Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……06.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е въззивен
състав, в публично съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ
: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при участието на секретаря Виктория Иванова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №13114 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№20226453/15.10.2020г., постановено по гр.д. №13470/2020г. по описа на СРС, 62
състав, е отхвърлен искът на М.Н.К. срещу Изпълнителна агенция за насърчаване
на малките и средните предприятия за осъждане да му се заплати отработено
възнаграждение по допълнителен трудов договор №ОПИК-3-2-2/07.03.2021г. за
периода от 21.01.2018г. до 31.05.2018г., включително, изцяло. С решението е
осъден М.Н.К. да заплати на Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и
средните предприятия разноски – 50 лева.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение в цялост. В жалбата
се излага оплаквания, че решението е неправилно, постановено при допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния
закон и е необосновано. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е приел за недоказан факта, че ищецът е полагал труд за периода от
21.01.2018г. до края на м. февруари 2018г., като се е позовал на показанията на свидетелката Р.Т.,
според което работата по проекта, за изпълнение на който е сключен процесният
трудов договор, е била преустановена в края на м.01.2018г. Поддържа, че
посочените свидетелски показания не се подкрепят от събраните по делото
доказателства, доколкото не било установено наличието на заповед или друг акт
на изпълнителния директор на ИАНМСП, с който да се разпорежда преустановяване
на работата по проекта след 21.01.2020г. поддържа, че не е бил информиран за
преустановяване на работата, въпреки, че е бил на разположение и ежедневно е
бил в комуникация със служители на Агенцията. Оспорва и извода на първоинстанционния
съд, че няма проявена добросъвестност, тъй като нямало заинтересованост от
негова страна продължава ли екипът да работи по проекта и, че няма проявена
инициатива от негова страна да осъществи словесен контакт с колегите си от
екипа, за да установи дали работата по проекта продължава. Поддържа, че
работникът, назначен по трудов договор, няма право да прави собствена преценка
дали да продължи работата по трудовия договор или да я преустанови, като за
преустановяване на работата е необходимо наличието на писмена заповед на
работодателя. Поради това поддържа, че в случая изпълнителният директор на
ИАНМСП е бил длъжен, при наличие на съответните предпоставки да издаде заповед
за фактическо преустановяване на дейността по проекта, като съответно установи
и последиците по отношение заплащане на трудово възнаграждение и задължителни
осигурителни вноски на служителите по проекта. Поддържа, че при наличие на
действащ трудов договор е продължил да изпълнява трудовите си задължения след
21.01.2018г., като за периода до 20.02.2018г. е представил отчет за отработени
часове на работодателя за одобрение. Освен това била искана от ищеца информация
относно дейността по проекта, но такава не била получена. По повод подадения от
ищеца отчет за извършената работа по проекта за периода от 21.01.2018г. до
20.02.2018г. не постъпил отговор от ИАНМСП за преустановяване на работата по
проекта. Без отговор останала и подадената от ищеца молба вх.рег. №94-00-132 от
23.04.2018г. до изпълнителния директор на ИАНМСП, с която се иска информация
относно забавените плащания на трудово възнаграждение. Не било отчетено от
първоинстанционния съд също така, че за времето на престой не по вина на
служителя, той има право на брутното си трудово възнаграждение, поради което в
случая, доколкото преустановяването на дейността по проекта не била по вина на
служителя, ИАНМСП била длъжна да изплати уговореното брутно трудово
възнаграждение за времето на престоя. Неправилно първоинстанционният съд приел,
че липсва действително положен труд от ищеца поради факта на неприемане на
представения отчет, като поддържа, че клаузата, предвиждаща изплащане на
трудовото възнаграждение след одобрение на отчета от ръководителя на проекта, е
недействителна, тъй като е недопустимо изплащането на трудовото възнаграждение
да бъде поставено под условие, че работата бъде приета от работодателя. Поддържа,
че съобразно приет от ръководителя на проекта месечен отчет на ищеца за
предходния период, същият е извършвал същите дейности, които били отчитани по
същия начин и били приемани от работодателя без забележки. Не било изисквано от
служителя да представи в писмен вид резултатите от извършените проучвания и
запознавания. При условията на евентуалност поддържа, че дори да бъде прието,
че работодателят не е приел изработеното от служителя по представения от него
отчет за периода от 21.01.2018г. до 20.02.2018г., това не го освобождавало от
задължението му да заплати основното месечно трудово възнаграждение в размер на
975 лева за м.02.2018г. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да
бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
уважени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Изпълнителна
агенция за насърчаване на малките и средните предприятия, чрез юрисконсулт А.Б.,
с който жалбата се оспорва изцяло. Въззиваемата страна поддържа, че обжалваното решене е правилно и
законосъобразно, като при постановяването му решаващият съд е отчел и правилно
възприел всички изложени доводи и доказателства и от двете страни, като е
достигнал до правилен извод. Поддържа, че показанията на св. Р.Т. дали е
извършвана въобще работа по проекта от назначения екип в периода след
20.01.2018г. се подкрепят от представените по делото писмени доказателства.
Работата по проекта била преустановена без да има изрична и нарочна заповед или
друг акт от компетентен орган в ИАНМСП, тъй като издаването й било невъзможно
през процесния период, доколкото прекратяване изпълнението на подобен проект,
изпълняван въз основа на сключен административен договор, е съпроводено от
извършване на редица други предхождащи правни и фактически действия,
съгласуване с Министерство на икономиката и т.н, за което е необходимо време.
След края на м. януари 2018г. на членовете на екипа не били възлагани повече
дейности по изпълнение на проекта. Поддържа, че процесният допълнителен трудов
договор е сключен за полагане на допълнителен труд по конкретен проект, посочен
в същия и е със срок до изтичане на действието на административния договор, въз
основа на който се изпълнява проекта – 18.12.2018г. Освен това индивидуалният
размер на възнаграждението се определял на база отработено време и одобрените
от ръководителя на проекта часове за всеки отчетен период и по часова ставка,
като извършената работа се отчита и приема с приемо-предавателен протокол и
месечен отчет, т.е. приема се възложената и извършена работа, а не се дължи
възнаграждение на основание сключен договор. В случая след м. януари 2018г.
такава не била възлагана. Не било възможно прекратяване на процесния
допълнителен трудов договор от следващия месец, тъй като на възложителя на
работата към края на м. януари 2018г. не му било известно ще се изпълнява ли
проекта или не. Поддържа, че не са налице основания работодателят да заплаща
възнаграждение за неизвършена, неотчетена и неприета работа. С оглед изложеното
счита, че предявените искове са неоснователни и недоказани. Поради това моли
обжалваното решение да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск за заплащане на трудово възнаграждение по сключен между
страните допълнителен трудов договор №ОПИК-З-2-2/07.03.2017г. за периода от
21.01.2019г. до м.05.2018г.
Установява се от събраните по делото
доказателства, че между страните е налице валидно сключен в надлежната писмена
форма допълнителен трудов договор, който съдържа всички необходими реквизити,
поради което между тях е възникнало трудово правоотношение с присъщите му права
и задължения за всяка от тях. Изпълнението на задълженията по допълнителния
трудов договор е започнало на 07.03.2017г., което е удостоверено писмено, с
отбелязване върху приетия като доказателство трудов договор на датата, на която
ищецът е постъпил на работа.
Съгласно разпоредбите на чл.124, чл.128,
т.2 и чл.242 от КТ, трудът на работника е възмезден и работодателят дължи
заплащане на уговореното трудово възнаграждение, което се дължи за извършената
работа и положен труд. При непрестиране на работна сила, право на трудово
възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно
поведение на работника, а такива хипотези са регламентирани в нормите на
чл.266, ал.1, чл.267 и чл.268, ал.3 от НК. (в този смисъл решение
№171/10.07.2013г., постановено по гр.д. №843/2012г. на ВКС, ІV ГО).
Изложеното обосновава извода, че
предпоставка за уважаване на иска за неизплатено трудово възнаграждение е
същото да е отработено, като наличието на валидно сключен трудов договор не е
достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово
възнаграждение. Без доказателства за реално извършена от работника работа през
процесния период, трудово възнаграждение не му се дължи. Противното би довело
до неоснователно обогатяване на работника за сметка на работодателя. В случая
от приетите по делото писмени доказателства и от показанията на свидетеля Р.Н.Т.се
установява, че допълнителният трудов договор с ищеца е сключен за изпълнение на
проект №BG16RFOP002-2.003-0003
„Нови технологии в подкрепа на интернационализацията“, който е бил прекратен в
края на 2018г., но екипът не е работил по проекта след края на м. януари 2018г.
Според показанията на св. Т. екипът не се е събирал и не е работил по конкретни
задачи по проекта след края на м. януари 2018г. Поради изложеното въззивната
инстанция приема, че ищецът не е престирал труд по допълнителното трудово
правоотношение с ответника през процесния период, поради което не му се дължи
заплащане на трудово възнаграждение. Ищецът не е въвел твърдения в исковата
молба това да се дължи на престой по вина на работодателя, в какъвто случай
основанието на иска би било различно, а такива твърдения се излагат едва във
въззивната жалба, поради което и с оглед обстоятелството, че ищецът не е
установил по делото да е полагал труд по процесното допълнително трудово
правоотношение през процесния период, а напротив успешно е проведено от
ответната страна насрещно доказване, че работа по проекта, за изпълнение на
който е сключен допълнителният трудов договор, не е извършвана от екипа през
този период, поради което трудово възнаграждение не се дължи на ищеца.
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК
По изложените мотиви, Софийски градски
съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№20226453/15.10.2020г., постановено по гр.д. №13470/2020г. по описа на СРС, 62
състав, с което е отхвърлен предявеният от М.Н.К. срещу Изпълнителна агенция за
насърчаване на малките и средните предприятия иск с правна квалификация чл.128,
т.2 от КТ за присъждане на сумата от 4370,40 лева, представляваща трудово
възнаграждение по допълнителен трудов договор №ОПИК-3-2-2/07.03.2017г. за
периода от 21.01.2018г. до 31.05.2018г.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.