Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
3.08.2020 г. Гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА
Трети
граждански състав
На 8 юли 2020 г.
В публично заседание в следния състав:
Председател: ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
Секретар: Диана
С.
Прокурор:
като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЕНЧЕВА
гр. дело № 5016 по описа за 2019 година.
Предявен е установителен иск по реда на чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК
Ищецът „Топлофикация
София” ЕАД твърди в исковата си молба, че на 30.05.2019 г. депозирали заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК вх. № 3037436 срещу Н.Х.Р.
с ЕГН:********** за сумата от 2852,55 лева, от които 2461,89 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м.
05.2015 г. до м. 04.2018 г., отразена във фактури с № **********/31.07.2016 г.,
№ **********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г., ведно със законната
лихва от 30.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, 360,28 лева -
мораторна лихва за забава от 14.09.2016г. до 17.05.2019г., както и суми за
дялово разпределение в размер на 25,00 лева - главница за периода от м. 04.2016
г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва от 30.05.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, и 5,38 лева - лихва за периода от
30.05.2016 г. до 17.05.2019 г., като претендират и направените по делото разноски
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане,
постановено по ч.гр. дело № 3570/2019г. по описа на PC - Стара Загора било
уважено искането им и била издадена заповед за изпълнение срещу длъжниците на
основание чл. 415, ал. 1, със съобщение, получено от дружеството на 29.08.2019
г. съдията-докладчик по цитираното дело им указал, че може да предявят иск
относно вземането си в едномесечен срок.
С оглед
изложеното, в законоустановения срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, предявяват иск
за установяване на вземането ни за консумирана и незаплатена топлинна енергия
/ТЕ/ срещу Н.Х.Р. с ЕГН: ********** като клиент на ТЕ за топлоснабден имот: гр.
София, 1510, общ. Подуяне, ж.к. „Хаджи Д." бл.55, вх. А, ет.7, ап. 16 за
процесния период.
Основанията,
обстоятелствата и фактите, от които произтича вземането:
Ответницата, в
качеството си на собственик на топлоснабдения имот, била клиент на топлинна
енергия /ТЕ/ за битови нужди по смисъла на § 190. от ДР на Закона за
енергетиката. Съгласно § 1 т.2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г /Обн. ДВ. бр.107 от 9 Декември 2003г., изм. ДВ. бр.18 от 5 Март
2004г., изм. ДВ. бр. 18 от 25 Февруари 2005г., изм. ДВ. бр.95 от 29 Ноември
2005г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.65 от 11 Август 2006г.,
изм. ДВ. бр.74 от 8 Септември 2006г., изм. ДВ. бр.49 от 19 Юни 2007г., изм. ДВ.
бр.55 от 6 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.36 от 4
Април 2008г., изм. ДВ. бр.43 от 29 Април 2008г., изм. ДВ. бр.98 от 14 Ноември
2008г., изм. ДВ. бр.35 от 12 Май 2009г., изм. ДВ. бр.41 от 2 Юни 2009г., изм.
ДВ. бр.42 от 5 Юни 2009г., изм. ДВ. бр.82 от 16 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.
103 от 29 Декември 2009г., изм. ДВ. бр.54 от 16 Юли 2010г., изм. ДВ. бр.97 от
10 Декември 2010г., изм. ДВ. бр.35 от 3 Май 2011г., изм. ДВ. бр.47 от 21 Юни
2011г., изм. ДВ. бр.38 от 18 Май 2012г., изм. и доп. ДВ. бр.54 от 17 Юли
2012г., изм. ДВ. бр.82 от 26 Октомври 2012г., бр. 15 от 15.02.2013 г., в сила
от 1.01.2014 г., доп., бр. 20 от 28.02.2013 г., в сила от 28.02.2013 г., бр. 23
от 8.03.2013 г., в сила от 8.03.2013 г., изм. и доп., бр. 59 от 5.07.2013 г., в
сила от 5.07.2013 г., изм., бр. 66 от 26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г./
"Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, “потребител на
енергия или природен газ за битови нужди” било физическо лице - собственик или
ползвател на имота, което използвало електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване за домакинството си.
Съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се
осъществявала при публично известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна
енергия от “Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София,
които се изготвяли от “Топлофикация София” ЕАД и се одобрявали от Държавната
комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет. Същите влизали в сила в
едномесечен срок след публикуването им в един централен и един местен
ежедневник и имали силата на договор между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлинна енергия, без да е било необходимо изричното им
приемане от страна на потребителите. С тези общи условия се регламентирали
търговските взаимоотношения между потребителите на топлинна енергия и
Дружеството: правата и задълженията на двете страни; редът за измерване,
отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия; отговорностите при
неизпълнение на задълженията и др. Ответницата не упражнила правата си по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ (чл. 106а, ал. 3 ЗЕЕЕ) и спрямо нея влезли в сила Общите
условия за продажба на топлинна енергия от “Топлофикация София” ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение №
ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, публикувани във в-к “Дневник” на 14.01.2008г. в
сила от 13.02.2008г.; и Общите условия за продажба на топлинна енергия от
“Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с
Решение ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „24 часа” и в-к „19
минути” в сила от 14.03.2014 г. В раздел VII от ОУ - „Заплащане на ТЕ”, чл. 32,
ал. 1 /чл.ЗЗ от ОУ-02/03.02.2014/ бил определен редът и срокът, по които
купувачите на ТЕ били длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ. В този
смисъл, задължението на ответницата за заплащане на дължимите от нея суми в
размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, бил 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на Продавача, като с приетите
ОУ било регламентирано, че не се начислявала лихва върху прогнозните стойности
през отоплителния сезон, а такава се начислявала в случай, че клиентът изпадне
в забава, т.е след изтичане на 30 дневния срок от датата на публикуване на
общата фактура за съответния отоплителен сезон. С изтичането на последния ден
от месеца ответницата изпаднала в забава за тази сума и на основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД била начислявана законна лихва върху дължимите суми. С ОУ от 2014
г. било установено, че клиентите били длъжни да заплащат месечните дължими суми
за ТЕ в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. Съгласно ОУ от 2014 г. „Топлофикация София” ЕАД начислявала
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
изготвените изравнителни сметки. От 12.03.2014 г. (влизането в сила на ОУ от
2014 г.) дружеството ежемесечно удостоверявало публикуването в интернет
страницата на данни за дължими суми за ТЕ в присъствието на нотариус, като се
съставяли констативни протоколи, удостоверяващи явяването на нотариус и
извършените действия по публикуване на данни за дължими суми за ТЕ, чрез
осигуряване на интернет достъп до индивидуалните партиди на битовите клиенти в
масивите на дружеството, който достъп се осъществявал чрез официалната
уеб-страница на „Топлофикация София” ЕАД на адрес: http://toplo.bgAunieHTH/
проверка на сметка.
Ответницата,
видно от приложеното извлечение от сметки за абонатен №280385, използвала
доставяната от дружеството топлинна енергия през процесния период и не погасила
задължението си.
В изпълнение на
разпоредбата на чл. 112г, ал. 1 от ЗЕЕЕ /чл. 1396 от ЗЕ/ сградата- етажна
собственост, в която се намирал топлоснабдения имот била сключила договор за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „МХ
ЕЛВЕКО” ООД.
На основание чл.
139 от Закона за енергетиката, разпределението на топлинна енергия между
потребителите в сграда-етажна собственост се извършвал по системата за дялово
разпределение при наличието на договор с лице вписано в публичния регистър по
чл. 139а. В настоящия случай, сградата-етажна собственост, в която се намирал
имота на ответницата била сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „МХ ЕЛВЕКО” ООД, в изпълнение на
разпоредбата на чл. 1386 от Закона за енергетиката. Съгласно чл. 155, ал. 1, т.
2, сумите за ТЕ за процесния имот били начислявани от “Топлофикация София” АД
по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били
изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение на
топлинна енергия в сградата - “МХ ЕЛВЕКО” ООД на база реален отчет на уредите
за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2
от 28 май 2004 г. за топлоснабдяването/издадена от министъра на енергетиката и
енергийните ресурси, обн. ДВ, бр. 68 от 03.08.2004г./ и Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ. бр. 34от 24.04.2007г./. За имота на
ответницата били издадени изравнителни сметки, които прилагат като
доказателство в подкрепа на твърденията си, че сумите за топлинна енергия за
процесния имот, били начислени по действителен разход на уредите за дялово
разпределение, инсталирани на отоплителните тела в имота. Съгласно Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди в случай, че резултатът
от изравнителните сметки била сума за доплащане, то тя се прибавяла към първата
дължима сума за процесния период. В случай, че резултатът от изравнителната
сметка била сума за възстановяване, то от нея служебно се приспадали
просрочените задължения, като се започнело от най-старото.
Молят съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Н.Х.Р., че
дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сума в общ размер на 2852,55 лева, от които
2461,89 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна
енергия /ТЕ/ за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., отразена във фактури
с № **********/31.07.2016 г., №
**********/31.07.2017 г. и № **********/31.07.2018 г., ведно със законната
лихва от 30.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; 360,28 лева -
мораторна лихва за забава от 14.09.2016 г. до 17.05.2019 г., както и суми за
дялово разпределение в размер на 25,00 лева - главница за периода от м. 04.2016
г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва от 30.05.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и 5,38 лева - лихва за периода от 30.05.2016
г. до 17.05.2019 г., като претендират и направените по делото разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Молят да им бъдат
присъдени направените съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78 от ГПК.
В едномесечния
срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Н.Х.Р., в който твърди, че
възразява срещу исковата молба на Топлофикация София ЕАД.
Не приема
изложените мотиви в исковата молба и счита, че същите са неправилни поради
нарушение на материалния закон и поради нарушаване на съществени процесуални
правила. Моли съда да отхвърли исковата молба като неправилна и
незаконосъобразна. Счита, че предявеният иск е допустим, но не могат да бъдат
споделени правното основание на мотивите за исканията изложени в молбата,
поради липса на достатъчно убедителни писмени доказателства, които да обосноват
извод у съда за дължимост на сумите предмет на изпълнението.
На стр.1 и стр.З
от Исковата молба, ищецът признавал неизгодния за него факт, че част от сумата
била в погасителна давност съгласно чл. 111, б.В от ЗЗД, след като претендирали
сума за енергия от 05.2015г.
Давността на тези
вземания била три годишна, съгласно наложената съдебна практика с Решение № 168
от 22. 12. 2009 г на ВКС по гр.д. № 408 / 2009 г. Тази практика била
задължителна за всички съдилища в Република България, потвърдена и от Решение №
111 на ВКС по гр.д. 1068/2009г., Решение № 173 на ВКС по гр.д.1095/2009 г. и
Решение № 172 от 23.12.2010 г. по т.д. № 180/2010 г.
С Исковата молба
се претендирали вземания, възникнали и станали изискуеми през периода от
01.05.2015 г. Независимо, че т.нар. Общи фактури били издадени по-късно, същите
включвали вземанията, които били от периода 05.2015 г. и били изискуеми от
потребителя още с възникването им, след като потребителят имал задължение към
датата на получаване на прогнозните фактури да извършвал плащане по тях.
Издаването на последваща, изравнителна фактура не променял началната дата, от
която започвал да тече давностният срок. Съдебната практика по идентични казуси
била категорична и непротиворечива, като признавала за погасени по давност
вземанията, които не били потърсени от кредитора топлофикационно дружество в
срок от 3 години от датата на възникването им респ. на настъпване на изискуемостта
им.
В подкрепа на
това, че вземането станало изискуемо от момента на възникването му бил и факта,
че длъжникът изпаднал в забава в момента, в който изтекъл срокът за заплащане
на прогнозната фактура, а не едва когато изтекъл срока за заплащане на
изравнителната фактура. С оглед на това и вземането ставало изискуемо към
момента на изтичане на срока за заплащане на прогнозната фактура. Давността на
свой ред започвала да тече от момента, в който вземането станало изискуемо -
чл. 114 ЗЗД.
Освен това
удължаването на погасителната давност било забранено с императивната правна
норма на чл. 113 от ЗЗД. „Топлофикация София" ЕАД нямала право да определя
от кога започвал да тече давността, тъй като и останалите правила относно
погасителната давност били императивни.
Факт било и че
чл. 111 от ЗЗД уреждал основните случаи на вземания, чието погасяване
настъпвало с изтичането на по-кратък давностен срок, а именно тригодишният
такъв.
Такива вземания,
съгласно буква "в" на посочената правна норма, били вземанията за
наем, за лихви или за други периодични плащания.
Както при общата,
така и при кратката погасителна давност, тя започвала да тече от деня, в който
вземането станало изискуемо и можело да прекъсне само в императивно изброените
случаи по чл. 116 от ЗЗД.
Законът не
съдържал легална дефиниция на понятието "периодично плащане", но
правната теория и практиката били наложили единното разбиране, че при
задълженията с повтарящо се периодично изпълнение длъжникът трябвало в течение
на определено време да извършва редица еднакви престации, които се повтаряло
през определени или неопределени периоди от време.
Счита за
неоспоримо е, че задължението за заплащане на предоставената от ищеца топлинна
енергия, имал периодичен характер и съставлявал поредица от родово определени
престации, които били различни в зависимост от количеството на доставената през
определен период от време енергия.
С оглед
спецификата на предоставените от топлофикационните дружества услуги, насрещните
престации на абонатите им имали характер на периодични плащания, поради което
по отношение на давността следвало да се приложи краткия три годишен срок.
Разпоредбите на 95-114 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност
/отм./, действали към момента на възникване на процесното задължение, както и
тези до сега действащия Законна енергетиката предвиждали, че независимо от
начина на месечното отчитане на потреблението на топлина енергия и независимо
от това дали изобщо било извършено месечно отчитане, действителните парични
задължения на абонатите се установявали в кръга на отоплителния сезон.
Така посочения
ред бил съобразен с констатираната по-горе специфика на отношенията по
топлоснабдяване и навеждала на единствения възможен извод, че плащанията имали
периодичен характер.
Сочи, че това
било така, защото извършените от абонатите месечни плащания винаги се явявали
прогнозни, както дори при извършването на ежемесечно отчитане на индивидуалните
измервателни уреди, измерването касаело само тези уреди без да засяга
измерването на общите части на сградата-етажна собственост.
По тази причина
месечните задължения нямали характер на родово определени престации, равняващи
се на точно количество консумирана топлина енергия за месец, а съставлявали
периодични плащания.
Счита, че от
направените изводи се потвърждавали от справката за неплатени фактури,
изготвена от ответника.
По така
изложените съображения и като се приеме периодичния характер на процесиите
плащания, трябвало да се отчете, че последните били погасени с изтичане на 3 -
годишната давност.
По силата на чл.
111, ал.1. б. „в" ЗЗД, вземанията за лихви също се погасявали с тригодишна
давност. Също така по силата на чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане
се погасявали и произтичащите от него допълнителни вземания, независимо, че за
тях давността не била изтекла. Следователно в настоящия случай, след като
вземанията за главницата били погасени по давност, се погасявали и задълженията
за лихва, тъй като същите са акцесорни спрямо главното вземане.
Искът бил
неоснователен поради факта, че с Решение № 4777 от 13.04.2018г. на ВАС - III
отделение по адм. дело. № 1372/2016г., се отменяла методиката за дялово
разпределение, което означавало, че начислението на топлинна енергия до момента
било незаконно и в противоречие със законовите изисквания.
След като било
доказано, че методиката противоречи на законовите разпоредби, и имайки предвид,
че сумата начислена от ответника за топлинна енергия бил по тази методика било
очевидно, че е абсурдно да се приемела.
При разглеждане
на делото трябвало да се има предвид, че Закона за Защита на потребителите бил
специален по отношение на Закона за Енергетиката, поради факта, че параграф 1
от закона е категоричен, че при противоречие на ЗЗП и друг закон, предимство
има Закона за защита на потребителите.
За да се докажел иска,
ищецът трябвало да докаже по безспорен и категоричен начин, качеството на
ответника, като потребител на топлинна енергия.
Оспорва, че е в
облигационни отношения като вещен ползвател на имота.
За процесния
период, както и до момента сочи, че живее в гр. Стара Загора, като
доказателство за това била адресната регистрация, която винаги била в гр. Стара
Загора.
Липсвали
доказателства, които по безспорен начин да докажели, че била вещен ползвател на
процесния имот.
Нямало
представени документи, които по категоричен начин да сочат, че била ползвател
или в облигационни отношения с ищеца.
Факта, че не била
ползвател за процесния период и до момента, не предпоставял наличието на
възникнало по реда на чл. 106а ал.1 от ЗЕЕЕ/отм./. чл.150. ал.1 от ЗЕ
облигационно правоотношение.
По смисъла на
константната съдебна практика, както и на законодателството в Закона за
Енергетиката и Закона за защита на потребителите, потребител бил собственик или
носител на вещно право на имота, поръчал топлинна енергия от търговеца/чл.62 от
ЗЗП/.
Безспорно
трябвало да се докаже и обема на продадената топлинна енергия, като се
представяли доказателства за нейното количество, годността на измервателните
уреди, с които била измервана, законността на АС и съответно точното
разпределение на енергията в процесния имот.
Ноторно известно
било, че топлинната енергия се доставяла до АС. където се измервала и след това
разпределя от ФДР или самия продавач.
Съгласно чл.62 от
ЗЗП, дори и да се доставила топлинна енергия на потребителя, то той не дължал
нейното заплащане ако не я бил поръчал.
В параграф 1 от
ЗЗП в Заключителните разпоредби недвусмислено разпореждала, че при противоречие
на този закон с други, предимство имал Закона за Защита на потребителите.
Безспорно в
случая се стигало до въпроса, дали имало противоречие между чл.62 от 33П и ЗЕ,
които се тълкувал, че потребителя бил задължено лице само по условието, че бил
собственик или носител на вещно право на имота.
Самото доказване,
че потребителя бил в облигационни отношения с ищеца по смисъла на ЗЕ не
доказвал, че потребителя поръчвал топлинна енергия.
Дори и да се
приемело, че между двата закона има противоречие, то очевидно в ЗЗП,
допълнителните и заключителни разпоредби, параграф 1 бил категоричен, че при
противоречие на ЗЗП и друг закон, предимство имал Закона за защита на
потребителите.
Ако се приемело
по някаква причина от съда, че чл.62 от ЗЗД трябвало да се пренебрегне и не
касаела отделния потребител, въпреки, че ясно в ЗЗД се говорило за потребител
на топлинна енергия, то тогава възниквал въпроса, дали искът трябвало да бъде
насочен срещу отделния потребител или срещу Етажната собственост.
На базата на тези
разсъждения, съдът трябвало да разпореди да се представи доказателство, дали
ответницата поръчвала топлинна енергия по чл.62 от ЗЗП.
Ако се
представило такова доказателство и по този начин се докажело, че била поръчвана
енергия от ответника, то тогава оставало въпроса с доказването на количеството
потребена енергия, годността на измервателните уреди и законността на
Абонатната станция.
Ищецът
претендирал, че ответника бил обвързан в договорни отношения с него, съгласно
Общите условия за продажба на топлинна енергия.
Това
противоречало на съдебната практика, установена с Определение № 3258 от
07.03.2013г. на Върховния Административен съд - петчленен състав 1-ва колегия
по адм.дело №2772/2013г.
В определението
на стр. 3 недвусмислено се приемало, че Общите условия за продажба на топлинна
енергия, не представлявали по своята правна същност индивидуален, общ, или
нормативен административен акт по смисъла на чл.21 от АПК, чл.65 и чл.75 от АПК, като същите не променяли характера на правилата като договорни.
