№19
гр. Силистра, 18.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Силистренският окръжен съд,
гражданско отделение в откритото заседание
проведено
на двадесет и
девети януари през
две хиляди
и деветнадесетата година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА ВАСИЛЕВА
1. ВИОЛЕТА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
2. ДОБРИНКА
СТОЕВА
при участието на
съдебния секретар Ели
Николова и
в
присъствието на прокурора
, като
разгледа
докладваното от председателя
в. гр. дело № 271
/2018 г. по описа
на
СОС и за
да се произнесе, взе
в предвид следното:
Постъпила е въззивна жалба от Д.В.М., чрез процесуален представител,
против решение № 336/02.11.2018г.,
постановено по гр.д. № 2181 по описа за 2018г. на Районен съд Силистра, в
частта ,с която е отхвърлен като неоснователен иска му за признаване за установено,
че ответникът Б.А.А. му дължи сумата в размер на 4202,55 лева /четири хиляди
двеста и два лева и петдесет и пет стотинки/ поради погасяване на задължението
чрез извършено прихващане със задължението на Д.В.М. да заплати възнаграждение
на Б.А.А. по договор за изработка. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение
е постановено при нарушаване правото му на защита, отделно от това, счита,
че в обжалваната част решението е
незаконосъобразно и необосновано, насочва доводи за процесуални нарушения при
събиране на част от доказателства. Не е конкретизирано искане относно резултата
от въззивното производство, който очаква жалбоподателя. В с.з. пред тази
инстанция се представлява от адвокат К. ***,
която поддържа жалбата, моли съда да
отмени решение № 336/02.11.2018г.,
постановено по гр.д. №2181 по описа за 2018г. на Районен съд Силистра в
обжалваната част и вероятно очаква съдът да уважи исковата претенция на
жалбоподателия против ответника за признаване за установено, че му дължи сумата
в размер на 4202,55 лева /четири хиляди двеста и два лева и петдесет и пет
стотинки/поради погасяване на задължението чрез извършено прихващане със
задължението на Д.В.М. да заплати
възнаграждение на Б.А.А. по договор за изработка.
Ответникът по жалбата и в първоинстанционното
производство Б.А.А. , чрез процесуален представител, е депозирал писмен отговор
по реда на чл. 263 ГПК, съгласно който
счита жалбата за неоснователна, а развитите в нея доводи – за
несъстоятелни, поради което моли да бъде потвърдено решението на районния съд.
В с.з. пред тази инстанция не се явява, представлява се от адв. И. ***, който
поддържа същото становище и в с.з.
Съдът, като взе предвид изложеното в жалбата и
данните по делото, прие за установено следното: Жалбата е предявена от надлежна
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и при спазени изисквания на чл.
258 и сл. ГПК, поради което е допустима.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с
правно основание чл. 422,ал.1 от ГПК във връзка с чл.535 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, от
настоящия въззивник Д.М., против ответника Б.А., с искане съдът да признае за установено, че ответникът му
дължи сумата от 6000 лева по запис на заповед, издаден на 29.03.2017г. заедно
със законната лихва, считано от 26.09.2017г.
Делото е заведено след възражение по
чл. 414 ГПК от страна на ответника А. против Заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ № 2851/28.09.201г. и изпълнителен лист, издадени въз
основа на заявление по чл.417,ал.1,т.9 от ГПК по ч.гр.д.№ 1572/2017г. по описа
на СРС, с които се е снабдил ищеца в предходно съдебно производство. Същият твърди,
че записът на заповед, представен в заповедното производство, е издаден с цел
да обезпечи изпълнението на задължението за заплащане на сумата от 6 000 лева,
поето с договори за заем.
Ответникът по въззивната жалба и по
предявения пред районния съд иск Б.А., чрез процесуалния представител адв.Пл.И.,
оспорва предявения иск, както и твърденията на ищеца, че периодично му е
предоставял суми в заем, общия сбор, на които възлиза на 6000 лева..
Обстоятелствата, които касаят пределите
на обхват на въззивното производство с оглед предмета на жалбата, са, че ,
според ответника, действително, с ищеца
са били обвързани с договорно правоотношение, но не заемно, а с договор за
изработка- за извършване на строително-ремонтни работи в апартамент,
собственост на Д.М.,***. Твърди, че е
бил заблуден от ищеца, че подписва договор във връзка с извършвания ремонт и
сумата от 6000 лв. е цената, за която се договарят. Признава, че е получил
сумата от 5830 лева, но тя се е оказала недостатъчна, тъй като общата стойност
на извършените от него ремонтни дейности е 7346.03 лева. Прави прихващане между претендираната
от ищеца сума и тази, която му се дължи като възнаграждение по договора за
изработка и предявява иск за заплащането на сумата от 1176 лева- възнаграждение
по договор за изработка, което ищецът му дължи.
По насрещния иск на ответника настоящият въззивник заявява, че не оспорва
факта, че са били обвързани с устен договор за изработка за извършване на
строително-ремонтни дейности, но реално извършените от него работи са много по-
малко от твърдените от Б.А.. Признава, че е извършил залепване на плочки в банята на
площ от 18 кв.м. и е ламперирал тавана на банята и е положил е 4 кв.м плочки в
кухнята /нефугирани/ и 6 кв.м. в коридора, които са му заплатени. Въпреки
90-дневния период на ремонта, не са извършени всички уговорени дейности, което
е наложило той да наеме други работници. Освен това, по този договор отделно му
е заплатил дължимите суми, извън исковата сума от 6000 лв.
В рамките на настоящото въззивно
производство следва да се отбележи, че съгласно дадени в т. 17 от ТР № 4/2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, предметът на делото по
иска по чл. 422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба
за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение на основание запис на заповед. В производството по чл.
422, ал. 1 ГПК ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуване на редовен от външна страна и действителен
запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на
които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на
вземането. Според мотивите на тълкувателното решение, тежестта се разпределя по
общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. Ако страните спорят относно конкретното
каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат
различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден
менителничния ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана
връзка между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо от коя от
страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника
релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като
гаранция запис на заповед.
В тази връзка, по повод твърденията
на ищеца за сключен договор за заем между страните , следва да се отбележи, че
договорът за заем е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е
предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане. Ако
първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма
договор и даденото е без основание. Реалният елемент - получаването се
удостоверява от заемателя с поемането на задължението "да върне", а
не "да даде" нещо. В настоящото дело не записът на заповед, а
приложената по делото разписка доказва, че договорът е реализиран и че ответникът е получил в заем от ищеца
6 000 лв. на 29.03.2017 г. – датата, на която е съставена записът на
заповед. Вярно е, че няма подпис , но тя е с ръкописен текст, който, според
ищеца е изпълнен от ответника, който не оспорва това обстоятелство, нито пък
авторството, нито е правил искания за назначаване на експертиза или събиране на
други доказателствени средства, за да го оспори. Когато съдът е сезиран с иск
за връщане на дадени в заем пари, заемодателят трябва да установи постигнатото
съгласие между страните за предаване на една сума при поето задължение за
връщането й, както и фактът на предаване на сумата. В съдебната практика се
приема, че и двата факта могат да бъдат установени с разписка и е достатъчно основание да се търси връщане на
заемна сума. Ето защо, реализирането на
договорни отношения, при които ищецът е дал в заем на ответника сумата от
6 000 лв. е доказано. В тази връзка
дали записът на заповед е нищожен или унищожаем, каквито твърдения са въвезени
от ответника, няма никакво значение,тъй като разписката доказва сключването на
реален договор за заем, а по отношение
на нея не са направени никакви възражения относно редовността и авторството и.
До частичното отхвърняне на исковата
претенция първоинстанционният съд е стигнал при преценка основателността на
насрещния иск по с правно основание
чл.266, ал.1 от ЗЗД. Съгласно данните по делото, от началото на месец март страните се договорили Б.А. да извърши
възложените му строително-монтажни работи в апартамент на ищеца, намиращ се в
гр.Силистра, ул.“В.Левски“№31,ет.1. За период от около три месеца, подпомаган
в определени дейности от трети лица,
ответникът , извършил ремонтни работи, за които е представил количествено –
стойностна сметка, съгласно която общата им цена възлиза на 7346,03 лв. Размерът и вида на дейностите се
доказва от разпита на св. Събчев и Кемал пред първата инстанция. Пред въззивната инстанция, във връзка с дадената възможност на ищеца да представи
доказателства по повод направеното от него
уточнение с какви по размер суми
и на какви дати е правил плащания на ответника Б.А.А., са разпитани св. Титев и
Дънев, според които същият е свършил по–малко по обем работи от възприетите
като доказани от районния съд. По тази причина ищецът счита, че със заплатените
отделно от заетата сума от 6000 лв., предмет на настоящото дело, допълнителни
2000 лв. е изчистил взаимоотношенията си по договора за ремонт на жилището му.
Съдът счита, че тези показания се разминават със снимките, които са приложени
от първоинстанционния съд като доказателство за обема работи , извършени от
ответника, на които ясно се вижда, че банята е изградена цялостно, както и
останалите изброени от него дейности са завършени, както удостоверяват и св.
