РЕШЕНИЕ № 485
гр. Враца, 08.03.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ВРАЦА, шести състав, в публично заседание на 08.02.2024 г. /осми февруари две
хиляди двадесет и четвърта година/ в състав:
АДМ. СЪДИЯ: ТАТЯНА КОЦЕВА
при секретаря СТЕЛА
БОБОЙЧЕВА, като разгледа докладваното от съдия КОЦЕВА адм.дело № 485 по описа
на АдмС – Враца за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268, вр. с чл.267, ал.2, т.5 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по
жалба на Д.Г.М. ***, против Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител
№125/21.07.2023г. на Директора на ТД на НАП - Велико Търново, с което е оставена
без уважение жалба
с вх.№ 94-Д-5/10.07.2023 г. по описа на ТД на НАП Велико Търново, офис Враца,
препратена и заведена с вх. №16469/10.07.2023 г. в ТД на НАП-Велико Търново, подадена от Д.М. и се потвърждава, като
правилно и законосъобразно Разпореждане с изх. № С230006-137-0002130/14.03.2023г.,
издадено от Главен публичен изпълнител при ТД на НАП-Велико Търново, офис Враца,
с което е отказано да се прекрати поради изтекла погасителна давност публично
вземане по АУПДВ № 06/112/05761/04/01 от 27.09.2017г.
на ДФЗ за събиране по изп. дело №**********/2014г. на ТД на НАП - Велико
Търново.
В жалбата са изложени
доводи за незаконосъобразност на Решение № 125/21.07.2023 г. на Директора на ТД
на НАП Велико Търново, поради противоречието му с материалния закон, допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречието
му с целта на закона и не съобразяване с фактите, установени с представените по
изп. дело доказателства. Твърди се, че публичните вземания за главница и лихви
по Акт за установяване на публично вземане № 06/112/05761/04/01 от 27.09.2017
г. на Държавен фонд „Земеделие“ са погасени изцяло по давност. Този акт е
влязъл в сила на 17.10.2017 г., поради което давността за погасяване на това
вземане е започнала да тече на 01.01.2018 г. според чл.171, ал.1 ДОПК.
Петгодишният срок, визиран в тази разпоредба е изтекъл на 01.01.2023 г., като в
неговите рамки не е настъпило нито едно от обстоятелствата по чл.172, ал.1 и
ал.2 ДОПК, водещи до спиране или прекъсване на давността. Текущо по делото са
налагани запори, но те не са породили правни последици за посоченото вземане на
Държавен фонд „Земеделие“, поради което и не са довели до спиране на давността.
Отправено е искане за отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него
разпореждане, като незаконосъобразни.
В с.з.
жалбоподателят, редовно призован не се явява и не се представлява. В депозирани
писмени бележки изцяло поддържа и доразвива изложените в жалбата съображения.
Ответникът, Директор
на ТД на НАП – Велико Търново, чрез **Д.
М. в с.з. и представена по делото писмена защита, излага аргументи за
правилност и законосъобразност на оспореното решение, като отправя искане да
бъде потвърдено, а жалбата, като неоснователна
моли да бъде отхвърлена. Поддържа становище, че в съответствие със
своите правомощия, публичния изпълнител се е произнесъл с Разпореждане №С230006-137-0002130/14.03.2023г., с което е
отказал да погаси по давност въпросното вземане, имайки предвид разпоредбите
на чл.217, ал. З, ал.4 ДОПК, както и това, че след присъединяване на вземането
на фонда, са предприети множество обезпечителни мерки - запор на банкови сметки
в три търговски банки, за което по делото са приложени доказателства.
Налагането на тези мерки, в единия случай на 28.05.2019г. в ТД ДСК АД, а в
другия на 29.05.2019г. в ОББ АД, спира давностния срок по силата на чл.172,
ал.1, т.5 ДОПК, поради което по отношение на това вземане е приложима общата
погасителна давност по ДОПК, а именно - 10 годишната. Предвид това, че АУПВ
№06/112/05761/04/01 от 27.09.2017г е влязъл в сила на 17.10.2017г., то
давността започва да тече съобразно чл.171, ал.1 ДОПК от 01.01.2018 г. и изтича на 01.01.2029 г.
Претендират се разноски по делото.
По делото са
приложени писмени доказателства, като от страна на ответника е представено
заверено копие на образуваната административна преписка, както и заверено копие
на изп. дело № **********/2014 г. на ТД на НАП – В. Търново, офис Враца.
Анализирайки
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като се
запозна с доводите и твърденията на страните, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Срещу жалбоподателя М.
е било образувано изпълнително дело № 1425-000001/10.09.2014 г. по описа на ТД
на НАП – В. Търново, за събиране на публични вземания – глоби по ЗАНН, наложени
с фишове и НП по ЗДвП, издадени през 2010 г., 2011 г. и 2012 г., като на
основание чл. 221 ДОПК му е изпратено съобщение за доброволно изпълнение,
получено от него на 16.09.2014г. Издадено било от публичния изпълнител
Разпореждане за присъединяване изх. №001425/2014/000002/16.01.2015г., с което
към образуваното изп. дело е присъединено задължение по ЕФ на ОД на МВР –
Враца, Разпореждане за присъединяване изх.№001425/2014/000003/10.07.2015г., с
изпълнително основание глоба по НП на Сектор„ПП“ при ОДМВР – Враца, както и
Разпореждане за присъединяване изх. № С160006-105-0090910/05.10.2016 г. за
задължение по Фиш на ОД на МВР – Враца, за които няма данни да са връчени на
жалбоподателя.
С възражения от 29.09.2016 г. и 17.10.2016 г., позовавайки
се на изтекла давност на правото на принудително изпълнение за вземанията по
Съобщение за доброволно изпълнение с изх. № 1425-000001/10.09.2014 г.,
жалбоподателят е поискал отписване на конкретни данъчни задължения.
За част от тях има
произнасяне с Разпореждане за частично прекратяване на производството по
принудително изпълнение съгласно чл.225 ДОПК, изх. №
С160006-035-0332402/01.11.2016 г., като за други от публичните вземания, подробно
описани във възраженията не е представен акт, в който да са обсъдени и
съответно са приети за основателни или неоснователни.
С Постановление за налагане на обезпечителни
мерки изх. № С160006-022-0031232/01.11.2016 г., публичният изпълнител е наложил
запор върху вземането на жалбоподателя от трето задължено лице – работодател „**“
АД, като до последния е изпратено Запорно съобщение изх. №
С160006-119-0004277/01.11.2016 г., за наложен запор върху сумите, дължими на
жалбоподателя по възнаграждение от служебно/трудово, гражданско или др.
правоотношение, до размера на задължението и начислените лихви в размер на
4167,40 лв.
С Разпореждане изх.
№С160006-125-0176887/23.11.2016 г., на основание чл.219, вр. чл.240 ДОПК,
публичният изпълнител е разпоредил разпределение на плащането в размер на
381,94 лв., постъпило на 22.11.2016 г., като сумата е разпределена за
погасяване на четири публични вземания по сметката за принудително изпълнение.
Последвали други
девет разпределения на плащане по сметката за принудително изпълнение,
извършени съответно с Разпореждане изх. № С170006-125-0036269/31.01.2017г.; Разпореждане
изх. № С170006-125-0036295/31.01.2017 г.; Разпореждане изх. №
С170006-125-0069053/02.03.2017г.; Разпореждане изх. № С170006-125-0098081/03.04.2017
г.; Разпореждане изх. № С170006-125-0117048/26.04.2017 г.; Разпореждане изх. №
С170006-125-0187069/03.07.2017г.; Разпореждане изх. № С170006-125-0216638/02.08.2017г.;Разпореждане
изх. № С170006-125-0275092/29.09.2017 г.; Разпореждане изх. № С180006-125-0008291/12.01.2018
г.
С Разпореждане за присъединяване изх. №С180006-105-0025328/31.01.2018 г. е допуснато присъединяване на публичен
взискател ДФ „Земеделие“, с изпълнително основание АУПВ №06/112/05761/04/01
от 27.09.2017г за сума в размер на 23
646,00 лева главница и лихва към 31.01.2018 г. в размер на 702,85 лева. В
изпълнителното дело няма данни допуснатото присъединяване да е доведено до
знанието на жалбоподателя. За разпореждането същият
разбира на 24.07.2023 г., когато чрез работодателя му „Е. К. Т.“ ООД, му е връчена разпечатка от
същото.
С Възражение вх. № 97-01-623/10.03.2023 г.
/л.19/, на основание чл. 225, ал.1, т.7, вр. чл.171 ДОПК, М. е поискал частично
прекратяване на производството по принудително изпълнение на публично вземане,
като застъпва становище, че публичните вземания за главица и лихви по АУПВ №06/112/05761/04/01/27.09.2017г. на ДФ “Земеделие“
са погасени по давност.
По повод възражението
публичен изпълните при ТД на НАП - В. Търново, офис Враца е издал Разпореждане №С230006-137-0002130/14.03.2023 г., с
което е отказал да погаси по давност въпросното вземане. За да мотивира отказа
си е посочил, че съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК давността спира: т. 5 – с
налагането на обезпечителни мерки, като такива са наложени с ПОМ изх. № С190006-022-0040035/22.05.2019 г. за запор
върху налични и постъпващи суми по банкови сметки и ПОМ изх. №
С220006-022-0068343/05.10.2022 г. запор върху вземането от трето задължено лице
– работодател, с което давността е прекъсната и започва да тече нова
давност, която не е изтекла.
Недоволен от постановения акт Д.М. е подал
жалба до Директора на ТД на НАП – В.Търново, вх. № 94-Д-5/10.07.2023г., с която
поискал действието на публичния изпълнител да бъде отменено.
Решаващият орган се е
произнесъл по жалбата с обжалваното в
настоящото производство Решение №125/21.07.2023 г., с което оставил жалбата без
уважение. Този извод обосновал, след като анализирал приложимата нормативна
уредба, въз основа на която е приел, че доводите на жалбоподателя относно
погасяване на възможността за принудително изпълнение се явяват неоснователни.
Посочил, че след присъединяване на вземането, по изпълнителното дело са били
предприети множество действия, водещи до спиране, съответно прекъсване на
давността и е цитирал същите постановления за налагане на обезпечителни мерки,
върху налични и постъпващи суми в три банки и върху трудовото възнаграждение на
длъжника. Според ръководния орган конкретните публични задължения ще бъдат
погасени с изтичането на абсолютния десетгодишен давностен срок, предвиден в
чл. 171, ал. 2 от ДОПК.
Разпореждане за
присъединяване изх. №С180006-105-0025328/31.01.2018 г., с което е допуснато
присъединяване на публичен взискател ДФ „Земеделие“ отделно е оспорено по
административен ред пред Директора на ТД на НАП – Велико Търново, който с
Решение № 138/04.08.2023 г., е оставил жалбата без уважение, а оспореното с нея
разпореждане за присъединяване е потвърдил като правилно и законосъобразно. Недоволен
от постановеното, М. ***, за което е образувано адм. дело № 502 по описа на
съда за 2023 г.
Предвид
обстоятелството, че изходът на цитираното дело има преюдициално значение по
отношение на претенцията, предмет на настоящото производство и на основание чл.229,
ал.1, т.4 ГПК, вр. чл. 144 АПК, с
Определение от 26.09.2023 г., производството по настоящото дело е спряно до
приключване на адм.дело № 502/2023 г. на
АдмС - Враца с влязъл в сила съдебен акт.
С Решение № 410/04.12.2023г., постановено по
адм. дело № 502/2023 г. на АдмС – Враца, Решение №138/04.08.2023 г. на
Директора на ТД на НАП – Велико Търново и потвърденото с него Разпореждане за
присъединяване с изх. №
С180006-105-0025328/31.01.2018 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП –
В.Търново, ИРМ Враца, с което по изп. дело № **********/2014 г. на ТД на НАП –
В. Търново е допуснато присъединяване на публичен взискател ДФ „Земеделие“ –
София са отменени като незаконосъобразни. Решението е влязло в сила на 04.12.2023
г., поради което с Определение от 19.12.2023 г., производството по настоящото
дело е възобновено.
С административната
преписка са представени и Справки в табличен вид за задълженията на
жалбоподателя по изп. дело, актуални към 10.07.2023 г. /л.15/ и към 01.08.2023
г. /л.13/, като и в двете справки са посочени едни и същи задължения, а именно:
по АУПДВ №
06/112/05761/04/01 от 27.09.2017 г. на ДФ “Земеделие“, със срок за доброволно
плащане – 17.10.2017 г., с главница в размер на 21 373,47 лв., лихва
13 108,49 лв. или в общ размер 34 481,96 лв.
Фиш/глоба № GT747442/01.07.2021
г. със срок за доброволно плащане – 08.07.2021 г. в размер на 19.79 лв. и
Фиш/глоба № Х744210/29.03.2022 г., със срок за доброволно плащане – 05.04.2022
г. в размер на 20.00 лв. В справките са описани погасените по давност задължения, общо 9 на брой. Така задълженията
на оспорващия са в общ размер от 34 521,75 лв.
В
настоящото производство жалбоподателят оспорва единствено задължението, установено в АУПВ № 06/112/05761/04/01 от 27.09.2017г. на ДФ
“Земеделие“, като не оспорва вида и размера на това задължение, нито
размера на лихвите за него, а твърденията му са единствено за погасяване по
давност на същото.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена от
лице с надлежна процесуална легитимация и правен интерес от оспорването, в
рамките на преклузивния 7-дневен срок по чл.268, ал.1 ДОПК и след изчерпване на
задължителната фаза на административния контрол, регламентирана в чл.266, ал.1 ДОПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е основателна по следните съображения:
Съгласно изричната
разпоредба на чл.168 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, съдът не се ограничава само с
обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на
представените от страните доказателства, да провери законосъобразността на
оспорения акт на всички основания по чл.146 АПК, като съгласно ал.2 на същия член съдът
обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това.
Въз основа на
установеното от фактическа страна и на основание приложените по делото писмени
доказателства, съдът намира, че оспореното решение представлява валиден
административен акт, издаден от компетентен орган и в кръга на
законоустановените му правомощия по чл.267 ДОПК, а именно – териториалния
директор на ТД на НАП – Велико Търново, в чийто район е извършено обжалваното
действие на публичен изпълнител. Същото е постановено в производство по
обжалване на разпореждане на публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново,
в писмена форма и съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален
административен акт, установени с чл.59,
ал.2 АПК,
като са посочени фактически и правни основания мотивирали постановяването му.
Самото разпореждане също
е издадено от оправомощен за това орган, на основание чл.226, ал.1 ДОПК, в
рамките на неговата компетентност и в предвидената форма.
Не се установи в
производството по издаването на оспорения пред съда административен акт да са
били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
При издаване на процесното решение съдът
намира, че решаващият административен орган е допуснал нарушение на материалния
закон.
Правната
регламентация на давността по ДОПК се съдържа в чл.171 от същия кодекс, според
която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на година, следващата годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък
срок. Според, ал.2, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от
спирането или прекъсването на давността освен случаите, когато задължението е
отсрочено или разсрочено.
Съгласно разпоредбата
на чл.172 ДОПК, давността спира, когато е започнало производство по
установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за повече от
една година, когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде
спряно - за срока на спирането, когато е дадено разрешение за разсрочване или
отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването, когато
актът, с който е определено задължението, се обжалва, с налагането на
обезпечителни мерки, когато е образувано наказателно производство, от изхода на
което зависи установяването или събирането на публичното задължение, а
давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното
вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение.
Погасителната давност
е период от време на бездействие на носителя на едно субективно материално
право, след изтичането на който се поражда правото на задълженото лице да се
позове на изтеклата давност и да откаже изпълнение на задължението. От гледна
точка на данъчното право и на ДОПК, давността е период от време, с изтичането
на който се преклудира правото на държавата да събере едно вземане. Изтеклата
погасителна давност е основание за отписване на публичните задължения, по
аргумент от нормата на чл.173, ал.1 ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл.173,
ал.2 ДОПК, вземанията се отписват
служебно с изтичането на срока по чл.171, ал.2
ДОПК, т.е. с изтичането на т.н. абсолютна 10-годишна погасителна
давност.
Общ принцип в
прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно
вземане по давност не отпада дългът, а възможността за неговото принудително
събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника,
което той може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност
задължение. В обратната хипотеза - при изтекла погасителна давност и след
позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията
по принудителното изпълнение на публично вземане от страна на публичния
изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на
принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено.
Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено в този смисъл
възражение (давността не се прилага служебно), а в случай, че не възприеме
възражението за изтекла погасителна давност - решаващият орган по чл.266, ал.1 ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния
срок, респективно настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното
производство, при което да отмени евентуално извършените действия по
принудителното изпълнение на такова вземане.
Следователно,
възраженията за недължимост на публично държавно вземане поради настъпване на
някой от фактите в обхвата на чл.168
ДОПК, в т.ч. и за погасяването му поради изтекла погасителна давност,
следва да бъдат заявени пред публичния изпълнител - както е направено в случая.
Погасителната давност
може да бъде прекъсвана или спирана, при наличие на възникнали преди изтичането
ѝ юридически факти, посочени в съответната правна норма. При спиране на
давността, давностният срок не тече. С отпадане на основанието за спиране се
възобновява течението на давностния срок, като продължава да тече неизтеклата
до момента на спирането на част от него. Периодът на спиране на давността не се
включва в срока на давността, с него тя се удължава. След отпадане на
основанието за спиране, давностният срок се допълва с период от време, равен на
разликата между целия срок на давността и изтеклото време до спирането.
В тази връзка следва да се обсъдят изводите на ответника
по отношение разбирането за това кои действия водят до прекъсване на давността.
В конкретния случай, от текста на оспорения акт става ясно, че това разбиране е
сведено до извършените всякакви действия, свързани по какъвто и да е начин с
личността на жалбоподателя и с дължимите от него вземания, възникнали от
какъвто и да е изпълнителен титул.
Цитираните изводи
на Директора на ТД на НАП- В. Търново не може да бъдат споделени, тъй като
същите не кореспондират с действителната фактическа обстановка, с
доказателствата по делото и с относимите законови разпоредби.
Няма спор между страните по делото, а и от представените
доказателства се установява безпротиворечиво, че публичното вземане по АУПДВ №
06/112/05761/04/01 от 27.09.2017г. на ДФ „Земеделие“ е дължимо от 2017 г., поради което на
основание чл.171, ал.1 ДОПК считано от 01.01.2018 г. е започнал да тече 5-годишен
давностен срок. В противоречие с материалноправните разпоредби, обаче в
оспореното решение е прието, че преди изтичането на този срок са предприети
действия по принудително събиране, посочвайки Разпореждане за присъединяване
изх. № С180006-105-0025328/31.01.2018г., с което вземането е присъединено към
изп. дело № **********/2014г., както и множество действия, водещи до спиране,
съответно прекъсване на давността, посочвайки ПОМ изх. №
С190006-022-0040035/22.05.2019 г. за запор върху
налични и постъпващи суми по банкови сметки и ПОМ изх. №
С220006-022-0068343/05.10.2022 г. за наложен запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника.
Следва да се отбележи, че не всяко действие на надлежните
органи в производството по принудително изпълнение има за последица спиране или
прекъсване на давността, а само това по същинското принудително изпълнение и то
само ако същото е сведено до знанието на длъжника. Издаването на разпореждане
за присъединяване на публичен взискател и задължението му, към вече образувано
изпълнително производство е предпоставка за предприемане на действия по
принудително изпълнение, но не представлява такова действие и не може да доведе
до прекъсване давността по чл. 172, ал. 2 ДОПК.
Съгласно Тълкувателно решение № 7/15.04.2021 г.,
постановено по т. д. № 8/2019 г., на Върховния административен съд, с което
настоящият съд е длъжен да се съобрази предвид разпоредбата на чл. 130, ал. 2
от ЗСВ, образуването на изпълнително дело (респ. присъединяването към вече
образувано) по реда на чл. 220, ал. 1 ДОПК и съобщението по чл. 221, ал. 1 от ДОПК, не прекъсват давността, като тези действия не представляват и същинско
действие по принудително изпълнение. Разпореждането за присъединяване има
правно действие на образуване на изпълнително дело и не прекъсва давността. За
да е налице прекъсване не е достатъчно в хода на изпълнителното производство да
бъде извършено действие, а е необходимо това действие да бъде по принудително
изпълнение. Присъединяването на публичен взискател не е от такова естество. С
присъединяването взискателят само се конституира като страна във вече
образувано изпълнително производство и придобива права като на първоначалния
взискател.
За нуждите на изпълнителното производство по ДОПК
погасителната давност е способ, чрез който се преустановява възможността
публично задължение да бъде събрано принудително. Позоваването на предвидената
в закона погасителна давност е средство за защита на длъжника. За това всяко
действие, с което давността се прекъсва, следва да е доведено предварително до
неговото знание. Лицето, срещу което се предприемат действията по принудително
изпълнение, следва да бъде наясно, че бездействието на взискателя е приключило
и той заявява претенциите си за плащане на публичното задължение. Не може да
бъде спряна или прекъсната давността, без длъжникът да е узнал за това.
В тази връзка съдът
съобразява, както мотивите по т.14 на Тълкувателно Решение № 2/26.06.2015 г. на
ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, съобразно които "Давността се прекъсва
само със започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не
може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Всички срокове за
съхраняване на документи са съобразени със срока на погасителната давност. Ако
давността може да прекъсне без знанието на длъжника, той е изложен на риска да
унищожи или най-малкото да престане да съхранява документите за плащане на
дълга или за погасяването му по друг начин", така и константната съдебна
практика на ВАС и административните съдилища по приложеното на чл. 172, ал. 1,
т. 5 и чл. 172, ал. 2 ДОПК.
В горния смисъл са и част от мотивите в цитираното Тълкувателно
решение № 7/15.04.2021 г., постановено по т. д. № 8/2019 г., с което Върховният
административен съд прие, че не всяко действие на надлежните органи в
производството по принудително изпълнение има за последица спиране или
прекъсване на давността, а само това по същинското принудително изпълнение и то
само ако същото е сведено до знанието на длъжника.
По делото обаче не са представени доказателства и не се
извличат данни от налични документи, Разпореждане за присъединяване изх. № С180006-105-0025328/31.01.2018
г., както и ПНОМ изх. № С190006-022-0040035/22.05.2019 г., за запор върху
налични и постъпващи суми по банкови сметки, а също и ПНОМ изх. №
С220006-022-0068343/05.10.2022 г. за наложен запор върху трудовото
възнаграждение, да са сведени да знанието на длъжника. Както се посочи по-горе правният
ефект на всички спиращи и прекъсващи давността изпълнителни действия настъпва,
когато те бъдат узнати от длъжника. Липсват също и данни да са правени опити в
тази връзка. Доводите на ответника в оспорения акт, че публичният изпълнител е
предприел всички действия за надлежно връчване на актовете по правилата за
връчване съгласно чл. 28 и чл. 29 ДОПК са недоказани и следователно неоснователни.
С нормата на чл.
32 ДОПК, озаглавена "Връчване чрез прилагане към досието", са
регламентирани особени правила за връчване на съобщения, касаещи актове,
документи и книжа в производството по ДОПК. Касае се за извънреден способ,
който се прилага в случаите, когато не е възможно да бъде извършено връчване по
някой от редовните способи за връчване, и в частност - по реда на чл.29, ал.1 ДОПК на адреса за кореспонденция на субекта, като в случая това е чл. 28, ал.1,
т.1 ДОПК - постоянния адрес на ФЛ.
Съобразно предвиждането на чл.32, ал.1 ДОПК връчване чрез прилагане към
досието се извършва в случаите, когато лицето, неговият представител или
пълномощник, не е намерен на адреса за кореспонденция след най-малко две
посещения през 7 дни, като съгласно ал. 2 от същата разпоредба, обстоятелствата
по ал. 1 се удостоверяват с протокол за всяко посещение на адреса. На първо
място сред приложените по делото доказателства липсват такива протоколи,
удостоверяващи обстоятелствата по чл. 32, ал. 1, а на следващо, цитираните от
административния орган известия за доставяне, удостоверяват, че пратката не е
потърсена от получателя, което е различно от законовото изискване лицето да не
е намерено на адреса.
Възприетото от ответника в решението му, че давността
спира на основание чл.172, ал.1, т.5 ДОПК, от датата на връчване на запорните
съобщения на банките, без правното им действие да е обвързано от получаването
им от длъжника, не може да бъде споделено. Както бе пояснено по-горе давността не може да спира или прекъсва,
без длъжникът за узнае или най-малко без да са били приложени всички
възможности за уведомяване.
Предвид изложеното, съдът приема, че в периода от
01.01.2018 г. – датата, на която започва да тече давността по дължимото от 2017
г. вземане на ДФ „Земеделие“, до 24.07.2023 г., когато чрез работодателя – „Е..
К. Т.“ ООД, жалбоподателят узнава за Разпореждане за присъединяване изх. №
С180006-105-0025328/31.01.2018 г., с което вземането е присъединено към изп.
дело № **********/2014 г., не са били извършени такива действия по
изпълнението, които да са довели до спиране или прекъсване на давността, поради
което правото на държавата за принудително събиране на този вид задължения, се
явява погасено.
За
да е приложим институтът на абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК,
каквито твърдения излага ответникът, е необходимо в този период (10 години) да
са настъпили спирания или прекъсвания на обикновената давност, което не се
установи да е факт по отношение задълженията на жалбоподателя. Позоваването
единствено на абсолютната давност в случая би означавало да се игнорира напълно
съществуването на обикновената, което правната уредба не допуска.
Доводите
на процесуалния представител на ответника, относно релевантността на представеното
в с.з. заверено копие на ПНОМ № С160006-022-0031232/01.11.2016 г, са
неоснователни. Същото е представено още с административната преписка, но
доколкото се отнася до налагането на запор върху вземането от трето лице –
работодател към един предходен момент – 01.11.2016 г., то няма как да породи
правните си последици по отношение на едно бъдещо вземане, с неясен вид и
размер. Противното би означавало давността за задължението по АУПВ № 06/112/05761/04/01 от 27.09.2017г. на ДФ
“Земеделие“, присъединено с Разпореждане за присъединяване изх. №
С180006-105-0025328 от 31.01.2018 г., да се счита прекъсната респ. спряна още
преди да е започнала да тече, което е
правно невъзможно.
Дори
да се абстрахираме от обстоятелство, че Разпореждане за присъединяване изх. №
С180006-105-0025328 от 31.01.2018 г. и последвалите го ПНОМ от 22.05.2019 г.
за запор върху
налични и постъпващи суми по банкови сметки и ПНОМ от 05.10.2022 г. за наложен запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника, не са породили правния ефект на
спирането, понеже не са доведени до знанието на длъжника или поне не в момент,
в който съответният изпълнителен способ, не е изчерпал своето правно действие,
то са налице нови факти, които са от значение за делото и следва да бъдат
обсъдени.
С
влязло в сила Решение № 410/4.12.2023 г., постановено по адм. дело № 502/2023г.
на АдмС – Враца е отменено като незаконосъобразно, Разпореждане за
присъединяване изх. № С180006-105-0025328/31.01.2018 г. на публичен изпълнител
при ТД на НАП – В. Търново, ИРМ Враца, с което по изп. дело № **********/2014
г. на ТД на НАП – В. Търново е допуснато присъединяване по АУПВ №
06/112/05761/04/01 от 27.09.2017 г. на публичен взискател ДФ „Земеделие“ –
София.
Според
чл.177, ал.1 АПК, решението има сила за страните по делото. Ако оспореният акт
бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички.
След отмяната на
разпореждането за присъединяване на вземането на ДФЗ с влязло в сила съдебно
решение не е налице действие по същинско принудително изпълнение, ползващо
вземането на това лице. Така ДФЗ няма качеството взискател по изпълнителното
дело, поради което вземането по АУПДВ не може да се ползва от извършените по
това дело последващи действия на публичния изпълнител, водещи до спиране и/или
прекъсване на давността по отношение на другите публични вземания, предмет на
изпълнителното дело. Освен, че е
задължително по силата на чл.177, ал.1 АПК решението на АдмС – Враца, следва да се разгледа и в светлината на чл.
142, ал. 2 АПК, като нов факт от значение за делото, настъпил след издаване на
акта, но преди приключване на устните състезания по настоящото дело.
Съобразно нормите на
коментирания специален закон и фактическите обстоятелства по делото, съдът
приема, че задълженията на Д.Г.М. по АУПВ №
06/112/05761/04/01 от 27.09.2017г. на ДФ “Земеделие“, са погасени по
давност.
Като не е достигнал
до този изводи контролният административен орган е постановил неправилен и
незаконосъобразен административен акт, който подлежи на отмяна, ведно с
Разпореждане №С230006-137-0002130/14.03.2023 г., на публичен изпълнител при ТД
на НАП – Велико Търново, офис Враца, с което е отказано прекратяване на
събирането поради изтекла погасителна давност на вземане по АУПВ № 06/112/05761/04/01
от 27.09.2017г. на ДФ “Земеделие“.
При липсата на
регламентирано законово правно основание отписването на задълженията да бъде
сторено от съда, преписката следва да се върне на публичния изпълнител за
произнасяне по възражението на М., съобразно дадените задължителни указания по
приложението на материалния закон с настоящия съдебен акт.
При този изход на
спора претенцията на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение е неоснователна и такива не му се дължат. От страна на
жалбоподателя разноски не са претендирани, поради което съдът се освобождава от
произнасяне по този въпрос.
По изложените
съображения и на основание чл.160,ал.1, вр. чл.144 и чл.268, ал.2 ДОПК, Съдът
РЕШИ
ОТМЕНЯ Решение №125/21.07.2023г.
на Директора на ТД на НАП - Велико Търново, с което е оставена без уважение
жалба с вх.№ 94-Д-5/10.07.2023 г. по описа на ТД на НАП Велико Търново, офис
Враца, препратена и заведена с вх. № 16469/10.07.2023 г. в ТД на НАП-Велико
Търново, подадена от Д.М. и се потвърждава, като правилно и законосъобразно Разпореждане с изх. № С230006-137-0002130/14.03.2023 г.,
издадено от Главен публичен изпълнител при ТД на НАП-Велико Търново, офис
Враца, с което е отказано да се прекрати поради изтекла погасителна давност публично вземане по АУПДВ № 06/112/05761/04/01 от
27.09.2017г. на ДФЗ за събиране по изп. дело № **********/2014 г. на ТД на
НАП - Велико Търново.
ОТМЕНЯ Разпореждане с изх.
№ С230006-137-0002130/14.03.2023 г. на Главен публичен изпълнител при ТД на НАП
– Велико Търново, офис Враца, с което е отказано да се прекрати поради изтекла
погасителна давност публично вземане по АУПДВ № 06/112/05761/04/01 от
27.09.2017 г. на ДФ “Земеделие“- София по изп. дело № **********/2014 г. на ТД
на НАП - Велико Търново.
ВРЪЩА преписката за ново произнасяне на Главен публичен изпълнител при ТД на НАП –
Велико Търново, офис Враца, по подадената от Д.Г.М. молба/възражение вх.№97-01-623/10.03.2023г., при спазване на
дадените в решението задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.268, ал.2 ДОПК.
АДМ. СЪДИЯ: