Решение по адм. дело №433/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ вр. чл. 203, ал. 1 и сл. АПК.

Образувано е по искова молба и нейни уточнения на „****“ ООД, [ЕИК], чрез адв. Е. Т., против Административен съд - София град с искане да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 3119 лв., за причинени имуществени вреди от правораздавателната дейност, която сума включва 2500 лв. заплатена имуществена санкция, наложена му Електронен фиш № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) към Министерство на регионалното развитие и благоустройството, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното ѝ заплащане; сумата от 119 лв. - такса по чл. 106, ал. 5 от Закона за пътищата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното ѝ изплащане; сумата от 80 лв.(първоначално посочена като 10 лева, но в съдебно заседание на 06.11.2025г. уточнена, че общата сума за обезщетение се запазва, но се уточнява този размер от 80 лева) за заплатени разноски на АПИ и сумата от 420 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, които суми са присъдени с окончателно съдебно Решение № 1450/06.03.2024 г., постановено по КАНД № 11145/2023г. по описа на Административен съд - София град.

В исковата молба се сочи, че с Електронен фиш № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, на ищеца е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лв. за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 ЗП, към МРРБ, както и санкция в размер на 133 лв. – такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП. Издаденият на ищеца ЕФ е обжалван от него и по образуваното АНД № 7238/2023г. по описа на СРС е постановено Решение № 4010/25.08.2023 г., съгласно което съдът е отменил обжалвания ЕФ и е присъдил в полза на „****“ ООД разноски. Решението на СРС е обжалвано пред АССГ и по образувано КАНД № 11145/2023г. същият се е произнесъл с Решение № 1450/06.03.2024 г., с което е отменено, постановеното от СРС решение по АНД № 7238/2023г. и е потвърден обжалваният ЕФ. Твърди се от ищеца, че при постановяване на окончателното съдебно решение АССГ не се е съобразил с правото на ЕС, а е приложил нормите на вътрешното законодателство пред него, като е приел, че липсва нарушение на член 9а от Директива 1999/62/ЕО. Ищецът се позовава на направено през месец февруари 2023 г., преюдициално запитване по приложимостта на посочената норма от Директивата. Сочи се, че ответникът не е спрял образуваното пред него съдебно производство и е постановил решението си в противоречие с нормите на правото на ЕС и в явно противоречие с принципа на съразмерност. От това се твърди, че ищецът е претърпял имуществени вреди в посочения размер. Твърди се също, че вредите са в пряка причинно-следствена връзка от нарушение на правото на ЕС, тъй като вследствие на правораздавателната дейност на ответника. Цитира се съдебна практика СЕС. Претендира се присъждане на разноски.

От страна на ответника - Административен съд - София град (АССГ), чрез упълномощен процесуален представител, в писмен отговор се изразява становище за неоснователност исковата претенция и се оспорва същата по основание и размер. Сочи се, че отговорността на държавата следва да се ангажира само ако за съответния съд са били налице задължителни предпоставки за отправяне на преюдициално запитване, които предпоставки не са посочени в исковата молба. Твърди се, че при постановяване на решението си АССГ се е съобразил с действащата към момента правна уредба в България и държавите-членки са компетентни сами да избират санкции, които според тях са подходящи. Ответникът подчертава, че не е налице идентитет между правото на ЕС и практиката на СЕС и че на българския съд не е вменено задължение винаги да отменя санкциониращия акт, когато е наложена санкция, определена от законодателя в абсолютен размер. Сочи се, че с цитираните в исковата молба решения на СЕС не се вменява задължение за съда винаги да отменя санкциониращия акт, когато е наложена глоба в абсолютен размер от законодателя. По посочените съображения се иска отхвърляне на исковата претенция. Претендира се присъждане на съдебни разноски, равняващи се на юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не ищеца.

Представителят на Окръжна прокуратура - Пловдив счита, че исковата претенция е недоказана по основание и не следва да бъде уважена.

Като изслуша становищата на страните, на база приобщените по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

На 27.02.2021г. с ЕФ № **********, издаден от АПИ, е установено нарушение с ППС, собственост на „****“ ООД на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с ал. 3, във вр. чл. 179, ал. 3б от ЗДвП и на дружеството е наложена санкция от 2500,00 лв. и същото е задължено да заплати 119 лв. - такса по чл. 10б, ал. 5 от ЗП.

С Решение № 1450/06.03.2024 г., постановено по КАНД № 11145/2023г. по описа на АССГ, е отменено Решение № 4010/25.08.2023 г. АНД № 7238/2023г. по описа на СРС и е потвърден ЕФ № **********, издаден от АПИ. С решението „****“ ООД е осъдено да заплати на АПИ сумата от 80 лв. - разноски за юрисконсултско възнаграждение за представителство пред АССГ. С писмо изх. № 53-00-6200/20.08.2024 г. от директор на Национално ТОЛ управление „****“ ООД е уведомено, че съгласно решението на АССГ по КАНД № 11145/2023г., следва да заплати на АПИ следните суми: 2500 лв. за имуществената санкция, 119 лв. за такса по чл. 10б, ал. 5 от ЗП и 80 лв. за направени по делото съдебни разноски. Видно от приложено към исковата молба преводно нареждане от 04.09.2024 г. на същата дата „****“ ООД е заплатило на АПИ сумата от 2699 лв.

Съгласно представен по делото договор за правна защита и съдействие с предмет представителство и защита по АНД № 20231110207238 по описа на СРС, сключен между „*****“ ООД и Адвокатско дружество „*****“ дружеството ищец се е задължило да заплати адвокатското дружество възнаграждение в размер на 420 лв., като тази сума е била заплатена на 28.06.2023 г., за което е издадена фактура с номер 2064 от същата дата.

Горната фактическа обстановка съдът установи от приобщените по делото писмени доказателства - материалите по административната преписка към издадения от АПИ електронен фиш и съдебните актове, постановени по оспорването му.

По делото е допуснато и прието, без възражения на страните, заключение по съдебно-счетоводна експертиза със задача да установи дали сумите, предмет на иска са заплатени и дали представляват размера, посочен в писмото на АПИ. На база данните от извършената проверка от вещото лице са направени изчисления и е дадено заключение, че сумите - предмет на иска в общ размер на 3119 лв. са заплатени от ищеца - 2699 лв. съставляват размера, посочен в писмото на АПИ и 420 лв. е заплатено адвокатско възнаграждение.

При така изяснената фактическа обстановка, след анализ на приобщените в хода на съдебното производство писмени доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд.

Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, а съгласно ал. 2, когато искът е предявен срещу няколко ответника, те отговарят солидарно. Фактическият състав на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, включва претърпяна вреда; нарушената правна норма да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно – следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. Реализирането на отговорността на държавата и общините е обусловено от кумулативното наличие на всеки от елементите от състава на отговорността.

Искът е предявен от юридическо лице, което твърди, че е претърпяло имуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС в резултат на правораздавателна дейност на ответника - АССГ. Исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимиран по предявения иск ответник, поради което исковата претенция се явява допустима.

Не е спорно между страните, че от ищеца е извършено установеното с издадения му ЕФ нарушение, както и че същият е провел съдебно производство по оспорване ЕФ, което е приключило с влязло в сила съдебно решение, постановено от АССГ, съгласно което ЕФ № ********** е потвърден и „****“ ООД е осъдено да заплати на АПИ сума от 80 лв. - разноски за юрисконсултско възнаграждение. От така постановения от АССГ съдебен акт - Решение № 1450/06.03.2024г. по КАНД № 11145/2023г., се твърдят да са настъпили имуществени вреди от правораздавателната дейност на ответника, изразяващи се в заплащане на административната санкция от 2500 лв., наложена с ЕФ № **********, таксата по чл. 10б, ал. 5 от ЗП в размер на 119 лв., ведно с претендирана законна лихва върху тази сума, 80 лв. заплатени разноски на АПИ и сумата от 420 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, които суми се сочат да са присъдени окончателно със постановеното съдебно Решение № 1450/06.03.2024 г., постановено по КАНД № 11145/2023г. по описа на Административен съд - София град.

Не е спорно, че към датата на издаване на ЕФ № ********** са налице законовите предпоставки по чл.102, ал. 2 от ЗДвП, тъй като собственикът му е допуснал движение на ППС по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, при неизпълнени задължения във връзка с установяване размера на заплащането на съответната такса по чл.10, ал. 1 от ЗП, според категорията на ППС.

Очертаният по-горе фактически състав на отговорността на държавата за вреди по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ е застъпен и в трайната практика на СЕС (Решение от 19 ноември 1991 г. по дело Francovich и др., съединени дела С-6/90 и С-9/90 на СЕС, Решение от 25.11.2010 г. по дело Fus, C-429/09, Решение от 09.12.2010 г. по дело Combinatie Spijker Infrabouw-De Jonge Konstruktie и др., С-568/08, Решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, С-420/11/, както и Решение на Съда (голям състав) от 26.01.2010 г. по дело С-118/08, т. 29 и т. 30 от решението. При преценка дали нарушението е съществено следва да се съобрази степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхвата на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностната институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. В настоящия случай, за да бъде ангажирана отговорността на ответника, така изброените предпоставки за същественост на нарушението подлежат на доказване, както и подлежат на доказване твърдените факти и обстоятелства, които ги обосновават, както и на връзките между тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, липсата на което и да е от тях води до отпадане отговорността на ответника. Т. е., отговорността на държавата се реализира при доказано достатъчно съществено нарушение на право на ищеца, произтичащо директно от правна норма на Съюза, на което нарушение се твърди, че се дължи вредата. При липса дори само на един от елементите на фактическия състав, отговорността на ответника за обезвреда не може да бъде реализирана.

При анализа на приобщените по делото писмени доказателства, съобразени с правилата за разпределение на доказателствената тежест, не се констатира съществено нарушение на правни норми от Правото на ЕС, които да предоставят права на частноправните субекти. В случая ищецът претендира вреди от правораздавателната дейност на АССГ при постановяване на решението по образуваното пред него КАНД № 11145/2023 г., като се поддържа, че от ответника не е съобразен член 9а от Директива 1999/62/ЕО. Според неговия текст: „Държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.“ С оглед анализа на съдържанието на разпоредбата, съдът намира за неоснователно позоваването в исковата молба на същата. Посочената от ищеца като нарушена норма от Директивата, следва да се разгледа в общия контекст на самата Директива и непосредствена цел, която тя има. С нормата на член 9а се създават правила за държавите-членки и смисълът на разпоредбата не е насочен пряко към предоставяне на права в полза на частноправни субекти. Според съда, обсъждана норма от Директивата, а и нейната цялостна цел не е да определи вида на санкциите, които се налага при нарушение от вида на процесното, а да предостави възможност на самите държави членки да определят съответните санкции. В настоящия случай, при извършване на правораздавателната си дейност, ответникът не е нарушил съществено правото на ЕС, като е потвърдил издадения на ищеца ЕФ, тъй като потвърдената от него санкцията, наложена с издадения от АПИ ЕФ, е резултат от установени в националното ни право система от наказания, приложими при извършване на нарушение от вида на процесното. Според съда, в този случай не е налице съществено нарушение на правни норми от Правото на ЕС, които да предоставят права на частноправните субекти. По изложените съображения същите не могат да бъдат обект на нарушение, респ. да съставляват основание на иска по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО.

Неоснователно е и наведеното в исковата молба твърдение за несъобразяване от страна на ответника, с решения на СЕС. С негово Решение от 22.03.2017г. по съединени дела С-497/15 и С-498/15 е прието, че: „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на Съвета от 17.06.1999г., относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на ЕС и на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания, като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.“ Съгласно Решение от 21.11.2024г. на СЕС по дело С-61/23, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Административен съд - Хасково, член 9а от Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на Съвета относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на ЕС и на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможност за освобождаване от административно наказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. В настоящия случай АССГ е установил, че санкционираното дружество е допуснало нарушение по чл. 102, ал. 2 от ЗДвП, тъй като за притежаването от него ППС, попадащо в категорията по чл. 10б, ал. 3 от ЗП, изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал.1, т. 2 от ЗП, предвид липсата на валидна маршрутна карта или валидна ТОЛ декларация за преминаване през платената пътна мрежа. Поради точно това естество и тежест на нарушението е приложена максималната санкцията по чл. 187а, ал. 2, т. 3 във вр. чл. 179, ал. 3б ЗДвП и преценката за съразмерност, за която се разсъждава в решенията на СЕС не е била дължима от АССГ. Прилагането на нормите на вътрешното законодателство не винаги означава пренебрегване на правото на ЕС, както се твърди в исковата молба. Ответникът се е произнесъл по законосъобразността на наложена санкция за нарушение, за което не се спори да е извършено с окончателен съдебен акт и повторна преценка по правилността на съдебния му акт, каквато се прави опит да се иска от ищеца, е недопустима в настоящото производство по ЗОДОВ.

По изложените по-горе съображения, съдът намира, че при осъществяване на правораздавателната си дейност ответникът - АССГ не е допуснал нарушение на правото на ЕС, което да се определи като достатъчно съществено. Не се установява елемент от фактическия състав на отговорността съгласно разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ-нарушена правна норма на правото на Европейския съюз, която да предоставя права на частноправните субекти. Ето защо, след като не установен първият елемент от фактическия състав за възникване на отговорността по ЗОДОВ, безпредметно е да се обсъждат останалите предпоставки за реализирането на тази отговорност.

Въз основа на гореизложените съображения, предявеният от „***“ ООД иск срещу АССГ е изцяло неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Предвид недоказаността на главната искова претенция, неоснователна и недоказана се явява и акцесорната такава за лихва.

Предвид изхода на спора и трайната практика на ВКС (Определение № 744/17.02.2025г. по ч.гр.д. № 2422/2024г. ВКС, III гр.отд. ), съдът намира направеното в отговора на исковата молба искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответника за основателно, като ищецът следва да се осъди да заплати в полза на АССГ разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 200 лв.

Воден от горното, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ исковата молба от „****“ ООД, [ЕИК], против Административен съд - София град за заплащане на сумата от 3119 лв., за причинени имуществени вреди от правораздавателна дейност, която сума включва 2500 лв. заплатена имуществена санкция, наложена му Електронен фиш № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ към Министерство на регионалното развитие и благоустройството, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното ѝ заплащане; сумата от 119 лв. - такса по чл. 106, ал. 5 от Закона за пътищата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното ѝ изплащане; сумата от 80 лв., заплатени разноски на АПИ и сумата от 420 лв. заплатено адвокатско възнаграждение, които суми са присъдени с окончателно съдебно Решение № 1450/06.03.2024 г., постановено по КАНД № 11145/2023г. по описа на Административен съд - София град.

ОСЪЖДА „*****“ ООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: с.М., м.***** 43А, представлявано от А. И. Й. да заплати в полза на Административен съд - София град, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 (двеста) лева.

Решението може да бъде обжалвано в 14-дневен срок от съобщаването му на страните с касационна жалба пред Върховния административен съд.