РЕШЕНИЕ
№ 165
гр. С., 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на четиринадесети април през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Славка Кабасанова
при участието на секретаря Росица Атанасова
като разгледа докладваното от Славка Кабасанова Гражданско дело №
20245440101400 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 143, ал. 1 и 146, ал. 1 ЗЗП.
Образувано е по постъпила искова молба от М. Р. К., ЕГН ********** с
постоянен адрес: гр. С. ***, срещу „А.“ АД с предявени искове с правно осн.
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 и 146, ал. 1 ЗЗП за обявяване на
договор за потребителски кредит № ***, сключен на 07.05.2024 г. между
ищцата и „А.“ АД ЕИК *** и Анекс към него с №***/20.062024г за нищожни.
Ищцата излага, че на 07.05.2024 г. сключила договор за потребителски
кредит № ***, по силата на който „А.“ АД й предоставило в заем сумата от
1200,00 лв. при фиксиран ГЛП от 34.76 % и ГПР от 65.00 %. Следвало да
внесе общо дължима сума от 2 776,07 лв., като сумата включвала главница,
лихва и неустойка за непредставено обезпечение. Твърди, че договор за
потребителски кредит № *** е нищожен, тъй като съдържа следните
нищожни неравноправни клаузи:
Съобразно Част II, т.8 от Стандартния европейски формуляр,
неразделна част от процесния договор, до края на следващия ден от
сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1) банкова гаранция в размер на дължимата главница и
1
лихва, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на
всички задължения или 2) две физически лица- поръчители, всеки от които да
отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен
размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20
годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-
малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели
или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години;
да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако
имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по- лош от „редовен“. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в
тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка съобразно
погасителния план, неразделна част от Анекс № ***.
Ищцата сочи, че размерът не самата неустойка не е посочен в договора
за кредит, а фигурира единствено в погасителния план към него. В графа
„Неустойка“ от погасителния план, към всяка анюитетна вноска се прибавя
сумата от 101,53 лв. /неустойката за съответния месец/, като за период от
дванадесет месеца общо дължимата от потребителя неустойка възлиза на
сумата от 1218 36 лв.
Според ищцата прочитът на съдържанието на клаузите на Част II, т.8 от
Стандартния европейски формуляр, неразделна част от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага
разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение
за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на Част II, т.8 възвежда за потребителя според
К. са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството,
че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1200 лв.).
Счита, че не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата
възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от
чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната
банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да
отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (
така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение).
2
Намира, че поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като
капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.
Ищцата изтъква, че кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са
красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния
план към договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и
част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, според нея явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора ( съответно, сигурен разход
за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите.
Ищцата развива следните съображения: Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид изложеното,
според нея е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай, сочи, че в Част III, т. 2 от Стандартния европейски формуляр към
договора е посочено, че ГПР е 65, 00 %, но същият не съответства на
3
действителния процент на разходите. Счита, че разписаната в погасителния
план към договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва
да бъде включена изначално при формирането на ГПР. К. акцентира и върху
факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по -специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна според ищцата означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание
чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Ищцата счита, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В исковата молба се сочи, че в погасителния план към договора за
потребителски кредит е упомената сумата от 2776,07 лв., която сума ищецът е
трябвало да заплати, като са включени в нея таксата за експресно разглеждане
и неустойката за непредставяне на обезпечение.
Ищцата счита, че кумулирането на таксата за експресното разглеждане
и неустойката за непредставяне на обезпечение в срок към погасителните
вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 65.00 % нараства
допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда
допълнителен източник на доход на икономически по- силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР. Според К. съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони’
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
4
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора.
Счита, че неустойката представлява акцесорно съглашение, с предмет
задължението на неизправна страна по правна сделка да престара определена
парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното
главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Твърди,
че за да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не
трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на
добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. Според нея противоречието със закона и/или
добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за
неустойка.
Ищцата изтъква, че съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя
обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна.
Счита, че клаузата за неустойка освен това има и за цел да заобиколи
изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът
не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на
срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла
на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка според нея е уговорена в
отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Намира, че начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на
разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това според
ищцата навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно
обогатяване на кредитора.
