№ 233
гр. щ, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – щ, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА
като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело №
20254330100380 по описа за 2025 година
Предявени са ,при условията на обективно и субективно съединяване,искове за
прогласяване нищожност на договор за паричен заем и на договор за поръчителство,както и
искове за връщане на недължимо платени суми.
Ищецът моли да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем №щ от
щг.,сключен с „Изи Асет Мениджмънт“-АД,като противоречащ на императивните
изисквания на ЗЗД,ЗЗП и ЗПК.
Моли да бъде прогласена нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на
гаранция №щ от щг.,,същият е лишен от правно основание ,уговорен е неравноправно в
ущърб на потребителя,противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици,и на
основание обстоятелството,че обезпечава нищожна кредитна сделка.
Излага се ,че договорения фиксиран годишен лихвен процент от 45.00% нарушава
добрите нрави,не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.11 ЗПК, действително приложения
в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора,кредиторът
вписвайки в контракта ГПР от 56.48% е заблудил потребителя,налице е заблуждаваща
търговска практика,която е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до
нищожност на клаузата с ГПР.
Уговореното възнаграждение за фирмата –гарант е разход по кредита,който следва да
бъде включен при изчисляване на ГПР,индикатор за общото оскъпяване на кредита-
1
чл.19,ял.1 и 2 от ЗПК.
Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК,като заблуждаващо е
предоставил на кредитополучателя стандартен европейски формуляр за кредит с посочен
лихвен процент и ГПР,представил е невярна информация и потребителят е бил лишен от
възможността да вземе информирано решение.
На собствено основание е нищожен и договора за предоставяне на гаранция и
уговорката за заплащане на възнаграждение на гарант не е породила правни
последици.Клаузата,че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко
противоречие с целта на Директкива 2008/48,транспонирА. в ЗПК.Възлагането на
потребителя да заплаща задължения,които следва да изпълнява кредитора са в изключителен
интерес само на търговеца и във вреда на потребителя.
Договорът за поиръчитерлство е с акцесорен характер,и тъй като кредитната сделка е
нищожна ,договорът за предоставяне на гаранция не е породил правно действие.
Моли да бъде постановено решение,с което се прогласи нищожността на договора за
паричен заем №щ от щг.,както и на договора за предоставяне на поръчителство/гаранция
№щ от щг.
Моли да бъде осъден „Изи Асет Мениджмънт“-АД да върне сумата от 58.78 лева/след
допуснатото изменение на размера на иска/,представляваща платена възнаградителна лихва
по договор за паричен заем №щ от щг.,както и да бъде осъден този ответник да заплати
сумата от 229.20 лева/след изменение на размера на иска/,представляващи престирани от
ищцата плащания ,извършени в изпълнение на непородилия правно действие договор за
гаранция към договора за паричен заем 0щ от щ година.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника „Изи Асет Мениджмънт“-АД-София,в който е изразено становище за
нередовност на исковата молба,за недопустимост на установителните искове,алтернативно е
изразено становище за неоснователност на предявените искове и моли същите да бъдат
отхвърлени.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба и от
ответника „Файненшъл България“-ЕООД-София,в който също е изразено становище за
нередовност на исковата молба,за недопустимост на установителните искове при липса на
правен интерес,също алтернативно становище за неоснователност на исковете.
От представените по делото писмени доказателства,съдът приема за установено
следното:
Приложен е договор за паричен заем №щ от щ година,сключен между ищеца и „Изи
Асет Мениджмънт“-АД,при следните параметри: предоставена сума в размер на 600.00
лева,срок на заема 7 месеца,фиксиран годишен лихвен процент по заема-45.00%,годишен
процент на разходите-56.48%.
2
В чл. 4 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство или
банкова гаранция /гарант/, включително от одобрено от кредитодателя дружество-
гарант,което предоставя гаранционна сделка.
В изпълнение на тази клауза е сключен договор за предоставяне на гаранция №
щ/същия номер като договора за кредит/ от дата щг /същата дата като на договора за
кредит/,като същият е сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца А. П. П., за
обезпечаване на задълженията по договора за кредит, като гарантът се е задължил да
обезпечи изпълнение на задълженията по кредита, за което е договорено възнаграждение на
гаранта в размер на 363.72 лева.От тази клауза на договора е видно, че възнаграждението по
договора за поръчителство е повече от 50% от отпуснатия кредит в размер на 600.00 лева.
От заключението на съд.-счетоводната експертиза,изготвена и защитена
добросъвестно и компетентно от вещото лице Р. Х. се установява,че при включване в
годишния процент на разходите на възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство,ГПР е в размер на 528.57 %.
Извършените плащания от ищцата са в размер на 887.98 хлева,от които главница в
размер на 600.00 лева,лихва/възнаградителна/ в размер на 58.78 лева и по договора за
поръчителство сума в размер на 229.20 лева.
При така изложената фактология се налагат следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав намира, че възражението за недопустимост на
установителните искове, направено от ответниците, е неоснователно, като съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз – т. 2 от Решение от 23.11.2023 г. по дела C‑321/22
Provident Polska, потребителят винаги има интерес да предяви и установителен иск за
неравноправност на клаузи в сключен от него договор, ако това може да обслужи друга
претенция – в случая тази по осъдителне искове срещу първия ответника, поради което тези
искове са допустими.
Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация
на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10,
ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия.
В случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който
договорът за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин“. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
3
стойности на лихвения процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписА.
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по
кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички
разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение, включително и разходите, които ще бъдат направени във връзка с
обезпечението на кредита.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При
липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихвен процент от 45.00 %,
не става ясно как е формиран ГПР от 56.48 %. Това се равнява на липса на посочен ГПР.
Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР, което
възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не надхвърля петкратния
размер на законната лихва, предвид забрА.та по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът
приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с
посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване
по чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи потребителя във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. В този см. е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО,
където е въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент".
Тази разпоредба е транспонирА. и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите
членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е
установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание
за недействителност на договора за кредит.
Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че ако в
ГПР беше включено и възнаграждението за поръчителство /което е в размер на повече от
половината от стойността на кредита/, то размерът му неминуемо би надхвърлил
максимално определения праг на ГПР от 50%. Подобни такси и възнаграждения за получен
потребителски кредит противоречи не само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1,
предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146,
ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
4
договори.
Този факт безспорно се установява от заключението на съд.-счетоводната
експертиза,съгласно което при включване на възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство/гаранция,ГПР е в размер на 528.57%.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит,
сключен между страните се явява недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3
ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр.
чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не поражда целените правни последици.
По идентични на посочените по-горе съображения съдът намира и за нищожен
договора за поръчителство от 10.09.2024г., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК вр. ал. 5 ЗЗД, тъй като единствената му цел е заобикаляне на закона и
облагодетелстване на свързани помежду си търговски дружества, за сметка на икономически
по-слабата стрА. в лицето на потребителя физическо лице, домогващ да получи
потребителски кредит. Този договор противоречи и на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като уговорката на възнаграждение в размер на повече от 50% от размера
на кредита е абсолютно неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на икономически
по-слабо друго. Не само европейското законодателство не допуска при уредбата на
потребителските кредити и защитата на потребителите подобни уговорки, но и българското
законодателство също не допуска подобни уговорки - ЗПК и ЗЗП.
Затова съдът намира, че и договора за поръчителство е нищожен на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК. Предявените искове следва да бъдат
изцяло уважени.
По основателността на исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД срещу
ответника „Изи Асет Мениджомънт“-АД:
Уважаването на предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване сключването на
Договор за предоставяне на заем/кредит и Договор за поръчителство, наличието на
основания за нищожност, плащане на процесната сума. В тежест на ответника е да докаже,
че процесните суми са платена на годно правно основание.
В случая съдът прие, че Договор за предоставяне на заем/кредит и Договор за
поръчителство са нищожни. Прието е по делото за безспорно, потвърдено и от изготвената и
неоспорена от страните ССЕ, че ищецът е заплатил претендираните като сума от 58.78 лева
за заплатена възнаградителна лихва и по втория осъдителен иск сумата от 229.20 лева за
изплатено възнаграждение по договора за поръчителство и същите са постъпили в
партримониума на ответника „Изи Асет Мениджмънт“-АД.
В тази връзка съдът съобразява и чл.3.ал.3 от договора за поръчителство,сключен с
„Файненшъл България“-ЕООД.
Съдът намира, че ответника по осъдителните искове, в хода на съдебното
производство, не доказа наличие на валидно основание за получаване на посочените суми.
5
С оглед установеното, съдът намира, че и предявените искови претенции с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД срещу „Изи Асет Мениджмънт“-АД- гр.София,се
явяват основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени, в претендирания и
допуснат от съда размер.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответниците ще
следва да бъде осъдени да заплатят дължимите разноски по делото,както следва: „Изи Асет
Мениджмънт“-АД държавна такса в размер на 150.00 лева,общо за всички уважени
искове,както и разноски за ССЕ в размер на 200.00 лева, а ответника „ Файненшъл
България“-ЕООД да заплати държавна такса в размер на 50.00 лева.
Ищецът в настоящото производство е представляван от адвокат, при условията на
безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и
съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната стрА. е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя
от съда. Такова искане за заплащане на възнаграждение адвокатът,представлявал ищеца,е
направил с изрична молба. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е
регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото
възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената
стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва
да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на
чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно
което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията
между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от
размера на определен а минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в
никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до
нищожност на наредбата, която 15 няма действие в отношенията между договарящите
страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за
съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Въз основа на тези и други
съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е
6
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрА. на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда,
определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343
от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024
г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната
фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведените две открити съдебни
заседания, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на
ЕАД Е. И.-гр.Пловдив,представлявано от адв. Е. Иванэова, следва да бъде определено адв.
възнаграждение в размер от 800 лева без ДДС по четирите иска общо или по 200 лева без
ДДС за всеки от исковете, което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл.
23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна
организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г.,респ. възнаграждение в размер на 960 лева с
ДДС за четирите предявени иска,платимо както следва: от „Изи Асет Мениджмънт“-АД в
размер на 720.00 лева с ДДС и от ответника „Файненшъл България“-ЕООД, в размер на
240.00 лева с ДДС.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за нищожен договор за паричен заем №щ от щ година, сключен между
А. П. П.,ЕГН:********** от град щ,Лов.обл. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК:*********, с адрес на управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, Силвър център,ет. 2, офис 40-46, представляван от щ,поради заобикаляне на закона, на
основание чл. 26, ал. 1,предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК.
ПРИЗНАВА за нищожен договор за предоставяне на гаранция №щ от щ година,
сключен между А. П. П.,ЕГН:********** от град етевен,Лов.обл. и „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК:*********, с адрес на управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК:*********, с адрес на управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, Силвър център,ет. 2, офис 40-46, представляван от щ, да заплати на А. П.
П.,ЕГН:********** от град щ,Лов.обл.,сума в размер на 58.78/петдесет и осем лева и
седемдесет и осем ст./лева,представляваща недължимо платена сума за възнаградителна
7
лихва по Договор за потребителски кредит № щ от 04.06.2025г., сключен между страните,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда 02.04.2025г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, „ „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК:*********, с адрес на управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, Силвър център,ет. 2, офис 40-46, представляван от щ, да заплати на А. П.
П.,ЕГН:********** от град щ,Лов.обл.,сума в размер на 229.20/двеста двадесет и девет лева
и двадесет ст./лева,представляваща недължимо платена сума по Договор за поръчителство
№щ от щг.,постъпила в патримониума на „Изи Асет Мениджмънт“-АД, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда 02.04.2025г., до окончателното
изплащане на вземането
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:*********, с адрес на управление гр.
София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център,ет. 2, офис 40-46, да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“,ЕИК:1щ,представлявано от адвокат Е.
Г. И., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 720.00/седемстотин и
двадесет/лева, за оказА. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:*********, с адрес на управление гр.
София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“,ЕИК:1щ,представлявано от адвокат Е. Г. И., на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 240.00/двеста и четиридесет/лева
за оказА. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:*********, с адрес на управление гр.
София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център,ет. 2, офис 40-
46,представляван от Стефан Красимиров Къолев да заплати по сметка на Районен съд-щ
държавна такса и разноски в общ размер на 350.00/триста и петдесет/лева.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:*********, с адрес на управление
гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46,да заплати по
сметка на Районен съд-щ държавна такса в размер на 50.00/петдесет/лева.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд - Ловеч,в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – щ: _______________________
8