Р Е Ш Е Н И Е
№……/…..02.2020г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи януари през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при секретар Хр.Атанасова,
като разгледа докладваното
от съдията Чавдарова
въззивно търговско дело № 2057
по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е образувано по постъпила
въззивна жалба, подадена от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.България
№49, бл.53 Е, вх.В, срещу решение № 4508/24.10.19г. по гр.д.№17130/18г.
на ВРС, 9 състав, с което е отхвърлен предявения от „Профи Кредит България“
ЕООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване в
отношенията между страните, че Д.Н.К., ЕГН **********, дължи на ищеца сумата от
2767,37лв главница по договор за кредит № **********/27.01.11г., ведно със
законната лихва върху сумата от заявлението 08.06.18г. до изплащането й, за
което вземане е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№9136/18г. на ВРС.
В жалбата въззивникът е навел твърдението, че
решението е неправилно и необосновано. Оспорва извода на съда, че относно
главницата погас.давност тече отделно за всяка погас.вноска от датата на нейния
падеж, като счита, че срокът на кредита е изтекъл на 20.02.14г. и от този
момент са започнали да текат давностните срокове спрямо вземанията на ищеца.
Счита, че в исковата молба вземането е индивидуализирано по пера, размер и
основание, като с оглед размера на отпусната главница по договора и заплатената
от длъжника сума от 32,66лв, незаплатеното възнаграждение възлизало на
2767,37лв. Моли да бъде отменено решението като неправилно и да бъде уважен
иска.
В
срока по чл.263 ГПК за отговор на така депозираната въззивна жалба от
въззиваемата страна Д.Н.К. ***, е постъпил отговор, с който счита решението в
обжалваната му част за правилно и моли да бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора Варненски
Окръжен съд съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по предявен от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, против Д.Н.К.
***, иск с правно основание чл.422,
ал.1 вр. с чл.415, ал.1 ГПК за приемане за установено, че Д.Н.К. дължи на ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, сумата от
2767,37лв, представляваща главница по
договор за револвиращ заем № **********, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 08.06.2018г. до окончателното изплащане, за
която е издадена заповед №4535/11.06.2018год. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№9136/2018год. на ВРС.
В исковата
молба поддържа, че с договор за револвиращ заем №
**********, сключен между страните на
27.01.11г., на ответника е предоставен паричен заем в размер на 2800лв, за срок от 36 месеца, при ГЛП 91,41% и
ГПР 129,48%. Излага, че договорът бил сключен при Общи условия,
подписани и приети без забележки от кредитополучателя, и същите са неразделна
част от договора. Сочи заемната сума е
преведена по сметка на длъжника. Излага, че поради неизпълнение на договорните
задължения от страна на ответника съгласно договорката в т.10.3.1 от ОУ
договорът бил прекратен автоматично от страна на ищеца и била обявена неговата
предсрочна изискуемост на 05.07.11г., за което било изпратено уведом.писмо до
длъжника. Сочи, че ищецът се е
снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу
която ответникът подал възражение.
Ответникът Д.Н.К., в срока по чл.131 ГПК е депозирал отговор
на исковата молба, с който оспорва иска по основание и размер. Прави възражение
за нищожност на договора като противоречащ на закона и накърняващ добрите
нрави, като твърди липсата на форма / шрифт под 12/, липсата на метод на
изчисляване на лихвата, липсата на яснота относно допълн.плащания. Твърди
недействителност поради неспазване на императивните изисквания на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, тъй като липсвала ясно разписана методика на формиране на ГЛП.
Счита, че клаузите на договора, с които е уговорен ГПР и ГЛП, накърняват
добрите нрави и са в разрез с принципа на добросъвестността, поради което и
били нищожни. Счита за неравноправни клаузите на договора и ОУ, тъй като били
изготвени предварително и потребителят нямал възможност да влияе на тяхното
съдържание.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
и като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В
рамките на тази проверка настоящият състав намира предявения иск с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за процесуално
допустим, поради което и дължи произнасяне по същество на спора.
По делото е установено, че на 27.01.2011г. между страните е бил сключен
договор за револвиращ заем №
**********, по силата на който на кредитополучателя Д.К. бил предоставен заем
за срок от 36 месеца, срещу насрещното задължение на заемателя да върне заетата
сума на месечни вноски по погасителен план, всяка в размер на 229лева.
Неразделна част от договора са ОУ към него, приети без забележки от
кредитополучателя, съгласно които / чл.10.3.1 / в случай на допусната забава в
плащането на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва
автоматично прекратяване на договора за кредит. Фактът на усвояване на сумата
по кредита от кредитополучателя безспорно се установява от приложеното по
делото платежно нареждане от 31.01.11г. Няма спор още, че ответникът е извършил
частично плащане по договора в размер на общата сума от 260лв.
