РЕШЕНИЕ
№ 214
гр. Бургас, 06.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Румяна Ст. Калошева Манкова
Членове:Кирил Гр. Стоянов
Кремена Ил. Лазарова
при участието на секретаря Марина Д. Димова
като разгледа докладваното от Румяна Ст. Калошева Манкова Въззивно
гражданско дело № 20222000500290 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от С. Х. Т. от
с. С., Сливенска област, против решение № 63 от 21.03.2022г. по гр.д. №
406/2021г. на Сливенския окръжен съд, с което са отхвърлени исковете му
против Върховния касационен съд, предявени на основание чл.2в, ал.1, т.2
ЗОДОВ, вр. чл. 4, § 3 от ДЕС за заплащане на сумата от 180 000 лв. –
обезщетение за неимуществени вреди и 500 000 лв. - обезщетение за
имуществени вреди, претърпени вследствие на постановен съдебен акт –
определение № 60487/14.06.2021 г. на ВКС по к.гр.д. № 4788/2018 г. на III
г.о., ГК, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба на
13.09.2021 г. до изплащане на сумите, като ищецът е осъден да заплати на
ВКС сумата от 300 лв., съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение,
както и по въззивна жалба на Т. против допълнително решение № 138 от
06.06.2022 г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на
ищеца за допълване по реда на чл.250 ГПК на основното решение по спора.
В жалбите се твърди, че съдът е провел несправедлив и пристрастен
процес, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено.
Решаващият съд не се е произнесъл по сочените от ищеца в исковата молба
нарушения. По приложеното гр.д. №426/2017 г. на ОС-Сливен съдът се
опитал да прегради достъпа на Т. до съд, приемайки първоначално, че спорът
следва да се разгледа по реда на ЗЗД при дължима държавна такса от 20 000
1
лв. В последствие делото било разгледано по реда на ЗОДОВ. Окръжният съд
допуснал 2-ма свидетели от поисканите 4-ма и отказал да приложи
прокурорска преписка, което препятства установяването на неефективно
разследване и нарушение на чл.13 ЕКЗПЧОС от прокуратурата в периода
2000 -2021 г., въпреки че в предходен съдебен процес, приключил с
определение по к.гр.д. № 4788/2018 г. на ВКС, III г.о., е прието, че нарушение
на Конвенцията няма. Отказано било и прилагането на възражение на
отговора на исковата молба, с приложени 18 бр. писмени доказателства, част
от доказателствата по НОХД № 247/93 г. на РС – Бургас, а друга – касаещи
неефективно разследване по гр.д. № 426/2017 г. на ОС-Сливен. Направено е
оплакване, че съдът не е обсъдил всички доказателства, а само обслужващите
ответната страна, както и, че гр. д. № 149/2018 г. на БАС и к.гр.д. №
4788/2018 г. на ВКС са решени при съществени процесуални нарушения,
непълнота на доказателствата, с което са нарушени права на ищеца. Изтъква
още, че първоинстанционният съд не е обсъдил нарушенията на АС-Бургас,
потвърдени от ВКС, касаещи показанията на св. К. Л. за неефктивно
разследване, на св. Т., относно неимуществените вреди за ищеца след 2003 г.,
както и на св. К. К.. Изложени са пространни съображения за лишаване на
ищеца от доказателства по гр.д. № 426/2017 г. на ОС – Сливен, поради
изпращане на приложени към него наказателни дела на ОП-Бургас, без
уведомяването му и решаване на делото без запознаване на съда с въпросните
доказателства. Цитирана е декларация на районен прокурор Н.Николов за
това, че сл. д. № 1029/93 г. на РП – Сливен, образувано от окръжен прокурор
Р. К. срещу С. Т., бивш военен съдия, е скалъпено, монтирано за отмъщение,
тъй като Ст. Т., като военен следовател и военен съдия е разкрил и докладвал
престъпни деяния и злоупотреби, извършени от Р. К.. Делата в АС-Бургас и
ВКС са разгледани без посочените доказателства, а само при наличие на
присъдата по НОХД № 247/1993 г. на РС-Сливен. Въззивникът твърди, че
вреди от посочените от първата инстанция съдебни актове не са
претендирани в исковата молба. Искането е за вреди от неефактивно
разследване – нарушение по чл.13 ЕКЗПЧОС. Затова, приетото от ВКС, че
„по отношение на касатора е проведен справедлив процес, анализиращ
всички приложени доказателства в цялост“, въззивникът сочи като
необосновано, след като по-голямата част от тях са били изпратени на ОП –
Бургас. В заключение въззивникът заявява, че на основание показанията на св.
К., св. Т. и многобройните писмени и гласни доказателства,
първоинстанционният съд е следвало да приеме, че АС-Бургас и ВКС са
нарушили чл.6 от ЕКЗПЧОС, разгледали са делата при съществени
процесуални нарушения, нарушени са правата на ищеца и необосновано е
прието, че ответникът не е нарушил чл.13 от ЕКЗПЧОС. Заявено е искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което
предявените искове да бъдат уважени изцяло. Отхвърлителното
допълнителното решение по чл.250 ГПК е оспорено, поради непроизнасяне на
съда по доводите за нарушения на закона при разглеждането на гр.д. №
2
4788/2018 г. на ВКС, което се претендира да бъде отменено и делото върнато
за ново разглеждане.
Подаден е отговор от Върховния касационен съд, с който въззивната
жалба се оспорва като неоснователна. Изразено е становище в подкрепа на
приетото от първоинстанционния съд, че не са налице вреди от
правораздавателната дейност на ВКС при разглеждането и решаването на
гр.д. № 4788/2018 г. по описа на ВКС, III г.о., тъй като ищецът не е бил лишен
от право на справедлив процес, както и, че с отказа да отправи
преюдициално запитване, ВКС не е лишил Т. от правосъдие. Въззивникът е
упражнил правото си да инициира производство пред съд, да подаде въззивна
и касационна жалба, които жалбите са надлежно разгледани. С постановеното
от ВКС определение, атакуваното пред него въззивно решение не е допуснато
до касационно обжалване, което не съставлява отказ от правосъдие, в какъвто
смисъл са постановени няколко решения на Конституционния съд. По
образуваните пред контролните инстанции дела са разгледани подадените от
Т. жалби, като е даден отговор на изложените в тях съображения и
възражения срещу първоинстанционното/въззивното решение, поради което
не е нарушено правото на ищеца на справедлив процес и не е допуснато
лишаване на ищеца от право на достъп до правосъдие. Оспорена е и жалбата
против допълнителното решение, с довода за липса на непълнота на
основното решение, което е постановено по спорното право изцяло.
В съдебно заседание, участвалият в поизводството прокурор излага
становище за неоснователност на въззивната жалба. Заявява искане за
потвърждаване на атакуваното решение, поради липса на допуснато от ВКС
нарушение на правото на ЕС при разглеждане на гр.д. №4788/2018 г., III г.о.
на ГК., което да е довело до накърняване правото на ищеца на достъп до
правосъдие и справедлив съдебен процес.
Въззивните жалби са подадени в срок от надлежна страна против
подлежащи на обжалване съдебни актове, което сочи на допустимост.
По съществото на спора, съдът, след преценка на становищата и
доводите на страните, събраните по делото доказателства и с оглед
предвиденото в закона, намира следното:
С обжалваното основно решение Сливенският окръжен съд е отхвърлил
предявените от С. Х. Т. срещу Върховния касационен съд искове по чл. 2в,
ал.1, т.2 ЗОДОВ, вр. чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на сумата от 180 000 лв. –
неимуществени вреди и 500 000 лв. – имуществени вреди, претърпени
вследствие на постановено определение № 60487/14.06.2018 г. на ВКС по гр.
д. № 4788/2018 г. на III г. о., ГК, в едно със законната лихва, като в тежест на
ищеца са възложени направените от ответника съдебни разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Решаващият съд е приел,
че при разглеждане на посоченото дело, ВКС не е допуснал нарушения на
чл.6 ЕКПЧОС, изразяващи се в лишаване на ищеца от право на справедлив
съдебен процес, поради разглеждане на делото при липса на доказателствата,
3
съдържащи се в НОХД № 247/93 г. на РС-Бургас и в липса на достъп до
правосъдие, поради отказ на ВКС да отправи преюдициално запитване по
поставени от ищеца въпроси.
Така постановеното решение, преценено служебно по реда на чл.269
ГПК, настоящата инстанция намира за валидно, като произнесено от
надлежен състав на компетентния съд, в изискуемите по чл. 235, ал.4 и чл.
236 ГПК форма и елементи от съдържанието. Същото е допустимо, с оглед
надлежно развилото се съдебно производство по допустими за разглеждане
искови претенции.
По правилността на решението, в предвид посоченото във въззивните
жалби, съдът приема следното:
В исковата си молба ищецът твърди, че в приключило производството
по гр.д. № 426/2017 г. на Окръжен съд – Сливен съдебните инстанции са
постановили неправилни решения, необосновани и незаконосъобразни, като
първоначално приложеното като доказателство по делото НОХД № 247/1993
г. на РС-Бургас, съдът е изпратил на Окръжна прокуратура-Бургас, което е
довело да непълнота на доказателствата при разглеждане на спора пред АС -
Бургас и ВКС. Освен това, съдът не е обсъдил доказателствата по НОХД №
1014/1997 г. на РС- Сливен, не се е произнесъл за неефективно разследване на
прокуратурата и отказ от разследване на престъпни деяния и нарушения на
разследващи прокурори, на лъжливи показания на свидетели, не е изследвал и
съпоставил дадени показания по посочените две наказателни дела,
неправилно е приел, че гражданският съд не може да се произнесе за
нарушения на европейското право от прокуратурата, тъй като няма
правомощия да контролира отказа за възобновяване на приключило
наказателно производство. Въззивната и касационната инстанция не са
отстранили изброените нарушения, като ВКС незаконосъобразно и
необосновано не е изискал НОХД № 247/1993 г. на РС-Бургас, приел е за
правилни констатациите на АС – Бургас и е отказал да отправи
преюдициално запитване до СЕС по поставения от ищеца въпрос. Така
касационната инстанция е постановила своя съдебен акт при проведен
несправедлив процес, в интерес на ответника, а ищецът е бил лишен от
възможността в открит процес пред ВКС да потвърди и допълнително да
обоснове претендираните вреди от дейността на прокуратурата- която
неоснователно отказва да възобнови производството по НОХД № 247/1993г.
на РС-Бургас по реда на чл. 422, ал.2 НПК чрез разследване на престъпни
обстоятелства и нови данни, станали известни от доказателствата по НОХД
№1014/1997г. на РС- Сливен. Твърди нарушения по чл.3 и чл.6 ЕКПЧОС, в
резултат на които е претърпял неимуществени вреди, за които претендира
обезщетение от 180 000 лв. и имуществени вреди, които предявява в размер
на 500 000лв.
В уточняваща молба е конкретизирано твърдяното нарушение по чл.6
ЕКПЧОС на правото на справедлив съдебен процес - разглеждане на гр.д. №
4
4788/2018 г. на ВКС, III г.о. при липса на приложено като доказателство
НОХД № 247/93 г. на РС-Бургас, което първоначално е било приобщено към
доказателствения материал по гр.д. № 426/2017 г. на ОС-Сливен, но в
последствие е изпратено от окръжния съд на Окръжна прокуратура- Бургас;
неспазено задължение за отправяне на преюдициално запитване до Съда на
ЕС. Заявени са неимуществени вреди, изразяващи се в негативни
преживявания по време на съдебния процес, разочарование от
несправедливия съдебен акт, неудобство и злепоставяне пред близки, колеги
и познати, притеснение, стрес, преживян мозъчен кръвоизлив по време на
делото във ВКС. Имуществените вреди са уточнени като съставляващи
неполученото обезщетение по иска, отхвърлен с влязлото в сила решение по
гр.д. №426/2017 г. на ОС-Сливен, като вредите са в пряка причинно-
следствена връзка с нарушенията на правото на ЕС от страна на ВКС, които
са достатъчно съществени.
В отговор на исковата молба, ВКС оспорва предявените искове като
неоснователни. Изложени са съображения, че със сочения от ищеца
увреждащ акт на ВКС не е допуснато до касационно обжалване решението на
АС-Бургас, тъй като поставените от касатора Т. въпроси не удовлетворяват
общото основание за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280,
ал.1 ГПК, а касаят елементите от фактическия състав на отговорността на
държавата за нарушения на общностното право, което изисква обсъждане на
приетите доказателства и наведените доводи на страните по конкретния
правен спор, т.е. съставляват въпроси по правилността на въззивното
решение, която проверка на наведените касационни основания е допустима
само ако касационният контрол бъде допуснат в предварителната фаза по
селекция на касационните жалби. Изложени са и обосновани мотиви за
неуважаване искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по
поставения от ищеца въпрос. Твърдението на ищеца за необоснованост от
доказателствата по делото на изводите, които потвърждават крайните мотиви
на въззивното решение, сочи на целено пререшаване на делото, приключило
със сила на присъдено нещо, което е недопустимо. При постановяване на
процесното определение, липсват допуснати от ВКС нарушения на правото
на ЕС, което изключва наличието на фактическия състав по чл. 4, § 3 ДЕС за
ангажиране отговорността на държавата, в лицето на ВКС в качеството на
процесуален субституент.
Безспорно е между страните от фактическа страна, че с влязла в сила на
29.05.1995 г. присъда по НОХД № 247/1993 г. на Районен съд – Бургас С. Т. е
признат за виновен и е осъден за това, че в периода от пролетта на 1990 г. до
м. август на 1993 г., в гр. С., гр. С. и на територията на цялата страна
разгласявал позорни обстоятелства, както и приписвал престъпления по
отношение на длъжностни лица при и по повод службата им, а именно: И. Т.
– Главен прокурор на Р България, Н. Ч. – зам. началник на ВСО при
Министерство на правосъдието и зам. председател на Върховния съд, Н. К. –
военен прокурор във Военна прокуратура – С. и прокурор в ПВС, Л. Й. – зам.
5
главен прокурор и прокурор на Въоръжените сили, Ц. Г. – началник ВСО при
Министерство на правосъдието, Б. С. – зам. главен прокурор и прокурор на
Въоръжените сили – престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.2 и 3, вр. чл.147,
вр. чл.26 НК.
В последствие срещу ищеца и още две лица е образувано НОХД №
1014/1997 г. на РС-Сливен, приключило с влязла в сила на 18.10.1999 г.
оправдателна присъда за това, че през м. януари 1995 г. подсъдимите за
разгласили позорни обстоятелства за И. Т., Р. К. и Н. К. и им приписали
престъпление в качеството им на длъжностни лица – престъпление по чл. 147,
ал.1, вр. чл. 48, ал.2, вр. ал.1, т.3 НК.
Последвали са молби от С. Т. за възобновяване на НОХД № 247/93г. на
РС-Бургас на основание чл.422, ал.1, т.1 и т.3 НПК, поради новооткрити
факти и обстоятелства, съдържащи се показанията на свидетелите, разпитани
по НОХД № 1014/1997 г. на РС – Сливен. С постановление от 18.10.2006 г. по
преписка вх. №1168/2003 г. на Окръжна прокуратура-Бургас е отказано
изготвяне на предложение за възобновяване на посоченото наказателно дело
по съображения, че обстоятелствата и доказателствата, сочени от Т. за Р. К.
нямат отношение към НОХД № 247/93 г. на СлРС, обвинението по което не
включва такова лице, а останалите твърдени като нови факти и обстоятелства
са били известни и обсъдени от съда, постановил влязлата в сила осъдителна
присъда. Отказът на ОП-Бургас е потвърден от АП-Бургас и ВКП.
По подадена от Т. втора молба за възобновяване на НОХД № 247/93 г.
на БРС отново е постановен отказ с постановление на окръжен прокурор от
ОП-Бургас от 20.06.2011 г., потвърдено от горестоящите АП-Бургас и ВКП.
С постановление от 17.06.2016 г. на ОП-Бургас е отказана трета молба
за възобновяване на наказателното дело от 1993 г., като отказът е потвърден с
постановление от 08.07.2016 г. на АП-Бургас и с постановление от 02.08.2016
г. на ВКП.
С решение №20 от 12.04.2018 г. по гр.д. №426/2017 г. на Окръжен съд –
Сливен, като неоснователен е отхвърлен искът на С. Т. против Прокуратурата
на Р България, предявен на основание чл.4, §3 ДЕС, за сумата от 500 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
вследствие на отказа на прокуратурата да направи искане по реда на чл. 422,
ал. 1, т. 3 НПК за възобновяване на приключилото с влязла в сила присъда по
отношение на Т. НОХД № 247/1993 г. на РС – Бургас, с оглед наличието на
събрани доказателства по НОХД №1014/1997 г. на РС- Сливен, като съдът е
приел, че в този случай прокуратурата не е допуснала нарушение на правото
на Европейския съюз в чл.13 ЕКЗПЧОС, регламентиращ правото на
ефективни правни средства за защита и протокол № 7, чл.4, § 2 към същата
конвенция, предвиждащ възможността за възобновяване на едно дело при
доказателства за нови или новооткрити обстоятелства или за съществен
порок, които са повлияли за неговия изход. Така постановеният съдебен акт е
потвърден с решение № 44 от 31.07.2018 г. по в. гр. д. № 149/2018 г. на
6
Апелативен съд – Бургас. С определение № 60487 от 14.06.2021 г. по гр. д. №
4788/2018 г. на ВСК, въззивното решение не е допуснато до касационно
обжалване, като със същото определение е оставено без уважение искането на
Т. за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпроса:
„Компетентен ли е гражданският съд да прецени допуснати от Прокуратурата
на РБ нарушения на чл.13 ЕКЗПЧОС и чл.4, т.2 от Протокол №7 към
Конвенцията, изразяващи се отказ от разследване /отказ от правосъдие/ на
събрани по надлежния ред доказателства, уличаващи магистрати в
извършване на престъпни деяния, при положение, че не разполага с
правомощия да контролира правилността на извършената от прокуратурата
преценка за наличие на основание за възобновяване на наказателното
производство?“
Ищецът претендира обезщетение за вреди от постановеното от ВКС
определение, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното
решение на БАС, потвърждаващо решението на ОС-Сливен. Искът е за
обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от нарушение на
правото на Европейския съюз и има правното си основание в чл.2в, ал.1, т.2
ЗОДОВ, вр. чл. 4, § 3 ДЕС.
Отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на правото на ЕС
по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС е специална обективна и
безвиновна деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен
ред при наличието на строго определени материалноправни предпоставки,
установени в практиката на СЕС, а именно: 1. да е нарушена норма от
общностното право, предоставяща права на частноправни субекти; 2. да е
налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението
на държавата и вредата, претърпяна от засегнатите лица и 3. нарушението да
е достатъчно съществено.
В случая, ищецът твърди извършено от ответния съд нарушение на чл.6
ЕКПЧОС, регламентиращ правото на всяко лице на справедлив съдебен
процес.
Соченото от Т. на първо място деяние, с което счита, че е нарушено
правото му на справедлив съдебен процес, а именно – постановяване на
определение № 60487/14.06.2021 г. по к.д. № 4788/2018 г. на ВКС, III г.о., без
да бъде изискано НОХД № 247/93 г. на РС-Бургас, което е било прието като
доказателство пред първата инстанция, но в последствие е изпратено на ОП-
Бургас за послужване, не съставлява нарушение по чл.6 ЕКПЧОС. Това е
така, тъй като с посоченото определение ВКС не е допуснал до касационно
обжалване атакуваното пред него въззивно решение, което изключва
разглеждане на предявения материалноправен спор от касационната
инстанция със събиране и преценка на доказателствата. В практиката на СЕС,
в решение по дело С-224/01, съдът приема, че претендираните по чл.4, § 3
ДЕС вреди следва да произтичат от решение на окончателната съдебна
инстанция, но когато тя се произнася по основателността на претенцията, а не
7
при проверка за нейната допустимост. СЕС визира окончателна инстанция,
разгледала спора по същество. В процесния казус соченото като увреждащо
определение на ВКС, с което не е допусната до разглеждане предявената от
ищеца касационна жалба, не съдържа произнасяне по съществото на
предявения спор, поради което липсата на приложено по делото
доказателство е без правно значение. Проверката за съществуване на
основанията за допускане на касационното обжалване представлява
специфична правораздавателна дейност, присъща само на касационния съд,
която не дава разрешение на спора между страните, а осъществява селекция
на касационните жалби по посочените в закона критерии по чл.280 ГПК, с
оглед уредбата на касационната инстанция по действащия ГПК като
факултативна. Разрешаването на материалноправния спор, свързано с
установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез
събиране и преценка на доказателствата, е възложено като дейност на първата
и на въззивната инстанция. Поради това, определението по чл.288 ГПК, с
което не е допуснато касационно обжалване, не е окончателен акт по
същество, а има за последица влизане в сила на въззивното решение, което
придобива характера на окончателен съдебен акт, разгледал и разрешил спора
по същество.
Предвид изложеното, се налага изводът, че с посочения от ищеца
съдебен акт, недопускащ до касационно обжалване въззивното решение на
Апелативен съд – Бургас, не се установява нарушение по чл.6 ЕКПЧОС на
правото на ищеца на справедлив процес, поради неизискано доказателство по
делото, тъй като касационната инстанция не е допуснала разглеждане на
касационната жалба и не е разгледала и решила по същество предявения от
ищеца спор.
Твърдяното второ нарушение на чл.6 ЕКПЧОС, изразяващо се
лишаване от достъп до правосъдие, поради неспазено задължение на съда
ответник да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, също не е
налице. Отказът на ВКС да уважи искането на ищеца в тази насока е точно и
ясно мотивиран с липса на основанията по чл. 628 ГПК, предвид не посочена
от страната общностна правна норма, която да е предмет на тълкуване от
СЕС, както и с оглед неотносимост на формулирания въпрос към предмета на
разглеждания спор за обезщетение по чл.4, § 3 ДЕС. Задължението за
отправяне на преюдициално запитване до СЕС не е абсолютно и безусловно, а
в зависимост от наличие на законовите предпоставки за това, съгласно
националната правна норма и практиката на СЕС. В теста на чл.628 ГПК е
предвидено, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския
съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз
е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави
запитване до Съда на Европейските общности. С решение по дело С-561/19 е
прието, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на
обжалване съгласно националното право, трябва да изпълни задължението си
да сезира Съда с повдигнатия пред нея въпрос относно тълкуването на
8
правото на Съюза, освен ако не установи, че този въпрос е ирелевантен. В
този смисъл е мотивиран отказът в определението на ВКС.
Освен това, следва да се има предвид, че в производството по чл. 2в, ал.
1 ЗОДОВ, вр. чл.4, § 3 ДЕС не се цели пререшаване на материалноправния
спор, приключил с окончателния акт на съда ответник, в каквато насока сочат
доводите на ищеца за неправилност на постановеното от ВКС определение. В
това производство се ангажира обективната, безвиновна отговорност на съда
ответник за конкретно негово бездействие (неприлагането на относимите
норми от правото на ЕС) или действие (неправилното прилагане на
съответните общностни норми), без да се извършва проверка на правилността
на решението по съществото на спора (което е окончателно и непререшаемо и
това дори е въздигнато в предпоставка за допустимост на производството).
Ето защо, съдът, сезиран в настоящото производство с иск за вреди от
нарушение на правото на ЕС, не разполага с правомощието да проверява
процесуалните действия на съда ответник с цел установяване на евентуални
процесуални нарушения, в каквато насока са претенциите на ищеца, а следва
единствено да прецени дали съдът ответник е приложила правилно
относимите към спора норми от правото на ЕС и дали в резултат на
твърдяното им неприлагане или неправилно прилагане, за ищеца са
настъпили вреди при решаване на спора за обезщетение по чл.4, § 3 ДЕС. В
случая липсват посочени от ищеца конкретни норми на общностното право,
които ВКС не е приложил или е приложил неправилно, като не е изискал
съответното наказателно дело и е отказал да отправи преюдициално
запитване до СЕС по формулирания от ищеца въпрос, което да е довело до
лишаването му от право на справедлив процес и достъп до правосъдие. Това
обстоятелство изключва посочените действия да съставляват нарушения по
2в, ал. 1 ЗОДОВ, вр. чл.4, § 3 ДЕС.
При изложените съображения, настоящата инстанция намира
предявените от С. Т. против Върховния касационен съд искови претенции за
обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от нарушение на
правото на Европейския съюз за неоснователни. Не се установява да е налице
първият елемент от фактическия състав по чл.2в, ал.1 ЗОДОВ – нарушение на
правото на ЕС в определение № 60487/14.06.2021г. по гр.д. № 4788/2018 г. на
ВКС, III г.о., поради което държавата, в лицето на ВКС, не носи отговорност
за претърпени от ищеца вреди. Като е стигнал до същия извод и е отхвърлил
исковете, Сливенският окръжен съд е постановил правилно решение, което е
обосновано от доказателствата по делото и съобразено с приложимия закон.
Поради това, същото следва да бъде потвърдено.
Като правилно, обосновано и законосъобразно следва да бъде
потвърдено и допълнителното решение, с което е оставена без уважение
молбата на Т. по чл.250 ГПК за допълване на основното решение по спора.
Искането за допълване касае твърдения на ищеца, сочещи на непълнота на
мотивите на съдебния акт. С постановеното по делото решение по спора
първоинстанционният съд се е произнесъл изцяло по формулираното в
9
исковата молба искане на Т., отправено към съда за присъждане на
съответните суми за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди, в
едно със законната лихва. Соченото в молбата за допълване обстоятелство, че
съдът не се е произнесъл по твърденията на ищеца „за нарушения на ОС –
Сливен, АС-Бургас и ВКС“ не съставлява непълнота на решението при липса
на произнасяне по цялото искане на страната по смисъла на чл.250 ГПК. То
касае оплакване за непълнота на мотивите на съдебния акт, която може да
бъде предмет на въззивно обжалване, но не и на допълване на постановеното
по спора решение.
Предвид изхода на спора, предвид заявеното искане в отговора на
въззивната жалба, в полза на съда ответник следва да бъдат присъдени
съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Мотивиран от посоченото, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 63 от 21.03.2022 г. и допълнително
решение № 138 от 06.06.2022 г., постановени по гр. д. № 406/2021 г. на
Сливенския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Х. Т. от с. С, Сливенска област да заплати на Върховния
касационен съд сумата от 300 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10