Ищецът изрично
основавал претенцията си на твърденията за извършен реален отчет на
действително потребена енергия.
Нормативната
уредба /ЗЕ и Наредба 16-334/ ясно разграничавала двете хипотези - реален отчет
и служебно начисляване на топлинна енергия, като на практика уреждал различни
по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи юридически факти.
Вземането при
служебно начислена енергия поради неосигурен достъп имал и известен характер на
неустойка, доколкото потребителят имал договорно задължение да осигурява достъп
за реален отчет.
Уважаването на
иска на различни от твърдените от ищеца факти и признаването на различно от
претендираното от ищеца вземане било недопустимо, тъй като би било нарушение на
диспозитивното начало в процеса./чл. 6 ГПК/.
В тази връзка,
суми начислени служебно трябвало да бъдат обявени за недължими. /Решение № 1-31
от 04.02.2014г. по г.д. № 18736/2013г.и др./.
Ищецът трябвало
да ангажира доказателства за изправността на уредите, чрез които се извършвало
измерването на топлинната енергия за процесния период. Ищецът не ангажирал
доказателства относно изправността на уредите, поради което трябвало да се
приложи последицата от недоказване този определен релевантен факт. Поради
липсата на представени в тази насока доказателства било очевидно, че ищецът не
бил изпълнил свое законово и договорно задължение да подържа в изправност
измервателните уреди на топлинна енергия. Така се възпрепятствала възможността
да бъдат точно измерени доставените количества топлинна енергия и съответно
заплатена стойност от страна на ответника. Липсата на тези доказателства били
основание за отхвърляне изцяло на исковата молба./Решение 17.07.2012г. по гр.д.
№ 48554/2010 на СРС, 30-ти състав/.
От страна на
ищеца не били ангажирани доказателства за извършено отчитане на индивидуалните
разпределители или за пречки в абоната, поради които било възпрепятствано
такова отчитане, като основание за служебно начисляване на задълженията.
Съгласно чл.144, ал. 1 от ЗЕ. топлинната енергия за отопление на имотите се
разпределяла между отделните имоти въз основа на дяловите единици, определени
по индивидуални разпределители, монтирани на отоплителните тела в имот. Като
съгласно ал. 4 - топлинна енергия, отдадена от едно отоплително тяло било
произведено от дяловите единици, определени по показания на индивидуалния
разпределител на отоплителното тяло и топлинната енергия за една дялова
единица. Третото лице помагач не представило отчетните документи. При липсата
на отчетни документи и с оглед изричното оспорване от страна на ответника,
приетите по делото експертизи било безпредметно да бъдат обсъждани, защото без
отчетни документи, положителен извод за наличие на основание за начисляване на
задължения за плащане в претендирания размер и за сочения от ищеца обем
потребление не можел да бъде направен./Решение от 30.01.2012г. по гр.д. №
15912/2011 63-ти състав СРС/.
Съгласно
практиката на ВКС /Решение № 230 от 05.03.2012г./ по т.д. № 104/2010 г., II по
ТО, било недопустимо да се приемали като доказателства фактурите, които не били
подписани от клиента и съответно не можело да се приеме за доказване на сумите
съдебно-счетоводна експертиза, която се основавала на тези документи. Смисълът
на Решението бил да се постанови допълнителна експертиза, която да докажела
размера на задължението.
ВКС приемал във
връзка с чл. 272 ГПК, че задължението на съда било да изложи мотиви във връзка
с лица по допуснатите експертизи, основани за липсата на конкретизирана
методика, въз основа на която било определено количеството на потребена
топлинна енергия от вещото лице и за начина, по който били извършвани
отчисленията на технологичните загуби при доставката на тази топлинна енергия,
както и относно методите на остойностяването и при направеното от ответника
оспорване на приложените фактури.
Тези аргументи на
ВКС изисквали мотивирането на тези доводи още от СРС.
Съгласно законовите разпоредби, приспадане и добавяне
на суми от изравнителни сметки към други фактури можело да става само с
изричното съгласие на потребителя на топлинна енергия. /Решение – 14.05.2012 г.
гр.д. №155/2011 г., 37 състав, Решение № от 16.12.2011 г. на СРС по г.д. №
538/2011 г., 37-ми състав и др./.
В тази връзка ищецът
трябвало да представи документ за съгласие от страна на ответника за приспадане
или добавяне на суми от изравнителни сметки към други фактури.
Със суми за
връщане от ищеца били прихванати стари задължения/извън процесния период. Не се
установявала безспорност на тези вземания, както и че ответника изразил
съгласие с прихващането. Съгласно чл. 31, ал 4 от Общите условия от 2002г. и
чл. 30, ал. 6 от Общите условия от 2006 г. от волята на потребителя зависило
дали сумата да бъде приспадана или върната. Същевременно оспорването на
насрещните задължения на ответника/липсата на ликвидност/ препятства
извършването на извънсъдебно прихващане и такова също не можело да бъде
възприето. Същия смисъл бил и при действието на Общите условия от 2008г., и
макар там изрично да било вписано, че сумата в повече се приспадала, или по
желание на купувача се възстановявала /чл.32. ал.З/. Уговорката не изключвала
приложението на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД-приспаднатите задължения трябвали да са
установени като безспорни.
Липсвали
Фактурите, които при тяхна изрядност били единственият счетоводен документ
доказващ търговска сделка .
Освен това
съгласно нормата на чл. 35, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП (Закон за защита на
потребителите и за правилата за търговия, обн. ДВ. бр. 30 от 2 април 1999г., и
отменен с § 14 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите - ДВ, бр. 99 от 9 декември 2005 г. в сила от 10.06.2006 г.),
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, била уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Неравноправна
била клаузата, която:
1. изключва или
ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на
търговеца при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на
договорни задължения, в това число изключване на правото на обезщетение;
2. предвижда
необосновано кратък срок за автоматично продължаване на договора при
непротивопоставяне на потребителя;
3. позволява на
търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него
основание:
4. предвижда
цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на
услугата или дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената
цена е завишена в сравнение с тази. уговорена при сключването на договора;
5. задължава
потребителя да изпълни своите задължения изпълни неговите;
6. изключва или
възпрепятства правото на предявяване на иск или използването на други правни
средства за защита на потребителя, като предвижда арбитраж, който не разрешава
спора според закона, незаконно ограничава доказателствените средства на разположение
на потребителя или му налага доказателствена тежест, която според приложимото
право е на другата страна по договора;
7. поставя други
подобни условия.
Неравноправните
клаузи били нищожни, освен, ако били уговорени индивидуално. Не били
индивидуално уговорени клаузи, които били изготвени предварително и поради това
потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия (чл. 37. ал. 1 и ал. 2 от същия закон).
Това доказвало,
че клаузата от ОУ за рекламация била par excellence (в най-висока степен)
неравноправна клауза. Тя била договорна уговорка, която ограничавала
възможността на потребителите да възразявали по отношение на получаваните от
тях сметки от монополиста. Налице било нарушение на всяка една от цитираните
точки (чл. 35 от ЗЗП - отм.). Следователно тя била абсолютно нищожна.
Нормата на чл.
70, ал. 6 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването било с
аналогично съдържание (30 дневен срок). Тя била неприложима в случая, доколкото
бил последващ нормативен акт (чл. 14 от ЗНА). Дори обаче да не било така, то на
основание чл. 15, ал. 3 от ЗНА би се приложил законът (за защита на
потребителите), а не противоречащият му подзаконов нормативен акт.
От изложеното
следвало, че въпросът за размера на топлинната енергия не бил предрешен и
ищецът следвало да установи размерът на вземането си.
Приложените
документи, с които се претендирали сумите били негодни. Съгласно нормата на чл.
182 от ГПК - вписвания в счетоводни книги се преценявали от съда според тяхната
редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Те можели да служат
като доказателство на лицето или организацията, които водили книгите; и чл. 55
от ТЗ - редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се
приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки.
Редовността не се предполагала, а следвало да се докаже, от този който се
позовавала на вписването - Решение № 155 от 13.03.2007г. на ВКС, ТК. Това
нормално се установявало чрез ССчЕ.
Вписванията на
търговеца било изключение от правилото, че писането не доказвало нищо в полза
на този, който го писал, но било доказателство против него (scriptum pro
scribente nihil piobat, sed contra scribentem). Законодателят дал възможност на
търговците, която не било задължение, а възможност, за съда да се възползват от
счетоводството си, ако те било водено редовно. В случая счетоводните вписвания
били в разрез с нормата на чл. 24 от ЗБНБ. След запетаята можело да има само
два символа (цифри). Неоспорим факт бил, че представените от ищеца фактури били
израз на признание на неизгоден за него факт (чл. 175 от ГПК), че водил
нередовно счетоводство. По тази причина дългът следвал да се установи с други
доказателства различни от счетоводната документация на търговеца.
Това се отнасяло
както до главницата, така и до претендираните лихви, които се дължали от
падежите на всяка от месечните сметки.
Относно
претендиралите суми за лихва, ищецът не бил ангажирал доказателства относно
датата на публикуване на сумите в салта на дружеството или по друг начин,
респективно не бил установил изпадането в забава на ответниците за този период,
с оглед на което акцесорната претенция в тази част се явявала
неоснователна./Решение от 28.06.2018г. но гл 79672/2017г., 159-ти с-в н др./.
Относно
претендираните суми за дялово разпределение, те били недължими, защото не било
представено доказателство нито за основанието им, нито за размера.
Очевидно, че иска
бил за потребено количество топлинна енергия и нямал нищо общо със суми за
дялово разпределение, след като било представено доказателство, че такова се
извършвало от ФДР „Мх Елвеко” ООД.
Ищецът изрично
основавал претенцията си на твърденията за извършен реален отчет на
действително потребена енергия.
Нормативната
уредба /ЗЕ и Наредба 16-334/ ясно разграничавала двете хипотези - реален отчет
и сума за дялово разпределение, като на практика уреждала различни по вид
вземания, произтичащи от различни правопораждащи юридически факти.
Вземането „Дялово
разпределение” имало договорно задължение, което не кореспондирало с предмета
на делото, който бил именно доказването на реално потребена енергия.
Уважаването на
иска на различни от твърдените от ищеца факти и признаването на различно от
претендираното от ищеца вземане било недопустимо, тъй като би било нарушение на
диспозитивното начало в процеса./чл.б ЕПК/
В тази връзка,
суми за „Дялово разпределение" трябвало да бъдат обявени за
недължими./Решение №1-31 от 04.02.2014г. по г.д. № 1 8736/201Зг.и др./
Молят съда, да
откаже като неправилни и незаконосъобразни, поради нарушение на материалния
закон и на процесуалните правила, предявените от „Топлофикация София” ЕАД суми
от по 2461,89 лв. - главница за потребена енергия, 360,28 лв. – лихва; 25.00
лв. главница за дялово разпределение и 5,38 лв. - лихва за него, които в
претендираните размери са недължими.
Претендират
направените по делото разноски.
Третото лице
помагач „МХ ЕЛВЕКО“ ООД гр. София страната на ищеца - "Топлофикация София" ЕООД не е изразил становище по
подадената искова молба и отговора.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно
и в съвкупност, съдът намира за установено следното:
Видно от приложеното към настоящото дело, ч.гр.д. № 3570/2019 г. по описа на РС-Стара Загора е
налице издадена заповед за изпълнение № 1847 от 11.07.2019 г. по чл. 410 от ГПК, с която Н.Х.Р. е осъдена да заплати на ищеца по настоящото дело, сумата от
2461,89 лева за главница, представляваща неизплатено задължение за доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София 1510, общ.
Подуяне, ж.к. Хаджи Д., бл.55, вх.А, ет.7, ап.16, аб. № 280385, за периода от
05.2015 г. до 04.2018 г., за което са издадени фактури № **********/31.07.2016
г., № **********/31.07.2017 г., № **********/31.07.2018 г., с 360,28 лева –
лихва от 14.09.2016 г. до 17.05.2019 г.,сумата 25 лева за главница,
представляваща изравнителни сметки за доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София 1510, общ. Подуяне, ж.к. Хаджи Д.,
бл.55, вх.А, ет.7, ап.16, аб. 280385, за периода от 05.2015 г. до 04.2018 г.,
за което са издадени фактури № **********/30.04.2016 г., №
**********/31.05.2016 г., № **********/30.06.2016 г., № **********/31.07.2016
г., № ********** / 31.08.2016 г., № **********/30.09.2016 г., № **********/31.10.2016
г., № ********** / 30.11.2016 г., № ********** / 31.12.2016 г., № ********** / 31.01.2017
г., № ********** / 28.02.2017 г., № ********** / 31.03.2017 г., № ********** / 30.04.2017
г., № ********** / 31.05.2017 г., № ********** / 30.06.2017 г., № ********** / 31.07.2017
г., № **********/31.08.2017 г., № ********** / 30.09.2017 г., № ********** / 31.10.2017
г., № ********** /30.11.2017 г., № ********** / 31.12.2017 г., №
**********/31.01.2018 г., № ********** / 28.02.2018 г., № ********** / 31.03.2018
г., № ********** / 30.04.2018 г. с 5,38 лева – лихва от 30.05.2016 г. до
17.05.2019 г., и законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда - 30.05.2019 г. до изплащане на вземането, както и сумата
57,05 лева – ДТ и 75 лева - юрисконсултско възнаграждение.