Изтъква, че в настоящия случай неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
договора за кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
5
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не
обезпечава изпълнението на задълженията по договора за кредит, нито
вредите от неизпълнението на задълженията по договора за кредит, а
евентуални такива от непредставяне на обезпечение чрез поръчителство. От
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва
вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за
неустойка. Според ищцата макар и да е уговорена като санкционна, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение, води до
увеличение разходите по кредита., т. е. "неустойката" се явява разход по
кредита, а не обезщетение. Възнаграждението за непредоставяне на
обезпечение не е включено в предвидения по договора ГПР, с което
потребителят е заблуден относно действителната стойност на общите разходи
по кредитното правоотношение. Изтъква, че тази клауза нарушава съществено
принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските
правоотношения и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението.
От ответника „А.“ АД е постъпил отговор на исковата молба по реда на
чл.131 ГПК, в който предявения иск се оспорва като неоснователен. Излага се,
че на 07.05.2024 г. между „А.” АД, в качеството на кредитодател, и М. Р. К., в
качеството на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит
№ ***. На 20.06.2024 г. страните са предоговорили правоотношенията си като
са сключили Анекс № *** към договор за потребителски кредит № ***, по
силата на който е рефинансирано задължението на кредитополучателя по
договора за кредит. Съгласно сключения между страните Анекс № ***,
кредитополучателят е получил паричен заем в размер на 1 200 лева, като се е
задължил да заплаща редовно, изцяло и в срок погасителните вноски.
Ответникът твърди, че договор за кредит № *** и анекс № *** са две
отделни правоотношения, като по всяко едно кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя кредит при различни параметри, с отделен погасителен
план и приложения към него, с различни и индивидуално уговорени клаузи. В
Общите условия е посочено, че нов кредит не се предоставя, докато
кредитополучателят не погаси изцяло предходния си кредит.
„А.“ АД възразява срещу твърденията, че договор за потребителски
6
кредит № *** и анекс № *** към договор за потребителски кредит № *** се
явяват нищожни.
„А.“ АД сочи, че договарянето между страните се осъществи чрез
средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и
телефон), като договорът за кредит се сключи във формата на електронен
документ и правоотношението се реализира при спазване на изискванията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за
задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит
Общи условия.
Излага, че преди кандидатстване за кредит М. Р. К. е регистрирала свой
профил в системата на „А.“ АД, като е получила уникално потребителско име
и парола. За верификация на самоличността си при създаването на профила
си, тя е получила от моя доверител ПИН код под формата на кратко
електронно съобщение (СМС) на посочения от нея в заявката телефонен
номер, както и линк на посочената от него електронна поща. С краткото
електронно (СМС) съобщение и линка на електронната поща се удостоверява,
че лицето, което желае да регистрира профил, е именно лицето, което е подало
заявката и именно това са неговите лични данни. След получаване на линка
М. Р. К. е потвърдила профила си. Като част от процеса по създаване на
профила си и с оглед удостоверяване на самоличността на кредитополучателя,
М. Р. К. е снимала личната си карта, направил е селфи с личната си карта и е
проведен телефонен разговор с нея. След успешното реализиране на
процедурите по верификация на самоличността на М. Р. К., профилът и е
потвърден.
Ответникът обяснява, че във вече регистрирания от кредитополучателя
профил, М. Р. К. е попълнила заявка за кандидатстване за кредит. В заявката за
кандидатстване е попълнила и е предоставила доброволно пълни и верни
данни относно своята самоличност като: трите си имена, ЕГН, адрес
/постоянен и настоящ/, лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер,
актуална електронна поща, предпочитания начин за получаване на сумата по
кредита. В края на заявката за кандидатстване и с оглед успешното и
попълване М. Р. К. е потвърдила, че се е запознала и се съгласява с Общите
условия на „А.“ АД, приложими към договора за кредит, като приемането на
7
Общи условия е необходимо условие за изпращане на заявката.
