РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш
Е Н И Е
№ 44
гр. Пловдив, 12.01.
2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд-Пловдив, ХIІ състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети октомври две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Р. П., като докладваното от съдия Михайлова
адм. д. № 2931 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.145 и следв. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във
връзка с чл.118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.
Постъпила е жалба от А.А.Б., ЕГН **********,***, чрез адв. Т.Б.,
с която се обжалва Решение № 2153-15-132 от 27.10.2020 г. на директора на ТП на
НОИ – Пловдив, в частта, с която е оставена без уважение жалба вх. №
1012-15-170/27.06.2018 г. за събиране на задължения за периода от 01.01.2013 г.
до 30.04.2015 г. в размер на 4 590.35 лв. главница и 2 010.71 лв.
лихви към 12.06.2018 г.
Постъпило е писмо вх. № 6688/14.04.2021 г. от общ. Пловдив,
район „Централен“, с което представят удостоверение за наследници и
препис-извлечение от акт за смърт на лицето А.А.Б., в резултат на което, по
делото са конституирани като жалбоподатели петимата наследници на Б. – Т.Ю.Б., Н.А.Г.,
М.Р.Б. – наследник на А.А.Б., Х.А.Б. и Н.А.Б..
В жалбата се твърди, че така оспореното решение липсват
мотиви за твърдяната недобросъвестност. Твърди се също така, че директорът на
ТП на НОИ, вместо отмени разпореждането от 12.06.2018 г. и да върне преписката
на длъжностното лице по чл.98 ал.2 от КСО, в изпълнение на влязло в сила
съдебно решени,последният директно се е произнесъл без да излага конкретни
мотиви, които да обосновават недобросъвестност. Сочи се също така, че
жалбоподателят няма отношение към липсата на пенсионното досие, както и към унищожените
първични документи за времето преди 1996 г., и не следва да търпи вредни
последици от това, още повече, че горното изключва всякаква недобросъвестност
от негова страна. Иска се отмяна на оспореното решение в тази част. Претендират
се разноски по делото.
В съдебно заседание
жалбоподателят Н.А.Г. се представлява от адв. Б., който поддържа жалбата
и моли съда да отмени оспореното решение, като неправилно и незаконосъобразно.
Жалбоподателите
Т.Ю.Б., М.Р.Б., Х.А.Б. и Н.А.Б., редовно призовани, не се явяват и не изпращат
представител.
Ответникът по жалбата Директор ТП на НОИ – Пловдив,
представляван от юриск в. е на становище за неоснователност на жалбата, поради
което моли съда да я отхвърли по доводи, подробно изложени в представеното по
делото становище. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Пловдивският административен съд, XII
състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, намира за установено следното:
Спорът между страните касае произнасянето на ответния ръководител
в частта, с която е отхвърлил жалбата на лицето по вменени му с разпореждане № **********,
Протокол № 3045-15-40/12.06.2018 г. на ръководител "Пенсионно осигуряване“
/„ПО“/ О" при същото поделение на НОИ суми /главници и лихви/. С
последното е разпоредено, на основание чл.98 ал.2, чл.114 ал.1 и чл.114а
ал.3 т.2 от КСО Б. да възстанови неоснователно изплатена сума за лична пенсия,
като за една част от сумите е било прието от ответника, че същите неоснователно
са били вменени са събиране на лицето, тъй като са погасени по давност. В тази връзка
по същата жалба е постановено Решение № 2153-15-149 от 12.07.2018 г., с което
бил приложен института на погасителната давност за част от установените вземания
за периода от 01.01.2008 г. до 31.12.2012 г.
Именно за останалата, непогасена част, производството
продължило /след спиране, респ. възобновяване/, като било постановено и тук
атакуваното решение на Ръководителя от 25.01.2017 г. При този зададен предмет
на проверка, настоящият състав намира доводите на жалбоподателя за основателни.
Решението е обжалвано от А.Б. пред Административен съд – Пловдив, като с
Решение № 1036/13.05.2019 г., постановено по адм. д. № 2376/2018 г., е отменено
решението на административния орган, в частта, с която е разпоредено
възстановяване на неоснователно изплатена сума за лична пенсия за ОВ за периода
от 01.01.2013 г. до 30.04.2015 г. в общ размер на 6 601.06 лв. и
преписката е върната на органа за ново произнасяне. Решението е влязло в сила,
на 21.09.2020 г., когато с Решение № 11786 от същата дата, постановено по адм.
д. № 8352/2019 г. по описа на ВАС, VI О., решението на
Административен съд – Пловдив същото е оставено в сила. В резултат на последно
соченото решение, административният орган е издал оспореното в настоящото
производство Решение № 2153-15-132/27.10.2020 г. на директора на ТП на НОИ –
Пловдив, с което отново е отхвърлена жалбата на Б. в тази част. Именно в тази
връзка е образувано настоящото съдебно производство.
В хода на съдебното производство към делото са приобщени: -
писмо вх. № 6688/14.04.2021 г. на общ. Пловдив, район „Централен“; писмо изх. №
62307/10.02.2021 г. на наказателна колегия при РС – Пловдив, ведно с
постановление за разделяне на ДП; писмо рег. № 117730-18763 от 27.07.2021 г. на
отдел „Икономическа полиция“ при ОД на МВР – Пловдив; адм. д. № 182/2016 г. по
описа на Административен съд – Пловдив и адм. д. № 2376/2018 по описа на
Административен съд – Пловдив.
На първо място, не се установяват нарушения, касаещи
издаването на акта на ответника във връзка с упражняване на собствената му
компетентност, т.е. решение от 27.10.2020 г. е издадено от материално и
персонално компетентен за това орган.
Очевидно е от прочита на оспореното решение на ответника, че
същото е мотивирано в достатъчна степен и е акт, удовлетворяващ изискването за
форма.
По отношение основното възражение тук, то следва да се
посочи, че действително като основание на потвърденото разпореждане са посочени
разпоредбите на чл.98 ал.2 и чл.114 ал.1 от КСО.
В тази връзка необходимо е да се отбележи, че нормата на чл.98 ал.2 от КСО
/в
редакцията и към датата на постановяване на акта/ дава възможност на
длъжностните лица по чл. 98, ал.1 КСО да издават
разпореждания и за възстановяване на неправилно изплатените суми за пенсии, а
тази на чл.114 ал.1 от КСО е постановявала, че
недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания следва да се
възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл.113 от КСО.
От прочита на двата текста в съответните им редакции се
установява, че правилото на чл.114 ал.1 от КСО е общо такова за кодекса,
приложимо при всички случаи, при които се установява хипотеза на недобросъвестно
получаване на суми за всякакви видове осигурителни плащания, като в тези
производства компетентен орган е длъжностното лице, на което е възложено
ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в
съответното териториално поделение на НОИ или друго длъжностно лице, определено
от ръководителя на поделението /така чл.114 ал.3 от КСО/, докато нормата на чл.98 ал.2 от КСО дава специална
компетентност и на други длъжностни лица, вкл. и на това, на което е възложено
ръководството на пенсионното осигуряване в съответното ТП на НОИ – да издава
подобни разпореждания, но само за неправилно изплатени суми за пенсии.
В случая е безспорно, че издателят на разпореждането от 12.06.2018
г. е ръководителят на "ПО" в ТП на НОИ – Пловдив, поради което е
налице компетентността по чл.98 ал.2 от КСО на длъжностното
лице.
В казуса именно самото отпускане на пенсията на Б. не
съответства на действително установения му осигурителен стаж, съобразно който е
следвало да се прецени и правото му на пенсия и то още към 1991 г., поради
което правилно /съобразно правото, закона/ това положение е било приведено в
такова съответствие с правно дължимото, макар и по-късно.
С Разпореждане № **********/ПР-01340/31.08.2015 г. е
изменена, считано от 13.12.2000 г. и възобновена личната пенсия за ОСВ на Б. на
основание чл.97 от КСО.
При прочита на двата текста, послужили за основание за
издаване на това разпореждане, се установява, че нормата на чл.98 ал.2 от КСО говори за "...
неправилно изплатени суми...", докато тази на чл.114 ал.1 от КСО говори за "...
недобросъвестно получени суми...". В тази връзка очевидно е, че всяка
недобросъвестно получена сума задължително се явява и като неправилно извършен
разход от фондовете на ДОО, но не всяка неправилно изплатена сума за такъв
разход се явява винаги и недобросъвестно получена от съответното лице.
В този смисъл уредбата в КСО на материята сочи, че неправилно
изплатените суми /не само за пенсии/ подлежат на връщане от субекта, който ги и
получил, само, ако са получени недобросъвестно, т.е. лицето е знаело според
обстоятелствата, че този разход не му се полага или е извършило определени
действия или пък е бездействало в нарушение на конкретно правило за поведение.
Ето защото и независимо, че на ръководителя на пенсионното
осигуряване също е дадено правото да издава разпореждания за възстановяване на
неправилно изплатени суми, но само за пенсии, то на такова възстановяване от
съответните лица, които са получили този вид плащане, именно и във връзка с
уредбата по чл.114 ал.1 от КСО
/както
е посочено от същия ръководител и в акта му/, ще подлежат само получените
недобросъвестно от тях неправилно изплатени суми за пенсии.
В случая с Б. се установява, че проблемът касае липсата на
предпоставката – осигурителен стаж от 30 г. 03 м. 01 д. при условията втора
категория труд и от трета – 13 г. 00 м. 04 д., а се констатира осигурителен
стаж, както следва: - 28 г. 06 м.10 д. от втора категория, 10 г. 04 м. 12 д.
трета категория или общ превърнат по чл.104 от КСО стаж от трета категория – 45
г.- 11 м. 27 д., като безспорно е установено, че А.Б. не е полагал труд през
периода 01.01.1993 г. – 31.12.1995 г. Именно това обстоятелство е посочено и от
ответния ръководител, като основание да се приеме, че лицето е недобросъвестно,
тъй като неколкократно са му били изпращани писма, лично получени от него, с
които са изискани документи, удостоверяващи стаж и доход за този период.
Според настоящия състав обаче, за да се направи един такъв
извод, определено следва да са налице факти от социалната действителност, които
да го подкрепят било пряко, било косвено.
В случая, самият ответник сочи в решението си, че
представянето на документи за стаж и доход за период, в който лицето не е
полагало труд, обосновава недобросъвестност от негова страна при получаване на пенсия,
определена въз основа на тези документи, тъй като същият е осъзнавал, че няма
право да му бъде зачетен стаж и доход за този период, през който не е работил. Или
Б. си е послужил с документи с недоказано съдържание по отношение на положения
стаж от втора категория, вследствие на което е получил, считано от 01.07.1991
г., т.е. от по – ранна дата, от която би имал право, пенсия за осигурителен
стаж и възраст.
В случая обаче фактите сочат, че пенсионното досие на лицето,
което следва да се намира в ТП на НОИ – Пловдив липсва, като няма данни тази
липса да е в резултат на поведение на самия А.Б.. Поради тази причина няма
никакви данни, какви документи е представил той за установяване на
осигурителния си стаж и доход, за да се приеме, че те са имали различно
съдържание от представените понастоящем.
На следващо място, всъщност още от 2000 г. е ясно
задължението на пенсионния орган – да съхранява заявлението и приложените към
него документи, послужили за отпускане на персонална пенсия, с изключение на
документите за осигурителен стаж, които е следвало да се върнат на Б..
Установяването на осигурителния стаж и доход е изцяло в
компетентността на пенсионния орган, независимо от твърденията на заявителя или
предложенията, направени от съответните негови осигурители. Факт е, че именно
пенсионният орган е преценил през 1991 г. положения от Б. стаж като такъв от
втора категория (за периода от две години – 1993 – 1995 г.). Дали тогава са
представени други документи – може само да се предполага.
Дали лицето, отпуснало пенсията, тогава е било мотивирано от
други съображения, за които Б. е знаел, също може само да се "мисли",
респ. предполага, което обаче не може да бъде основание за извод за
недобросъвестност, при положение, че това не е установено по надлежния ред от
компетентните за това органи /каквото е положението понастоящем по десетки
"изгубени" преписка на същото поделение на НОИ/. В допълнение на
горното са и приобщените към делото материали, а именно - писмо рег. №
117730-18763/27.07.2021 г. на отдел „Икономическа полиция“, с което уведомяват
съда, че пенсионното досие на А.А.Б. не е приобщено към ДП № 282/20020 по описа
на отдела; - писмо на РС – Пловдив, наказателна колегия, изх. №
62307/10.02.2021 г., от което се установява, че пенсионното досие на А.Б. не е
налично по НОХД № 4754/2020 г. по описа на РС – Пловдив.
Или като е основал тезата си за "недобросъвестност"
на А.Б. само на вероятностното съждение, без да са налице обективни факти,
които да го подкрепят, ответният ръководител е постановил едно
незаконосъобразно решение.
След като вече пенсията на оспорващия е приведена в
съответствие с действителното правно положение /което не зависи от определени
субективни представи у пенсионера/, то последното, само по себе си, не може да
обоснове автоматично формиране на извод за недобросъвестност.
За А.Б., при установения действителен стаж и местата на
полагането му, предложенията на самите осигурители за категоризирането на
труда, липсата на запазени каквито и да е от входираните през 1991 г.
документи, вкл. и твърдяното в обясненията на главен експерт по осигуряването в
отдел „Пенсии“ при ТП на НОИ – Пловдив (л.41, адм. д. № 182/2016 г.), че „ Съгласно справка за пенсионер към
01.07.2013 г. г-н Б. получава лична пенсия за ОСВ, пенсията е отпусната с
начална дата 01.07.1991 г. по заявление, подадено от г-н Б. на тази дата. Не се
съхраняват данни за подаденото заявление в ТП на НОИ – Пловдив и по тази
причина не може да се посочи точната дата. Пенсията е преизчислена по реда на
чл.102 от КСО от 13.12.2000 г. от базисен период 01.01.1993 – 31.12.1995 г. и доход,
формиращ индивидуален коефициент – 1.757, а осигурителния стаж е 30 г. 03 м. 01
д. от втора категория и 13 г. 00 м. 04 д. от трета.“ обосновават извод – за
недоказаност при условията на пълно и главно доказване на тезата за
недобросъвестност, тъй като, според ответника, именно през последно сочения
период А.Б. не е полагал труд и не е получавал доход. В случая неправилни са и
изводите на ответника, че лицето следвало да доказва при условията на пълно и
главно доказване добросъвестността си.
В случая новелите на чл.98 ал.2 и чл.114 ал.1 от КСО изискват
установяване на недобросъвестност от компетентния административен орган, т.е.
законът е вменил в негова тежест доказването на това обстоятелство, като при
това положение лицето може с проведено насрещно доказване да разколебава, при
това съществено, убедителността на главното доказване на претендиращия
недобросъвестността пенсионен орган.
В дадения случай, от събраните доказателства, според този
състав на съда, не може да се обоснове недобросъвестност на Б., а това личи и от
мотивите на акта на ответния ръководител /тъй като актът на пенсионния орган не
съдържа такива/, където за обосноваване на тезата са използвани логически
конструкции като "...същият е
съзнавал, че няма право да му бъде зачетен стаж и доход за периода, през който
не е работил“, при положение, че именно този период е взет за определяне на
индивидуалния коефициент при първоначалното отпускане на пенсията, с които
обаче не може да се свърже наличието на наистина обоснован извод за
недобросъвестност.
Горното обосновава и изводите на настоящия състав – за
незаконосъобразност на оспореното решение на ответника от 27.10.2020 г., с
което частично е било потвърдено разпореждането на пенсионния орган от 12.06.2018
г., още повече, че видно от изложените мотиви в оспорения акт, липсват нови
факти и обстоятелства, които да
обосноват извод за недобросъвестност.
Предвид изложеното съдът намира, жалбата за основателна и,
като такава, следва да бъде уважена, а оспореният акт – отменен, като
неправилен и незаконосъобразен.
При този изход на спора и предвид претенциите на страните за
присъждане на разноски по делото, съдът намира, че такива се следват на
жалбоподателя Н.А.Г. и същите се констатираха в размер на 350.00 (триста и
петдесет) лева, съобразно разпоредбата на чл.8 ал.2 т.2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Представен е договор за правна помощ и съдействие /л.358/, в
който е посочено, че договореното възнаграждение представлява безплатна
адвокатска помощ при условията на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата
/ЗАдв/. В тази връзка се съобрази, че правото на адвоката да окаже безплатна
адвокатска помощ на лице от обхвата на чл.38 ал.1 от ЗА е установено със закон,
когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски. Съгласно
чл.38 ал.2 от ЗАдв: "В случаите по ал.1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския
съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36 ал.2 и осъжда другата
страна да го заплати. ". За упражняване на това право е достатъчно да се
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който
да е посочено, че се сключва на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. в случая, при
безплатна адвокатска помощ.
Мотивиран от горното, Административен съд – Пловдив, XII
състав,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба от А.А.Б.,
ЕГН **********,***, чрез адв. Т.Б., Решение № 2153-15-132 от 27.10.2020 г. на
директора на ТП на НОИ – Пловдив, в частта, с която е оставена без уважение
жалба вх. № 1012-15-170/27.06.2018 г. за събиране на задължения за периода от
01.01.2013 г. до 30.04.2015 г. в размер на 4 590.35 лв. главница и
2 010.71 лв. лихви към 12.06.2018 г.
ОСЪЖДА ТП на НОИ – Пловдив
да заплати на Н.А.Г., ЕГН **********,***, наследник на А.А.Б., сумата от 350.00
(триста и петдесет) лв., разноски по делото, представляващи адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен
съд на Р България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: