№ 2459
гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500494 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.218 ал.1 вр. чл.196 и сл. ГПК отм. вр. пар.2 ал.1
ПЗР на ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца ЕФР. К. Ц. срещу решение от 23.10.2020 г.
по гр.д. №1412/2004 г. на Софийския районен съд, 41 състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените от жалбоподателя срещу М.И.С., починал в хода на процеса и заместен от
наследника си по закон Д. М. СТ., и Ц.И. Т., починала в хода на процеса и заместена от
наследника си по закон И.И. Т.-У., установителни претенции с правно основание чл.97 ал.1
ГПК отм. за признаване за установено, че жалбоподателят е собственик на недвижим имот,
представляващ северната част от надпартерния етаж от къща в гр. София, ул. „**** /бивша
ул. „Сливница“/, състоящ се от: стая /столова/, кухня с балкон и други сервизни помещения,
при съседи: от три страни – двор, вестибюл и антре с площ от около 30 кв.м., заедно с
19,60% ид.ч. от общите части на сградата и дворното място, в която е построена,
съставляващо имот пл. №9 в кв.10 по плана на гр. София, м. „Овча купел“ /стар/, а по плана
от 2001 г. УПИ ХІІІ-692 в кв.23, придобит въз основа на давностно владение над десет
години, начиная от 24.02.1992 г.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, тъй като съдът се е
произнесъл по непредявен иск. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да прекрати производството по делото. Претендира
разноски.
Въззиваемите Д. М. СТ. и И.И. Т.-У. в срока за отговор по чл.218г ГПК отм. оспорват
жалбата и молят обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендират разноски.
Образувано е и по частна жалба на ищеца ЕФР. К. Ц. срещу определение от
10.09.2021 г. по гр.д. №1412/2004 г. на Софийския районен съд, 41 състав, с което е оставена
без уважение депозираната от жалбоподателя молба, вх. №4616 от 31.05.2021 г., за
1
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
В жалбата се твърди, че определението на СРС противоречи на материалните и
процесуални закони. Поддържа, че дължимостта на разноските е преценена общо – и за
прекратения отрицателен установителен иск за собственост и за положителния
установителен иск за собственост. Сочи още, че решението в частта за положителния
установителен иск за собственост не е влязло в сила. Предвид изложеното жалбоподателя
моли въззивния съд да отмени обжалваното определение.
Въззиваемите Д. М. СТ. и И.И. Т.-У. в срока за отговор по чл.215 ал.1 ГПК отм.
оспорват жалбата и молят обжалваното определение да бъде потвърдено.
Решението е влязло в сила в частта, в която производството по делото прекратено по
отношение на предявените от ищеца ЕФР. К. Ц. отрицателни установителни претенции с
правно основание чл.97 ал.1 ГПК отм.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По въззивната жалба:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
СРС, 41 състав, е сезиран с искова молба от ЕФР. К. Ц., уточнена с молби от
12.01.2016 г., 30.03.2016 г., 16.05.2016 г., 16.06.2016 г., с която срещу М.И.С. и Ц.И. Т. са
предявени положителен установителен иск с правно основание чл.97 ал.1 ГПК отм. и
отрицателен установителен иск с правно основание чл.97 ал.1 ГПК отм. за следния
недвижим имот, а именно: северната част от надпартерния етаж, която се състои от
сервизите на етажа, в къща, находяща се в гр. София, ул. „****, състояща се от: стая
/столова/, кухня с балкон и др. сервизни помещения, заедно с 19,60% ид.ч. от общите части
на сградата и дворното място, съставляващо имот с пл. №9 в кв.10 по плана на гр. София, м.
„Овча купел“. В исковата молба ищецът твърди, че е собственик на описания по-горе
недвижим имот на основание изтекла в нейна полза 10-год. придобивна давност, считано от
24.02.1992 г. Твърди още, че с нот. акт №81 т.ІІ, н.д. №281/2001 г. ответникът Ц.И. Т. е
дарила на ответника М.И.С. процесния недвижим имот, на който не е била собственик, и
следователно и М.И.С. е надарен от несобственик с имот, който ищецът е придобила по
давност.
Ответниците М.И.С. и Ц.И. Т. са оспорили предявените искове.
С постановеното по делото решение, СРС, 41 състав, е приел, че предявеният
отрицателен установителен иск е недопустим и е прекратил производството по делото в тази
му част, и е отхвърлил предявения положителен установителен иск, като е приел, че ищецът
не е придобил имота на соченото основание.
В тежест на ищеца по предявения положителен установителен иск за собственост по
чл.97 ал.1 ГПК отм. е да установи правото си на собственост върху процесния недвижим
имот, придобито на соченото основание – изтекла в нейна полза 10-год. придобивна
давност, считано от 24.02.1992 г. Елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по
отношение на претендиращото лице следва да са установени при пълно и пряко доказване в
процеса. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по
отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият
следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на
конкретната вещ /corpus/, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на
собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта
поведение на пълноправен собственик /аnimus/, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че
упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Владението е
2
законно, когато съдържа 6 признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно,
несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
От представените по делото АДС №1742/11.07.1949 г., отчуждителна преписка се
установява, че процесният недвижим имот е бил отчужден от Г.А. по ЗОЕГПНС, а от
заключението на КСТСчЕ - че за отчуждения имот не е изплащано обезщетение, както и че
имотът съществува до размерите, в които е бил отчужден. Към момента на влизане в сила на
ЗВСОНИ /25.02.1992 г./ процесният имот е бил част от капитала на общинското дружество
„Благоустройствено строителство“ – Овча купел. Ето защо, следва да се приеме, че са били
налице предпоставките по чл.1 ал.1 ЗВСОНИ и имотът е възстановен на наследниците на
Г.А..
От събраните по делото доказателства е установено, че ответникът Ц.И. Т. е
наследник по закон Г.А. и доколкото процесният недвижим имот е възстановен по реда на
ЗВСОНИ на наследниците и, то и ответникът Ц.И. Т. е придобила собствеността върху него.
Видно от представения по делото нот. акт за дарение на недвижим имот №81, т.ІІ,
н.д. №281/12.11.2001 г. на нот. В.П., Ц.И. Т. е дарила на брат си М.И.С. следния недвижим
имот: северната част от надпартерен етаж от къща /с изглед към улицата/, състояща се от:
стая /столова/, кухня с балкон и други сервизни помещения, заедно с 19,60% ид.ч. от общите
части на сградата и дворното място, в която е построена, находящо се в гр. София, ул. „****,
съставляващо имот пл. №9 в кв.10 по плана на гр. София, м. „Овча купел“ /стар/, а по плана
от 2001 г. УПИ ХІІІ-692 в кв.23.
По делото е представен анекс към договор за наем от 01.01.1992 г., сключен на
30.12.2000 г. и нот. заверен от нот. Е.Е., рег. №3760/29.12.2000 г., с който ищецът като
наемодател и П.Д.Н. като наемател са постигнали съгласие за подновяване на договора за
наем за следния недвижим имот, а именно: 1/2 ид.ч. от сервизни помещения на втори
/надпартерен/ етаж от сградата на ул. „****, състояща се от: столова, кухня с балкон, килер,
баня-тоалетна и коридор.
От показанията на свид. Н.Д. се установява, че вторият етаж от къщата е бил
отчужден и отдаван под наем, като на етажа са обособени две жилища – жилището на
конституирания в хода на производството ответник Д. М. СТ. е към улицата, което жилище
от 80-те год. до 2004 г. се е обитавало под наем от медицинската сестра П.Н., като
първоначално е отдавано под наем от общината, а по-късно след реституцията – от
ответника М.С., който е придобил имота по дарение от сестра си. Свидетелят сочи още, че
ответникът М.С. е идвал да взима наема за имота, както и че ищецът е живяла и е
собственик на другото жилище на втория етаж – това, което има изглед към улицата.
От показанията на свид. Н.Н. се установява, че ищецът живее на целия втори етаж от
процесната къща от 70-те год., като там е живяла и медицинска сестра П.Н. до преди
няколко години, като етажът е с две тераси – на едната /източната/ свидетелят е виждал
ищеца, а на другата /откъм ул. „Бързарица“/ - медицинската сестра.
Други относими доказателства не са ангажирани.
Съгласно разпоредбата на чл.5 ал.2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти,
собствеността върху които се възстановява по същия закон, не се зачита и започва да тече от
влизане в сила на тази разпоредба - от 22.11.1997 г., т.е. в случая придобивна давност за
ищеца би могла да тече едва от посочената дата /22.11.1997 г./. От 1997 г. до датата на
депозиране на исковата молба пред СРС /06.10.2003 г./ обаче не е изтекъл 10-год. период, в
който ищецът би могъл да упражнява фактическата власт по отношение на имота, поради
което ответникът и не би могъл да придобие имота на основание изтекла в негова полза
придобивна давност. Освен това, от събраните по делото доказателства не се установява при
условията на пълно и главно доказване ответникът да е упражнявал фактическа власт върху
процесния недвижим имот, нито да са демонстрирал поведение на пълноправен собственик,
3
т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен
обем единствено за себе си. Единственото доказателство в тази насока са по показанията на
свид. Н.Н., от които се установява единствено, че през посочения по-горе период ищецът е
живяла на втория етаж на процесната къща, но там е живяло и друго лице, като не се
установява, че ищецът е живяла именно в процесната северна част на къщата, а и въобще не
се установява упражняване на фактическата власт от ищеца с намерение за своене.
При тези данни следва да се приеме, че по делото не е установиха елементите от
фактическия състав на придобивната давност по отношение на ищеца, т.е. същият не се
легитимира като собственик на процесния недвижим имот на соченото основание.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – оставено в сила.
По частната жалба:
По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени
постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за това.
Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно изчисляване на
размера им или частта, която се понася от съответната страна, както и поради грешки във
фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той се е
произнесъл по разпределението на разноските.
С постановеното по делото решение СРС, 41 състав, е прекратил производството по
делото в частта на предявения отрицателен установителен иск за собственост по чл.97 ал.1
ГПК отм. и е отхвърлил предявения положителен установителен иск за собственост по чл.97
ал.1 ГПК отм., като на ответника Д. М. СТ. са присъдени разноски в общ размер на сумата
от 1762,22 лв., а на ответника И.И. Т.-У. – в общ размер на сумата от 200,00 лв.
Съгласно разпоредбата на чл.64 ал.2 и ал.3 ГПК отм. ответникът има право на
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска и при прекратяване на делото. Ето защо и
доколкото една част от производството по делото е прекратена, а в другата част искът е
отхвърлен, то и на ответниците се следват разноски в пълен размер, като е без значение дали
същите са присъдени общо или поотделно.
Неоснователно е възражението на въззивника, че не дължи разноски за отхвърления
положителен установителен иск за собственост по чл.97 ал.1 ГПК отм., тъй като решението
в тази му част не е влязло в сила. Присъждането на разноски се извършва с акта, с който
приключва производството в съответната инстанция / в случая с решение/, като при отмяна
на първоинстанционното решение от въззивния съд, той се произнася и по разноските пред
първата съдебна инстанция съобразно изхода на спора.
Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд
правилно е приел, че не са налице предпоставки за изменение на постановения акт в частта
за разноските, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №20233824/23.10.2020 г., постановено по гр.д.
№1412/2004 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение №20183542/10.09.2021 г., постановено по гр.д.
№1412/2004 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав.
4
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5