Ответникът твърди, че след успешното потвърждаване на заявката, е
разгледал предоставената от М. Р. К. информация и въз основа на тази
информация и след проверка в Централния кредитен регистър е одобрил
същата за искания от нея кредит. След одобряване на кредита е генерирал в
профила на М. Р. К. договор за потребителски кредит № ***, съответно анекс
№ ***, заедно с приложимите Общи условия, също така Стандартен
европейски формуляр и погасителен план, като към документите е прикачил
два броя линка - „Приеми договора” и „Откажи договора”. С оглед
сключването на договора за кредит и на анекса и като доказателство за
съгласието на ищеца с договора за кредит и с анекса и Общите условия М. Р.
К. е активирала линка „Приеми договора”.
Ответникът моли съдът да приеме за безспорни между страните
обстоятелствата по сключване на договор за потребителски кредит № *** и на
анекс № *** към договор за потребителски кредит № ***, предоставяне и
усвояване от кредитополучателя на заема в размер на 1200 лева по договора и
съответно на заема в размер на 1200 лева по анекса.
Дружеството излага, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за
кредит следва да съдържа като задължителен реквизит лихвеният процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Счита, че съгласно
договора за кредит и анекса кредитополучателят дължи на кредитодателя
годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 12.81 % по
договора, съответно 34.76% по анекса върху главницата по кредита. Лихвата
за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от годишната лихва за
ползване на кредита. Според дружеството в договора за кредит изрично е
установен годишният лихвен процент на кредита и условията за прилагането
му, тоест - прилага се по отношение на главницата по кредита, че същата се
начислява на годишна база и че лихвата на ден се изчислява като 1/365-а от
размера на годишната лихва. Лихвата е фиксирана, а не плаваща и не е
свързана с референтен лихвен процент, поради което такъв не е посочен в
договора и в анекса.
Според ответното дружество единственото законово ограничение е
8
установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което определя, че „Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.” Счита, че тъй като ГПР е
изчислен на 65.00% съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, то
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК е изцяло спазено.
„А.“ АД сочи, че лихвата по договора, респективно анекса, е
възнаградителна, за ползване на дадената парична сума. Към датата на
сключване на процесните отношения, обективен критерий за преценка дали с
клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са
създадени условия за неоснователно обогатяване на моя доверител, не са
уредени. Твърди, че заемодателят е небанкова финансова институция,
предоставяща парични средства по занятие, без каквито и да е обезпечения и с
висок риск от несъбираемост. Той е търговец, който следва да реализира
печалба и това не противоречи на добрите нрави. Твърди, че практиката на
съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна
лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени
задължения е преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от
ЗПК, която увеличава размера на 5 пъти, който се явява по-адекватен. Счита,
че тъй като възнаградителната лихва не надвишава 5 кратния размер на
законната лихва за просрочени плащания, а ГПР действително не го
надвишава, то не следва да счита, че уговорката за заплащането на
възнаградителна лихва е недействителна към момента на сключване на
договора.
Сочи, че съгласно договора и анекса, размерът на лихвения процент е
изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като същевременно тези
размери са съобразени със законовите ограничения за този вид договори (чл.
19 от ЗПК). Не се установява наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез
включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и
други. Според ответника изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП,
съобразени със законовите изисквания, като липсва основание оспорените
разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и
водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, съобразно формулировката на чл.
143 от ЗЗП. Посочен е фиксиран годишен лихвен процент, представляващ
9
реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период, не е
необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото такива
условия няма и не се прилагат. Лихвата е във фиксиран размер, което ясно
личи от посочения общ размер на вземанията, като се направи проста
аритметична сметка, като от общо дължимата сума се извади главницата и
получаваме чистата стойност по кредита.
Ответникът счита, че по договора е предвидена валидна клауза за
възнаградителна лихва. Възразява срещу твърденията, че сключените
процесни договори и анекс са недействителни (нищожни) поради липса на
посочване на начина на изчисляване на годишния процент на разходите и на
общата сума дължима от потребителя - чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи, че
размерът на годишния процент на разходите е изчислен съгласно формулата,
посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК.
Твърди, че в приложимите към процесния договор Общи условия и
Стандартния европейски формуляр отново е посочен начинът на изчисляване
на ГПР.
