изложението
във въззивната жалбата, а същото се установява от писмените доказателства,
приети в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, по процесното
изпълнително дело е изтекъл срок с продължителност 2 години, през който
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия. Т.е. настъпила
е перемпция и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Съгласно т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. ОСГТК, ВКС, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания
от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
В конкретния
случай изпълнителното дело е образувано на 31.10.2012 г., като предишният
взискател / „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ е посочил конкретни действия, които
съдебният изпълнител да предприеме за събиране на вземането, а също го е
овластил да определя способа на изпълнение по реда на чл.18 ЗЧСИ.
На 06.11.2012 г.
съдебният изпълнител е наложил запор върху вземания на длъжника по
изпълнителното дело по банкови сметки в „Банка ДСК“ ЕАД и „Райфайзенбанк
България“ ЕАД.
На 07.11.2012 г. е
наложен запор върху вземането на длъжника за трудово възнаграждение към неговия
работодател ЦДГ № 124.
С отговор от
13.11.2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД е уведомила органа по изпълнението, че
нареждането във връзка с наложения запор е изпълнено частично, като наличното
по сметката на длъжника салдо е преведено по посочената в запорното съобщение
сметка на съдебния изпълнител.
С молба от
04.12.2012 г. взискателят е представил още един изпълнителен лист, издаден в
негова полза за вземания срещу същия длъжник, като във връзка със събирането на
същите е овластил по реда на чл. 18 ЗЧСИ съдебният изпълнител да определи
способа за изпълнение.
На 15.02.2013 г. и
на 10.05.2013 г. съдебният изпълнител е наредил по сметка на взискателя към
посочения момент „Райфайзенбанк България“ да бъдат преведни суми, постъпили по
изпълнителното дело за погасяване на вземанията, предмет на производството.
С молба от
18.12.2015 г. „Е.М.“ ЕООД уведомява съдебният
изпълнител за прехвърляне на вземанията по издадените в полза на взискателя
изпълнителни листове с договор за цесия от 22.04.2015 г., като е поискано да
бъде конституиран като взискател по изпълнителното делото с оглед настъпилото
правоприемство. Не е спорно между страните по делото, че съдебният изпълнител е
конституирал по делото като взискател цесионерът „Е.М.“ ЕООД.
При така
установеното от фактическа страна и като взе предвид, че от страна на ответника
в производството не са ангажирани други доказателства за поискани и извършени
по изпълнителното дело действия, настоящият състав на съда, намира, че
най-късно, считано от 04.12.2012 г., когато на съдебния изпълнител е представен
новия изпълнителен лист срещу длъжника, и е възложено да се определи способа за
изпълнение, е започнал да тече срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Аргумент в
подкрепа на така направения извод съдът намира предвид обстоятелството, че с
посочената молба взискателят е представил нов изпълнителен титул, поискал е въз
основа на него да бъде образувано изпълнително дело, възложил на съдебния
изпълнител по реда на чл. 18 ЗЧСИ да определи способа за изпълнение, а от
страна на последния не са предприети действия в тази насока.
Ето защо
производството по изпълнителното дело е прекратено най-късно на 04.12.2014 г. Действията на съдебния
изпълнител по нареждане на постъпили по делото парични суми за погасяване на
вземанията на взискателя не са изпълнителни действия, които прекъсват давността
по аргумент от мотивите на цитираното тълкувателно решение. От доказателствата
по делото не се установява взискателят да е поискал извършването на действия по
изпълнението в периода 04.12.2012 г. – 04.12.2014 г. От посочената дата насетне
извършените действия по изпълнението са без правни последици, доколкото същите
не са валидно предприети в рамките на висящ изпълнителен процес.
Следователно
давността за вземанията по издадените изпълнителни листове е прекъснала
последно най-късно на 04.12.2012 г. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането
е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет
години. Не се установява от намиращите се между кориците на първоинстанционното
делото в периода от 04.12.2012 г. – 04.12.2017 г. да са настъпили други
обстоятелства, които да са обусловили спиране или прекъсване на погасителната
давност за вземанията по издадените изпълнителни листове.
За неоснователни
настоящият съдебен състав намира доводите на въззивника, че до приемането на
тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. се е прилагало тълкувателно
постановление № 3 от 1980 г., съгласно което течението на давността е спирало
по време на изпълнителното производство /т.е. че в конкретния случай давност не
е текла до прекратяване на производството на 04.12.2014 г./. Аргументи в подкрепа
на направения извод въззивният съд черпи от мотивите на същото тълкувателно
решение, съгласно които ясно е разграничено кои са причините разрешението,
дадено с постановлението, да не е приложимо след приемането на Конституцията
през 1991 г. Съгласно възприетото за правилно становище и проведеното
разграничение „ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но
трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като
внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия,
изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка,
предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на
вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи.
Приетите в
съдебната практика преди 1991 г. разрешения в обратен смисъл се основаваха на
съществувалите задължения на органите по принудително изпълнение да проведат
служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване вземанията на
социалистическата държава и на социалистическите организации като кредитори,
които съображения са в основата на ППВС № 3/80 г., съгласно което погасителна
давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането.
При действието на
Конституцията от 1991 г. бездействието на ищеца в исковия процес е правно ирелевантно за неговото развитие (...) и
затова бездействието на ищеца с оспорено вземане е безразлично за давността - тя
спира, докато бездействието на кредитора със съдебно потвърдено вземане,
пред когото са отворени вратите на изпълнителното производство има правно
значение както за неговото развитие (изпълнителният процес няма да приключи
никога, ако кредиторът не посочва изпълнителни способи), така и за давността. В
гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако
кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът
бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да
предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да
тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си
докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска).
Когато съдебното решение влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност
започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът
може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни
способи).“.
За пълнота тук
следва да се отбележи, че развитието на правото е постепенен процес, основаващ
се на формираните нови разбирания в практиката на съдилищата, повлияни от еволюцията
в правното мислене и при съобразяване на променените социално-икономически
условия, дали отражение и в правните норми. Ето защо и по изложените по-горе
мотиви, въззивният съд приема, че давността в изпълнителното производство не
спира, а единствено се прекъсва от валидно предприетите действия по
изпълнението. В конкретния случай това означава, че давността за вземанията, за
които е било образувано изпълнително дело № 2060/2012 г. по описа на ЧСИ К.П., последно
е прекъснала най-късно на 04.12.2012 г. и същата е изтекла на 04.12.2017 г. –
преди образуване на исковото производство. Исковете са основателни и правилно
са уважени от първия съд за частите от същите, предмет на настоящото
производство. Решението следва да бъде потвърдено в обжалваната от въззивника
част. В частта, с която исковете по чл. 439 ГПК са отхвърлени, решението на СРС
е влязло в сила поради необжалването му.
По разноските:
Тъй като въззивната
жалба е неоснователна, разноски за въззивното производство се следват само на
въззиваемата страна. Искане за присъждането им е своевременно заявено, като от
представените доказателства се установява извършването на разноски в размер на 1000
лв. - заплатено в брой на процесуалния представител на въззиваемата адвокатско
възнаграждение. Ето защо и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в посочения
размер следва да се възложи в тежест на въззивника.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 152962 от
27.06.2019 г., постановено по гр. д. № 7513 по описа за 2019 г. на СРС, 128
състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на „Е.М.“ ЕООД,
че А.И. Г.не дължи следните суми: сумата от 5932,22 лв., представляваща
главница по договор за кредит, сключен между ищеца и „Райфайзенбанк България“
ЕАД, редовна лихва в размер на 1271,83 лв. за периода от 05.04.2011 г. до
21.08.2012 г., наказателна лихва в размер на 258,22 лв. за периода от
05.03.2012 г. до 18.10.2012 г. и 280,50 лв. - присъдени разноски по ч.гр.д. №
49489/2012 г. по описа на СРС, 44 състав, за които е издаден на 26.10.2012 г.
изпълнителен лист по гр. д. № 49489/2012 г. по описа на СРС, 44 състав, както и в частта, с която е признато за установено
по отношение на „Е.М.“ ЕООД, че А.И. Г.не дължи следните суми: сумата от 580,47
лв., представляваща главница по договор за кредитна карта от 22.10.2007 г.,
сключен между ищеца и „Райфайзенбанк България“ ЕАД, редовна лихва в размер на
122,22 лв. за периода от 05.05.2011 г. до 21.08.2012 г., наказателна лихва в
размер на 43,87 лв. за периода от 05.06.2011 г. до 16.10.2012 г., присъдени по
ч. гр. д. № 48901/2012 г. по описа на СРС, 64 състав, за които е издаден на
22.10.2012 г. изпълнителен лист по ч. гр. д. № 48901/2012 г. по описа на СРС,
64 състав, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *****, да заплати на основание чл.
78, ал. 3 ГПК на А.И.Г., ЕГН **********, сумата от 1000 лв., представляваща
разноски за въззивното производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание
чл. 439 ГПК, като необжалвано е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр.
2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.