СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети ноември през
двехиляди и деветнадесета година, в състав:
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 4800 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 31.01.2019г.,
постановено по гр.д. № 9787/2018г. по описа на СРС, ГО, 53 състав е признато за
установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че А.Х.Л. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 1625. 61 лева - главница, представляваща стойността на ползвана и
незаплатена топлинна енергия за периода 01.07.2014г. – 30.04.2016г. за имот с
аб. № 190667, ведно със законната лихва от 16.08.2017г. до окончателното
изплащане; сумата 251 лв. – лихва за забава за периода 15.08.2014г. –
08.08.2017г. ; сумата 47. 41 лв. – такса
за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода 01.07.2014г. – 30.04.2016г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 55903/2017г. на СРС, 53 с-в, като са ОТХВЪРЛЕНИ
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 1625.
61 лв. до пълния предявен размер от 2896. 33 лв.; иска по чл. 422 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 251 лв. до пълния предявен размер от 596.
03 лв., както и за сумата над 47. 71 лв. до 67. 41 лв. - такса дялово
разпределение, както и за сумата от 14.99 лв. – лихва върху таксата за дялово
разпределение. С решенето са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД в частта за отхвърляне на исковете. Жалбоподателят
релевира възражения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното
решение. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че са
погасени по давност всички дължими суми по обща фактура за периода м. май
2013г. – м. юни 2014г. Твърди, че давността започва да тече, считано от
15.09.2014г. – срокът за плащане на издадената фактура от м. юли 2014г., поради
което до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 15.08.2017г., не е изтекъл 3 - годишния давностен срок за
вземанията по посочената фактура. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част и да уважи исковете, като присъди разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по жалбата А.Х.Л. оспорва
жалбапа в депозиран писмен отговор и моли съда да потвърди решението в
обжалваната част.
Третото лице - помагач „П.И.“ ООД не
заявява становище.
Решението в частта за уважаване на
исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо в атакуваната част. Не е налице и нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
По делото няма
спор относно качеството потребител на топлинна енергия на въззиваемата за
процесния период, респ. наличието на облигационно правоотношение между страните
по доставка на топлинна енергия, като и с оглед влязлото в сила решение в
частта за уважаване на исковете, предмет на въззивното производство е само
размера на исковете, с оглед единствения релевиран довод в жалбата относно
началния момент на погасителната давност.
За да отхвърли
частично иска за главницата за разликата над сумата 1625. 61 лв. до пълния
предявен размер, СРС е приел, че общата стойност на потребенета топлинна
енергия за процесния период е в размер на 2895. 89 лв., съгласно заключенията
на СТЕ и на ССчЕ. Приел е направеното възражение за давност от ответницата за
частично основателно, тъй като са погасени по давност всички вземания за
периода м. май 2013г. – м. юни 2014г. на обща стойност 1 170. 28 лв., при приложение
на 3 - годишна давност преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 15.08.2017г.
Задълженията за плащане на цената на доставяната
топлинна енергия представляват задължения за периодично плащане по смисъла на
чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна
погасителна давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обобщена с ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Този извод се налага от еднородния и периодичен характер на задълженията,
които, независимо че имат в основанието си доставка на топлинна енергия,
съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се дължат на месечни вноски, включително в
случаите, при които окончателният общ размер на задължението се определя в края
на отчетен период по реда на чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ. Изводът следва и
от характера на насрещното задължение на топлоснабдителното дружество –
задължението на това дружество е да осигури постоянно топлоснабдяване до
процесния имот срещу плащането на ежемесечни вноски, а не да достави определен
брой единици топлинна енергия срещу предварително определена цена с разсрочено
плащане на месечни падежи.
Съгласно чл. 155, ал. 1 ЗЕ,
потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски
и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни - след изменението
на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 г./, 2/ на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че
задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а
води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
В случая по отношения на
вземанията за периода м. май 2013г. – м. февруари 2014г. безспорно е налице изтекла погасителна
давност, съобразно уговорения в чл.33, ал. 1 от действащите към този момент
Общи условия на ищцовото дружество, одобрени през 2008г., с падеж – 30 дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
По отношение на вземанията за
периода след м. март 2014г. са приложими новите ОУ, одобрени с решение от
03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г. Съгласно чл. 33, ал.1 от новите
ОУ, клиентите са длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия в 30 -дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното
предприятие. Публикуването има характер на покана, поради което и по арг. от
чл. 114, ал. 2 ЗЗД, давността започва да тече от датата на възникване на
вземанията. Поради това, противно на твърденията в жалбата, издаването на общата
фактура от м. юли 2014г. не променя
падежа на общото задължение, респ. давността не започва да тече от 15.09.2014г.
за фактурираните и потребени услуги за минал период.
Предвид изложеното, за
разликата до пълния предявен размер на главницата, искът правилно е отхвърлен
като погасен по давност. По отношение на исковете за мораторната лихва и услугата
дялово разпределение, не се релевират конкретни оплаквания, по които съдът
дължи произнасяне.
Поради
съвпадение в изводите на двете инстанции, обжалваното решение трябва да бъде
потвърдено в атакуваната част, а въззивната жалба да бъде оставена без
уважение.
При
този изход на правния спор, право на разноски пред въззивната инстанция има
въззиваемата страна. Същата претендира разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 500 лв., които са доказани. От въззивника е направено своевременно
възражение за прекомеронст по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. С оглед
фактическата и правна сложност на делото, възнаграждението следва да бъде
намалено до размера на сумата 350 лв., съизмеримо с минималния размер от 345
лв., по арг. от чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА
решение 31.01.2019г., постановено по гр.д. №
9787/2018г. по описа на СРС, ГО, 53 състав в обжалваната част за отхвърляне на
исковете.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********да заплати на А.Х.Л., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 вр.ал. 5 ГПК, сумата 350 лв. – разноски за въззивното
производство.
Решението в частта за
уважаване на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „П.И.“
ООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.