№ 443
гр. Варна , 01.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на трети
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Ивелина Д. Чавдарова
при участието на секретаря Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Ивелина Д. Чавдарова Въззивно гражданско
дело № 20203100503672 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба с вх. № 32707/01.06.2020г., депозирана от "ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков“ № 37, действащо чрез процесуалния си
представител юрисконсулт Г.Д., срещу Решение № 1619 от 25.03.2020г., поправено с
Решение № 261003/30.10.2020г., постановени по гражданско дело № 17844/2019г. по описа
на РС-Варна, ХLVI състав, В ЧАСТТА , в която е отхвърлен предявеният от въззивника,
срещу Й. Б. Б., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК за
приемане за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумите по банков
кредит, за които е издадена Заповед № 5649/23.07.2019г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 11439/2019г. по описа
на РС-Варна, както следва: за сумата над 3267,08 евро до 3350 евро – главница; за сумата
над 1086,91 евро до 2403,47 евро – договорна лихва за периодите преди 22.07.2016г. и след
07.06.2019г., както и за сумата над 403,48 евро до 1345,73 евро – наказателна лихва,
начислена за периода преди 22.07.2016г.
Въззивникът твърди, че решението в обжалваната част е неправилно. Конкретните
оплаквания са за нарушение на чл.114, ал.1 и чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Застъпва се
становището, че доколкото уговореното връщане на предоставената за ползване сума на
1
погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение
на длъжника на части, а не превръща тези вноски в периодични плащания, приложима по
отношение на това задължение е общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, изчислена от
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита или от датата на обявената
предсрочна изискуемост на кредита, а не както е приел първоинстанционният съд – от
датата на падежа на отделните погасителни вноски. С оглед на последното се твърди, че
депозирайки заявлението по чл. 417 ГПК на 21.07.2019г. банката е заявила правата си преди
изтичане на общата давност, а оттам – непогасени по давност на основание чл. 119 ЗЗД са и
вземанията за лихви за забава, за които не е изтекла тригодишната давност по чл. 111, б. „в“
ЗЗД. Поддържа се, че претендираната наказателна лихва по естеството си представлява
мораторна неустойка по чл. 92 ЗЗД като вид добавъчно вземане за осъществяване на
договорна отговорност на длъжника, без да е нужно кредиторът да доказва действителните
си вреди. По отношение на възнаградителната лихва се изтъква, че приложение следва да
намери общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, защото тази лихва представлява
предварително фиксирано окончателно оскъпяване на кредита, цената, която
заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства и в този
смисъл фактът, че погасяването е уговорено да става на определени вноски по приет от
страните погасителен план, не придава на това вземане характер на периодично такова по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както е приел РС-Варна, прилагайки кратката тригодишна
давност. Моли се за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново, с
което да се приеме за установено, че Й. Б. Б. дължи на "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА" АД в пълен размер сумите, за които е издадена Заповед № 5649/23.07.2019г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. №
11439/2019г. по описа на РС-Варна. Претендират се и направените съдебно-деловодни
разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият, чрез пълномощника си адв. С.Л., е изразил становище
за неоснователност на жалбата. Счита, че решението на РС-Варна е правилно и
законосъобразно, поради което моли жалбата да се остави без уважение, а обжалваният
съдебен акт да се потвърди. Претендират се разноски за въззивната инстанция.
В проведеното открито съдебно заседание банката-въззивник, редовно призована чрез
юрисконсулт Г.Д., не изпраща представител.
Въззиваемият, редовно призован, не се явява. Представлява се от адвокат С.Л., която
оспорва жалбата и поддържа депозирания писмен отговор. Моли за потвърждаване на
обжалваното решение и присъждане на разноски, съобразно представения списък.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА“ АД, срещу Й. Б. Б. иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество
2
сумата от ЗЗ50 евро, представляваща просрочена главница по Договор за банков кредит №
014LD-R-003409/10.03.2014г.; сумата от 2403, 47 евро - просрочена договорна лихва,
дължима за периода от 11.03.2014г. – 09.07.2019г.; сумата от 1ЗЗ4, 56 евро - просрочена
наказателна лихва за периода от 10.04.2014г. до 09.07.2019г.; сумата от 11, 17 евро,
представляваща законна лихва за периода 10.07.2019г. до 21.07.2019г., сумата от 60 лева -
разноски за връчване на покана чрез ЧСИ, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 11439/2019 г. на ВРС, 18- ти състав, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 22.07.2019г. до
окончателното изплащане на задълженията.
С обжалваното решение e прието за установено в отношенията между страните, че Й. Б. Б.,
ЕГН **********, дължи на "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК *********,
сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 11439/2019г. по описа на РС-Варна, както следва:
сумата от 3267, 08 евро – просрочена главница по Договор за банков кредит № 014LD-R-
003409/10.03.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на
подаване на заявлението 22.07.2019г. до окончателното издължаване на сумата; сумата от
1086, 91 евро – просрочена договорна лихва, дължима за периода от 22.07.2016г. до
7.06.2019г.; сумата от 403, 48 евро –наказателна лихва за периода 22.07.2016г. до
20.07.2019г., както и сумата от 60 лева, представляваща вреди под формата на разноски за
връчване на покана доброволно изпълнение чрез ЧСИ. В тази си част, с която исковете са
уважени, решението не е обжалвано и съответно е влязло в сила. Предмет на настоящото
въззивно производство е частта от първоинстанционното решение, с която предявените
искове са отхвърлени за сумите, както следва: за сумата над 3267,08 евро до 3350 евро –
главница; за сумата над 1086,91 евро до 2403,47 евро – договорна лихва за периодите преди
22.07.2016г. и след 07.06.2019г., както и за сумата над 403,48 евро до 1345,73 евро –
наказателна лихва, начислена за периода преди 22.07.2016г.
Настоящият съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на
страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал, и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на
основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно производство, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
3
Атакуваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки
за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива. Исковотото производство е образувано след успешно проведено заповедно
производство и подадено в срока по чл.414 от ГПК възражение от длъжника против
издадената заповед за изпълнение, като в указания му от ВРС едномесечен срок, ищецът е
предявил настоящата претенция за установяване на вземането си. Поради това решението е
и допустимо в обжалваната част.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на
нарушение на императивна правна норма /ТР №1/2013г. на ОСГТК/. Такова, според
настоящия съдебен състав, не се установява. Доколкото в уважената част на исковете
решението не е било обжалвано и е влязло в сила, то въпросите относно възникването на
договорната връзка между страните с твърдяното в исковата молба съдържание, надлежното
изпълнение от страна на банката и съответно фактът на неизпълнение на длъжника, породил
за кредитора вземане за връщане на главницата, ведно с начислените според уговорките в
договора лихви, са вече разрешени и следва да бъдат зачетени от въззивната инстанция.
Няма спор и относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита –
07.06.2019г.
Оплакванията във въззивната жалба се отнасят до приложимата към процесните вземания
давност, както и до размера на дължимата от ответника наказателна лихва, доколкото се
твърди, че по естеството си същата представлява мораторна неустойка по чл. 92 ЗЗД като
вид добавъчно вземане за осъществяване на договорна отговорност на длъжника, без да е
нужно кредиторът да доказва действителните си вреди.
Настоящият съдебен състав споделя доводите на въззивника за липса на периодичен
характер на задълженията за главница, включени в анюитетните вноски, но не споделя
релевираното във въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното
решение, що се касае до момента, от който тече погасителната давност за същите.
Касае се за договор за банков кредит, при който уговореното между страните връщане на
предоставената в заем сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Т.е.
разсроченото плащане на отпуснатия кредит не превръща главницата в периодично
платима, поради което и за нея приложима се явява общата петгодишна давност по смисъла
на чл.110 от ЗЗД. Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността тече от деня, в който вземането е
4
станало изискуемо. След като е поето задължение за погасяване на задължението по
договора на вноски, то всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на
съответния падеж и именно от този момент започва да тече погасителната давност за всяка
вноска /в този смисъл са Решение № 90/31.03.2014г. по гр. д. № 6629/2013г. на ВКС,
Решение № 161/08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014г. на ВКС и др./.В подкрепа на това, че
вземането на банката за всяка неплатена вноска става изискуемо на падежа , е и
предвидената в чл.60, ал.2 от ЗКИ възможност банката да се снабди с изпълнителен лист за
просрочените по договора вноски. Предвид това, погасени по давност са вземанията за
падежиралите вноски за главница, които попадат извън петгодишния период, предхождащ
подаването на заявлението по чл.417 ГПК – в случая 22.07.2019г. Следователно погасени по
давност се явяват вноските за периода 10.04.2014г. до 21.07.2014г. вкл., възлизащи съгласно
приложения по делото погасителен план на сумата от 82, 92 евро, а вземанията за главница,
които не са покрити с давност са в общ размер на 3267, 08 евро.
До идентичен краен извод е стигнал и ВРС, отхвърляйки предявения иск за главница за
разликата, формирана от погасените по давност вноски, поради което и решението в тази
част следва да се потвърди.
Другото възражение на въззивника се състои в оспорване изводите на ВРС за прилагането
на кратката погасителна давност по чл.111 б. "в" от ЗЗД по отношение на вземанията за
договорна и наказателна лихва върху неплатената дължима главница.
Инкорпорираните в анюитетните вноски договорни/възнаградителни лихви, от друга страна,
според въззивната инстанция се изсрочват с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в"
от ЗЗД. Това е така, доколкото цитираната разпоредба не разграничава видовете лихви
(възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна ), посочвайки, че за тях се прилага
специалната тригодишна давност. Обстоятелството, че се касае за елемент на анюитетната
вноска, част от която е и разсрочено плащане по главницата, не придава характер на
разсрочено изпълнение и на задължението за акцесорното притезание за лихва. Именно в
конктекста на приложимата по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви в
сравнение с общата погасителна давност за главницата е и правилото на чл. 76, ал.2 от ЗЗД,
отчитащо интереса на кредитора, като предвижда че първо се погасяват лихвите, докато
непогасената главница продължава да се олихвява.
Следва да се отбележи и че договорна лихва се дължи до датата на обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. В конкретния случай това е 07.06.2019г. – с изтичане на
предоставения на длъжника срок за доброволно плащане. С обявяване на кредита за
предсрочно изискуем за банката се погасява правото да претендира договорна лихва, като от
този момент тя може да претендира и има право само на законовата такава.
С оглед на това и при подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на
22.07.2019г., то вземанията за договорни лихви с падеж преди 22.07.2016г. /т.е. за периода
11.03.2014г. до 21.07.2016г. вкл./ се явяват погасени по давност. Т.е. претендираните
5
вземания за договорни лихви, които не са покрити с давност, са в общ размер на 1086,91
евро /за периода от 22.07.2016г. до 07.06.2019г./, като до този размер претенцията за
договорна лихва следва да бъде уважена. Доколкото ВРС е достигнал до идентичен краен
извод, обжалваното решение следва да се потвърди и в тази част.
Що се отнася до претенцията за наказателна лихва и възражението на въззивника, че същата
по естеството си представлява мораторна неустойка по чл. 92 ЗЗД, с оглед на което
размерът неправилно е редуциран от първоинстанционния съд до този на законната лихва,
съдът съобрази следното:
Доколкото претендираното вземане за наказателна лихва произтича от договор за
потребителски кредит, несъмнено следва да бъде съобразена императивната норма на чл. 33,
ал.2 от ЗПК, ограничаваща правото на кредитора при забава в плащанията по кредита да
получи обезщетение за забава над размера на законната лихва. В ал. 1 от същия текст обаче
законодателят е допуснал обезщетението да се начислява като лихва, т.е. да бъде уговорено
предварително от страните в неустоечна клауза, както е в процесния случай. Именно такъв е
характерът на наказателната лихва, претендирана от банката и формираща се от размера на
договорната лихва по кредита + надбавка в размер на законната лихва. Иначе казано така
уговорената наказателна лихва включва себе си два елемента – цена за продължаващото
ползване на непогасената главницата /доколкото видно от приложената по делото справка
по чл. 366 от ГПК договорната лихва като елемент на наказателната такава се начислява
само върху дължимите, но непогасени вноски за главница/ с настъпил падеж и обезщетение
за забавеното плащане. Доколкото при забавено плащане размерите на главницата по
вноски с пропуснат падеж, които не са били предвидени като неплатен остатък за следващ
месец в предварително съставения погасителен план, няма да бъдат олихвявани по общия
ред – с уговорената договорна лихва, то за тях следва да се извърши отделно начисляване на
такава като възнаграждение за продължаващото ползване на тези средства от
кредитополучателя. Обезщетението за вредите, които кредиторът понася поради
неизпълнението на длъжника обаче е предвидено да се събира само като надбавка с характер
на мораторна неустойка, която не надвишава законната лихва. Доколкото в разглеждания
случай наказателната надбавка, формираща претендираната лихва, е в размер на законната
такава, то липсва противоречие с императивното правилото на чл. 33, ал.2 от ЗПК, с оглед
на което така уговорената неустоечна клауза не противоречи на закона, съответно поражда
валидни задължения.
От друга страна, вземането уговорено като наказателна лихва представлява обезщетение,
възникващо само от виновно неизпълнение на задължения като компенсация за вреди от
забава, т.е. по съществото си е обезщетение за неизпълнен договор. Поради тази причина,
макар и договорено като лихва и събирано наред с редовните вноски по кредита, това
вземане следва да бъде обхванато от нормата на чл. 111, б. "б" ЗЗД, уреждаща давността за
обезщетение от неизпълнен договор, т.е. да се изсрочва с тригодишна давност /в този
смисъл Решение № 206 от 30.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 1055/2010 г., II т. о., ТК/.
6
Предвид това претенцията за наказателна лихва следва да бъде уважена само за част от
претендирания период, а именно за периода от три години преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до датата на обяваване на предсрочната
изискуемост, т.е. от 22.07.2016г. до 07.06.19г. вкл.
Така дължимото обезщетение за забава, без редуцирането му до размера на законната лихва,
върху оставащата непогасена главница за посочения период се равнява на сумата от 1032,02
евро, съобразно таблицата в заключението на вещото лице. Ето защо предявеният иск за
наказателна лихва се явява основателен до този размер и за периода 22.07.2016г. до
07.06.2019г. вкл. и следва в тази част да бъде уважен. Обезщетение в размер на законната
лихва се дължи след тази дата до 21.07.2019г. – общо 28,68 евро.
Доколкото ВРС е достигнал до различен краен извод и доколкото произнасянето по
претенциите за наказателна надбавка, от една страна, и за законна лихва, от друга, е
обединено в общ диспозитив за „наказателна лихва“, то обжалваното решение следва да се
отмени в частта, с която искът за присъждане на наказателна лихва е отхвърлен за разликата
от 403,48 евро до 1060,70 евро, като се приеме за установено в отношенията между страните,
че Й. Б. Б., ЕГН **********, дължи на "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК
********* допълнително сумата от 657,22 евро.
По разноските:
С оглед изхода от спора, решението на Районен съд - Варна в частта за разноските също
следва да бъде ревизирано. На основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца "ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, съразмерно на уважената част от исковете, от общо
претендирани разноски за първоинстанционното производство и заповедното производство
в размер на 1104,51 лева, следва да се присъди сумата в размер на 843,50 лева. На основание
чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника, съобразно отхвърлената част от исковете, следва да се
присъди сумата в размер на 224,50 лева.
При този изход на спора, право на разноски за въззивното производство имат и двете
страни. На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на въззивника следва да се присъди сумата от 59,90 лева
/заплатена държавна такса за въззивното обжалване от 113,40 лева и юрисконсултско
възнаграждение, което настоящата инстанция, съобразно чл. 25 от Наредбата за правната
помощ, определя в размер на 100 лева/. На основание чл. чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия
от претендираните 410 лева за адвокатско възнаграждение се следват 294,93 лева.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1619 от 25.03.2020г., поправено с Решение № 261003/30.10.2020г.,
постановени по гражданско дело № 17844/2019г. по описа на РС-Варна, ХLVI състав, В
7
ЧАСТТА, в която искът с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, предявен от "ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков“ № 37, срещу Й. Б. Б., ЕГН **********, с адрес:
***, за приемане за установено, че последният дължи на ищеца наказателна лихва в размер
на 1334,56 евро, за която сума е издадена Заповед № 5649/23.07.2019г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 11439/2019г.
по описа на РС-Варна, е отхвърлен за сумата от 657,22 евро, както и в частта за разноските
и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й. Б. Б., ЕГН
**********, с адрес: ***, дължи на "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев, бул. „Драган
Цанков“ № 37, допълнително сумата от 657,22 евро /включваща наказателна лихва в размер
на 639,71 евро за периода от 22.07.2016г. до 07.06.2019г. и законна лихва в размер на 17,51
евро за периода от 08.06.2019г. до 09.07.2019г./ по договор за банков кредит, за която сума е
издадена Заповед № 5649/23.07.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 11439/2019г. по описа на РС-Варна.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1619 от 25.03.2020г., поправено с Решение №
261003/30.10.2020г., постановени по гражданско дело № 17844/2019г. по описа на РС-Варна,
ХLVI състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Й. Б. Б., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на "ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков“ № 37, сумата в размер на 903,40 лева
/деветстотин и три лева и четиридесет стотинки/ – разноски за първа и въззивна инстанция,
както и за заповедното производство.
ОСЪЖДА "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков“ № 37, да заплати на Й.
Б. Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 519,43 лева /петстотин и
деветнадесет лева и четиридесет и три стотинки/ – разноски за двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от разпоредбата на чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9