РЕШЕНИЕ№ 262560
гр. Пловдив,
29.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански
състав, в публичното заседание на четвърти ноември две хиляди и двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 14533 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по предявени от Етажна собственост, находяща
се в гр. П, ****, представлявана от ****на Управителния съвет Р А. Г. Ц.,
против К.Д.К. кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за установяване на
паричните притезания, удостоверени в Заповед № 261082/23.10.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
13214/2020 г. по описа на Районен съд Р Пловдив, VIII граждански състав, както
следва: сумата от 630 лв. Р незаплатено наемно възнаграждение за периода от
01.02.2020 г. до 21.10.2020 г. по договор за наем от 10.03.2017 г., сумата от
74, 66 лв. Р консумирана електрическа енергия за период от 10.03.2017 г. до
12.10.2020 г. (след прието с определение от 25.03.2021 г. изменение на иска на
основание чл. 214, ал. 1 ГПК чрез намаляване на неговия размер) и сумата от 100
лв. Р разноски за консумирана вода за периода от 10.03.2017 г. до 12.10.2020
г., ведно със законна мораторна лихва от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение Р 13.10.2020 г., до окончателното изплащане
на задължението.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за наем
от 10.03.2017 г., по силата на който в полза на наемателя е предоставено за
временно и възмездно ползване помещение, представляващо задния вход (юг) на блока,
обособено самостоятелно с ток и вода, находящо се на адрес гр. П, ****.
Установената наемна цена била от 70 лв. на месец. Твърди, че поради
неизпълнение на задължението на наемателя за заплащане на наемната цена за
периода от м. февруари 2020 г. до м. октомври 2020 г. договорът за наем е
прекратен на основание чл. 6.3. от Договора. Поддържа, че до ответника са
отправяни покани за заплащане на дължимото наемно възнаграждение за посочения
период, но последното останало непогасено. Твърди, че в обекта е монтиран
контролен електромер, чиито данни били засечени при напускането на предишния
наемател, в присъствието на ответника, за което бил съставен протокол от
04.04.2017 г. Сочи, че в помещението бил монтиран и водомер, подменен с нов от
страна на ответника в първия месец от действието на договора за наем. Поддържа,
че на основание чл. 3.3. от Договора ответникът е длъжен да заплаща всички
разходи, като претендира разходите за електроенергия и консумирана вода за
периода от датата на сключване на договора за наем Р 10.03.2017 г. до
12.10.2020 г. По така изложените съображения се моли за уважаване на
предявените искове.
Ответникът К.Д.К. е депозирал, в законоустановения за това срок по чл.
131, ал. 1 ГПК, отговор на исковата молба. Счита, че предявените искове са
недопустими, тъй като ищецът не е активно легитимиран да предяви процесните
искове. Счита, че не е проведено легитимно Общо събрание на Етажната
собственост, както при подписване на процесния договор, така и при предявяване
на исковете. Счита, че Общо събрание не е проведено, а ако е проведено, не е
спазен, установения в ЗУЕС ред. Твърди, че лицето, което е предявило иска не е
управител на процесната сграда, като липсват данни за регистрация на последната
по реда на ЗУЕС. Счита, че предявяване на исковете надхвърля пределите на
обикновеното управление и е извън кръга на правомощията на управителя. Счита
исковата молба за нередовна на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Оспорва
приложение по делото протокол за заседание на Общото събрание на Етажната собственост
от 11.08.2020 г., като твърди, че последното не е проведено на посочената дата
и за последното не са уведомени всички собственици. При условията на
евентуалност, релевира доводи за неоснователност на предявените искове, които
оспорва по основание и размер. Оспорва изложените от ищеца обстоятелства, като
твърди, че последният претендира вземания, които са изплатени и не се дължат.
Счита, че претенциите за заплащане на консумативни разноски не са
конкретизирани по пера и период, което в случая било невъзможно с оглед
обстоятелството, че процесният обект не е самостоятелен обект по смисъла на
ЗУТ. Оспорва в обекта да е налице монтиран водомер и електромер. Твърди, че
действието на договора е започнало на 01.05.2017 г., като ищецът е отказал да
приспадне от първия наем разходите сторени от страна на ответника за ремонт и
гаранционния депозит, който не е възстановен. Поддържа, че в качеството си на
наемател е бил изрядна страна и е заплащал наемното възнаграждение и текущите
разходи. Твърди, че реално обекта е ползван за периода от 01.05.2017 г. до
13.03.2020 г., когато в Република България е обявено извънредно положение.
Поддържа, че помещението е използвано за обслужване на компютри и продажба на
аксесоари и части за тях, като след 13.03.2020 г. ответникът е преустановил
дейност, тъй като е уведомен от управителя на етажната собственост, че
последната прекратява едностранно договора. Сочи, че имал желание да върне
ключа от процесното помещение още през месец март 2020 г., но управителят на
етажната собственост отказал да се срещне с него, заради пандемията и
разпространението на COVID Р 19. Твърди, че предвид приетия Закон за мерките и
действията по време на извънредното положение, дейността на ответника е
преустановена, което обстоятелство счита за непреодолима сила, като счита, че
по време на действието й изпълнението на задълженията се спира, а ако
продължителността е голяма, всеки има право да прекрати договора. Твърди, че
след отмяната на извънредното положение през месец май 2020 г. посетил обекта,
като искал да върне ключа, като установил наличие на оставена покана за
освобождаване на имота в срок до 28.05.2020 г. Твърди, че върнал ключа от
помещението на 27.05.2020 г., за което ищецът отказал да състави протокол.
Счита, че поради възникване на непреодолима сила договора е бил прекратен,
поради невъзможността за изпълнението му. Твърди, че към момента на напускане
на обекта е надвнесъл един месечен наем под формата на депозит и 40 лв. в
повече към наемите за м. януари 2020 г. и м. февруари 2020 г., които се
задържат неправомерно от страна на ответника. Оспорва договора за наем относно
подписа на лицето, посочено като наемодател, който към този момент не е бил
надлежно оправомощен за извършване на такива действия. Оспорва правото на ищеца
да отдава имота под наем, тъй като не е собственик на последния. По така
изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са активно субективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
В
случая процесният правен спор касае вземане възникнало в полза на Етажната
собственост, във връзка с управлението на общите части и представляващо наемно
възнаграждение, дължимо от ответника, в качеството му на лице, което не е
собственик на самостоятелен обект в етажната собственост.
Института
на етажната собственост е специален правен режим, на който се подчиняват
правоотношенията по повод притежаването на самостоятелен обект в сграда, в
която етажи или части от етажи, заедно с придадените към тях помещения в тавана
или зимника принадлежат на отделни собственици - чл. 1 ЗУЕС. Управителният
съвет /управителят/ е изпълнителен орган - чл. 19 ЗУЕС, който представлява
етажните собственици в отношенията им с органите на местната власт и с други
правни субекти - чл. 23, ал. 1, т. 5 ЗУЕС, при извършването на всички действия,
които са във връзка с обикновеното управление на общите части - чл. 23, ал. 3 ЗУЕС.
Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал.
4 ЗУЕСС по искове
срещу трети лица, във връзка с общите части, председателят на управителния
съвет (управителят) представлява собствениците, ако бъде упълномощен от общото
събрание.
Следователно
исковата претенция може да бъде предявена от ****на управителния съвет, респ.
управителя, ако последният е упълномощен за това по силата на решение, взето от
Общото събрание.
По делото са представени
доказателства, че към момента на вземане на решение за упълномощаване на лицето
А. Г.
Ц. да предяви исковата претенция Р 20.08.2020 г., респ. към датата на
депозиране на исковата молба в съда, А. Г. Ц. е избран за председател на
Управителния съвет на Етажната собственост, респ. за управител на последната.
Това обстоятелство се установява от изисканата служебно от съда справка от
Община Пловдив за вписани обстоятелства по реда на чл. 46 б ЗУЕС, в която е
посочено, че за управител на Етажна собственост, находяща се в гр. П, ****, е
избран А. Г. Ц. по силата на Решение на Общото събрание на Етажната
собственост, обективирано в Протокол № 137/04.08.2020 г. и изпълнява тази
дейност, считано от 04.08.2020 г. до датата на изготвяне на справката.
В производството по делото е
представен Протокол от 11.08.2020 г. за проведено Общо събрание на Етажната
собственост, на което е взето решение за упълномощаване на Управителният съвет
заедно или по отделно чрез А. Г. Ц. и Г.Д. И.да предприемат действия за
събиране на просрочени наеми и да представляват Етажната собственост пред
съдебни органи и във връзка с воденето на искови производства да упълномощават
адвокат.
Ответникът е оспорил истинността, в частност автентичността на така
представения протокол относно подписа на Г.И., поради което е открито
производство по реда на чл. 193 ГПК. Протоколът е приложен по делото в
оригинал, като вещото лице по допуснатата от съда съдебно-графологична
експертиза, която съдът цени като компетентно и безпристрастно дадена, е
установило, че подписът, положен в протокола е изпълнен от Г.И..
Наличието
на специални изисквания към изготвянето и съдържанието на протокола,
удостоверяване на съдържанието му от изрично натоварени лица за това, определен
начин за оповестяването му и срок за оспорване на съдържанието му, предвидени в
чл. 16, ал. 7 -9 ЗУЕС, придават на протокола за проведеното общо събрание
доказателствена сила, подобна на официалните свидетелстващи документи. В този
смисъл Решение № 8/24.02.2015 г. по гр. д. № 4294/2014 г., ГК, І г.о. на ВКС,
е което се приема, че след изтичане на срока за оспорване на съдържанието му,
протоколът се стабилизира и има обвързваща етажните собственици, третите
лица и съда доказателствена сила.
Следователно в случая вземането на решение на Общото събрание за
упълномощаване на Управителят на Етажната собственост да предяви иск в защита
на претендираното парично притезание, основано на сключен договор за наем с
трето за етажната собственост лице, е доказано с представения протокол.
В този смисъл ответникът, в качеството му на трето лице, което не е
съсобственик, не разполага с правомощия да оспорва взетото и влязло в сила
решение на Общото събрание, респ. неспазване на реда, установен в ЗУЕС за
свикване и провеждане на Общото събрание на Етажната собственост и липсата на
мнозинство. По така изложените съображения съдът не възприема доводите на
ответника, изложени в исковата молба, и конкретизирани в първото по делото
съдебно заседание.
Следва да се посочи, че в съдебната практика се приема последователно,
че решението на общото събрание е правомерен частноправен юридически акт,
представляващ волеизявление на орган на юридическо лице или неперсонифицирано
образувание. Волеизявлението е насочено към формиране на обща воля на членовете
на юридическото лице или неперсонифицираното образувание. Като принципно
положение решенията пораждат правни последици главно за членовете на общността
в техните вътрешни отношения и в отношенията им с образувания от тях правен
субект. По изключение решенията могат да породят правни последици и за трети
лица. Важна особеност, която отличава решенията от другите форми на сделки -
едностранна, двустранна, многостранна е, че образуваната при тях обща воля може
да бъде обвързваща не само за
лицата, които са участвали във формирането й, но и за тези, които не са участвали въобще в гласуването и дори за тези,
които са гласували против. От тази особеност на решенията произтичат и
някои отклонения от общия режим на недействителността на сделките.
По този въпрос са приети едно основополагащо тълкувателно решение на ВС
- Тълкувателно решение № 32 от 27.VI.1988 г., ОСГК на ВС и Тълкувателно решение
№ 1 от 06.12.2002 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2002 г., ОСГК. Макар и постановени
по отношение общите събрания на ЖСК и на търговските дружества, те следва да
намерят съответно приложение и за решенията на общото събрание на ЕС, предвид
сходството в нормативната уредба относно обжалваемостта по съдебен ред на
решенията на търговските дружества, ЖСК, кооперациите и етажната собственост.
В Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2002
г., ОСГК, в което се потвърждава, че Решенията на ОС не следва да бъдат
разглеждани като сделки между членовете на ТД по ЗЗД, което изключва
приложимостта на този закон относно тяхната недействителност. Погрешно е
разбирането, че решенията на ОС, които противоречат на учредителния акт или на
повелителни разпоредби на ТЗ са нищожни. Когато са опорочени процедурата по
свикване на ОС, реда и кворума за приемане на решения (процесуална
незаконосъобразност) или противоречат на императивни разпоредби на учредителния
акт и закона, те са незаконосъобразни, т. е. отменяеми, но не и нищожни.
Отмяната им може да бъде поискана по реда и в сроковете на чл. 74 ТЗ.
От гореизложените принципни съображения общи за решенията на общите
събрания на различните персонифицирани или неперсонифицирани общности следва,
че решенията на общото събрание на етажната собственост, които са приети при
опорочена процедура (процесуална незаконосъобразност) или противоречат на
императивни разпоредби на ЗУЕС, са незаконосъобразни, т. е. отменяеми, но не и
нищожни. Редът за отмяната им е изрично уреден в чл. 40 ЗУЕС - по съдебен ред,
пред районния съд, при спазване на изискванията за легитимация на обжалващия и
при сроковете, предвидени в чл. 40, ал.1-3 ЗУЕС. В случаите, обаче, когато
решенията не са обжалвани по реда на чл. 40 ЗУЕС, макар и процесуално или
материално незаконосъобразни, те са влезли в сила и валидно обвързват членовете
на етажната собственост, като техния инцидентен контрол в рамките на водени
процеси срещу етажните собственици за неизпълнение на задълженията им,
произтичащи от тези решения е недопустим.
В този смисъл допуснатата процесуална или материална незаконосъобразност на
решението на ОС по отношение на етажните собственици се санира с пропуска
решението да бъде оспорено по надлежния ред в предвидения в закона срок.
В случая на още по-голямо основание, третото на Етажната собственост
лице, не разполага с правомощия по оспорване на влязлото в сила решение на
Общото събрание.
Следователно
исковете са допустимо предявени, доколкото към исковата молба са приложени
доказателства за наличие на активна процесуалноправна легитимация на
представителя на Етажната собственост за сезиране на съда с искане за
установяване на процесните парични притезания.
Възникването
на претендираното от ищеца
субективно притезателно право се обуславя от положителното установяване при
условията на пълното и главно доказване на основание чл. 154, ал. 1 ГПК от негова страна на следните
матераилноправни предпоставки (юридически факти): 1. наличие на действително
правоотношение по договор за наем; 2. предаване на наетата вещ на наемателя и
предоставяне на свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения
срок; 3. установяване на наемно възнаграждение в посочения размер и настъпване
на падежа за заплащане на задължението.
По
делото е представен Договор за наем на недвижим имот от 10.03.2017 г., сключен между
Етажната собственост, находяща се на ****, представлявана от А. Г. Ц., в
качеството й на наемодател, и К.Д. К.- наемател, по силата на който
наемодателят е поел задължение да предостави на наемателя за временно и
възмездно ползване помещение, представляващо задния вход (юг) на блока, обособено
самостоятелно с ток и вода, находящо се на адрес гр. П, ****. Наемателят е поел
задължение да заплаща наемно възнаграждение в размер на сумата от 70 лв. на
месец, като в наемната цена не са включени консумативни и други разходи. В
клаузата на чл. 3.1. от Договора е установено, че наемателят се задължава да
заплаща договорният месечен наем от 1-во до 10-то число на месеца, като в
разпоредбата на чл. 3.3. е установено задължение за наемателя да заплаща за
своя сметка разходите, свързани с обикновеното ползване на имота Р ТЕЦ,
телефон, електрическа енергия, вход, асансьор и други текущи разходи.
Установено е, че договорът се сключва за срок от 24 месеца, като действието му
започва, считано от 01.05.2017 г. В разпоредбата на чл. 5.3. от Договора е
установено, че договорът може да бъде продължен, след изтичане на определения
срок с двустранен подписан анекс, като за следващия срок наемателят следва да
заплаща месечен наем в размер на 15 % от минималната работна заплата за 2019 г.
По
делото е представен Протокол от 28.01.2015 г., в който е обективирано Решение
на Етажната собственост за избор на Управителен съвет Р с председател А.Ц.,
като в производството по делото и от изслушаната съдебно-графологична
експертиза се установява автентичността на подписа, положен върху протокола от
страна на лицето А.Ц.. Следователно и по изложените вече по-горе съображения,
се установява, че към момента на сключване на договора за наем, председател на
Управителния съвет на ЕС е бил А.Ц., който в качеството си на представител на
ЕС е подписал договора за наем.
В
случая в производството по делото и на основание чл. 183 ГПК, поради
непредставяне на оригинала на представения в препис документ, съдът е изключил
от доказателствата по делото Протокол от 01.03.2017 г., в който е обективирано
решение на ЕС за упълномощаване на А.Ц. да сключи договор за наем на обособено
помещение на входа от страна гюгТ.
Макар
това писмено доказателство да е изключено от доказателствения материал, което е
представено във връзка с установяването на надлежна представителна власт в
полза на лицето А.Ц. да сключи от името на Етажната собственост, договор за
наем на обособено помещение, съдът намира, че в производството по делото се
установява наличието на действително облигаторно правоотношение, породено от
сключен между страните договор за наем.
Това
е така на първо място предвид обстоятелството, че между страните не е налице
спор относно наличието на породено правоотношение, по силата на договор за
наем, с който в полза на наемателя е предоставено за ползване обособено
помещение срещу задължението му да заплаща месечно наемно възнаграждение в
размер на сумата от 70 лв.
На
следващо място следва да се посочи, че ответникът Р в качеството си на лице,
което не е етажен собственик, не разполага с право да оспорва сключения
договор, поради липса на представителна власт за лицето, сключило последният от
името на представляваната Етажна собственост.
В
този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в което се
приема, че договор, сключен от лице, действало като представител, без да има
представителна власт, е в състояние на висяща недействителност, като е прието,
че единствено мнимо представляваният разполага с правото както да
потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се
позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по договора,
която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. Р правен интерес
да се позове на недействителността, като още по-малко, такъв правен интерес е
налице за трети за договора лица.
По
така изложените съображения и доколкото за другата страна по договора Р
ответникът Р наемател не е налице правен интерес да се позове на
недействителността на сключен при липса на представителна власт договор,
изключването по реда на чл. 183 ГПК от доказателствата по делото на протокола,
обективиращ решение на ОС на Етажната собственост за упълномощаване на
съсобственика А.Ц. да сключи договора, е ирелевантно в процеса.
Договорът
за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и
неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици,
към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на
вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение,
не се включва в неговия фактически състав, а е в изпълнение на породените от
него договорни задължения. За да възникне задължението за заплащане на
уговореното наемно възнаграждение, респ. за заплащане на разноските за ползване
на наетата вещ, наемодателят следва да предаде на наемателя вещта, предмет на
наемния договор.
Основното
задължение на наемодателя е: 1) да предаде наетата вещ на наемателя и 2) да му
предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок,
а за наемателя се пораждат следните правни задължения: 1) да заплати
уговореното наемно възнаграждение, респ. сторените за ползването на наетата вещ
разноски; 2) да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение; 3) да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и 4) да я върне след изтичане на уговорения срок
на ползване.
Между
страните не е налице спор относно сключване на процесния договор за наем и
относно обстоятелството, че държането на процесния недвижим имот,
представляващо обособено помещение от общите части на ЕС, е предадено на
ответника Р наемодател.
Основният
правен спор между страните се съсредоточава относно момента на прекратяване на
процесния договор за наем, като ответникът излага твърдения за прекратяване на
договора с едностранно волеизявление от негова страна, отправено устно до
наемодателя през м. март 2020 г., респ. поддържа, че договорът е прекратен на
12.03.2020 г., поради обявеното в страната извънредно положение предвид
разпространението на вируса гCovid -19У, което обстоятелство
възпрепятствало ответника да ползва имота и в който смисъл се позовава на
института на непреодолимата сила. Поддържа, че е предал ключа от помещението
едва на 27.05.2020 г., когато отново отишъл до обекта и открил оставено
съобщение от страна на наемодателя, че имотът следва да бъде освободен до
28.05.2020 г.
В
производството по делото са изслушани показанията на свидетеля Г.Д. И., който
свидетелства, че живее в Етажната собственост в гр. Пловдив, ****. Излага пред
съда, че познава лицето К.К., тъй като последният през 2017 г. е наел помещение
във входа на блока, след проведено Общо събрание на Етажната собственост и
взимане на решение за отдаване на обособеното помещение под наем. Твърди, че за
помещението е имало монтиран електромер, който се намирал в мазето. Сочи, че
преди наемане на помещението били снети показанията на електромера, като за
това бил съставен протокол от свидетеля в присъствието на наемателя.
Свидетелства, че в помещението е имало налична мивка с чешма, като знае от
А.Ц., че новият наемател е монтирал водомер. Сочи, че всички въпроси по повод
отдаденото под наем помещение се разрешавали от А.Ц. и доколкото знае от него
последното плащане от наемателя е към м. февруари 2020 г., като знае, че в
момента помещението не се ползва, тъй като ключовете не са предадени от ответника.
Сочи, че не е ходил в помещението отдадено под наем и не е виждал наемателя от
около година и половина, като няма информация, че договорът е прекратен.
Свидетелства, че не е присъствал на Общо събрание, на което е взето решение за
прекратяване на договора и не знае такова да е провеждано.
В
производството е изслушана и свидетелката Е. И. П.Р в приятелски отношения с
ответника, който познава във връзка с осъществяваната от последния дейност.
Свидетелства, че ответникът ремонтирал и продавал компютри, като ползвал
помещението на **** от м. май 2017 г. до м. март 2020 г. Сочи, че е ходила в
помещението един или два пъти месечно, като знае, че ответникът Р като
наемател, е изпълнявал задълженията си, като плащал наема на А., с който
контактувал трудно. Сочи, че в помещението имало една чешма, като ответникът не
е монтирал електромер или водомер. Излага пред съда, че няколко дни след
13.03.2020 г., когато всичко затворило, заради обявеното извънредно положение,
ответникът освободил помещението, като свидетелката лично присъствала и
помогнала при изнасянето на вещите. Твърди, че тогава ответникът отново търсил
А., за да му върне ключа, но трудно го открил и не си спомня какво се е случило
и дали е успял да осъществи среща и кога. Сочи, че след като освободили помещението,
няколко пъти ходила с ответника до там и на 22.05.2020 г. установили, че има
бележка, в която е посочено, че ответникът следва да освободи помещението до
28.05.2020 г. Сочи, че не бил съставен приемо-предавателен протокол и не била
осъществена лична среща с А., като ответникът се свързал с него по телефона, но
не знае кога се е случило, когато ответникът е освободил помещението или на
датата, посочена в бележката. Свидетелства, че знае от ответника, че е заплащал
задълженията си за ток и вода всеки месец, без да му дават бележки за това,
като лично не е присъствала на плащанията.
Съдът
цени показанията на изслушаните в производството по делото свидетели на
основание чл. 172 ГПК като житейски логични и обективно дадени, доколкото не се
установиха данни за наличието на конкретна заинтересованост на тези свидетели
от изхода на правния спор, предмет на производството по делото.
От
представения по делото договор за наем, се установява, че последният е сключен
за срок от две години, считано от датата, на която последният е породил
действие - 01.05.2017 г. (чл. 5.1. от Договора). Т.е. срокът на договора е изтекъл
на 01.05.2019 г.
В
случая в производството по делото между страните не е налице спор, че със
съгласието на наемодателя, наемателят е продължил да ползва имота и след тази
дата, без да е сключено допълнително писмено споразумение на основание чл. 5.3.
от Договора. С посочената разпоредбата на чл. 5.3. от Договора е установено, че
договорът може да бъде продължен, след изтичане на определения срок с
двустранен подписан анекс, като за следващия срок наемателят следва да заплаща
месечен наем в размер на 15 % от минималната работна заплата за 2019 г.
Съдът
намира, че след изтичане на установения срок на договора, и доколкото
наемателят е продължил да ползва предоставената недвижима вещ, последният се е
трансформирал в безсрочен договор по силата на закона Р арг. чл. 236, ал. 1 ЗЗД, макар да не са изпълнени условията, предвидени в договора за подписване на
допълнително писмено споразумение. Действието на договора следва да
се счита продължено при същите условия, с установено месечно наемно
възнаграждение в размер на сумата от 70 лв., доколкото страните не са
постигнали съгласие при условията на чл. 5.3. от Договора, чрез писмено
споразумение към договора, при което месечният наем да е в размер на 15 % от
минималната работна заплата за 2019 г.
Следователно
и доколкото договорът за наем се е трансформирал в безсрочен Р последният
подлежи на прекратяване при условията на чл. 238 ЗЗД, в която разпоредба е установено,
че ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се
откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано.
В
случая съдът намира, че договорът за наем е едностранно прекратен от страна на
наемодателя, чрез отправено от последния предизвестие, чрез оставянето на
писмена покана на входа на отдаденото под наем помещение, в което е установен
срок за освобождаването му до 28.05.2020 г. Това обстоятелство се установява от
представената от страна на ответника писмена покана от Управителния съвет на
Етажната собственост, която не е оспорена от страна на ищеца, поради което
следва да се приеме, че с последната е отправено предизвестие за прекратяване
на договора, с установен ден, в който последният следва да се счита прекратен,
и с настъпването на който договорът следва да се счита прекратен, т.е.
действието му е продължило до 28.05.2020 г.
Между
страните е налице спор относно обстоятелството към кой момент наемателят е
предал държането на процесният недвижим обект, чрез връщане на ключа от
помещението на наемодателя, като ответникът твърди, че е предал ключа на
представител на ищеца на 27.05.2020 г., а ищецът твърди ползването да е
продължило до момента на прекратяване на договора, поради незаплащане на
наемното възнаграждение за периода м. март 2020 г. Р м. октомври 2020 г.
В
процесният случай, и доколкото договорът следва да се счита прекратен на
28.05.2020 г., не следва да се пристъпва към изследване на момента на предаване
на държането на имота от страна на наемателя и освобождаването му, доколкото
продължило след прекратяване на договора между страните ползване на имота от
страна на наемателя подлежи на обезщетяване за собственика на имота по друг
ред, а не чрез предявяване на иск за заплащане на наемно възнаграждение, какъвто
е предмета на настоящия правен спор.
В
срока за отговор на исковата молба ответникът е релевирал възражение за наличие
на предпоставките по чл. 306 ТЗ за спиране на действието на договора, поради
наличието на непреодолима сила за неговото изпълнение с оглед въведеното с
страната извънредно положение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 306, ал. 1 ТЗ длъжникът по търговска сделка не отговаря за
неизпълнението, причинено от непреодолима сила. Непреодолимата сила е
легално дефинирана в разпоредбата на чл. 306, ал. 2 ТЗ и представлява
непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало
след сключване на договора. Независимо от определението на непреодолимата сила
в Търговския закон, правната доктрина не е единна по въпроса дали всички изброени
елементи следва да са налице кумулативно или законът сочи на алтернативност по
отношение на непредвидимостта и непредотвратимостта на настъпване на събитието.
Съобразно с граматическата формулировка на понятието следва да са налице
кумулативно: непредвидимост на събитието, извънреден характер и причинна връзка
между тях и невъзможността за изпълнението или непредотвратимост на събитието,
извънреден характер и причинна връзка. Непредвидимостта на събитието е свързана
с извънредния му характер и се изразява в невъзможността при сключване на
търговската сделка страните да са допускали настъпването му, което събитие да
осуети изпълнението на поетото задължение. Непредотвратимостта на събитието е
свързана с извънредния му характер, но последиците му не могат да бъдат
преодолени и при полагане на дължимата грижа за изпълнение на задължението.
Непредотвратимостта на събитието се оценява не само към момента на настъпването
му, но и към следващите от събитието действия на длъжника, чрез които биха
могли да се преодолеят последиците му. В този смисъл е практиката на Върховния
касационен съд, постановена с Решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011
г., ТК, І т. о. на ВКС
В
случая с Решение от 12.03.2020 г., изменено с Решение от 03.04.2020 г., на
Народното събрание на Република България в страната е обявено извънредно
положение за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., поради
разпространението на гCovid-19У и наличие на извънредна
епидемиологична обстановка в страната.
Предвид
обявеното в страната извънредно положение е приет Закон за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от
13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците.
В
клаузите на чл. 6 б и чл. 6 в от посочения нормативен акт е установена възможност
за приемане на решения, съответно да издаване на заповеди за намаляване размера
на вноските за наем и за ползване или за освобождаване от заплащането им изцяло
или частично от физически и юридически лица - наематели или ползватели, които
са ограничили или преустановили дейността си в имота вследствие на мерките и
ограниченията, наложени по време на извънредното положение, по отношение на
отдадените под наем недвижими имоти, представляващи общинска или държавна
собственост. В закона не са установени съответни мерки, които да намерят
приложение по отношение на отдадените под наем обекти, представляващи частна
собственост, поради което посочената възможност за намаляване на размера на
възнаграждението, респ. за спиране на изпълнението на договора, представлява
въпрос на свободно договаряне между страните.
В
случая съдът намира, че не следва да пристъпва и към обсъждане на възраженията
на ответника досежно обстоятелството дали наличието на обявено в страната
извънредно положение представлява непреодолима сила по смисъла на чл. 306 ТЗ,
доколкото посоченият правен институт не следва да намери приложение по
отношение на процесния договор между страните, който не представлява търговска
сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, тъй договорът е сключен от страна на ответника
в качеството му на физическо лице, а не от последния като представител на
регистрирано търговско дружество, респ. едноличен търговец.
В
производството по делото не са представени доказателства за регистрирането на ответника
в качеството му на едноличен търговец, респ. за участие на последния в
търговско дружество, развиващо дейност, свързана с ремонт на компютри и
продажба на аксесоари към тях. Осъществяването на такава дейност в процесното
помещение от страна на ответника се установява от изслушаните в производството
по делото показания на свидетелката Е. П., която свидетелства, че ответникът е
ползвал помещението от м. май 2017 г. до м. март 2020 г. за ремонт и продажба
на компютри. Това обстоятелство обаче не представлява основание да се приеме,
че е налице търговски характер на сключения между страните договор за наем, по
вече изложените от съда съображения.
Предвид
така изложените съображения наемателят дължи заплащане на наемно възнаграждение
до датата на прекратяване на договора Р 28.05.2020 г., или за периода от м.
март 2020 г. до 27.05.2020 г., като за останалия период, предмет на исковата
претенция или от 28.05.2020 г. до 21.10.2020 г., предявените искове следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни. В случая обстоятелството, че ответникът е
преустановил ползването на имота през м. март 2020 г., не води до отпадане на
отговорността му за заплащане на наемно възнаграждение, доколкото последният не
е прекратил договора, като от събраните в производството по делото не се
установява с едностранно изявление да е уведомил представител на наемодателя за
прекратяване на наемното правоотношение. Предвид така изложените съображения
ответникът Р наемател дължи заплащане на договореното месечно възнаграждение от
70 лв. на месец (чл. 2.1. от Договора), или сумата от 70 лв. за м. февруари
2020 г., сумата от 70 лв. за м. март 2020 г., сумата от 70 лв. за м. април 2020
г. и сумата от 62, 91 лв. за периода от 01.05.2020 г. до 27.05.2020 г., вкл.,
което съдът служебно определи на основание чл. 162 ГПК, като месечното наемно
възнаграждение от 70 лв. се раздели на 30 дни в месеца и установеното дневно
възнаграждение от 2, 33 лв. се умножи по броя на дните в м. май до прекратяване
на договора, а именно Р 27 дни.
В
производството по делото ответникът е представил квитанция № 28/01.03.2020 г.,
издадена от ищцовата етажна собственост, за сумата от 180 лв., представляваща
заплатено от страна на ответника К.К. наемно възнаграждение за м. януари и м.
февруари 2020 г., като релевира възражение за погасяване на част от
задължението чрез плащане.
Следователно
от така представената разписка се установява, че ответникът е погасил изцяло
задължението си за заплащане на наемно възнаграждение за м. февруари 2020 г., в
размер на сумата от 70 лв. Доколкото между страните е безспорно
обстоятелството, че размерът на уговореният наем е от 70 лв. на месец, а
ответникът е заплатил сумата от 180 лв. за два месечни наема, следва
надплатената сума от 40 лв. да се отнесе към задължението за заплащане на наем
за следващия м. март 2020 г., като за този месец исковата претенция се уважи до
размер на сумата от 30 лв.
Ответникът,
чиято е доказателствената тежест за установяване на това правнорелевантно
обстоятелство, не установи в процеса на доказване при условията на чл. 154, ал.
1 ГПК, че е погасил задължението си за заплащане на наемно възнаграждение за периода от 01.03.2020 г. до 27.05.2020 г., поради което предявеният
иск следва да бъде уважен за сумата от общо 162, 91 лв. за периода от
01.03.2020 г. до 27.05.2020 г., формирана както следва: сумата от 30 лв. Р
остатък от незаплатено възнаграждение за м. март 2020 г., сумата от 70 лв. Р
наемно възнаграждение за м. април 2020 г. и сумата от 62, 91 лв. Р наемно
възнаграждение за периода от 01.05.2020 г. до 27.05.2020 г., вкл. Исковата
претенция следва да се отхвърли за разликата до пълния й предявен размер от 630
лв. и за периода от 01.02.2020 г. до 29.02.2020 г. и от 28.05.2020 г. до
12.10.2020 г.
Съгласно
диспозитивната правна норма, уредена в чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД наемателят е длъжен да плаща всички разходи, свързани
с ползването на вещта, като диспозицията на тази разпоредба на е била изменена
по съгласие на страните Р в клаузата на чл. 5, т. 3 от процесния договор за
наем страните по него изрично са уговорили, че в размера на месечното наемно
възнаграждение не се включват консумативните разходи, като те са за сметка на
наемателя и се заплащат ежемесечно. Следователно, при точното изпълнение
договорното задължение на наемодателя да предостави на наемателя свободното
ползване на наетата вещ през уговорения срок възниква насрещната парична
престация на наемателя Р да заплаща уговореното наемно възнаграждение, ведно
със сторените т. нар. консумативни разноски Р тези, свързани с ползването на
наетата вещ. Възникването и изискуемостта на това договорно парично задължение
не са предпоставени от изпълнение на договорно задължение на наемодателя по
отношение на трети на наемното правоотношения лица Р в настоящия случай към
електроснабдителното и водоснабдителното търговски дружества, с които
наемодателят е встъпил в продажбено правоотношение, възникнало от сключен между
тях договор за търговска продажба на електроенергия.
В
този смисъл при извършване на разноски за ползването на наетата вещ наемателят
дължи заплащането им на наемодателя, който от своя страна, ако за него е
възникнало съответно правно задължение, следва да ги възстанови на трето на
процесното облигационно правоотношение лице. Обстоятелството дали наемодателят
ще изпълни или е изпълнил добросъвестно това свое парично задължение е
ирелевантно за възникването и изискуемостта на предявеното вземане за заплащане
на сторените за ползването на наетата вещ консумативни разноски, което е
породено от сключения между страните в настоящото съдебно производство договор
за наем Р арг. чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. В този смисъл е практиката на
Върховния касационен съд, постановена с Решение № 136/ 04.06.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 4831/2008 г., II г. о., ГК.
Ищецът
претендира консумативни разноски, представляващи цената на доставената
електроенергия в размер на сумата от 74, 66 лв. за периода от 10.03.2017 г. до
12.10.2020 г.
В производството по делото е представен протокол от
04.04.2017 г., в който са обективирани показанията на електромера, към
посочената дата, като протоколът носи подписа на представител на етажната
собственост Р Г.И., както и на ответника Р наемател. Така представения частен
документ следва да се цени в производството по делото, доколкото последният е
издаден с участието на ответника и носи неговият подпис Р т.е. обективира
неговото удостоверително изявление за данните на електромера, снети към
04.04.2017 г.
От изслушаната в производството по делото и неоспорена
от страните съдебно-техническа експертиза, която е снела показанията на
електромера към момента на проверката, и е установила консумираното количество
електрическа енергия, считано от датата на приложения по делото протокол, се
установява, че показанията на електромера са както следва: I Р 27930 и II Р 26147. Експертизата е установила, че процесното помещение се елктрозахранва чрез
монофазен електромер гЕлиа А1 Р 5 ДТ, монтиран в избената част на блока, от
който чрез положен по стената трижилен кабел, който преминава през отвор в
стената в процесното помещение, се електрозахранва монтирано в помещението
монофазно табло с автоматичен предпазител и три броя електрически контакти.
Вещото лице е установило, че отчетеното количество електрическа енергия за
процесния период от 10.03.2017 г. до 12.10.2020 г. е в размер от 294 квтч, като
доколкото през този период са действали различни цени на електрическата
енергия, одобрени от КЕВР, електрическата енергия е остойностена по периоди в
общ размер от 74, 66 лв. с ДДС. Установени са следните стойности по периоди: от
10.03.2017 г. до 30.06.2017 г. Р 23 квтч. на стойност от 5, 74 лв., за периода
от 01.07.2017 г. до 30.06.2018 г. Р 83 квтч. на стойност от 21, 31 лв., за
периода от 01.07.2018 г. до 30.06.2019 г. Р 83 квтч. на стойност от 21, 54 лв.,
за периода от 01.07.2019 г. до 30.06.2020 г. Р 83 квтч. на стойност от 20, 41
лв. и за периода от 01.07.2020 г. до 12.10.2020 г. Р 22 квтч. на стойност от 5,
66 лв.
Съдът намира, че в случая задължението за заплащане на
електрическа енергия е възникнало към датата на предаване на държането на имота
в полза на наемателя, което е установено в чл. 5.2. от Договора Р считано от
01.05.2017 г., като задължението за заплащане на консумативни разноски е
основателно до датата на прекратяване на договора Р 27.05.2020 г., или за
периода от 01.05.2017 г. до 27.05.2020 г.
Доколкото в производството по делото не са представени
доказателства за размера на задължението за заплащане на консумирана
електрическа енергия за всеки месец от посочения период, неговият размер следва
да бъде определен служебно от съда на основание чл. 162 ГПК, при съобразяване
на данните, установени от вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа
експертиза.
Вещото лице е установило стойността на консумираната
електрическа енергия за периода от 10.03.2017 г. до 30.06.2017 г. Р 23 квтч. на
стойност от 5, 74 лв. При съобразяване на месеците в посочения период и общата
стойност на електрическата енергия, следва да се приеме, че стойността на
електрическата енергия за един месец в този период е от 1, 91 лв. на месец
(сумата от 5, 74 лв. разделена на три месеца), поради което и за периода от
01.05.2017 г. до 30.06.2017 г. стойността на електрическата енергия е в размер
на сумата от 3, 82 лв. За периода от 01.07.2017 г. до 30.06.2018 г. стойността
на електрическата енергия е в размер от 21, 31 лв., а за периода от 01.07.2018
г. до 30.06.2019 г. стойността на електрическата енергия е в размер от 21, 54
лв. Р съобразно заключението на вещото лице. Вещото лице е установило
стойността на консумираната електрическа енергия за периода от 01.07.2019 г. до
30.06.2020 г. Р 83 квтч. на стойност от 20, 41 лв. При съобразяване на месеците
в посочения период и общата стойност на електрическата енергия, следва да се
приеме, че стойността на електрическата енергия за един месец в този период е
от 1, 70 лв. на месец (сумата от 20, 41 лв. разделена на дванадесет месеца),
поради което и за периода от 01.07.2019 г. до 27.05.2020 г. стойността на
електрическата енергия е в размер на сумата от 18, 70 лв.
По така изложените съображения, и доколкото се
установи, че за периода от 01.05.2017 г. до 27.05.2020 г. до процесния отдаден
под наем недвижим имот е доставяна електрическа енергия, за ответника е
възникнало задължение за заплащане на стойността на консумативните разноски на
основание чл. 3.3. от Договора. Размерът на задължението за заплащане на
електрическа енергия за така установения период от 01.05.2017 г. до 27.05.2020
г. е в размер на сумата от общо 65, 37 лв., формирана както следва: за периода
от 01.05.2017 г. до 30.06.2017 г. в размер на сумата от 3, 82 лв.; за периода от
01.07.2017 г. до 30.06.2018 г. в размер от 21, 31 лв.; за периода от 01.07.2018
г. до 30.06.2019 г. в размер от 21, 54 лв. и за периода от 01.07.2019 г. до
27.05.2020 г. в размер на сумата от 18, 70 лв.
Предвид гореизложеното предявения иск е основателен за
сумата от 65, 37 лв. за периода от 01.05.2017 г. до 27.05.2020 г., като следва
да се отхвърли за разликата до пълния му предявен размер от 74, 66 лв. и за
периода от 10.03.2017 г. до 30.04.2018 г. и за периода от 28.05.2020 г. до
12.10.2020 г.
Ищецът
претендира и консумативни разноски, представляващи цената на доставената вода в
размер на сумата от 100 лв. за периода от 10.03.2017 г.
до 12.10.2020 г. Съдът намира, че исковата претенция в тази част остана
недоказана. Това е така, тъй като в производството по делото от страна на ищеца
не са представени доказателства, че за него е възникнало задължение, като
страна по договора за доставка на питейна вода, да заплати стойността на
предоставената услуга в посочения размер. По делото не са приложени фактури, издадени
от доставчика на ВиК услуги, които да обективират възникнало задължение за
заплащането й от наемодателя, за да се породи, предвидено в чл. 3.3 от Договора
задължение на наемателя. В първото по делото съдебно заседание доклада по
делото е допълнен, като на основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е указал на
ищеца, че не сочи доказателства за възникване на вземането за консумирана
питейна и отведена канална вода в размер на сумата от 100 лв. Въпреки това в
производството по делото не са ангажирани доказателства за установяване на
посоченото парично притезание.
По така изложените съображения предявеният иск за
заплащане на консумативните разноски за вода в размер на сумата от 100 лв.,
следва да бъде отхвърлена.
При
този изход на правния спор, съобразно уважената част от предявените искове, и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените в производството по делото разноски. Ищецът е сторил разноски, както
следва: сумата 25лв. за заплатена държавна такса, сумата от 350 лв. Р заплатено
адвокатско възнаграждение и сумата от 270 лв. Р депозити за вещо лице.
Разноските следва да се присъдят съобразно уважената част от предявените
искове, като при определянето им съдът следва да съобрази и частичното
прекратяване на исковата претенция, като в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски в настоящото производство в размер на сумата от 181, 54 лв. от общо
сторените в размер на 645 лв.
В
полза на ищеца следва да бъдат присъдени и разноските в заповедното
производство по ч. гр. д. № 13214/2020 г. по описа на Районен съд Р Пловдив Р
арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се
произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство Р относно
размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер на 325 лв., като следва да му се
присъдят по съразмерност 91, 47 лв.
При
този изход на правния спор на ответника се следват разноски, съобразно с
отхвърлената и прекратена част от
предявените искове и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Ответникът е сторил
разноски в исковото производство за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 500 лв., от които по съразмерност следва да бъде присъдена
сумата от 359, 27 лв.
При
определяне на разноските съдът съобрази размерът на предявените искови
претенции, след приетото с Определение от 25.03.2021 г. изменение на иска за
присъждане на електрическа енергия, чрез намаляване на неговия размер.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 232, ал. 1 ЗЗД, че К.Д.К., ЕГН
**********, с адрес ***, дължи на
Етажната собственост, находяща се в гр. П, ****, представлявана от ****на
Управителния съвет Р А. Г. Ц.,
следните суми: сумата от 162, 91 лв., представляваща незаплатено
наемно възнаграждение за периода от 01.03.2020 г. до 27.05.2020 г. по Договор
за наем на недвижим имот от 10.03.2017 г. и сумата от 65, 37 лв., представляваща разноски за консумирана електрическа
енергия за периода от 01.05.2017 г. до 27.05.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение Р 13.10.2020 г., до
окончателното им заплащане, за които вземания е издадена Заповед №
261082/23.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 13214/2020 г. по описа на Районен съд Р Пловдив, VIII
граждански състав, като ОТХВЪРЛЯ предявените
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232
ал. 1, ЗЗД за установяване на парично задължение за заплащане на наемно
възнаграждение за разликата над уважения размер от 162, 91 лв. до пълния й
предявен размер от 630 лв. и за периода от 01.02.2020 г. до 29.02.2020 г. и от
28.05.2020 г. до 12.10.2020 г., за установяване на паричното задължение за
заплащане на разноски за консумирана електрическа енергия над уважения размер от
65, 37
лв. до пълния й предявен размер от 74, 66 лв. и
за периода от 10.03.2017 г. до 30.04.2018 г. и за периода от 28.05.2020 г. до
12.10.2020 г., както и за сумата 100 лв. Р разноски за консумирана вода за периода
от 10.03.2017 г. до 12.10.2020 г., ведно със законна мораторна лихва от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение Р
13.10.2020 г., до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА К.Д.К., ЕГН **********, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на Етажната собственост, находяща се в гр. П., ****, сумата от 91, 47 лв. Р разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 13214/2020 г. по описа на Районен съд Р
Пловдив, VIII граждански състав и сумата от 181, 54 лв. Р разноски в исковото производство по гр.д. №
14533/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА Етажната собственост,
находяща се в гр. П., ****, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати
на К.Д.К., ЕГН **********, сумата от 359,
27 лв. Р разноски в
исковото производство по гр.д. № 14533/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала! ПК