Счита, че разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда в
договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Твърди, че допусканията се делят на две
групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива
2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни
допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л,
м към ЗПК).
„А.“ АД излага, че първата група допускания биха имали значение за
всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят
определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор
за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж"
на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при
сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да
се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая (т.2, б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е
детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19г.
10
Според ответника в настоящия случай е приложимо единствено
първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да
се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният
процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните
допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на
горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.
Счита, че доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно
посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски
кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове
недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Ответникът твърди, че смисълът на закона е кредитополучателят да се
запознае предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на
ГПР, което изискване в случая е изпълнено. По така изложените съображения,
счита, че при сключване на договора за кредит и на анекса не е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Дружеството изтъква, че задължението за неустойка не е разход по
кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от
ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. В договора и
в анекса не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в
случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане - възнаградителна
лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не са посочени
взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма. В
договора и в анекса ясно и недвусмислено са посочени, с фиксирани,
неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които
формират и общо дължимата сума по кредита.
Ответникът счита, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Сочи, че в процесните отношения единственият разход,
11
който формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други.
Задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи
в ГПР, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение.
Оспорва твърденията, че сключените между страните Договор за
потребителски кредит № *** и Анекс № ***, са нищожни на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и поради заобикаляне на закона, включително
поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка,
следователно поради накърняване на добрите нрави.
Изтъква, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвижда, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка според
ответника в настоящия случай се от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на
кредита - поръчители или банкова гаранция. Твърди, че годишният процент
на разходите има за цел да информира потребителя какви ще са му разходите,
ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а
няма за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени
под условие че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора.
Твърди, че посоченият годишен процент на разходите е съобразен с всички
изисквания на ЗПК, като са взети предвид допусканията съгласно Приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Моли да се вземе предвид, че неустойката представлява адекватно
обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
предостави обезпечение по договора си за кредит. В процесните договор и
анекс изрично е посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако
кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след
изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се
начислява.
Ответникът изтъква, че между страните е договорена компенсаторна
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази
клауза са акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Това
според него е така, защото заемодателят предоставя високо рисков паричен
12
заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни
обезпечения, липсва съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение
и/или банкова сметка, както при един банков потребителски кредит, кредитът
не е и застрахован, което евентуално да поправи вредите. Неустойката по
кредита е предвидена не като част от ползването на паричния заем, а като
неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия - именно, за да
обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да гарантират
изпълнението на договорните задължения и кредиторът, при неизпълнение, да
има право да поиска вземанията си и от тях.
Ответникът изтъква, че неустойката е индивидуално договорена между
страните и това я прави равноправна клауза съгласно Закона за защита на
потребителите, т.е. създава равнопоставеност на правните субекти и еднакво
проявление на автономията на воля в търговския оборот. Сочи, че клаузата за
предоставяне на обезпечение е индивидуално договорена между страните, тя
не е инкорпорирана в Общите условия Твърди, че размерът на уговорената
между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да
поръчителстват за задължението на потребителя, или при непредоставянето на
банкова гаранция, не е еднакъв за всички отпуснати от него кредити, а се
преценява във всеки отделен случай с оглед всеки отделен потребител, като се
взимат предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за
погасяването му и други допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната
практика на представляваното от мен дружество.
Предвид индивидуалното договаряне и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването, респективно върху цялостното й отпадане, ответникът оспорва
твърденията за противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП.
В с.з. ищцата, редовно призована, не се явява. От нейно име в писмено
становище искът поддържа пълномощникът й адв.Л. Б..
Ответникът „А.“ АД, редовно призован, не изпраща представител в с.з.
От негово име в писмено становище искът оспорва пълномощникът му адв.Б.-
К.
След като разгледа исковата молба и отговора и обсъди
изложените от страните доводи, въз основа на писмените доказателства,
13
събрани по делото, от фактическа и правна страна съдът намира за
установено следното:
М. К. сключила договор за потребителски кредит № ***/07.05.2024 г. с
ответното дружество, по силата на който последният в качеството си на
кредитодател й предоставил потребителски кредит в размер посочен в
Приложение №1 към настоящия договор. Съгласно чл.4.1 от договора
кредитополучателят дължи на кредитодателя годишна фиксирана лихва върху
главницата по кредита, определена в Приложение №1. Вноските за погасяване
на кредита се конкретизират в погасителния план по размер и падеж (чл.4.3).
Видно от Приложение №1 към договора сумата на кредита е 1200лв., а срокът
за погасяване - 07.08.2024 г. Размерът на погасителната вноска с одобрено
обезпечение е 434,57лв., а без одобрено обезпечение 551,43лв., броят на
погасителните вноски - три. Годишната лихва за ползване на кредита е 12,81
%, общо дължимата сума при изпълнени ена зъдълженията по кредита -
1303,71лв. Годишният процент на разходите по кредита е 65%.
По делото е представено и Приложение №5 към договора, видно от
което страните се споразумяват, че в срок до края на следващия ден, считано
от деня на сключване на договора за кредит (денят, на който кредитодателят е
превел сумата на кредита по уговорения между страните начин),
кредитополучателят е длъжен да учреди следните обезпечения:1.
Поръчителство на 2 физически лица или 2.Банкова гаранция в размер на
1303,71лв., представляваща сбор на дължимата главница и лихваза ползване
на кредита със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на
всички задължения по настоящия договор. Съгласно чл.2 от Приложение №5,
в случай, че кредитополучателят обезпечи кредита чрез поръчители, то той е
длъжен в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на
сумата по кредита, да осигулри поне 2-ма поръчители, които да отговарят
солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит.По
своя преценка кредитодателят може да изиска кредитополучателят да осигури
повече от двама поръчители. Поръчителите трябва да бъдат физически лица,
като всеки един от тях трябва да отговаря на следните условия: да имат нетен
размер на осигурителен доход 1500лв.; да бъдат лица над 20 годишна възраст;
да работят на безсрочен трудов договор;да имат не по-малко от 5 г. трудов
стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит;
да нямат неплатени осигуровки за последните 2 г. Съгласно чл.4 от
14
Приложение № 5 в случай, че кредитополучателят не осигури в срок
обезепчение по кредита, кредитополучателят дължи на кредитодателя
неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение.
Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки
кредитополучател и е в размер средно 3,81лв на ден, като неустойката на ден
не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита. Посочено е, че ако
действието на обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини,
неустойката отново се начислява.
Видно от погасителния план към договора, падежът на трите вноски е
съобтветно 07.06.2024 г., 07.07.2024 г. и 07.08.2024 г. Размера на месечната
вноска при представено обезпечение е 434,57лв. и включва за първия главница
395,76 лв, лихва 12,81лв. и такса 26лв. В случай на непредставяне на
обезепечение се начислява неустойка от 116,86лв. за всеки месец.
По делото е представен и предоставения на ищцата Стандартен
европейски формуляр, в който е упоменат размера на кредита от 1200 лв.,
необходимостта от осигуряване на обезпечение в срок до края на следващия
ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита; последиците от
неосигураване на обезпечение; възможността кредитополучателят да се
откаже от договора в 14-дн. срок от сключването му.
На 20.06.2024 г. между М. К. и ответното дружество бил сключен анекс
№ *** към договора за потребителски кредит, съгласно който страните
приемат за установено помежду си, че към момента на сключване на анекса
задълженията на кредитополучателя са в размери посочени в Приложение №1.
В това приложение отново е посочена сумата по кредита 1 200лв.; срок за
погасяването му - 20.06.2025 г.; размер на погасителната вноска с одобрено
обезпечение 129,81лв., а без обезепечение 231,34лв.; брой на погасителните
вноски 12, годишна лихва 34,76%, ГПР 65%. Видно от Приложение № 4, за
което е посочено, че е неразделна част към анекса №***, е уговорена такса
120лв. за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит.
Неразделна част от анекса е Приложение № 5 със съдържание,
уреждащо задължение за представяне на обезепечение, както и в предходното
Приложение №5, с единстввената разлика, че банковата гаранция, която
следва да се представи е в размер 1557,72 лв.
Към анекса е изготвен нов погасителен план с посочени 12 падежни
15
дати на 20-то число от месеца, първата от които - 20.07.2024 г. Посочено е, че
общата сума за заплащане включваща вноска за главница, лихва и такса при
представено обезпечение е 1557,71лв. Видно от погасителния план
неустойката при непредставяне на обезепечение е в размер на 1218лв., като е
предвидено нейното разсрочено погасяване всеки месец в размер на 101,53 лв.
При непредставено обезепечение кредитополучателят следва да върне сумата
2776,07лв.
По делото са представени и Общи условия на дружеството ответник
приложими към договори за потребители.
Страните по делото не спорят и от доказателствата се установява, че
между "А." АД като заемодател и М. К. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200
лв. Заемодателят е небанкова финансова институция. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора и анекса е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за
кредит и анекса към него следва да бъдат разгледани в светлината на
процентната стойност на ГПР. Клаузите възлагащи в тежест за заемателя да
осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица-
поръчители или банкова гаранция и последиците от неизпълнение на това
задължение –начисляването на нестойка, налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, прикрито под
наименованието неустойка. Изискванията, които клаузите за предоставяне на
обезепечение поставят пред потребителя са на практика неосъществими за
него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в
сравнително нисък размер ( 1200 лв.). Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като
величина явно представлява повече от чистата стойност на получения
16
финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях. Поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели
да се обогати като начисли допълнително вземане, което обозначава като
„неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него
„неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (
съобразно договора за кредит и анекса, вземането за неустойка не се включва в
предвижданията, формиращи размера на ГПР ). Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към
договора и в този към анекса, изначално разсрочва вземането за „неустойка
при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната
вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. Съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
17
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, ГПР е 65, 00 %, но същият не
съответства на действителния процент на разходите. Предвид предпоставките,
при които става изискуема т.нар.неустойка, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да
акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора и анекса съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит и
анекса на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна
по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора и анекса в цялост.
Неустойката дължима при непредоставяне на обезпечение, не фигурира като
ясно обозначена стойност (стойността на неустойката може да се изведе едва
от погасителния план). Последното обстоятелство, съдът също окачествява
като заблуждаваща търговска практика.
Процесният договор за потребителски кредит и анекса към него са
недействителни на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявените
искове са основателни, поради което те следва да се прогласят за нищожни на
основание чл.26 ал.1 предл.първо ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, поради нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с оглед това, че посоченият в тях ГПР не съответства
на действителния ГПР.
Предвид направеното искане за заплащане на адвокатско
възнаграждение по чл.38 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати
18
на процесуалния представител на ищцата адв.Б. сумата от 300лв.
В представения договор за правна защита и съдействие от ищеца е
посочено, че той се представлява безплатно от адвокат Б., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА представлява основание за оказване на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът
да определи размер на адвокатското възнаграждение. Ето защо, съдът като взе
предвид вида и цената на исковете, обстоятелството, че по делото е проведено
едно единствено открито с.з., действащата Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа и при съобразяване на Решение на СЕС
по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., намира, че дължимите в случая разноски за
адвокатско възнаграждение следва да се определят в размер на 300 лева по
исковете срещу „А.“АД. Посочената сума следва да се присъди в полза на
процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че
последният не е направил този разход. С оглед изхода на делото ответникът
следва да заплати на ищеца внесената от последния ДТ в размер 62,31лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни договор за предоставяне на
потребителски кредит №***/07.05.2024г. и Анекс към него с
№***/20.062024г, сключени между М. Р. К. и „А.“ АД по предявен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК от М. Р. К., ЕГН: ********** с
постоянен адрес: гр. С. ***, срещу „А.“ АД ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ***, представлявано от С. Ю. А..
ОСЪЖДА „А.“ АД да заплати на адвокат Л. К. Б.-САК с личен номер
*** адрес на кантората С. *** – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на М. Р. К. по делото на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата в размер на 300лв.
ОСЪЖДА „А.“ АД да заплати на М. Р. К. сумата 62,31 лв,
представляваща разноски по делото за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
19
връчването му на страните пред Окръжен съд С..
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
20