Р Е
Ш Е Н И Е №70
03.04.2018 г., гр.
Кюстендил
В ИМЕТО НА НАРОДА
Кюстендилският окръжен съд, Гражданско
отделение, в открито съдебно заседание,
проведено на тринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР БАМБОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА БОГДАНОВА
Мл.съдия МАРИЯ АНТОВА
при участието на секретаря В. Б. разгледа докладваното от
съдия М. Богданова в.гр.д. № 272 по
описа на съда за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството
е образувано, след като ВКС с Решение №83/26.05.2017г. по т.дело
№50394/2016г. по описа на същия съд е
отменил Решение №387/27.11.2015г. на КОС по гр.дело №441/2015г. и е върнал
делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг
състав. Указана е необходимост от попълване на делото с допустими и необходими
доказателства във връзка със служебната проверка относно процесуалната
допустимост на иска.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от Р.И.С., чрез пълномощника
му адв.Д.Д. ***, против
Решение №283 от 16.06.2015г. по гр.д.№1366/2014г. по описа на Кюстендилски
районен съд КРС.
С
оспорвания първоинстанционен съдебен акт е признато
за установено по отношение на Р.И.С. съществуването на вземане на „*******”
ЕООД спрямо него, в качеството му на солидарно отговорен длъжник по
споразумение с нотариална заверка на подписите от 21.02.2013г., за изплащане на
задължение по договор за потребителски кредит с № 81500КР-АА-8975/25.02.2010г.,
сключен между „Централна кооперативна банка” АД, като кредитор, Г.Й. В., като
кредитополучател и Р.И.С. и С.Г.Г., като поръчители,
вземането по който е било прехвърлено от кредитора на „*******” ЕООД с договор
за цесия от 29.09.2012г., за което вземане е била издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 1759/2013г. по описа на РС-Кюстендил, за следните суми:
17 792.40 лева (главница); 1 108.20 лева, (договорна лихва за периода от
26.03.2012г. до 29.09.2012г.); 1 179.74 лева (лихва по споразумението,
начислена за периода от 26.03.2013г. до 07.10.2013г.); 29.32 лева (лихва за
забава по споразумението за периода от 26.03.2013г. до 07.10.2013г.), ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 08.10.2013г., до изплащане на вземането, като е отхвърлена претенцията
за признаване за установено съществуването на вземане за договорна лихва за
периода от 26.03.2012г. до 29.09.2012г. за разликата над 1 108.20 лева до претендираните 1 359.00 лева. С оглед изхода на делото КРС
е обезсилил издадената по ч.гр.д. № 1759/2013г. по описа на РС-Кюстендил
заповед за изпълнение № 1097/08.10.2013г. в частта, разпореждаща Р.И.С. да
заплати на „*******” ЕООД договорна лихва в размер над 1 359.00 лева до 2
241.06 лева и за период от 30.09.2012г. до 25.03.2013г. В тежест на ответника
са присъдени и сторените по заповедното дело разноски, както следва: 402.19
лева - държавна такса и 437.43 лева (юрисконсултско
възнаграждение) и сторените по исковото производство разноски, както следва:
402.19 лева - държавна такса, 75.73 лева – разноски за вещо лице и 1 133.29
лева – юрисконсултско възнаграждение.
Въззивникът
Р.И.С., навежда доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди
се, че предмет на иска (съответно на заповедта по чл. 417 ГПК) е вземане по
споразумение от 21.02.2013г., по което не било поето задължение за плащане на
определена сума, нито съдържало договор за поръчителство. Поддържа нищожност на
цитираното споразумение поради липса на съгласие, тъй като не било изпълнено
условието същото да е подписано и от С.Г., посочена като страна в титулната
част на споразумението. Оспорва да е налице правоотношение по договор за
поръчителство, доколкото липсвал отделен поръчителски договор, а същият бил
сключен едновременно с договора, имащ за предмет главното задължение. Навежда доводи, че КРС неправилно е приел, че
срокът по чл.147 ЗЗД не е изтекъл преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК. Като аргументи изтъква: 1/
приложението на чл.10, ал. 2 от договора за кредит, според който
вземането ставало изискуемо при забава повече от 60 дни (който намира за
изтекъл повече от 6 месеца преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК); 2/
срокът по чл.147 ЗЗД следвало да се изчислява за всяка отделна вноска. При
изложените доводи приема, че отговорността на поръчителя е била погасена преди
сключване на споразумението, поради което констативната част на споразумението
по т. II от същото нямало правно действие. Оспорва с договора за цесия да е
било прехвърлено вземането против поръчителя. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо
него да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят предявените срещу него
искове. Претендират се и разноски.
Въззиваемият „*******” ЕООД е депозирал по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба. Оспорва
изводите на въззивника, че е изтекъл 6-месечния срок
по чл. 147 ЗЗД, доколкото уговорката в чл. 10, ал. 2 от Договора за
потребителски кредит съдържала само правна възможност за кредитора да поиска
изпълнение за целия дълг, от която „Централна кооперативна банка” АД като
кредитор не се е възползвала. Намира за неправилни
аргументите на въззивника, че основавал претенцията
си само на споразумението от 21.02.2013г., тъй като черпел правата си от
договор за цесия от 29.09.2012г. и възникналото с договора за кредит
поръчителство. Моли въззивната жалба да бъде отхвърлена
като неоснователна, а първоинстанционното решение
потвърдено.
Кюстендилски окръжен съд, като прецени становищата на
страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено
от фактическа страна следното:
Пред
Районен съд Кюстендил е предявен иск от „*******” ЕООД, с който се иска да бъде
признато за установено по отношение на Р.И.С., в качеството му на солидарно
отговорен длъжник, че дължи сумите обективирани в
Заповед за изпълнение 1097/08.10.2013г., а именно: 17 792,40 лева – главница;
2241,06 – договорна лихва за периода от 26.03.2012г. до 25.03.2013г.; 1179,74
лв. – лихва по споразумение за периода от 26.03.2013г. до 07.10.2013г.; 29,32
лв. – лихва за забава по споразумение за периода 26.03.2013г. до 07.10.2013г.,
както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до
изплащане на веземането. Претендират се и разноски,
от които 849,70 лв. – държавна такса и 1167,00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът
– Р.И.С. е депозирал отговор по реда на чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения
иск като неоснователен.
С
определение на КРС, постановено в о.с.з. от 17.03.2015г. е допуснато изменение
на иска в частта относно претенцията за договорна лихва, като същата се намалява
от 2241,06 лева на 1359,00 лева, както и относно периода на лихвата, като същия
се счита от 26.03.2012г. до 29.09.2012г. За разликата над изменения размер до
първоначално заявения, производството пред КРС е прекратено.
КОС
намира изложената от районния съд фактическа обстановка за пълна и отговаряща
на събрания в хода на производството доказателствен
материал, поради което препраща към мотивите на решението на КРС в тази им част
(чл. 272 ГПК). От събраните в хода на производството доказателства се установява
следното от фактическа страна:
Между
„Централна кооперативна банка” АД, от една страна, като заемодател и Г. ***, от
друга, като заемател или кредитополучател, е бил
сключен договор за потребителски кредит с №81500КР-АА-8975. Потребителския
кредит бил в размер на 19 000 лева, който е следвало до бъде изплатен на
ежемесечни погасителни вноски в срок не по-късно от 26.02.2020 год., съгласно
погасителен план към договора.
За
обезпечаване на задължението на кредитополучателя В. е било учредено
поръчителство с въззивника Р.С. и лицето С.Г., като
договора за поръчителство бил инкорпориран в договора за ипотечен кредит.
Сумата по кредита била изцяло усвоена от кредитополучателя, като още първата
погасителна вноска с падеж 26.09.2010 г. била заплатена от В. със забава над 60
дни, а след това са последвали нови забавени частични плащания. Към
29.09.2012г., когато „Централна кооперативна банка“ АД цедира
процесното вземане, размера на задължението на
кредитополучателя е както следва: 19 001.69 лева, в това число главница от
17 854.68 лева, договорна лихва от 1056.36 лева, наказателна лихва от
63.92 лева и такса от 26.73 лева /видно от заключение с вх.№9779/05.12.2017 г.
на в.л.М.В., прието в производството пред настоящата инстанция/.
В
чл.10 ал.2 от договора е било предвидено, че вземането на банката за
издължаване на целия кредит става предсрочно изискуемо, при възникване на
просрочено плащане на задължение по договора със забава над 60 дни, като в този
случай, изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление
на страните.
С
договор за цесия от 29.09.2012 г. банката е цедирала
всички свой вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит,
включително и от процесния такъв, на ищеца - „*******”,
в размер цялото общо възлизащо на 19 151.45 лева, в това число: 17 792.40 лева
главница и 1 359.05 лева лихва. Вземането е прехвърлено ведно с лихвите и обезпеченията.
С
писмо с изх.№1138969/19.10.2012г. цедентът по
договора и първоначален кредитор е уведомил кредитополучателя за извършеното
прехвърляне на вземането в полза на „*******” ЕООД. С писмо, връчено на
23.10.2012г. на Р.С., „ЦКБ” АД го е уведомило за същия факт. В двете писма е
посочен общият размер на дъга – 19 151.45 лева и крайният срок на погасяване –
26.02.2020г.
На
21.02.2013г. между „*******” ЕООД, от една страна, сочен като кредитор, Г.Й. В.
и Р.И.С., от друга, посочени като длъжници, е
подписано споразумение, според което длъжниците се
съгласява, че към датата на договора за цесия от 29.09.2012 г. дължът по договора за кредит общо сумата от 19 151.45
лв., от които : 17 792.40 лева – главница и 1 359.05 лева – договорна
и наказателна лихва за периода до 29.09.2012 г., а към 25.03.2013г. дължат по
договора за кредит сумата от 20 033.46 лева. В. се е задължил да погасява задължението на месечни
вноски, считано от 25.03.2013г. за срок от 60 месеца, съгласно погасителен план
- неразделна част от споразумението, при лихва в размер на 14.50 % годишно. В
споразумението, като длъжник фигурира и лицето С.Г. – другият поръчител по
банковия кредит, същата обаче не го е подписала. В споразумението е посочено,
че отговорността на Груева и С., като поръчители, ще бъде ангажирана в случай,
че В. не спазва задълженията си по споразумението. Предвидена е дължимостта на лихва за забава при просрочие,
както и, че при забава плащането на която и да е вноска с повече от 14 дни,
цялото задължение автоматично става предсрочно изискуемо, без да е необходимо
извършване на волеизявление до длъжника.
Погасителния
план към споразумението не носи подписи на страните по него. Същият отразява плащания, посредством 60 месечни
вноски, с начална дата 25.03.2013г., дължима главница от 17 792.40 лева,
годишна лихва от 14.50 %, първите десет от които в размери от по 256.65 лева,
49 бр. – от по 517.16 лева и последна вноска от 517.42 лева.
За
изясняване на делото от фактическа страна първоинстанционния
съд е възложил извършването на съдебно – счетоводна експертиза. От заключението
по същата на в.л.Ив. Д. се установява, че след сключване на споразумението са извършени
две плащания – на 29.03.2013г. – 215.00 лева и на 29.08.2013г. – 100.00
лева. След заплащане на горепосочените
315.00 лева в полза на ищцовото дружество, размерът
на дължимата главница е останал непроменен – 17 792.40 лева. Дължимата до
29.09.2012г. лихва е останала също 1 108.20 лева, като от тази дата до
25.03.2013г., са начислени още 882.01 лева. За времето от 26.03.2013г. /деня
след падежа на първата вноска/ до 07.10.2013г. договорната лихва по
споразумението възлиза на 1 179.74 лева, а наказателната лихва за забава за
същия период – на 29.32 лева. Вещото лице по искане на ответника е посочило, че
шестмесечният срок от изтичане на 60 дни от първото просрочие
по договора за кредит към банката е изтекъл на 26.09.2010г.
От
депозираното и прието пред настоящата инстанция заключение на вещото лице – М.В.
се установява, че изцяло погасени вноски по договорна месечна лихва и главница
са вноските до 30.03.2012 г. Частично погасена е вноската за договорна лихва за
м. 4.2012 г., като остатъка е в размер на 62.18 лева. Установява се също така,
че до 29.09.2012 г. когато ЦКБ АД отписва вземането по кредита, непогасеният
размер на задължението на кредитополучателя е в размер на 19 001.69 лева, в
това число главница – 17 854.68 лева; договорна лихва – 1056.36 лева;
наказателна лихва – 63.92 лева и такси – 26.73 лева. След прехвърляне с
договора за цесия на задължението към ищеца „*******“ ЕООД на 29.09.2012 г.