Събчев и Кемал. Що се отнася до това, че
част от поставения от него гипскартон е направен наново, то това е решение на
следващия изпълнител. В случая не се търси рекламация или лошо изпълнение и
доказателства в тази насока не се събират, а се търси стойността на извършената
от ответника работа. Според заключението на назначената от първоинстанционния
съд СТИЕ, действителният размер на дължимото възнаграждение за извършените в
апартамента работи, изброени от ищеца възлиза на 4 202,55 лв. Неправилно
се интерпретира от процесуалния представител на ответника, че в заключението е
казано, че стойността на посочените в
неговия опис дейности е 7 403, 88
лв., което доказвало претенцията му. Вярно е, че вещото лице казва, че
стойността в неговата количествено
стойностна сметка е такава, но счита, че е неправилно определена, поради което
и изготвя нова количествено – стойностна сметка равняваща се на 4202,55 лв.
Експертизата не е оспорена, поради
което районният съд е счел, че следва да
прихване двете искови суми и да осъди ответника да заплати разликата от 1797.45
лева, като е приел, че няма доказателства д ищецът да е заплатил извършените
ремонтни работи.
Неправилно първоинстанцинният съд е
пренебрегнал признанието на ответника, че ищецът му е заплатил в хода на
ремонтната дейност 5830 лв. именно за
извършената от него работа, като е приложил и копие на лист хартия, на който е
извършвал записвания на коя дата колко му е дадено.
При това положение, при категорично
установено от доказателствата по делото, че между страните съществува заемно
правоотношение, по силата на което ищецът е дал в заем на ответника 6000 лв. и
липсата на доказателства за връщането им, няма как да се прави прихващане със сумата
за извършения от ответника ремонт, тъй като за него той вече е получил 5830
лв., а това дори е повече от посочената
от експертизата цена от 4202,55 лв. В
тази връзка, без значение са обстоятелствата колко от ремонтните дейности са
извършени реално от ответника, тъй като по негови лични признания е получил за
тях сума по – висока от действителната им стойност.
Предвид гореизложеното ОС счита, че
жалбата е основателна и обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлен като неоснователен иска на жалбоподателя за признаване за
установено, че ответникът Б.А.А. му дължи сумата в размер на 4202,55 лева
/четири хиляди двеста и два лева и петдесет и пет стотинки/ поради погасяване
на задължението чрез извършено прихващане със задължението на Д.В.М. да заплати
възнаграждение на Б.А.А. по договор за изработка, поради което в тази част
решението следва да бъде отменено, а исковата претенция на въззивника – уважена
изцяло. Тази промяна в изхода на делото, ще доведе и до промяна в дължимите
разноски, като ответникът дължи пълната сума разноски, направени от ищеца пред
районния съд в размер на 820 лв., поради
което следва да заплати допълнително 574,35 лв. тъй като исковите претенции на
ответника са изцяло неоснователни,
следва обжалваното решение да бъед отменено
в частта, с която ищецът е осъден да му заплати разноски в размер на 245.65
лева. През тази инстанция ищецът е направил разноски в размер на 1084,10 лв.,
които също следва да му бъдат присъдени. Общо, дължимата от ответника сума за
разноски на въззивника възлиза на 1658,35 лв., освен присъдените му вече 245,65
лв. от районния съд.
В останалата част решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
Водим от горното ОС
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 336/02.11.2018г., постановено по
гр.д. № 2181 по описа за 2018г. на Районен съд Силистра, в частта ,с която е
отхвърлен като неоснователен предявения от Д.В.М., чрез процесуален
представител, иск за признаване за установено,
че ответникът Б.А.А. му дължи сумата в размер на 4202,55 лева /четири хиляди
двеста и два лева и петдесет и пет стотинки/ поради погасяване на задължението
чрез извършено прихващане със задължението на Д.В.М. да заплати възнаграждение
на Б.А.А. по договор за изработка , както и в частта, с която Д.В.М. е осъден да заплати на Б.А.А. сумата от 245.15(двеста
четиридесет и пет лв. и 15 ст.) лева, разноски по гр.д.№ 2181/18г. по описа на
СРС. като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Б.А.А. дължи
на Д.В.М. сумата от 4202, 55/четири хиляди двеста и два лева и петдесет и пет
ст. / лева по запис на заповед, издаден на 29.03.2018г. заедно със законната
лихва, считано от 26.09.2017 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Б.А.А. да заплати на Д.В.М. сумата
от 1658.35/ хиляда шестстотин петдесет и осем лева и тридесет и пет ст. / лева,
разноски по делото пред двете инстанции.
В останалата част решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
Решението може да се обжалва пред
върховния касационен съд на РБългария в едномесечен срок от получаване на
съобщение от страните по делото по реда на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.