Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 18.02.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на първи декември през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                    Мл. съдия  ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                      МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 5184 по описа за 2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

    С Решение № 165816 от 15.07.2019г.,  постановено по гр.д. № 16338/2018г.  по описа на СРС, 141 състав е признато за установено по предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу ответника М.Н.Х., ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца сумите, за която е издадена Заповед за изпълнение от 13.11.2017г. по ч. гр. д. № 77362/2017г. по описа на СРС 141 състав, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ- сумата 1273.97 лв. , представляваща цена за оставена топлинна енергия за абонатен № 133674 за периода от м. 10.2014г.до 30.04.2017г., както и топлинна енергия, отразена в изравнения по фактури № **********/30.09.2014г. и № **********/30.09.2014г. за  период м. 05. 2013г.  до 30.04.2014г. и сумата 35.61 лв., представляваща цена за услуга дялово разпределение  за период м. 05.2014г. до 30.04.2017г. ведно със законната лихва, считано от 30.10.2017г. до погасяване на вземанията, като отхвърля исковете да установяване дължимост на вземания на стойност  на доставена топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер  от 1326.98 лв. и за периода от м. 05.2014г. до 30.09.2014г. и с правно  основание чл. 86 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 138.80 лв., претендирана като мораторно обезщетение зазабава за периода 01.11.2014г. -13.10.2017г. върху главницата за стойност на доставена топлинна енергия и за установяване на дължимост на сумата 6.04 лв., претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода 01.11.2014г. -13.10.2017г. върху главницата за цена на услуга дялово разпределение. С посоченото решение е признато за установено по предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу ответника Н.Х.Х., ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца сумите, за която е издадена Заповед за изпълнение от 13.11.2017г. по ч. гр. д. № 77362/2017г. по описа на СРС 141 състав, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ- сумата 424.65лв., представляваща цена за оставена топлинна енергия за абонатен № 133674 за периода от м. 10.2014г.до 30.04.2017г., както и топлинна енергия, отразена в изравнения по фактури № **********/30.09.2014г. и № **********/30.09.2014г. за период м. 05. 2013г.  до 30.04.2014г. и сумата 11.87 лв. , представляваща цена за услуга дялово разпределение  за период м. 05.2014г. до 30.04.2017г. ведно със законната лихва, считано от 30.10.2017г. до погасяване на вземанията, като отхвърля исковете да установяване дължимост на вземания на стойност  на доставена топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер  от 442.33 лв. и за периода от м. 05.2014г. до 30.09.2014г. и с правно  основание чл. 86 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 46.27 лв., претендирана като мораторно обезщетение зазабава за периода 01.11.2014г. -13.10.2017г. върху главницата за стойност на доставена топлинна енергия и за установяване на дължимост на сумата 2.01лв., претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода 01.11.2014г. -13.10.2017г. върху главницата за цена на услуга дялово разпределение. С посоченото решение ответникът М.Н.Х. е осъдена да заплати на ищеца  сумата 484.41 лв. , представляваща разноски в исковото производство и сумата от 58.77 лв., разноски в заповедното производство, а ответникът Н.Х.Х. да заплати на ищеца сумата от 161.47 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 19.59лв. раззноски в заповедното производство.

Горепосоченото решението е постановено при участието на привлечено от ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице помагач „Техем сървисис“ ЕАД.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените исковете  срещу ответниците М.Н.Х. и Н.Х.Х. за сумата над 1698.62 лв. до пълния предявен размер от 1769.31 лв.  представляваща главница за незаплатена топлинна енергия, както и в частта в която е отхвърлен  иска за признаване за установено, че двамата дължат 193.13 лв. – лихва за забава върху дължимата главница  за топлинна енергия за периода от  01.11.2014г. до 13.10.2017г., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“  ЕАД. В нея се твърди, че първоинстанционния съд не е съобразил, че сумите по двете общи фактури са публикувани в интернет, за което има издадени констативни протоколи на основание чл. 593 от ГПК . Твърди, че в раздел VII от ОУ  - „Заплащане на ТЕ“, чл. 32, ал. 1 е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ, в това число и ответника  са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ: а именно в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.  Сочи, че от този текст може да се направи изводът, че задължението на ответника за заплащане на дължимите от тях суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури е  най- късно до края на текущия месец, следващ на месеца на доставка на ТЕ. С изтичането на последния ден от месеца същите са изпаднали в забава за тази сума, съгласно чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответниците по жалбата  М.Н.Х. и Н.Х.Х.  не са депозирли в срок отговор. В съдебно заседание назначеният им особен представител адв. К.Ц.М. изразява становище, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част като правилно.

Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява становище по  депозираната въззивна жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД  от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответниците  в условията на разделна отговорност както следва:  М.Н.Х. – ¾ и Н.Х.Х. – ¼. 

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Обжалваното решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.  От представените по делото писмени доказателства е установено несъмнено, че ответниците са съсобственици при следните права - М.Н.Х. – ¾ и Н.Х.Х. – ¼ е на процесния имот, находящ се в гр. София, община Люлин, ж.к. Люлин, бл. 235, вх. В, ет. 8, ап. 113  аб. № 133674. Това обстоятелство се установява въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – документи за собственост на недвижим имот от 1991г.; списък на етажните собственици, неразделна част от проведено на 01.10.2001г.  Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда и формуляри за отчет на доставена топлинна енергия. В изброените и приложени към първоинстанционното производство документи ответникът М.Н.Х. е декларирала съответно, че е собственик на имота и титуляр на клиентска партида с № 133674. Посочените документи по своето правно естество са частни свидетелстващи и доколкото са подписани от ответника и истинността им нито е била оспорена, нито е била надлежно опровергана в настоящото производство, то следва да се приеме, че се ползват с доказателствена сила – чл. 180 ГПК; същите обективират извънсъдебно признание, че е ответннците са собственици на процесния имот, което при осъществената по реда на чл. 175 ГПК преценка с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че отговаря на истината. Ето защо при липсата както на твърдения, така и на данни, че двамата ответници са се разпоредили с правото на собственост или че върху имота е било учредено вещно право на ползване в полза на трето за спора лице, за което ищецът е бил уведомен /а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/, настоящият съдебен състав приема, че ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

   По делото е установено, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД. От събраните по делото доказателства и от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че стойността на доставената през периода от м. октомври 2014 год. до м. април 2017 год. топлинна енергия възлиза общо на 1680.06лв., а цената на услугата дялово разпределение за същия период – общо на 47.48 лв., от които ответникът М.Н.Х. – ¾ и Н.Х.Х. – ¼.

Основният спорен между страните въпроси по същество във въззивното производство е свързан с това дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за периода от м.май 2014 год. до м. септември 2014 год. включително в размер на 70.69лв., са погасени по давност.

Според задължителните разяснения, дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело №3/2011 год. на ОСГКТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.

Съответно вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на главницата, когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и когато главното вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД. Вън от тези случаи вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата на чл. 111, б. ”в” ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.

По отношение на задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март 2014 год. до месец септември 2014 год. въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.

Съгласно действалите през процесния период Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2. Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.

Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването на правото.

В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за стойността на доставената топлинна енергия за периода от м. март 2014 год. до месец септември2014 год. включително е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец, респективно от изготвянето на индивидуалната справка, и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №77362/2017 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в – 30.10.2017год. Следователно горепосочените главни вземания се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД, както законосъобразно е приел и СРС.

Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в издадените от ищеца фактури, с който същият свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.

В контекста на изложеното следва да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на вземания за стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово разпределение за периода от м. октомври 2014 год. до м. 30.04.2017год. в общ размер на 1 326.98 лв. определени от СРС по правилото на чл. 162 ГПК, до които и релевираните претенции се явяват основателни, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

Следващият спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това ответниците са в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и извършената услуга дялово разпределение. В тази връзка настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.

Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.

Настоящият съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните от СРС  изводи.

В разглеждания случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответниците са били поставени в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение през процесния период, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд счита, че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както е приел и първоинстанционният съд.

          Ето защо въззивната жалба следва да бъдат оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части, като правилно.

С оглед изхода на делото не се дължат разноски на страните в настоящото производство.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

                                     

                                  Р    Е    Ш    И    :  

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 165816 от 15.07.2019г.,  постановено по гр.д. № 16338/2018г.  по описа на СРС, 141 състав, в обжалваните му части.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“ ЕООД ***.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1/                              2/