На 08.08.2019 г. е депозирано възражение от длъжницата Н.Х.Р.
по чл. 414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземанията по
заповедта. В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК – на 01.10.2019 г. ищецът
"Топлофикация София" ЕАД е предявил пред РС Стара Загора искове за
установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни установителни искове,
заявени по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК във връзка с чл.
415, ал. 1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжницата Н.Р. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.
410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.
Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.
414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от
предявяване на установителните искове по чл.
422 ГПК /в т. см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т. д. № 1278/
2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т. д. № 649/2010 г. на
ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр. д. № 801/11 г. на ІV ГО на
ВКС, постановени по реда на чл.
290 ГПК и др. /. В тежест на ищеца е да установи в това
производство– в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича
вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника
– фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците и потребителите на
топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за
енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия правила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
"потребители на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР (отм.); на ЗЕ, действаща до
17.07.2012 г., "потребител на енергия или природен газ за битови
нужди" е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия",
което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна
енергия". Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м. 05. 2015
г. до м. 04. 2018 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като
потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната
законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или
носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна
станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия на топлоснабдения
обект, респ. то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество –
топлопреносно предприятие. В хода на производството се установи, че ответницата
Н.Х.Р. е собственик на процесния имот, което се потвърждава и от ангажираното
от ищеца писмено доказателство: нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 108, том V, н.д. № 851/2000 г. на Нотариус Ст.Тютюнджиев, с район на
действие Софийски Районен съд /неоспорен в процеса/. По време на съдебното
дирене ответницата нито е поддържала,
нито е ангажирала доказателства, че след придобиването на имота същата се е разпоредила с него. Съдът намира за неоснователни
наведените в отговора по чл.
131, ал. 1 ГПК доводи във връзка с отговорността на вещния
ползвател. Действително в хипотезата, когато върху имота е учредено вещно право
на ползване, клиент на топлинната енергия по смисъла на чл.
153 ЗЕ и пар.
1, т. 2а от ДР на ЗЕ е титулярът на ограниченото вещно право на
ползване, който е задължен да заплаща стойността на доставената за имота
топлинна енергия, като разход, съгласно изричното разпореждане на чл.
57 ЗС, но в дадения случай липсват каквито и да било доказателства
за учредено вещно право на ползване на имота на трето лице, следователно като
носител на вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период
от м. 05. 2015 г. до м. 04. 2018 г., Н.Х.Р. има качеството на клиент на
топлинна енергия за битови нужди за същия.
Нормата на чл.
150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник "Дневник" от 14.01.2008 г. и Общите
условия, публикувани във вестник "Монитор“
– броя от 11 юли 2016 г. Разпоредбата на чл.
150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите/клиентите,
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответницата Р. не твърди
и не установява да е упражнила това нейно право срещу Общите условия на "Топлофикация
София " ЕАД от 2008 г. и 2016 г., поради което настоящият съдебен състав
намира, че същата ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна
енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента, по
силата на закона – чл.
150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника –
потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и
задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по
гр. д. № 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.
290 ГПК.
Съдът приема, че гореизложените обстоятелства обосновават
заключението, че за исковия период от време между главните страни в процеса е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на
топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда –
етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.
139 – чл.
148 ЗЕ и в Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн.
в ДВ бр. 34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр. 25/20.03.2020 г.,
но действаща през исковия период/. Топлинната енергия за отопление на сграда –
етажна собственост по силата на чл. 142, ал. 2 ЗE се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.
145, ал. 1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията
на топломерите в отделните имоти.
Съгласно
чл.
155, ал. 1, т. 2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска,
като според чл.
155, ал. 3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл.
125, ал. 3 ЗЕ. За процесния период в съответствие с тази законова уредба и
установеното в Общите условия сумите за топлинна енергия относно имота, за
който ответницата Р. е клиент за топлинна енергия, са начислявани помесечно от
"Топлофикация София" ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани
фактури, съгласно данните от изслушаните
съдебни експертизи /икономическа и техническа/. От заключението на
съдебно-техническата експертиза се установява, че след края
на отчетния период се извършва изравняване на прогнозните и отчетените
количества топлинна енергия. От реално отчетеното общо количество топлинна
енергия за сградата от топломера в абонатната станция се изважда топлинната
енергия, нормативно призната за технологични загуби в абонатната станция. След
това изравняването става на база реалните отчетени количества топлоенергия от
топломера в абонатната станция /без технологичните загуби/ и реално отчетени
количества топлинна енергия от радиаторните разпределители в имота на
ответника. Когато абонатът не е осигурил
достъп за отчитане показанията на индивидуалните разпределители на радиаторите
в апартамента в два различни дни от отчетния период, за които има поставено
уведомление, както е станало при изравняването на топлинната енергия на
ответника по делото, изразходваното количество топлинна енергия за този отчетен
период се определя служебно на база топлинната мощност на радиаторите на
абоната. Вещото лице сочи също, че количеството
топлинна енергия отдадена от цялата сградна отоплителна инсталация в етажната
собственост представлява разликата между общата отдадена топлинна енергия за
отопление /без технологичните разходи в абонатната станция/ и реално отчетената
от отоплителните тела и служебно определената по мощност на радиаторите
топлинна енергия в сградата. То се изчислява и разпределя за всеки отделен
апартамент на база на кубатурата му, като процент от общото количество топлина,
отдадена от цялата сградна инсталация.
Количеството топлинна енергия за
подгряване на битова топла вода /когато има такова/ се изчислява отделно на
база показанията на водомера в абонатната станция и температурата на водата и
се разпределя между ползвателите в сградата на база показанията на
индивидуалните водомери за топла вода в апартаментите или прогнозно на база
броя на обитателите, ако не е монтиран водомер за топла вода.
По делото е
установено количеството и стойността на действително потребената топлинна
енергия за процесния имот в исковия период, възлизаща в случая на сумата 2486.89
лева, дължима от ответницата Р.
/съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза/ .
В хода на производството ответницата
не е твърдяла и не установила да се е възползвала
от предвиденото рекламационно производство и да е оспорила изготвените от
третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно чл.
33, ал. 3 от Общите условия от 2016 г., имащи силата на закон за страните – в
45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за
отчет на уредите и разпределението по чл. 70, ал. 8 от НАРЕДБА № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, издадена от министъра на енергетиката, oбн., ДВ, бр.
25 от 20.03.2020 г. или чл. 70а, ал.4 от НАРЕДБА №
16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
(отменен 24.03.2020 г.)/ Издадена от министъра на икономиката и
енергетиката, обн., ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., попр., бр. 39 от 15.05.2007
г., изм. и доп., бр. 58 от 17.07.2007 г., бр. 45 от 16.06.2009 г., бр. 94 от
29.10.2013 г., в сила от 1.06.2014 г. - изм., бр. 99 от 15.11.2013 г., в сила
от 15.11.2013 г., изм. и доп., бр. 42 от 9.06.2015 г., в сила от 9.06.2015 г.,
бр. 74 от 20.09.2019 г., в сила от 20.09.2019 г., отм., бр. 25 от 20.03.2020 г./ този
акт е отменен с Наредба № Е-РД-04-1 от 12 март 2020 г. за топлоснабдяването
(2020 г.)
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че
топлинната енергия, потребена в процесния имот, е разпределена в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба – обстоятелство, което е отразено и
в приетата съдебно-техническата експертиза. Вещото лице сочи, че дяловото разпределение за процесния
имот е извършено от „МХ Елвеко“ ООД гр.София през процесния период в
съответствие с нормативната уредба.Така изчислените количества топлинна енергия
отдадени от радиаторите за отопление в апартамента и от сградната отоплителна
инсталация в етажната собственост се остойностяват по цените на топлинната
енергия на „Топлофикация София“ ЕАД, утвърдени от КЕВР за съответните ценови
периоди. Съгласно Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на
потребители в гр.София, когато резултатът от изравнителните сметки е
положителен, има сума за доплащане към прогнозната начислена сума за
топлоенергия, която се прибавя към първата дължима сума за процесния период.
Когато резултатът от изравнителните сметки е отрицателен, има сума за
възстановяване, от която служебно се приспадат просрочените задължения, като се
започне от най-старото. Вещото лице сочи също, че през процесния период
ответникът е изразходвал топлинна енергия за отопление на апартамент в
общ.Подуене, кв.Хаджи Д., бл.55, вх.А, ап.16, аб.№ 280385 отдадена от
отоплителни тела - радиатори и от сградната отоплителна инсталация в етажната
собственост. За процесния период са изготвени прогнозни, служебно отчетени и
изравнителни сметки, в съответствие с чл.31, ал.1 от Общите условия, както
следва: Дължимите суми за периода 10.15г. - 04.16г. са фактурирани с фактура №**********/3
1.07.2016г. на стойност 567.74 лв., за периода 10.16г. - 04.17г. са фактурирани
с фактура №**********/31.07.2017г. на стойност 759.03 лв. и за периода
10.17г.-04.18г. са фактурирани с фактура №**********/3 1.07.2018г. на стойност
1135.12 лв. Общата дължима сума за топлинна енергия през процесния период е
2461.89 лв.
По делото не са налице данни размерът на задължението на
клиента по абонатен № аб.№280385 за потребената
топлинна енергия за заявения като предмет на спора период от м. 05. 2015 г. –
м. 04. 2018 г., на стойност от 2461.89 лева, да е заплатена от клиента, с оглед
на което до тази сума искът по чл.
422, ал. 1 ГПК във връзка с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.
149 ЗЕ се явява доказан по основание и размер, поради което
последният подлежи на уважаване.
Неоснователни са и доводите на ответницата, че в настоящия
случай е нарушена забраната по чл.
62 ЗЗП. Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно
решение № 2/ 2016 от 25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.
62 във връзка с §
1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответницата Н.Х.Р., че е
налице нарушение на чл. 147а ЗЗП. Нормата на чл. 147а ЗЗП, от която тя черпи аргументи, е
материалноправна и същата е в сила от 25.07.2014 г. и следователно не намира
приложение в настоящия спор, при който правоотношението между главните страни и
възникнало преди този момент / видно от молба-декларация от отв. Р. за откриване
на партида на процесния имот от 28.11.2000 г./. За пълнота следва да се
отбележи, че дори и да беше налице противната хипотеза, възражението на ответницата
пак би било неоснователно, тъй като нормата на чл. 147а ЗЗП е обща и приложението й се изключва
от специалното правило на чл.
150 ЗЕ, касаещ потребителите на топлинна енергия. Затова не е
необходимо изричното съгласие на последните за договарянето и приемането им, а
е достатъчно те да не са възразили срещу общите условия на топлопреносното
предприятие.
Не е нищожна и клаузата за рекламация от Общите условия
на основание чл. 35 ЗЗПТП (отм.); и клаузите на действащия ЗПП. Визираната
клауза нито ограничава възможността на абоната да възрази срещу получените
сметки, нито изключва и/или ограничала правото на същия за съдебна защита по
отношение на претендираните от топлопреносното предприятие вземания.
Съдът не споделя и доводите, че липсва валидно
облигационно отношение между ответницата Н.Р. и ищеца, тъй като се установи, че
тя е поискала откриване на партида за имота на нейно име. Още повече, че с
оглед действащата нормативна уредба във връзка с топлоснабдяването, за
възникването на облигационно отношение между доставчика на топлинна енергия и
собственика на топлоснабден имот в качеството му на потребител/клиент на
топлинна енергия не е необходимо подаване на молба-декларация за откриване на
партида от страна на последния /а в случая такава е налице/.
Твърденията на ответницата, че количеството на
доставената топлинна енергия за процесния имот не се доказва от ангажираните
доказателства, са необосновани. Съдебно-техническата експертиза е допусната в
съответствие с изискванията на чл.
195, ал. 1 ГПК, поради необходимост на специални знания в
съответните области на науката, в т. ч. и относно изчисленията по нормативно
установените формули, в които са заложени технически показатели, като тази
експертиза е изготвена след направена проверка в базата данни на ищеца и
третото лице –помагач „МХ Елвеко“ ООД гр. София. В случай, че ответницата е
искала представянето на оригинала на отчетния картон на общия топломер, е
следвало своевременно да заяви искане по реда на чл.
192 ГПК до третото неучастващо в процеса лице – Етажната собственост
на бл. 55, ж.к. „Хаджи Д.“, двх.А в гр. София, в която същият се съхранява.
От заключение на СТЕ, изготвено след проверка на
документацията относно метрологичния контрол,
прието от съда и неоспорено от страните, по безспорен начин е установено
в производството, че общият топломер, който е монтиран
в абонатната станция и е измервал общото количество потребена топлинна енергия
през целия процесен период е тип „SPANNER POLLUX,ф.№ 49690822 с ултразвуков
разходомер и двойка термопреобразователи. Топломерът е вписан в Държавния
регистър на одобрените типове средства за търговско измерване. Съгласно
изискванията на Закона за измерванията същият е преминал последваща
метрологична проверка през 2012г., удостоверена със Свидетелство за проверка
,№00032/13.09.2012г. на лицензирана лаборатория „ГАЗ ТЕСТ“ ЕООД София, преминал
е последваща метрологична проверка през 2015г„ удостоверена със Свидетелство за
проверка №00987/23.07.2015г. на лицензирана лаборатория „ГАЗ ТЕСТ“ ЕООД София и
е преминал последваща метрологична проверка през 2017г„ удостоверена със свидетелство
за проверка №00575/09.06.2017г. на лицензирана лаборатория „ГАЗ ТЕСТ“ ЕООД
София.
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца от 2016 г.
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.
61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването (отм.); или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания
от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването /в ред. до изм. с ДВ бр. 94/2013 г., в сила от
01.06.2014 г. – отм., но действала в процесния период/ дяловото разпределение
на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, се
извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на топлинна
енергия – самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл.
139а ЗЕ и избрано от потребителите или от асоциацията по чл.
151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба
и приложението към нея.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца от 2016 г.
клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран
от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение. В
клаузата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия 2016 г. е предвидено, че редът и
начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР, се урежда съдържанието
на договора за продажба на топлинна енергия между страните по него, който на
основание чл.
20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства съдът намира, че ищецът се легитимира като субект, който е
активно материално-правно легитимиран да получи цената на извършваната услуга
дялово разпределение, като доказателства за извършено плащане на същата за
процесния период не са налице по делото. Видно от заключението на вещото лице
от съдебно-икономическата експертиза, начислената на ответницата стойност за
дялово разпределение е в размер на 25 лева. Следва да се отбележи също, че с Решение
от 05.12.2019 г. по съединени дела С 708/17 и С 725/17 във връзка с
отправени преюдициални запитвания съдът на ЕС постанови, че национална правна
уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна
собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да
участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за
сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на
отопление и не го използват в своя апартамент, не противоречи на общностното
право.
На следващо място съдът следва да съобрази направеното по
делото възражение за погасителна давност спрямо вземанията, претендирани за
периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. вкл. Предвид изричната разпоредба на
111, б.
"в" от Закона за задълженията и договорите и
задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, съдът достигна до извод,
че приложимият давностен срок за процесните вземания е три години. Доколкото
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3570/2019 г. по
описа на РС Стара Загора е подадено на 30.05.2019 г. и предвид релевантните
правила в общите условия на дружеството относно настъпване изискуемостта на
вземанията за топлинна енергия /чл. 34, ал. 1 от ОУ/, то така направеното
възражение е основателно за периода от 01.05.2015 г. до 30.05.2016 г.
Предвид гореизложеното от начислените за процесния имот
главници за периода от 01.05.2015 г. до 30.05.2016 г. в размер на 576.74 лева, са
погасени по давност, както и лихвите за забава върху тази сума в размер на 153.92
лв. за периода 14.09.2016 – 17.05.2019 г. също са погасени по давност. Погасена
е по давност и сумата в размер на 2 лв. за дялово разпределение и 0.64 лв.
лихва за забава за месеците април и май 2016 г. Остават като дължими главници
за периода от 01.06.2016 г. до 30.04.2018 г. в размер на общо 1885.15 лева, лихва за забава в размер на 206.36 лв.,
23 лв. дялово разпределение и 4,74 лв. лихва за забава върху тази сума, до които суми претенцията
спрямо ответницата Р. е основателна.
Разпоредбата на чл.
86, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от
деня на забавата. Съгласно Чл.
33. (1) Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал.1 и ал.2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. (2) Клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата
по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Ето защо, предвид всички събрани по делото доказателства,
следва да се приеме, че договорното отношение с ответницата е възникнало от
установеното й качество на собственик на апартамент в сградата на етажната
собственост и при събрани доказателства, че през процесния период ищецът е
подавал в нея топлоенергия за битови нужди. В тази връзка, всички останали
възражения, включително и за изправността на измервателните уреди за
топлоснабдяването, се явяват ирелевантни.
При това положение, Съдът намира, че в хода на настоящото
производство ищцовото дружество по несъмнен начин установи дължимостта на
сумите 1885.15 лв. главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за процесния период, и 206.36 лв. обезщетение за забава, 23 лв. сума за
дялово разпредление и 4.74 л. лихва за забава върху нея, за които се е снабдил
със заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК по ч. гр. дело № 3570/2019 г. на РС Стара Загора, от
ответницата Н.Х.Р.. При нейна доказателствена тежест, Р. не е ангажирала
доказателства да е заплатила на "Топлофикация – София" ЕАД тези суми.
В останалата част над претендираните
суми за главница от 2461.89 лв., лихва за забава върху нея 360.28 лв.,
25 лв. дялово разпределение и лихва върху нея 5.38 лв., установителните искове
следва да бъде отхвърлени като погасени по давност.
Върху главницата се дължи и законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 30.05.2019 г., до окончателното й
изплащане.
На основание чл.
78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените в заповедното и в настоящото производства разноски 132.05 лв.
разноски в заповедното производство и 452.92 лв. за ДТ, съдебни експертизи и за юриск. възнаграждение.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Н.Х.Р., с ЕГН: **********,***,
че същата дължи на "Топлофикация – София"
ЕАД, с ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Ястребец“
23Б, чрез процесуален представител К.П., сумата от 1885.15 лв. – главница, представляваща стойност на топлинна
енергия, доставена в обект на потребление, находящ се на горния адрес: ***, за
периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от 30.05.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата 206.36 лв. – обезщетение за забавено
плащане за периода от 14.09.2016 г. до 17.05.2019 г., сумата от 23 лв. за дялово разпределение и 4.74 лв. лихва за забава върху тази
сума, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК по ч. гр. дело № 3570/2019 г. на РС Стара Загора, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове в останала
им част до размера на претендираните 2461,89 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна
енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва
от 30.05.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; 360,28 лева -
мораторна лихва за забава от 14.09.2016 г. до 17.05.2019 г., както и суми за
дялово разпределение в размер на 25,00 лева - главница за периода от м. 04.2016
г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва от 30.05.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и 5,38 лева - лихва за периода от
30.05.2016 г. до 17.05.2019 г., като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА Н.Х.Р., с ЕГН: **********,*** да заплати на "ТОПЛОФИКАЦИЯ
– СОФИЯ" ЕАД направените в заповедното и в настоящото производства
разноски – общо в размер на 584.97 лв.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач - "MX EЛBEKO" ООД с
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, район „Красно село”,
ул. „Доспат“ №5.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщението до
страните, че е изготвено пред Окръжен съд Стара Загора.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: