Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 9.09.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и четвърти юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
Нели
Маринова
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Коджабашева гр. дело №
2263 по описа за 2021 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 3.12.2020
г., постановено по гр.д.№ 16269/ 2020 г. на Софийски
районен съд, ГО, 128 състав, „Х.И Б.2.“ ЕООД- гр. София /ЕИК ********/ е
осъдено да опразни и предаде на „К.Д.Е“ АД /с предходно наименование „Б.К.Д.”
ООД/- гр. София /ЕИК********/ владението върху следния недвижим имот: МАГАЗИН №
7- по проекта за разделяне на обект ул. “*******в гр. София, одобрен от ДАГ- гр.
София № ДК-07-ЮЗР-198 от 29.07.2011 г., с площ от 26.65 кв.м. На основание
чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Х.и б.2.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „К.Д.Е“
АД /с предходно наименование „Б.К.Д.” ООД/ сумата 608 лв.- разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от „Х.И Б.2.“ ЕООД- гр.
София /ответник по делото/,
в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на иска като недоказан и неоснователен,
с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна „К.Д.Е“
АД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответника и моли да бъде
постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, респ. решението на
СРС като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявен е иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По същество
обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
Предявеният от „К.Д.Е“
АД /преди „Б.К.Д.” ООД/ срещу „Х.и б.2.“ ЕООД иск с правно основание чл.233,
ал.1 ЗЗД е основателен.
Уважаването на осъдителния иск по чл.233,
ал.1 от ЗЗД
е предпоставено от установяване на следните кумулативни предпоставки: валидно
възникнало наемно правоотношение между страните; прекратяване на договора за
наем и невръщане на наетата вещ от страна на наемателя.
В доказателствена
тежест на ищеца е да установи наличието на валидно възникнало правоотношение по
договор за наем с насрещната страна и прекратяване на договора за наем, а в
доказателствената тежест на ответника- че е изпълнил задължението си да върне
наетата вещ.
Безспорно е по
делото, а се установява и от представените доказателства, че на 28.06.2019 г.
между „Б.К.Д.” ООД /впоследствие преобразувано в „К.Д.Е“ АД/- в качеството на
наемодател, и „Х.и б.2.“ ЕООД- в качеството на наемател, бил сключен писмен договор
за наем, по силата на който наемодателят предоставил на наемателя за временно
възмездно ползване „свой собствен недвижим имот“, представляващ МАГАЗИН № 7 по
проекта за разделяне на обект ул. “*******в гр. София, одобрен от ДАГ- гр.
София № ДК-07-ЮЗР-198 от 29.07.2011 г., с площ от 26.65 кв.м., срещу
заплащането от последния на месечна наемна цена от 540 евро, без ДДС, или 648
евро с ДДС. Договорът е сключен за срок от 2 години, считано от 1.07.2019 г.,
като задължението за плащане на горепосочената наемна цена следвало да бъде
изпълнявано от наемателя от 1- во до 10- то число на текущия месец /чл.2.2 от
договора/. Съгласно клаузата на чл.5.1.3 от договора, същият се прекратява „при
неплащане на наемната цена за един месец“, в който случай „договорът се
прекратява по право“.
Според събраните в
процеса доказателства към датата на подаване на исковата молба от „Б.К.Д.” ООД на
27.04.2020 г. процесният наемен договор е бил прекратен. Това е станало
съобразно клаузата на чл.5.1.3 от наемния договор- поради неплащане на наемната
цена за м. март 2020 г., за което наемодателят- ищец отправил уведомление до
наемателя- ответник на 9.04.2020 г., чието получаване от последния не е
оспорено по делото.
Не е спорно между
страните и обстоятелството, че наемната цена за м. март 2020 г.- в размер на
648 евро с ДДС, не е била заплатена от наемателя в срока по чл.2.2 от процесния
наемен договор, изтекъл на 10.03.2020 г., преди обявяване на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г.
Не е спорно по
делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че по заявление
на наемодателя електрозахранването в процесния търговски обект е било
преустановено на 23.04.2020 г., за което от наемателя е отправено писмено
възражение до наемодателя и до еректропреносното предприятие /цитирано в електр.
писмо от 2.11.2020 г./.
При съвкупна преценка
на така събраните в процеса доказателства се налага извод, че към датата
на подаване на исковата молба процесното
Л.2 на Реш. по гр.д.№
2263/ 2021 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
наемно правоотношение е било валидно
прекратено, поради което и наемателят дължи връщане на наетата вещ.
Неоснователно е възражението на ответника, че между
страните било извършено извънсъдебно прихващане, довело до погасяване на
задължението за плащане на наемната цена за м.03.2020 г., както и на наемната
цена за м.04.2020 г.
Съгласно чл.103 и
чл.104 ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари, всяко едно от тях, ако
вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си;
ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да
прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор;
прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата;
двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по- малкото от тях от
деня, в който прихващането е могло да се извърши.
Предвидените в
чл.103, ал.1 ЗЗД предпоставки- изискуемост и ликвидност на вземането, с което
се иска да бъде извършено прихващане, се отнасят до възникването и надлежното
упражняване на потестативното право на извънсъдебно прихващане. Правният ефект
на материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и
ликвидни вземания /извънсъдебно прихващане/ настъпва с факта на отправяне на
изявлението за прихващане съгласно чл.104, ал.1, изр.1 ЗЗД, от който момент
насрещните вземания се считат погасени.
В случая ответникът
твърди, че извънсъдебното прихващане било извършено между вземането му за
сумата 7 832 лв., заплатена като депозит по сключен предходен наемен договор за
процесния имот от 2013 г., и задължението му за плащане на наемната цена по процесния
наемен договор за м. март и м. април 2020 г. /правно значение за настоящия
казус има само прихващане с наемната цена за м.03.2020 г./. Правилно е прието
от първо-инстанционния съд, че предвид липсата на субективен идентитет мажду
страните по двете наемни правоотношения, такова прихващане не може да бъде
валидно извършено и съответно да доведе до твърдения от ответника погасителен
ефект, който да предхожда изявлението за прекратяване на процесния договор,
отправено на 9.04.2020 г. от ищеца до ответника. Обстоятелството, че двете
дружества- наематели по посочените два наемни договора- от 2013 г. и 2019 г.,
са свързани и имат един и същи собственик, не рефлектира върху горния извод. Вземане
на „Х.И Б.1“ ЕООД и задължение на ответника „Х.и б.2.“ ЕООД, които са различни
правни субекти, макар насрещната страна по правоотношенията да е ищецът „К.Д.Е“
АД /преди „Б.К.Д.“ ООД/, не отговарят на изискванията по чл.103 и чл.104 ЗЗД за
извършването на прихващане „между две лица, които си дължат взаимно пари“. Допълнителен
аргумент в подкрепа на извода за липса на сочения погасителен ефект се извежда
и от обстоятелството, че твърдението за прехвърляне на вземането за сумата
7 823 лв. от предходния наемател „Х.И Б.1“ ЕООД на следващия наемател-
ответник по делото „Х.и б.2.“ ЕООД, е въведено едва с въззивната жалба, поради
което и не може да бъде зачетено от въззивния съд, като следва да се отбележи овен
това и липсата на доказателства за такова прехвърляне.
Отделен е въпросът за
допустимостта на събраните от първо-инстанционния съд гласни доказателства, за
чието допускане в ГПК е установено ограничението по чл.164, ал.1, т.4, според
което свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася
за погасяване на установени с писмен акт парични задължения. Вярно е, че както
наемният договор може да бъде вербален, а не писмен, така и за възражението за
прихващане по дефиниция не се изисква писмена форма. Когато обаче задължението
за плащане на наемна цена е установено с писмен наемен договор, какъвто е настоящият
случай, недопустимо е установяване на погасяването му с гласни доказателства
/когато липсва изрично съгласие за това от насрещната страна- чл.164, ал.2 ГПК/,
вкл. доказването с това процесуално средство на извънсъдебно прихващане, за
което именно са събрани обсъдените от СРС свидетелски показания.
Следователно при
отправяне на изявлението за прекратяване на наемния договор на 9.04.2020 г. е
било налице визираното в договора прекратително основание- неплащане на
наемната цена за м. март 2020 г., към което неизпълнение обявеното, считано от
13.03.2020 г. извънредно положение, няма отношение, нито е от естество да
освободи наемателя- ответник от договорното задължение да заплати посочената
наемна цена. Поради това и към датата на подаване на исковата молба по делото
за наемателя вече е възникнало задължение да върне наетата вещ- съгласно
чл.233, ал.1 ЗЗД, за чието изпълнение доказателства по делото не са ангажирани.
Под връщане на имота-
предмет на наемния договор, законът разбира предаването му от наемателя на
наемодателя. Предаването на имота не се изчерпва само и единствено с
преустановяване ползването му от страна на наемателя. Имотът е предаден по
смисъла на чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД, когато наемателят е осигурил на наемодателя
достъп до имота, напълно опразнен от вещи и друго имущество на наемателя, и му
е предал ключовете от него.
В случая между
страните не е уговорено съставянето на приемо- предавателен протокол за връщане
на имота, поради което и доказването на това релевантно обстоятелство може да бъде
осъществено с всички допустими по ГПК доказателствени средства. За да се счита
задължението изпълнено, не е достатъчно само наемателят да твърди, че е
напуснал имота. Следва да бъде проведено и съответно доказване, че задължението
за връщане на наетата вещ е било изпълнено, в която връзка доказателства от
страна на ответника изобщо не са ангажирани и събрани.
При тези съображения
предявеният от „К.Д.Е“ АД /преди „Б.К.Д.“ ООД/ иск за опразване на наето
помещение по чл.233, ал.1 ЗЗД се явява основателен и правилно е уважен с
обжалваното първоинстанционно решение. Поради съвпадане крайните изводи на
двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение, което е
правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на
въззиваемата страна сумата 1 000 лв.- разноски за платено за въззивното
производство адв. възнаграждение,
Л.3 на Реш. по гр.д.№
2263/ 2021 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
чийто размер е намален до посочената сума по
възражението на насрещната страна за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 3.12.2020 г., постановено по гр. дело
№ 16269/ 2020 г. на Софийски районен съд, ГО, 128
състав.
ОСЪЖДА „Х.и б.2.“ ЕООД- гр. София /ЕИК ********/ да заплати на „К.Д.Е“ АД- гр. София
/ЕИК********/ сумата 1 000 лв. /хиляда
лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването
му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.