поръчителя по кредита Р.С. е направил още две вноски на 10.10.2012
г. в размер на 200 лева и на 17.10.2012 г. в размер на 150 лева. Към „*******“
ЕООД до 07.04.2013 г. – шест месеца преди подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК е направена една вноска в размер на
215 лева. Общо задължението по постигнатото
споразумение е в размер на 28 424.80 лема, от които 17 792.41 лева - главница, 8164.56 лева – лихва и 2467.80
лева – такси.
На
08.10.2013г. ищцовото дружество е подало в
РС-Кюстендил заявление за издаване на заповед за изпълнение и на изпълнителен
лист на основание чл.417 от ГПК срещу Г. В. и Р.С. за сумите: главница 17
792.40 лева; договорна лихва – 2 241.06 лева за времето от 26.03.2012г. до
25.03.2013г.; 1 179.74 лева - лихва по споразумението от 26.03.2013г. до
07.10.2013г.; 29.32 лева - лихва за забава по споразумението за същия период.
Поискана е и законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане
на вземането. Съдът с разпореждане от 08.10.2013г. по образуваното
ч.гр.д.№1759/2013г. е издал заповед за изпълнение за исканите суми, присъждайки
и търсената законната лихва от датата на подаване на заявлението, както и
разноски в размер на 424.85 лева за държавна такса и 437.43 лева – за 325.29 лева за адвокатско възнаграждение.
Срещу заповедта за изпълнение С. е подал възражение в законоустановения
срок.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
По
валидността и допустимостта:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При
проведения инстанционен контрол не се установяват
пороци, даващи основание за квалифицирането му като нищожен, респ. недопустим съдебен
акт. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от лице което е легитимирано да
обжалва и срещу първоинстанционен акт, който подлежи
на обжалване.
Във
връзка с изложените във хода на въззивното производство
от процесуалния представител на въззивника доводи за
недопустимост на първоинстанционния съдебен акт в
частта, в която са присъдени суми по процесния
договор за поръчителство за вноските по главница с настъпил падеж до 07.04.2013
г. /шест месеца преди входиране на заявлението по
чл.417 ГПК/, по отношение на които е изтекъл преклузивния
срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и с каквито указания за установяване на този факт
делото е върнато от ВКС на въззивния съд за
разглеждане от друг състав, КОС приема следното:
В
т.4 „б“ от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от
погасителната давност с изтичането му не се погасява възможността за
принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните
/чл.120 ЗЗД/, се прилагат от съда служебно. В този смисъл изтичането на
посочения срок към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за
отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл.7, ал.1 ГПК съдът има
служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните
процесуални действия.
При
тези доводи въззивния съд е длъжен служебно да се
произнесе относно процесуалната допустимост на предявения иск и на
постановеното по него първоинстанционно решение, за
което обстоятелство същия е събрал доказателства, назначавайки съдебно –
счетоводна експертиза, която да даде заключение относно това, до 07.04.2013 г.
/ 6 месеца преди подаването на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение по чл.417 ГПК/ по погасителния план към договора за потребителски
кредит №81500КР-АА-8975/25.02.2010 г. и по последващия
погасителен план към споразумението с нотариална заверка на подписите от
21.02.2013 г., кои вноски са погасени чрез плащане и кои – не., респ. до какъв
размер е плащането и останалата непогасена част от главницата и от договорните
лихви, както в рамките на всяка отделна вноска, така и общия им размер към
посочената дата 07.04.2013 г.
С
оглед дадените от ВКС указания, въззивния съд следва
да установи до какъв размер е преклудирана отговорността
на въззивника в качеството му на поръчител, респ. за
какъв размер предявените срещу него искови претенции по делото за главница и
договорни лихви са процесуално недопустими, както и за какъв размер допустимите
части от исковите претенции са основателни, респ. неоснователни.
Въз
основа на така дадените насоки, настоящия състав на въззивната
инстанция приема следното:
В
хипотезата, когато кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост
на вземането преди подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил
падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Неправилно, в нарушение на материалния закон, районния съд е приел,
че прекратяване на поръчителството по чл.147 от ЗЗД настъпва при бездействие на
кредитора в шестмесечен срок след падежа на цялото главно задължение, а не след
съответните падежи на отделните анюитетни вноски.
От
представената и приета пред въззивната инстанция
съдебно – счетоводна експертиза се
установява, че изцяло погасени вноски по договорна месечна лихва и главница са
вноските до 30.03.2012 г. Частично погасена е вноската за договорна лихва за м.
4.2012 г., като остатъка е в размер на 62.18 лева. Установява се също така, че
до 29.09.2012 г. когато ЦКБ АД отписва вземането по кредита, непогасеният
размер на задължението на кредитополучателя е в размер на 19 001.69 лева, в
това число главница – 17 854.68 лева; договорна лихва – 1056.36 лева;
наказателна лихва – 63.92 лева и такси – 26.73 лева. След прехвърляне с
договора за цесия на задължението към ищеца „*******“ ЕООД на 29.09.2012 г.
поръчителя по кредита Р.С. е направил още две вноски на 10.10.2012
г. в размер на 200 лева и на 17.10.2012 г. в размер на 150 лева. Към „*******“
ЕООД до 07.04.2013 г. – шест месеца преди подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК е направена една вноска в размер на
215 лева и другата на 29.08.2013 г. в размер на 100 лева.
Към
заключението вещото лице е приложило справка за размера на дълга по процесния кредит към датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК /лист 14 от заключението/, от която е видно, че общия размер на
задължението, цедирано с договор за цесия от
29.09.2012 г. е в размер на 19 151.45 лева от които: главница –
17 792.40 лева и лихва в размер на 1359.05 лева. Посочено е, че след
датата на цесията са постъпили две погасителни вноски към „*******“ ЕООД едната
на 29.03.2013 г. в размер на 215 лева и другата на 29.08.2013 г. в размер на
100 лева.
В
проведеното по делото открито съдебно заседание от 12.12.2017
г. вещото лице е уточнило, че видно от приложеното към заключението извлечение
от сметката на кредитополучателя, се установява, че договора за кредит бил с
една година гратисен период и главница се начислявала
от 26.03.2011 г., като първата главница била в размер на 86.35 лева, начислена
на 26.03.2011 г. и погасена на 29.07.2011 г. Пояснено е, че една и съща сметка
на кредитополучателя обслужвала всичките му задължения – по този и по друг
кредит. Когато се внасяла сума като наличност в сметката, тя отивала за
погасяване на задължения по реда на постъпването независимо, дали е внесена
специално за този кредит или е внесена за погасяване на предишния кредит. От
тук се получавало разминаване, като дори за един месец да са били внесени
няколко вноски, по процесния кредит можело да не се
погаси нищо.
Видно
от приложеното към заключението извлечение от банковата сметка на В. се
установява, че по кредита няма плащания за м. май 2011 г., м. януари 2012 г.,
м. февруари 2012 г. и м. май 2012 г. Предвид направената вноска на 21.03.2012
г. и впоследствие на 30.03.2012 г. не са били налице предпоставките за
обявяване кредита за предсрочно изискуем, като за просрочените вноски банката е
прилагала санкционната клауза на чл.10, ал.1 от процесния
договор за кредит, като е начислявала наказателна лихва за забава, която се
погасявала преди посочените анюитетни вноски.
От
заключението на ВЛ В. се установява, че плащания са извършени и след датата на прехвърляне на
вземането /29.09.2012 г./, а именно на 10.10.2012 г.
и на 17.10.2012 г. от въззивника Р.С. в общ размер на
350 лева. С експертизата се доказва и плащане от Р.С., извършено на 29.03.2013 г. в размер на 215 лева и друго на
29.08.2013 г. в размер на 100 лева, т.е. непосредствено преди шестмесечния срок
по чл.147, ал.1 ЗЗД, който започва да тече от 07.04.2013 г., тъй като
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е подадено на
07.10.2013 г.
При
тези данни въззивната инстанция прави извод за неналичието
на преклудирани в хипотезата на чл.147, ал.1 ЗЗД
погасителни вноски по процесния договор за кредит,
доколкото с плащането от въззивника Р.С., извършено
на 29.03.2013 г. в размер на 215 лева и
на 29.08.2013 г. в размер на 100 лева е прекъснат преклузивния
шест месечен срок, с изтичането на който отпада отговорността на поръчителя.
По
изложените съображения предявения иск се приема за допустим, както и допустимо
е постановеното по него решение на първоинстанционния
съд.
По правилността: Предмет на въззивното
производство е произнасянето на КРС по установителен
иск за признаване за установено, че ответната страна дължи претендираните
от ищеца суми, съобразно издадената заповед за незабавно изпълнение.
Въззивният съд обсъждайки правните
доводи, изложени въз въззивната жалба, приема
следното:
На
първо място, аргументите на въззивника се свеждат до твърдението,
че със споразумението не е поето конкретно задължение от ответника. Видно от
съдържанието на споразумението, както главния длъжника В., така и поръчителя – въззивника С., са признали солидарните си задължения по
основание и размер към новия си кредитор – цесионера
„*******“ ЕООД, както и са постигнали съгласие с него за тяхното новиране, договаряйки нов погасителен план. С т. II. от
същото изрично се признава наличието на задължение за описаните суми, като в т.
3, 4 и 5 е уреден реда и начина за неговото погасяване.
Не
се споделя и изложения от въззивника довод за
нищожност на процесното споразумение от 21.02.2013 г.
поради липса на съгласие, тъй като не е подписано от другия поръчител – С.Г., а
името й фигурира в него. С подписване на договора за потребителски кредит, в
тежест на Г.Й. В. е възникнал главен дълг, обезпечен с поръчителство от Р.С. и С.Г..
При това положение са възникнали няколко материални правоотношения, чийто
предмет е погасяването на един и същи дълг. Ето защо, липсата на положен подпис
от страна на С.Г. под споразумението от 21.02.2013г. може да се приравни
единствено на липса на волеизявление от нейна страна за изменение на поръчителственото правоотношение, по което същата е страна,
но не може да обоснове липсата на съгласие между цесионера
„*******” ЕООД и Р.С.. Валидността на споразумението не може да се засегне и от
въведените твърдения, че е подписано само ако се подпише и от С.Г..
Неоснователни
са и изложените от въззивника доводи, че
отговорността му на поръчител била изцяло преклудирана
на основание чл.147 ЗЗД и то не само към датата на депозиране на заявлението в
съда – 07.10.2013 г., но и към датата на сключване на процесното
споразумение от 21.02.2013 г. Жалбоподателя неоснователно се позовава на
уговорена с банката в договора за потребителски кредит възможност за настъпване
на предсрочна изискуемост на целия дълг при възникване на просрочено плащане на
задължение по договора със забава над 60 дни без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на кредитора. Това становище е в противоречие с т.18 от ТР
№4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че и при наличието на такава
уговорка вземането става изискуемо след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му
изискуемост. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само
на едната от страните и при наличието на две предпоставки – обективния факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви целия дълг за предсрочно
изискуем чрез волеизявление адресирано и достигнало до длъжника. Ако кредитора
бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с настъпил падеж,
нито обявява на длъжника предсрочна
изискуемост на вноските с ненастъпил падеж, шестмесечния преклузивен
срок тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа
й. В случая с оглед изложеното от вещото лице заключение е видно, че плащания
по процесния кредит, впоследсдтвие
споразумение са извършени и след датата на прехвърляне на вземането /29.09.2012
г./, а именно на 10.10.2012 г. и на 17.10.2012 г. от въззивника Р.С. в общ размер на 350 лева. С експертизата се
доказва и плащане от Р.С., извършено на
29.03.2013 г. в размер на 215 лева и друго на 29.08.2013 г. в размер на
100 лева, т.е. непосредствено преди шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД,
който започва да тече от 07.04.2013 г., тъй като заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е подадено на 07.10.2013 г. В изложеното
по-горе настоящия състав на въззивната инстанция е
мотивирал аргумента си за неналичие на преклудирани в
хипотезата на чл.147, ал.1 ЗЗД погасителни вноски по процесния
договор за кредит.
Оспорва
се също така от въззивника въобще да е възниквало
поръчителство, по което страна да е Р.С., като се обосновава разбирането, че
поръчителство се учредявало само след като е подписан договор и е възникнало
главното задължение, а не и едновременно с него, докато в случая липсвал
отделен договор за поръчителство.
Приложимият
в случая материален закон не само не предвижда подобна предпоставка за
учредяването на поръчителствено отношение, но и
допуска такова да възникне и по отношение на бъдещо вземане (по арг. чл. 138, ал. 2 ЗЗД). След като няма пречка договор за
поръчителство да се сключи за бъдещо вземане, по аргумент за по-силното
основание такова може да се възникне и едновременно с възникването на главния
дълг. Достатъчно в случая е, че при сключване на договора за поръчителство,
страните по него са запознати с основните параметри, индивидуализиращи главния
дълг. В конкретния казус тези параметри, на практика са обективирани
в един и същи писмен акт, поради което и поръчителството е валидно възникнало.
В тази посока е и практика на ВКС, съдържаща се в Решение № 52/10.09.2010г. по т.д. № 63/2009г., II ТО,
ВКС.
Преклудирано се явява възражението на въззивника, че с договора за цесия не било прехвърлено
вземането против поръчителя, видно от описа на длъжниците.
Това обстоятелство се оспорва за пръв път с депозираната въззивна
жалба, поради което за същото е настъпило преклузията
по чл. 133 ГПК.
От приложения
към договора за цесия опис (ред 897) е видно, че се прехвърлят вземанията по процесния договор за потребителски кредит. Потвърждение за
договорената цесия представляват и изявленията на насрещната страна по нея
(„Централна кооперативна банка” АД), съдържащи се в приложените към делото
уведомителни писма. Самият въззивник също не е
оспорил прехвърлителния ефект на цесията, с оглед
изявленията му, обективирани в споразумението от
21.02.2013г.
В
допълнение следва да се отбележи, че доводите на жалбоподателя не намират опора
и в определението на КОС, с което съдът се е произнесъл относно правилността на
разпореждането за незабавно изпълнение. С посочения съдебен акт, съдът е
подложил на преценка спазването на формалните изисквания на чл. 417 ГПК при
издаването на заповед за незабавно изпълнение. Извън обхвата на проверката в
това производство е преценката за действителното материалноправно
положение между страните, което е предмет на изследване именно в настоящото
исково производство.
По изложените съображения и с оглед съвпадане на крайните
изводи на двете инстанции обжалваното решение в обжалваната му част се явява
валиден, допустим и правилен съдебен акт и като такъв следва да се потвърди.
Относно разноските: С оглед изхода на
настоящото производство разноски на въззивника не се
дължат. Такива се дължат на въззиваемата страна,
доколкото същата е изразила изрично искане в тази насока. Съгласно приложен
списък по чл.80 ГПК /лист 77 от делото/ въззиваемата страна е сторила разноски в размер на 75 лева
възнаграждение за вещо лице. В съдебно заседание са претендирани
и разноски за юрисконсултско възнаграждение, но
същите не са включени към списъка по чл.80 ГПК, с оглед на което не следва да
се присъждат.
Водим от горното, Кюстендилски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 283/16.06.2015г.
по гр.д. № 1366/2014г. по описа на Кюстендилски районен съд (КРС), в обжалваната
част, с която се признава за установено по отношение на Р.И.С. с ЕГН **********,
съществуването на вземане на „*******” ЕООД, с ЕИК ******, спрямо него, в
качеството му на солидарно отговорен длъжник по споразумение с нотариална
заверка на подписите от 21.02.2013г., за изплащане на задължение по договор за
потребителски кредит с №81500КР-АА-8975/25.02.2010г., сключен между „Централна
кооперативна банка” АД, като кредитор, Г.Й. В., като кредитополучател и Р.И.С.
и С.Г.Г., като поръчители, вземането по който е било
прехвърлено от кредитора на „*******” ЕООД с договор за цесия от 29.09.2012г.,
за което вземане е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1759/2013г.
по описа на РС-Кюстендил, за следните суми: 17 792.40 лева, представляваща
дължима главница; 1 108.20 лева, представляваща дължима договорна лихва за
периода от 26.03.2012г. до 29.09.2012г.; 1 179.74 лева – лихва по
споразумението, начислена за периода от 26.03.2013г. до 07.10.2013г.; 29.32
лева – лихва за забава по споразумението за периода от 26.03.2013г. до
07.10.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 08.10.2013г., до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА
Р.И.С., ЕГН **********,***, да
заплати на „*******” ЕООД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в
гр.С. ул.„В.” №** представлявано от управителя Д. М. разноските, дължими в производството,
възлизащи на 75 лева заплатено възнаграждение за вещо лице.
В
останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд на Република България в 1-месечен срок, считано от
връчването на препис на страните по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.