Условията,
при които следва да се предоставят кредити на потребители, са предмет на
специално регулиране със Закона за потребителския кредит / обн.ДВ бр.18/10г./,
като към датата на сключване на процесния договор приложима е редакцията му
изменена с ДВ бр.58/30.07.2010г. Доколкото в тази си редакция законът не
предвижда конкретен размер на шрифта на представяне на информацията / каквото изменение
е въведено едва с ДВ бр.35 от 2014г./, то е несъстоятелно възражението на
ответника за нищожност на договора поради липсата на форма. Съгласно чл.11 от ЗПК /в редакцията ДВ
бр.58/30.07.2010г./ задължителен реквизит от
всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в
размер на 129,48%, като в общите условия се съдържа информация относно неговото
формиране /чл.3/, а уговореният ГЛП е в размер
на 91,41%. Към датата на сключване на договора законът не е уреждал
изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя, като едва с
изменението в ДВ бр.35 от 2014г., са въведени
разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014г., според които
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат
нищожни. От друга страна с оглед разпоредбата на чл.9 от ЗЗД договорната
свобода е ограничена както от повелителните норми на закона, така и от
общоприетия морал. Спазването на принципа на добросъвестност и справедливост в
гражданските и търговски взаимоотношения има за цел да предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В
съдебната практика принципно се приема, че изключително голямата разлика в
престациите при договорите може да се приеме за противоречие с добрите нрави.
Няма пречка страните да договарят цена над законната лихва, която се приема
като минимална компенсация на лишаване от средства от извършено кредитиране, но
чрез това договаряне не следва да се достига до резултат, несъвместим с
обществения морал. Съдът
отчита, че действително при рисково небанково кредитиране по занятие цената на
обичайно предлаганата услуга следва да покрива по-големи очаквани загуби от
дейността, а това от своя страна налага по-големи
лихви. В случая обаче е договорен
лихвен процент, надхвърлящ близо 9 пъти законната лихва. Макар и предоставянето
на тази услуга на потребителя да не е било регулирано с императивен лимит на
възнаграждението на кредитора, то общественият морал не е допускал злоупотреба
с договорната свобода, при която икономически по-силният участник в оборота да
налага на по-слабия си клиент условия, при които да реализира необосновано
висок приход, чрез добавяне на неясни по вид разходи към икономически
обоснования размер на цена на рисково кредитиране. Ето защо и преди
нормативната промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да се считат
сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите
съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на
законната лихва. В процесният случай се установява именно такова договаряне при
свръх прекомерна цена на кредитирането, видно от уговорените в договора
параметри на ГПР и ГЛП. В задължителната
практика принципно се приема, че изключително голямата разлика в престациите
при двустранните договори, каквато в случая е налице, може да се възприеме като
противоречие с добрите нрави. С оглед на това и като се съобразява
императивната норма на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД , съдът приема за нищожна
уговорката за договорения лихвен процент, водеща до несправедлив общ годишен
размер на разходите по кредита, при съхраняване на договора като цяло.
Както в
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, така и в исковата молба
ищецът основава претенцията си за
заплащане на дължимата по договора главница
на твърдението за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита на осн. чл.10.3.1 от ОУ, за което длъжникът бил
уведомен с писмо от 06.07.11г. Фактът на уведомяване на длъжника за упражненото
от кредитора потестативно право да направи кредита предсрочно изискуем не се
оспорва от насрещната страна, напротив същата прави признание за узнаването му
към тази дата. Предвид така съвпадащите насрещни волеизявления на страните следва
да се приеме, че с узнаването от кредитополучателя на нарочното изявление на
кредитора /в случая 06.07.11г./ е настъпила предсрочната изискуемост на
вземането по кредита. От този момент е започнала да тече и погасителната
давност за вземането, като приложима в случая съгласно чл.110 ЗЗД се явява общата
петгодишна такава. Исковата претенция се счита предявена на 08.06.18г. / с подаване
на заявлението по чл.410 ГПК съгласно чл.422, ал.1 ГПК/, към който момент иска
за заплащане на главница по договора за
револвиращ заем № **********,
в размер на 2767,37лв е погасен по давност.
Решението на ВРС като краен резултат
се явява правилно и следва да бъде потвърдено, макар и по мотиви, различни от
изложените от районния съд.
Предвид изхода от спора и направеното от въззиваемата страна
искане, в тежест на въззивника следва да се присъдят направените пред втората
инстанция съдебни разноски в размер на 423,72лв –адв.хонорар.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4508/24.10.2019г., постановено по гр. д. №17130/2018г. по описа на Варненски
районен съд, 9
състав.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.България №49, бл.53 Е, вх.В, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Н.К., ЕГН **********,
с адрес ***.******************, сумата от 423,72лв, представляваща сторени съдебно-деловодни
разноски за въззивно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване
съгл. чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: