№ 278
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100503128 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20007854/26.01.2022 г., постановено по гр. д. № 6715/21 г.
по описа на СРС, 27 състав, е отхвърлен предявения от С. Х. К. срещу Д. В. Т.
установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за
признаване за установено, че спрямо ищеца в периода от 01.12.2017 г. до
31.12.2017 г. е била допусната пряка дискриминация по признак „обществено
положение“ /„синдикално членство“/, изразяваща се в тенденциозно
преследване на ищеца за „неспазване на работното време“. С решението С. Х.
К. е осъден да заплати на Д. В. Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по
делото в размер на 750 лв.
Подадена е въззивна жалба от С. Х. К. срещу решение №
20007854/26.01.2022 г., постановено по гр. д. № 6715/21 г. по описа на СРС,
27 състав. Твърди, че обжалваното решение е неправилно. Посочва, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е била доказана
синдикалната принадлежност на ищеца /признак, въз основа на който се
твърди дискциминация/, както и че показанията на св. К. и М. в тази връзка
1
били непреки. Поддържа, че твърдението за синдикална принадлежност на
ищеца е било въведено още с исковата молба, и то не е било оспорено от
ответника с отговора на исковата молба. Поддържа, че и св. К. и св. М.
потвърждават синдикалната принадлежност на ищеца, като показанията им не
са оспорени от ответника. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е
съобразил разпоредбата на чл. 20 ЗЗДискр, изискваща работодателите да
прилагат еднакви критерии при налагане на дисциплинарни наказания, но не е
взел предвид заповед № 3 – 4/07.01.2018 г., с която се изисква електронна
справка за минал период единствено за ищеца, но не и за други служители.
Твърди, че от показанията на св. К. и М. се установява наложената практика
при ответника служителите масово да не спазват работното време, но въпреки
това спазването на работното време е проследено единствено по отношение
на ищеца. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени
обжалваното решение като неправилно, и вместо това да постанови друго
решение, с което да признае за установено, че ответникът е допуснал пряка
дискриминация на работното място срещу ищеца, изразяваща се в
тенденциозното му преследване за „неспазване на работното време“ и
поставянето му по този начин в по – неблагоприятно положение спрямо
останалите служители. Претендира разноски.
Въззивникът - Д. В. Т. е подал отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Поддържа, че съдът в съответствие със събраните по делото по доказателства
и материалния закон е приел, че по делото не е доказан, че ответникът е
извършил срещу ищеца акт на пряка дискриминация по см. на чл. 71 ЗЗДискр.
Твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства по делото, потвърждаващи
участието му в синдикална организация. Поддържа, че правилно съдът не е
кредитирал показанията на св. К. и М., които са освободени от работа две
години преди процесния период, и няма преки впечатления от работата му.
Оспорва твърдението на въззивника, че е изискана електронна справка само
за ищеца, като такава проверка не е била извършена по отношение на други
служители. Поддържа, че проверката по отношение на ищеца е инициирана
във връзка с конкретно нарушение на трудовата дисциплина, извършено на
13.12.2017 г., като от показанията на св. В. се установява, че проверката е
била извършена по разпореждане на директора по отношение на целия
персонал по сигнал на отдел „Физическа сигурност“, които са констатирали
2
нарушение на работното време. Твърди, че установяването на извършени
нарушения на трудовата дисциплина не би могло да се квалифицира като
тенденциозно преследване на служител. Посочва, че по делото не се
установява под някаква форма наличие на тормоз по отношение на ищеца, а
се установява системно неспазване от негова страна на установеното работно
време. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и
като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.
12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1
ЗЗДискр.
Ищецът С. Х. К. твърди, че със заповед № 3 – 18/07.02.2018 г., издадена
от ответника Д. В. Т., е бил уволнен дисциплинарно от заеманата длъжност
„Ръководител отдел“ на отдел „Оператори“ в Ядрена научно –
експериментална и учебна база на Института за ядрени изследвания и ядрена
енергетика към БАН. Посочва, че едно от основанията за дисциплинарното
нарушение било твърдението, че ищецът е допуснал 13 бр. закъснения за
работа с повече от 1 час в периода от 01.12.2017 г. до 21.12.2017 г. Твърди, че
дисциплинарното нарушение е било установено със заповед № 3 –
4/07.01.2018 г., издадена от ответника, в изпълнение на която ръководителят
на отдел „Физическа защита и сигурност“ е представил доклад с вх. № Д –
6/09.01.2018 г. с приложени 5 бр. справки – извлечения, касаещи ищеца.
Посочва, че съгласно чл. 20 ЗЗДискр. работодателят следва да прилага
еднакви критерии при налагане на дисциплинарни наказания без оглед на
признаците по чл. 4, ал. 1. Счита, че отговорността за прилагане на
посочената разпоредба е, както за работодателя, така и за длъжностните лица
/ръководители на предприятия/, пряко отговорни за допуснато неприлагане на
еднакви критерии /арг. от чл. 80 ЗЗДискр./. Поддържа, че от заповед № 3 –
18/07.02.2018 г. и от доклад с вх. № Д – 6/09.01.2018 г. се установява, че
ответникът е изискал електронна справка от системата за контрол на достъпа
само на ищеца за периода от 01.07.2017 г. до 31.12.2017 г., което го поставяло
в неравностойно положение при налагане на следващото се наказание спрямо
други служители, чието спазване на работното време не е включено в
3
проверката и не е преследвано по сходен начин. Твърди, че специфичният
признак, който се явява основание за проверка дали ищецът спазва работното
време, е синдикалното му членство, което от своя страна е елемент от
признака „обществено положение“. Иска се от съда да постанови решение, с
което да признае за установено, че ответникът е допуснал пряка
дискриминация на работното място по отношение на ищеца по признак
„обществено положение“ /„синдикално членство“/, изразяваща се в
тенденциозно преследване на ищеца за „неспазване на работното време“.
Претендира разноски.
Ответникът – Д. В. Т. е подал отговор на исковата молба в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК, с който оспорва иска като неоснователен. Оспорва, че ищецът
е бил синдикален член през процесния период, както и че синдикалната
организация в института съществува. Поддържа, че е бил сезиран от органите
на МВР и от отговорните служители по сигурността за извършени от ищеца
дисциплинарни нарушения, поради което са били събрани извлечения от
технически средства за достъп, обяснения на ищеца и други документи,
свързани с поведението му, в резултат на което била издадена заповед за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Твърди, че
дисциплинарните наказания са индивидуални, поради което налагането им
при наличието на предпоставките за това, не може да се приеме за
дискриминационно действие, а за изпълнение на задълженията на
работодателя за спазване на разпоредбите на КТ. Обстоятелството, че и други
служители не са спазвали работното време, не е основание да не бъде
ангажирана дисциплинарната отговорност на ищеца, като трудовото
правоотношение с ищеца е било прекратено на основание „уронване на
престижа на работодателя“. Твърди, че е имало случаи на наложени
дисциплинарни наказания „уволнение“ и на други служители, като
основанието е идентично с това на ищеца. Претендира разноски.
Не се спори между страните, че ищецът е бил в трудово правоотношение
с Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН, като е
заемал длъжността „Ръководител отдел“ на отдел „Оператори“ в Ядрената
научно – експериментална и учебна база на Института, както и че е трудовото
му правоотношение е било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ,
поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.
4
По делото е представен като доказателство Правилник за
пропускателния режим и организацията на достъп в Я. – И. – БАН, утвърден
от директора на И. – БАН.
На 14.12.2017 г. е постъпил доклад с вх. № Д – 571/14.12.2017 г. от и. д.
ръководител на Я. и зам. – директор на И. доц. д – р М.М. и доклад с вх. № Д
– 572/14.12.2017 г. от ръководителя на отдел „Физическа защита и сигурност“
на Я.В. В. до директора на И. за допуснато нарушение на Правилника за
пропускателния режим и организацията на достъп в Я. на И. от С. К..
Със заповед № 3 – 4/04.01.2018 г. на директора на И. доц. д – р Д. Т. е
наредено в срок до 08.01.2018 г. ръководителят на отдел „Физическа защита и
сигурност“ на Я. да предостави електронна справка от системата за контрол
на достъп за служителя на Я. – д – р С. К. за периода от 01.07.2017 г. до
31.12.2017 г., както и считано от 01.01.2018 г. ръководителят на отдел
„Физическа защита и сигурност“ на Я., ежемесечно до 5 – то число на месеца
да предоставя електронна справка от системата за контрол на достъпа на
служителите на Я. за предходния календарен месец.
На 09.01.2018 г. е постъпил доклад с вх. № Д – 6/09.01.2018 г. от
ръководителя на отдел „Физическа защита и сигурност“ В. В. до директора на
И. – БАН, към която е приложена електронна справка от системата за контрол
на достъпа на Я. за периода от 01.07.2017 г. до 31.12.2017 г. за С. К..
На 10.01.2018 г. е постъпил доклад с вх. № Д – 12/10.01.2018 г. от и.
д. ръководител на Я. доц. д – р М.М. до директора на И. – БАН за допуснато
нарушение на трудовата дисциплина от С. К. на 14.12.2017 г. – отсъствие от
работното място в сградата на Я..
С покана с изх. № 187/18.01.2018 г. от директора на И. – БАН С. К. е
поканен в срок до 17.00 ч. на 19.01.2018 г. да даде писмени обяснения по см.
на чл. 193, ал. 1 КТ във връзка с извършени нарушения на трудовата
дисциплина, изразяващи се в неспазване на установеното в И. работно време
и неявяване на работа.
На 18.01.2018 г. С. К. е депозирал писмени обяснения с вх. №
187/1/18.01.2018 г. до директора на И..
Със заповед № 3 – 18/07.02.2018 г., издадена от директора на И., е
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на С. К., заемащ длъжността
„Ръководител отдел“ на отдел „Оператори“ в Я. на И., за извършени
5
нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 1 и 3, чл. 187,
ал. 1, т. 8, пр. 2, чл. 187, ал. 1, т. 10, чл. 190, ал. 1, т. 1, 3 и 7 КТ, за това, че:
1. на 13.12.2017 г. С. К. е останал без разрешение в сградата на Я. след
края на работното време, което приключва в 17,00 ч., като по този начин
е нарушил т. 3, раздел II.1. oт Правилника за пропускателния режим и
организацията на достъп в Я. – И. – БАН.
2. на 13.12.2017 г. в 21,00 ч. при напускане на Я. и преминаване през КПП
на Я. С. К. е предизвикал конфликтна ситуация, като е влязъл в
пререкания с мл. инспектор Г. Г. – полицай от ЗЖУ при МВР, дежурен
постови полицай от охраната на стратегически обект Я. на пост 2 на
КПП, като по този начин е уронил доброто име на И..
3. в периода от 01.12.2017 г. до 21.12.2017 г. С. К. е допуснал 13 системни
нарушения на трудовата дисциплина по см. на чл. 187, т. 1 КТ, като е
закъснявал за работа повече от 1 час.
4. на 14.12.2017 г. /четвъртък/ С. К. не се е явил на работа в Я. на И., като за
отсъствието си от работа не е уведомил прекия си ръководител или
ръководителя на отдел „Човешки ресурси“ на И., не е поискал да ползва
платен или неплатен отпуск и не е представил болничен лист за
временна неработоспособност.
С решение № 138994/11.06.2019 г., постановено по гр. д. № 24376/18 г.
по описа на СРС, 119 състав, за което няма данни дали е влязло в сила,
исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, предявени от С. К.
срещу И. – БАН, за признаване за незаконно на уволнението му и за отмяна
на заповед № 3 – 18/07.02.2018 г., издадена от директора на И., с която е
прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ,
и за възстановяване на заеманата до уволнението му длъжност „Ръководител
отдел“ на отдел „Оператори“ в Я. на И., са отхвърлени.
По делото е представена като доказателство и заповед № 3 –
58/12.02.2018 г., издадена от директора на И. – БАН, с която на А. М.И.. е
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на 09.12.2015 г.,
10.12.2015 г. и 11.12.2015 г. не се е явил на работа, което представлява
дисциплинарно нарушение по см. на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, както и за това, че
на 03.12.2015 г. е закъснял за работа повече от 1 час и е напуснал
преждевременно работа за повече от 1 час, на 07.12.2015 г. е закъснял за
6
работа повече от 1 час и е напуснал преждевременно работа за повече от 1
час, на 08.12.2015 г. е напуснал преждевременно работа за повече от 1 час, на
14.12.2015 г. е напуснал преждевременно работа за повече от 1 час, на
15.12.2015 г. е закъснал за работа с повече от 1 час, на 17.12.2015 г. е закъснял
за работа с повече от 1 час, на 21.12.2015 г. е напуснал преждевременно
работа за повече от 1 час, на 22.12.2015 г. е закъснял за работа с повече от 1
час, на 23.12.2015 г. преждевременно е напуснал работа за повече от 1 час, на
28.12.2015 г. е напуснал работа преждевременно за повече от 1 час и на
30.12.2015 г. е напуснал преждевременно работа за повече от 1 час, което
представлява дисциплинарно нарушение по см. на чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ.
За установяване на спорните обстоятелства по делото, респ. за
провеждане на насрещно доказване, са събрани гласни доказателствени
средства чрез разпит на св. К., св. М., св. М., св. В., св. Г. и св. И..
Св. К. посочва, че познава ищеца, тъй като в периода от 2011 г. до 2014
г. са работили заедно в И., и впечатленията му били, че е стриктен при
изпълнение на работата си, както и че е идвал навреме на работа. В периода
от 2014 г. до 2015 г. ищецът започнал да преподава във висше учебно
заведение, поради което му се налагало да отсъства от работа, за да ходи да
преподава, което било честа практика при преподавателите. Св. К. посочва,
че в периода от 2014 г. до 2019 г. е бил председател на браншовия синдикат
„Подкрепа“ в БАН.
Св. М. посочва, че познава ищеца от 2014 – 2015 г., когато станал член
на синдикалната секция на КТ „Подкрепа“ в И. – БАН. Заявява, че той самият
е бил уволнен дисциплинарно през 2015 г. Счита, че е налице тенденциозно
отношение към членовете на синдикалната организация на КТ „Подкрепа“ в
И..
Св. М. посочва, че познава ищеца, тъй като му е била пряк ръководител.
Дава показания, че на 13.12.2017 г. към 21,30 ч. била уведомена по телефона
за възникнала конфликтна ситуация между ищеца и дежурния полицай, тъй
като ищецът бил останал в сградата на реактора до 21,00 ч. без да има
писмено разрешение. Към 22,30 ч. св. М. дошла място и след това докладвала
на директора на института, който разпоредил проверка, при която били
установени и други нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца.
Св. В. посочва, че е ръководител на отдел „Физическа защита и
7
сигурност“ при ответника от 2014 г. Заявява, че част от задълженията й
включват контрол на достъпа на лица и служители, който се осъществявал с
персонални карти, контролирани от система, поддържана от оторизирана
фирма, като периодичен контрол на системата бил извършван от ДАНС.
Посочва, че проверките за спазване на работното време се извършвали по
сигнал на отдела, който ръководи, при наличие на данни за нарушение, и по
разпореждане на директора, като обект на проверката бил целият персонал.
Заявява, че случай, идентичен с този на ищеца, имало преди две години със
служителя А. И.. Посочва, че във връзка с конфликтна ситуация между ищеца
и охранителите на сградата, възникнала на 13.12.2017 г., по повод
присъствието му на работното място в извънработно време без разрешение,
била извършена проверка в системата за достъп с оглед изясняване на
причините.
Св. И., който работи като полицай в ЗЖУ, посочва, че на 13.12.2017 г.
присъствал на възникнал с конфликт с ищеца по повод присъствието му в
извънработно време в сградата на института без разрешение. Заявява, че
поведението на ищеца при възникналата ситуация било неадекватно, но не
бил тестван за алкохол.
Св. Г., който работи като полицай в ЗЖУ, дава показания за конфликта,
възникнал на 13.12.2017 г. с ищеца по повод присъствието му в извънработно
време в сградата на института без разрешение. Посочва, че при последвалия
спор на място пристигнала св. В., с която ищецът също влязъл в конфликт, а
след това дошла и друга служителка на института.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е допуснал и
8
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение
на правилността на решението, въззивният съд намира следното:
Съгласно разпоредбите на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. забранена е всяка пряка
или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа
принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено съС.ие или на всякакви други признаци, установени в закон или
в международен договор, по който Република България е страна.
В случая, с доклада по делото първоинстанционният съд правилно е
разпределил доказателствената тежест по предявения иск с правно основание
чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., като е указал, че в тежест на ищеца е да докаже
фактите, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице
пряка дискриминация по признака „обществено положение“ /синдикално
членство/, да докаже „тормоза“, както и че през процесния период е бил
поставен в по – неблагоприятно положение спрямо други служители на
същата или сходна длъжност при ответника. Указал е, че в този случай
законът /чл. 9, ал. 1 ЗЗДискр./ възлага доказателствената тежест на ответника
да установи обратното, а именно - че правото на равно третиране на ищеца в
конкретния случай не е нарушено. Указал е, че в случай, че се докаже
различно третиране, на основание чл. 7, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр., в тежест на
ответника е да докаже, че същото поради естеството на определено занятие
или дейност, или условията, при които то се осъществява, е съществено и
определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не
надхвърля необходимото за постигането й.
Въззивният съд намира, че от събраните по делото гласни доказателства
чрез разпит на св. К. и св. М. се установява признака „синдикално членство“,
въз основа на който ищецът твърди, че е бил обект на пряка дискриминация.
Видно от отговора на исковата молба /стр. 3/ ответникът изрично е оспорил
синдикалната принадлежност на ищеца, поради което с доклада по делото
първоинстанционният съд е възложил в тежест на ищеца доказването на този
факт. За установяване на посоченото обстоятелство в първоинстанционното
производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на св.
К. /председател на браншовия синдикат в БАН и председател на синдикална
секция при ответника/ и св. М. /член на синдикална секция при ответника/,
които дават сведения, че ищецът е бил синдикален член на КТ „Подкрепа“,
9
като показанията им в тази им част не са опровергани от други доказателства
по делото, поради което следва да се кредитират като достоверни.
На следващо място, въззивният съд намира, че от съвкупната преценка
на събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е бил пряко
дискриминиран по твърдяния признак – синдикална принадлежност чрез
тенденциозното му преследване за „неспазване на работното време“ в
периода от 01.12.2017 г. до 31.12.2017 г.
За да се установи наличието на пряка дискриминация на ищеца по
признака „синдикална принадлежност“, следва да се докаже, че той е бил по –
неблагоприятно третиран на основата на този признак, отколкото се третира,
било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства /арг. от чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр./. Въпреки разпределената му от
съда доказателствена тежест, ищецът не е ангажирал доказателства, от които
да се установяват конкретните лица, които също не са спазвали работното
време през процесния период, но не са синдикални членове, и чиято
дисциплинарна отговорност да не е била ангажирана от ответника. От
представената като доказателство по делото заповед № 3 – 58/12.02.2018 г.,
издадена от директора на И. – БАН, се установява, че и на друг служител - А.
М.И.. е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на
09.12.2015 г., 10.12.2015 г. и 11.12.2015 г. не се е явил на работа. Установява
се също така, че проверката за спазването на трудовата дисциплина от ищеца
е инициирана във връзка с конкретно възникнала конфликтна ситуация с
ищеца на 13.12.2017 г., при което е констатирано и неспазване на работното
време от ищеца през процесния период, а не поради тенденциозно
преследване.
Предвид изложеното по – горе, въззивният съд приема, че по делото не са
установени факти в потвърждение на твърдението на ищеца, че ответникът е
нарушил правото му на равно третиране по признака „обществено
положение“ /синдикална принадлежност/.
Предвид изложеното по – горе, предявеният иск с правно основание чл.
71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20007854/26.01.2022 г., постановено по
гр. д. № 6715/21 г. по описа на СРС, 27 състав, следва да бъде потвърдено
като правилно.
Предвид изхода на спора по делото въззивникът следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 750 лв.,
представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
Воден от горното, съдът
10
Р Е Ш И:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20007854/26.01.2022 г., постановено по
гр. д. № 6715/21 г. по описа на СРС, 27 състав.
ОСЪЖДА С. Х. К., ЕГН: **********, да заплати на Д. В. Т., ЕГН:
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 750 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в 1 –
месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11