№……/………01.2020г., гр. Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
мл. съдия
НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 1686 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Образувано е по въззивни жалби
вх. №17661/08.03.2019г. и вх.№57559/06.08.2019г. от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ********* с адрес гр.София, бул.“Д-Р Петър Дертлиев № 25
ет.2 срещу Решение №526/08.02.2019г. по гр.д. №6209/2018г. на РС – Варна и
решение за поправка на ОФГ №3152/08.07.2019г. в частта, с която са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* искове
срещу Ц.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: *** и Р.К.К., ЕГН ********** с адрес: ***
за установяване на вземанията на ищеца по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
издадена на 06.3.2018г. от РС Варна по ч.гр.д. № 3156/18г. за сумата от 18598.80 /осемнадесет хиляди
петстотин деветдесет и осем лева и осемдесет ст./ лева дължима главница,
представляваща 89 броя неплатени погасителни месечни вноски за периода от
21.11.2015г. до 21.02.2024г. по отношение на които на основание чл.13, ал.2,
б.“а“ от Общите условия към договора за кредит е обявена предсрочна
изискуемост, считано от дата 20.11.2017г. по Договор за потребителски паричен
кредит № 1396483, сключен на 05.02.2014г. между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“
ЕАД и длъжника, прехвърлени от страна на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД по
силата на индивидуален Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
дата 20.11.2017г., в полза на „Агенция за събиране на вземанията” АД, ЕИК
*********/, към Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.12.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 06.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 1075,87
/хиляда седемдесет и пет лева и осемдесет и седем ст./ лева, представляваща
възнаградителна лихва по договор за кредит за периода от 21.11.2015г. до
20.11.2017г., сумата от 431,71 /четиристотин тридесет и един лева и седемдесет
и една ст./ лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
21.11.2015г. до 06.03.2018г., на осн.чл.422 ГПК, както и в частта, с която са отхвърлени предявените в евентуалност осъдителни
искове на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, седалище
гр.София за осъждане на ответниците да
заплатят солидарно на ищеца „АСВ“ ЕАД сумата 15279.55 /петнадесет хиляди двеста
седемдесет и девет лева и 55 ст./ лева,
представляваща горницата над 3319.25 лева до претендираната сума в
размер на 18598.80 лева, представляваща сбора на 78 броя погасителни месечни
вноски с настъпила предсрочна изискуемост и период от 21.03.2018г. до 21.02.2024г. на основание Договор за потребителски паричен кредит №
1396483, сключен на 05.02.2014 г. между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и
длъжника, прехвърлени от страна на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД по
силата на индивидуален Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
дата 20.11.2017 г., в полза на „Агенция за събиране на вземанията” АД, ЕИК
*********/, към Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.12.2016 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 06.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата
1075,87 /хиляда седемдесет и пет
лева и осемдесет и седем ст./ лева, представляваща възнаградителна лихва по
договор за кредит за периода от 21.11.2015г. до 20.11.2017г., сумата 431,71 /четиристотин тридесет и един лева и
седемдесет и една ст./ лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
21.11.2015г. до подаване на заявлението, на осн. чл.79 и чл.86 ЗЗД.
В жалбата се твърди, че решението
е неправилно в частта, с която е прието, че не е настъпила предсрочна
изискуемост, като се твърди, че изискванията за уведомяване не касаят
небанковите финансови институции, както и че е настъпила автоматично, а в
евентуалност се твърди обявяването й в исковата молба. Сочи се също, че съдът
не е приложил разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК, като не е съобразил размера
на падежиралите вноски в хода на производството до приключване на съдебното
дирене. В жалбата не са направени доказателствени искания.
Отправената към съда молба е за
отмяна на решението и за уважаване на предявените искове изцяло, като се
присъдят и направените разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, са
депозирани писмени отговори от въззиваемите страни Ц.Д.Д. и Р.К.К., чрез
проц.представители, с които жалбата се оспорва като неоснователна, като се
изразява становище за правилност и законосъобразност на решението. Сочи се в
отговора, че ответниците не са надлежно уведомени за настъпване на предсрочната
изискуемост, което не е редовно осъществено и с исковата молба, с което и с
оглед ненастъпилия краен падеж на задължението е обоснован извода на ВРС за
неоснователност на осъдителните искове.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание чл. 422 ГПК за
приемане за установено съществуването на вземанията по издадената заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№3156/2018г. по описа на ВРС, 49 състав.
Производството по делото е образувано по
предявени във ВРС на 02.05.2018г. искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1, ГПК и чл.79 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД срещу Ц.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: *** и Р.К.К., ЕГН **********
с адрес: *** за
приемане за установено, че ответниците дължат на ищцовото дружество сумите, за
които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3156/2018г. на РС Варна.
Ищецът твърди, че на 07.02.2014г. „УниКредит
Консюмър Файненсинг” АД и ответникът Ц.Д.Д. са сключили договор за
паричен заем, обезпечен с поръчителството на Р.К.К., по силата на който
търговското дружество е отпуснало на кредитополучателя паричен потребителски
кредит в размер на 23829,60 лв., включваща чистата стойност на кредита в размер
на 20 000 лв., комисиона /такса за разглеждане на кредита/ в размер на
1000 лв. и еднократна застрахователлна премия 2829,60 лв. Сумата е следвало да
бъде върната до 21.01.2024г. на 120 месечни погасителни вноски по 301,75 лева всяка,
като падежът на първата погасителна вноска е 21.02.2014г. Твърди се, че вземането за посочените суми
по силата на договор за цесия от 20.11.2017г. по рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания е прехвърлено в полза на ищеца, който е предприел
действия за събирането им по реда на заповедното производство - чл.410 от ГПК.
По подаденото заявление било образувано ч.гр.д.№3156/2018г. на РС Варна и
издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът депозирал възражение. С изложеното търговското дружество обосновава правния
си интерес от настоящия положителен установителен иск за установяване дължимостта
на сумите и присъждане на разноските в исковото и заповедното производство.
Ответникът Ц.Д.Д. в срока по чл.131 от ГПК е
подал отговор, с който изразява становище за неоснователност въз основа на
твърдение, че не е настъпила предсрочна изискуемост на претендираните вземания поради
липса на редовно уведомяване на длъжника, както и че цесията не е породила
действие спрямо длъжника, тъй като към момента на подаване на заявлението
длъжникът не е бил уведомен. Излага се, че договорът е недействителен на
основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, както и че клаузите за уговаряне на лихви и ГПК са недействителни
на осн. чл.11, ал.1, т.7-12 от ЗПК. Сочи се, че при недействителност на
договора потребителят дължи да възстанови на кредитора единствено и само
чистата стойност на предоставения финансов ресурс, след приспадане на
плащанията. Ответникът моли за отхвърляне на
иска и заплащане на разноски от страна на ищеца.
Ответникът Р.К.К. в срока по чл.131 от ГПК е
подал отговор, с който изразява становище за неоснователност въз основа на
твърдение, че не е настъпила предсрочна изискуемост на претендираните вземания поради
липса на редовно уведомяване на длъжника, както и че цесията не е породила
действие спрямо длъжника, тъй като към момента на подаване на заявлението
длъжникът не е бил уведомен. Излага се, че договорът е недействителен на
основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.5, ал.1,2,4 и 12, чл.10, ал.1,чл.10а,
ал.2, чл.11, ал.1 и 2, т.10, 19 и 20 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, както и че
клаузите за уговаряне на лихви и ГПК са нищожни. Сочи се, че при
недействителност на договора потребителят дължи да възстанови на кредитора
единствено и само чистата стойност на предоставения финансов ресурс, след
приспадане на плащанията. Ответникът моли за
отхвърляне на иска и заплащане на разноски от страна на ищеца.
В проведеното по
делото открито съдебно заседание от 08.01.2019г. страните, редовно призовани,
чрез процесуални представители, поддържат становищата си и молят за присъждане
на разноски по делото.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа
и правна страна, следното:
Жалбите, инициирали
настоящото въззивно произнасяне, са подадени в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания,
които се изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решение
поради извода на съда за ненастъпила предсрочна изискуемост и липса на
уведомяване на длъжника за сключената цесия.
Изложените в жалбата
конкретни твърдения касаят правилността на първоинстанционния съдебен акт.
Съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебния акт, които
се изразяват в следното: твърди се неправилност
на извода на съда за липса на действителен договор за цесия на процесното
вземане, както и за недължимост на вземанията за главница с падеж след датата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК и за възнаградителна лихва и
обезщетение за забава.
Не е спорен между страните
факта на сключване на договора за потребителски кредит, не се оспорва и
неговата автентичност, поради което следва да се приеме, че облигационното
правоотношение между тях е възникнало валидно.
Оспорва
се редовността на уведомяването на длъжника за сключената цесия, като съобразно
задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение № 78 от 9.07.2014г. на
ВКС по т. д. № 2352/2013г., II т. о., ТК цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването
на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. В настоящия случай към исковата молба е приложено уведомление,
изходящо от цедента, поради което уведомяването се счита за редовно извършено.
Относно действителността на договора са релевирани
възражения от ответника, които следва да бъдат разгледани с оглед и служебното
задължение на съда да следи за нищожност на клаузи в договор, чието
изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос само по
възражение на ответника, съобразно константната съдебна практика, с която се
приема за
безспорно, че първоинстанционният
и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или
правни обстоятелства, обуславящи ищожност на клауза/и в потребителски договор. Приложение
намират дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателства,
които се събират служебно от съда.
В
настоящия случай се касае за договор за потребителски кредит, спрямо който са приложими изискванията на Закона за потребителския
кредит. Твърди се от ответната страна
несъответствие на договора с императивните разпоредби на чл.5, ал.1,2,4 и
12, чл.10, ал.1,чл.10а, ал.2, чл.11, ал.1 и 2, т.10, 19 и 20 и чл.12, ал.1,
т.7-9 от ЗПК, с което се обосновава твърдение за неговата недействителност на
осн. чл.22 от ЗПК.
Видно от приложения по делото договор размерът на
лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и размера на ГПР, като
същевременно тези размери са съобразени със законовите ограничения за този вид
договори /чл.19 от ЗПК, не се установява наличие на скрито оскъпяване на
кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи,
неустойки и др. През процесния период банката е прилагала ГЛП в размер на
8.99%, като няма данни да е извършвано изменение на ГПР по кредита.
Същевременно обаче от
представените по делото от ищеца договор, общи условия и погасителен план е
видно, че е налице нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК, доколкото текстът на договора
и общите условия е изписан с шрифт, значително по-малък от 12, а погасителният
план е нечетлив почти изцяло поради дребния шрифт. Не е спазено и изискването
на чл.11, ал.2 ЗПК, а именно всяка
страница на общите условия, неразделна част от договора
за потребителски кредит, да е подписана от страните. Съобразно извода за несъответствие
на договора с изискванията, предвидени с разпоредбите на чл. 10, ал.
1 и чл. 11, ал. 2 от ЗПК,
приложение намира разпоредбата на чл.22 от ЗПК, съгласно която договорът за
потребителски кредит е недействителен при неспазване на изчерпателно посочените
изисквания. Съгласно
чл.23 от ЗПК, ако договорът е недействителен, потребителят дължи само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност
на кредита е в размер на 20 000 лв., от която съобразно заключението на
вещото лице по СЧЕ, са извършени погашения в общ размер 5230,80 лв. Крайният
срок за издължаване на сумата по кредита е 21.01.2024г., като в исковата молба
се твърди настъпила предсрочна изискуемост на 13.02.2018г. От заключението на вещото
лице по СЧЕ се установява, че след 21.03.2017г. няма извършени плащания по
главницата, тоест кредитополучателят е изпаднал в забава от 21.04.2017г. Налице
е неплащане на две последователни погасителни вноски по кредита като
предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост съобразно чл.16, ал.2а от
договора.
В т.18 на ТР №4 /18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си,
без да уведоми длъжника, става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, но след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Предсрочната изискуемост на вземането има действие
от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита
предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за
кредит предпоставки, обуславящи настъпването й.
В случая са представени като доказателства по делото уведомления, отправени
до кредитополучателя и поръчителя, които касаят осъщественото прехвърляне на
вземания и не съдържат изявление за обявяване на предсрочна изискуемост, като
освен това не са връчени на адресатите по някой от предвидените в ГПК способи. С
оглед липсата на осъществена процедура по реда на чл.47, ал.1 от ГПК и при
неоткриване на адресата не може да се направи извод за редовно връчване и
съответно настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по процесния
договор за кредит.
При извода за ненастъпила предсрочна изискуемост
приложение намира разрешението на ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, съгласно
което предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата
на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК. След
21.03.2017г., когато е извършено последното погашение, до датата на проведеното
пред въззивната инстанция съдебно заседание 11.12.2019г., когато е даден ход по
същество на спора, са падежирали 32 вноски с общ размер на главницата 5894,77 лв., изчислени въз основа на
погасителния план за съответния период. От тази сума следва да се приспаднат
платените от кредитополучателя през предходни периоди суми за лихви в общ
размер 5933,80 лв., недължими поради недействителността на договора за кредит
на основание чл.22 от ЗПК. След приспадането установителната претенция в частта
за главницата се явява неоснователна, доколкото платеният размер на лихвите
превишава размера на дължимата падежирала главница с 39,03 лв. Неоснователна е
и претенцията относно вноските с ненастъпил падеж към 11.12.2019г., с оглед на
извода за липса на обявена предсрочна изискуемост, както и претенциите за
установяване дължимостта на възнаградителна лихва и обезщетение за забава
поради акцесорния им характер и на основание чл.23 от ЗПК.
С оглед на така формирания извод за неоснователност на установителните
претенции подлежат на разглеждане предявените в евентуалност осъдителни
претенции с предмет същите вземания за главница, възнаградителна лихва и
обезщетение за забава, които са претендирани по установителните искове.
Претенциите за заплащане на възнаградителна лихва и обезщетение за забава са
неоснователни въз основа на изложените по-горе аргументи за недействителност на
договора. Следва да се съобрази извършеното с исковата молба уведомяване на
длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, което съобразно константната
съдебна практика се приема за редовно при наличие на предпоставките, а именно
неплащане на две последователни вноски,. Предсрочната изискуемост произвежда
действие от уведомяване на длъжника и съответно е настъпила изискуемост на
вноските с неизтекъл падеж към момента на получаване на исковата молба от
длъжника – 28.06.2018г. Размерът на неизплатената част от главницата към този
момент е 14769,20 лв. за периода от 21.04.2017г. до 21.02.2024г.
С първоинстанционното решение е присъдена сума в размер на 3319,25 лв.,
представляваща сбора на 11 неплатени погасително вноски с настъпил падеж през
периода от 21.04.2017г. до 21.02.2018г., всяка от които в размер на 301,75 лв.
В тази част първоинстанционнното решение не е обжалвано и съответно не е
предмет на инстанционен контрол, независимо че включва и суми по акцесорните
претенции.
Изключая периода, за който е уважена осъдителната претенция от
първоинстанционния съд, размерът на неплатената главница е 12897,35 лв., представляваща
частта на главницата от вноските с падеж през периода от 21.03.2018г. до
21.02.2024г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на
първоинстанционното производство. От този общ размер следва да се приспаднат
платените от кредитополучателя през предходни периоди суми за лихви в общ
размер 5933,80 лв., недължими поради недействителността на договора за кредит
на основание чл.22 от ЗПК. След приспадането неплатени остават вноските с падеж
през периода от 21.09.2020г. до 21.02.2024г. в общ размер 6963,55 лв. В този
размер осъдителната претенция се явява основателна и следва да бъде уважена.
Въз основа на изложеното
въззивният съд намира предявените искове с правно основание чл.422 ГПК за неоснователни,
поради което решението на ВРС в тази част следва да бъде потвърдено, макар и с
изцяло различни мотиви. Решението по осъдителните претенции следва да бъде
отменено частично и вместо това да бъде постановено уважаване на иска за
главницата за сумата от 6963,55
лв., включваща вноските с падеж през периода от 21.09.2020г. до 21.02.2024г. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
Съгласно т.13 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при
отхвърляне изцяло или частично на иска с правно основание чл.422 вр.чл.415 ГПК,
издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист не подлежат на
обезсилване.
При произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият
съд дължи произнасяне по сторените разноски както за исковото, така и за
заповедното производство съгл. т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС. В
първоинстанционното и въззивното производство длъжникът К. е
представляван от особен представител, поради което разноски в негова полза не се
присъждат. С оглед изхода от спора и направеното искане, разноски се следват на
двете страни пропорционално съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Съобразно
уважената част от иска, на ищеца /въззивник/ се следват разноски за исковото
производство пред първа инстанция в размер на 517,40 лева и пред въззивната
инстанция – 660,74 лева, включваща съответната част от дължимата държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Присъждане на
разноски за заповедното производство не се следва, предвид изхода от спора по
установителните искове. В полза на ответника Ц.Д. съобразно направеното искане
и представени писмени доказателства се дължат разноски за отхвърлената част от
предявените искове в размер на 719,03 лв., представляваща съответната част от
адв. възнаграждение, както и 653,66 лв. разноски за въззивното производство
С оглед на изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№526/08.02.2019г. по гр.д. №6209/2018г. на РС – Варна и решение за поправка на
ОФГ №3152/08.07.2019г. в частта, с
която са отхвърлени предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр.София искове срещу Ц.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: *** и Р.К.К., ЕГН ********** с адрес: *** за заплащане на сума в размер на 6963,55 лв., включваща главницата
от вноските с падеж от
21.09.2020г. до 21.02.2024г. по Договор
за потребителски паричен кредит № 1396483, сключен на 05.02.2014г. с „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, прехвърлени с индивидуален Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 20.11.2017г., в полза на „Агенция за
събиране на вземания” АД, ЕИК *********, към Договор за прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 30.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Ц.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, като
кредитополучател, и Р.К.К., ЕГН **********
с адрес: ***, като поръчител, да заплатят
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
гр.София сума в размер на 6963,55 лв., включваща главницата от предсрочно изискуеми вноски с падеж от
21.09.2020г. до 21.02.2024г. по Договор
за потребителски паричен кредит № 1396483, сключен на 05.02.2014г. с „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, прехвърлени с индивидуален Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 20.11.2017г., в полза на „Агенция за
събиране на вземания” АД, ЕИК *********, към Договор за прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 30.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението
ПОТВЪРЖДАВА Решение №526/08.02.2019г. по гр.д. №6209/2018г. на
РС – Варна и решение за поправка на ОФГ №3152/08.07.2019г., в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Ц.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, и Р.К.К., ЕГН ********** с адрес: ***, да заплатят на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.София,
сумата 517,40 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство,
както и сумата 660,74 лева
разноски пред
въззивната инстанция, съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр.София, да заплати на
Ц.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата 719,03 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство,
както и сумата 653,66
лева разноски пред въззивната инстанция, съобразно уважената част от
исковете, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в
едномесечен срок от връчване на препис от решението
на страните пред ВКС
на РБългария при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: