Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 296
гр. Р., 12.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Р., в публичното заседание, на
дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА
ТОДОРОВА-мл.с.
при секретаря Анелия Генчева, като разгледа докладваното от
съдия Ириева в.
т. д. № 358 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, чрез пълномощник юрк.М.Н., против Решение № 1329 от 24.07.2019г. на Районен
съд – гр. Р., постановено по гр.д. № 8364/2018г., в частта, в която са отхвърлени предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД
срещу М.Б.А. искове по чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи сумата над 1804.80 лв. до 5349.49 лв.-главница,
ведно със законна лихва от 30.07.2018 г. до окончателното й изплащане, 2370.39
лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.03.2018
г. до 26.05.2018 г., 184.71 лв. - обезщетение за забава от 25.03.2018 год. до
16.07.2018 г., по договор за потребителски кредит № **********/18.12.2017 г.,
за която е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 01.08.2018 г. по ч.гр. д. № 5368/2018 г.
по описа на РРС, както и са отхвърлени предявените в условията на евентуалност осъдителни
искове от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу М.Б.А. искове за
заплащане на сумата над 1804.80лв. до 5349.49 лв.-главница, ведно със законната
лихва върху главницата, считано 14.12.2018 г. до окончателното и изплащане,
2370.39 лв. - възнаградителна лихва за периода от
25.03.2018г. до 25.05.2018г., по договор за потребителски кредит №
**********/18.12.2017г. Твърди, че в хода на производството безспорно е доказано, че между страните е
сключен валиден договор за потребителски кредит № ********** от 18.12.2017г.,
отговарящ на изискванията на ЗПК, по силата на който „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД е отпуснало кредит в общ размер на 5555,09 лв., а
ответницата от своя страна се е задължила да върне сумата в общ размер на 8174
лв., в определен в договора срок от 36 месечни вноски, от които 35 вноски по
227,06 лв., ведно с една последна изравнителна вноска в размер на 226,90 лв., Сочи,
че от заключението на съдебно-счетоводна експертиза по делото се установило, че
ищецът е изправна страна по процесния договор и
същият е изпълнил задължението си да предостави заемните
средства на ответника, с посочено разпределението на средствата, уточнен е размерът на непогасеното
задължение- 7 718,49 лв., както и детайлното движение по кредита и начинът на
усвояване на сумата. Твърди, че нито в
отговора на исковата молба, нито в проведените открити съдебни заседания
ответникът не оспорва, че е рефинансирал свое задължение с част от отпуснатите
средства, а само посочва, че след тези разпоредителни действия е останала налична
сумата от 1303 лв. по сметката. В тази връзка се претендира, че първоинстанционния съд неправилно е изчислил възнаградителната лихва, годишният процент на разходите
само върху останалата налична сума по сметката на кредитополучателя, а не върху
цялата отпусната сума по кредита, като частичното отхвърляне на установителните искове по реда на чл. 422 от ГПК е в разрез
с ТР 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като дори когато в
производството не бъде доказано, че претендираното
вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не
може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло
искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение
на вече падежиралите вноски. Твърди, че недоказаното
настъпване на предсрочната изискуемост не препятства уважаването на иска за
изискуемите вноски.Сочи се също, че съществуването на вземането по издадената
заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК
намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и е обусловено и от момента, в
който се формира сила на пресъдено нещо, поради което
искът по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към този
момент. Моли съдът да постанови
решение, с което да признаете за
установено, че М.Б.А., в качеството си на кредитополучател по договор за
потребителски кредит № ********** от 18.12.2017 г., дължи изпълнение на парично
задължение към „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, в качеството му
на „Кредитор” по същия договор, в общ размер на 6099,79 лв., от които: 3544,69
лв. главница, 2370,39 лв. договорна лихва за периода 25.03.2018 г. до
26.05.2018 г. 184,71 лв. обезщетение за забава за периода 25.03.2018 до
16.07.2018 г. ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на
Заявлението по 417 от ГПК-30.07.2018г. до окончателното изплащане на
задължението.В условията на евентуалност, моли в случай, че установителните
искове бъдат отхвърлени, да бъде постановено решение, с което М.Б.А., да бъде
осъдена в качеството си на кредитополучател по договор за потребителски кредит
№ ********** от 18.12.2017 г. за сумата от: 5915,08 лв., от която 3544,69 лв.
главница и 2370,39 лв. договорна лихва за периода 25.03.2018 г. до 25.12.2020
г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба-14.12.2018г.
до окончателно погасяване на задължението.
Въззиваемата
страна М.Б.А. чрез назначения й особен
представител адв. М. *** е депозирала писмен отговор
по реда и в срока по чл. 263 ГПК, в която развива доводи за неоснователност на
жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение, а решението на РРС
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано
лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на
съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК, намира, че обжалваното Решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение в
обжалваната част, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че въззивната жалба е
неоснователна.
Според въззивния
състав, решението е правилно и следва да бъде потвърдено в хипотезата на чл.
272 ГПК чрез препращане към мотивите на първоинстанционния
съд, който е обсъдил задълбочено и в пълнота събраните по делото доказателства
и при липсата на допуснати процесуални нарушения, е приложил правилно
материалния закон.
С оглед наведените в жалбата оплаквания
и доводи, следва да се отбележи следното:
Не
се спори по делото, че между страните е налице облигационно правоотношение по силата на сключен договор за потребителски
кредит № **********/18.12.2017г., с който въззивника „ТИ
БИ АЙ Банк” ЕАД, в качеството му на „Кредитор” предоставил
на въззиваемата в качеството й на Кредитополучател потребителски
кредит в размер на 4000 лв. Съгласно чл.
7.1 от договора в общия размер на кредита се включвала застраховка живот в
размер на 475,20 лв. и застраховка безработица в размер на 484,70 лв. или общо
отпуснатия кредит бил в размер на 5555.09 лв. Към отпуснатия кредит била
включена еднократна такса за оценка на риска, в размер на 595,19 лв., дължима в
деня на подписване на договора, която се финансирала от кредитора и се
възстановявала от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния
план. Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвявал
предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент бил в размер на
27,09 %., а ГПР- 41.78 %. Общата дължима сума от потребителя, съгласно чл.10 от
договора била 8174 лв. Тази сума
следвало да бъде погасена на 36 погасителни месечни вноски – 35 вноски в размер
на 227,06 лв., и последна изравнителна в размер на 226,90 лева.
Не се спори, а и
е установено от заключението на СИЕ, че
на 18.12.2017 г. по разплащателна сметка на въззивницата в „Ти Би Ай Банк“
ЕАД била преведена сума в размер на 5 555,09 лв. от която: 1 303 лв. били
изтеглени в брой от нея; 2 965,98 лв.
били удържани за погасяване (рефинансиране) на потребителски кредит №
********** предоставен и преди това от
„Ти Би Ай Банк“; 1,00 лв. била събрана автоматична
такса във връзка с извършеното рефинансиране; 595,19 лв. била еднократната такса за оценка на риска; 959,90
лв. били удържани застрахователни премии, преведени на застрахователя „Уника Живот“ АД на дата 24.01.2018г. Последното плащане по
кредита било извършено на дата 24.04.2018 г., с което било погасено задължение
на въззиваемата с падежна дата 25.02.2018 г. Други плащания по
кредита не били постъпвали, в следствие на което процесния
кредит бил в просрочие от 25.03.2018 г. М.А.
внесла обща сума за погасяване на процесния
кредит в размер на 458,82 лв.
Експертизата
установила, че общият размер на незаплатените месечни вноски по процесния Договор за потребителнски
кредит към 30.07.2018 г. бил 7 718,49 лв., от които: главница в общ размер на 5
349,49 лв., от която: редовно падежирала в периода
от 25.03.2018 г. до
25.05.2018 г. вкл. главница в размер на 326,13 лв.; предсрочно изискуема
от 25.05.2018 г. главница
в размер на 5 023,36 лв.; договорна лихва в общ размер на 2 369 лв.;
просрочена договорна лихва в размер на 353,66 лв., начислена за периода от
25.02.2018 г. до 25.05.2018 г. и падежирала в периода от 25.03.2018 г. до 25.05.2018 г.
вкл.; непадежирала договорна лихва върху редовна
главница в общ размер на 2 015, 34 лв., дължима в периода от 25.06.2018 г. до
25.12.2020 г. вкл. Извън непогасените вноски, обезщетението за забава за
периода от 26.03.2018 г. до 30.07.2018 г., начислено върху просрочена главница
следвало да бъде в размер на 100,78 лв. Общият размер на незаплатените месечни
вноски по процесния Договор за потребителски кредит
към 03.06.2019 г. бил 7 718,4 9 лв., от които: главница в общ размер на 5
349,49 лв., от която: редовно падежирала в периода
от 25.03.2018 г. до
25.05.2019 г. вкл. главница в размер на 1 872,77 лв.; непадежирала
главница в размер
на 3 476,72 лв.; договорна
лихва в общ размер на 2 369 лв., от която: просрочена договорна лихва в размер
на 1 531,74 лв., начислена за периода от 25.02.2018 г. до 25.05.2019 г. и падежирала в периода от 25.03.2018 г. до 25.05.2019 г.
вкл.; непадежирала договорна лихва върху редовна
главница в общ размер на 837,26 лв., дължима в периода от 25.06.2019 г. до
25.12.2020 г. вкл. Извън непогасените
вноски, обезщетението за забава за периода от 26.03.2018 г. до 03.06.2018 г.
начислено върху просрочена главница следвало да бъде в размер на 108,23 лв. Средствата
по кредита били преведени по разплащателна сметка на въззиваемата
на 18.12.2017 г., а на застрахователя „Уника Живот“АД превело средствата за заплащане на
застрахователните вноски на 24.01.2018 г. Не било налице доброволно плащане от
страна на ответницата по процесния договор след
образуване на изпълнителното дело.
От
приетото и неоспорено от страните заключение на допълнителната СИЕ се установило каква част от
падежиралата главница представлява паричния заем без
таксите, начислени за допълнителни услуги по договора й застрахователни премии –
а именно: размерът на непогасената към 30.07.2018 г. главница по паричен заем,
при условие,че предсрочната изискуемост била настъпила на 25.05.2018 г. бил в
размер на 3 851,97 лв., от която: редовно
падежирала
в периода от
25.03.2018 г. до 25.05.2018 г. вкл. главница по паричен заем в
размер на 234,81 лв.; предсрочно изискуема от 25.05.2018 г. главница по паричен
заем в размер на 3 617,16 лв. размерът
на обезщетението за забава върху просрочената и предсрочно изискуема главница
по паричен заем, начислено за периода от 26.03.2018 г. до 30.07.2018 г. следва
да е в общ размер на 72,56 лв. Размерът на непогасената към 03.06.2019 г.
главница по паричен заем, при условие, че не е настъпила предсрочна изискуемост
била 3 851,97 лв., от която: редовно падежирала в периода
от 25.03.2018 г. до
25.05.2019 г. вкл.главница по паричен заем в размер на 1 348,37 лв. и непадежирала главница в размер на 2 503,60 лв. Размерът на
обезщетението за забава върху просрочената главница по паричен заем, начислено
за периода от 26.03.2018 г. до 03.06.2019 г. следва да е в размер на 78,10
лв.
По
делото било прието Нареждане-разписка, за преведената от въззивника
и изтеглена в брой от въззиваемата сума от 1303 лв.
на 18.12.2017 г.
По
заявление на въззивника била издадена заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист
от 01.08.2018 г. по ч.гр. д. № 5368/2018 г. по описа на РРС, с която е разпоредено на М.Б.А. да заплати на ищеца сумата 5349.49
лева-главница, 2370.39 лева- възнаградителна лихва от
25.03.2018 год. до 26.05.2018 год., 184.71 лева- обезщетение за забава от
25.03.2018 год. до 16.07.2018 год., законна лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение- 30.07.2018 год. до изплащане на
вземането, 158.09 лева- държавна такса и 100.00 лева– възнаграждение за
юрисконсулт. В срока по чл.414 от ГПК въззиваемата възразила писмено срещу заповедта за
изпълнение и съдът дал указания на ищеца да предяви иск за установяване на
вземането си, който е предмет на настоящия правен спор.
От
писмените доказателства по делото се установява също, че въззивникът
е изпратил на адреса на въззиваемата, посочен в договора, Уведомление за настъпила
предсрочна изискуемост на 26.05.2018 г.,
поради неплащане на вноски с падежи 25.03.2018 г, 25.04.2018 г. и 25.05.2018
г., като съобщението се върнало на 27.06.2018 г. с отбелязване от пощенския
служител, че адресатът е преместен.
В
хода на производството пред РРС били събрани и гласни доказателства-показанията
на св.Е.Н.К., от които се установило, че към м. декември 2017 била колежка на въззиваемата и й било известно, че имала нужда от пари, за
което кандидатствала за кредит към Ти Би Ай Банк,
които я одобрили.
Въз основа на така установеното от фактическа
страна, районния съд е извел правни изводи за частична основателност на
претенцията, които изцяло се споделят от настоящия състав. Предмет на иска по чл. 422 ГПК е
установяване съществуването на вземането по издадена в полза на въззивника заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 ГПК- вземане за дължими от въззиваемата парични суми по сключен договор за кредит **********/18.12.2017г. Несъмнено на
18.12.2017г. въззивникът
е превел по разплащателната сметка на въззивницата общия размер на
кредита-5555.09лв.Видно от заключението на СИЕ, от уговорения в чл.7.1. размер на
кредита - 4000лв., на въззивницата е била преведена парична сума в размер на 1303 лв. по този договор, а не целия размер на
договорения кредит. Сумата
в размер на 2965,98 лв., според
експертизата, била удържана за погасяване
/рефинансиране/ на потребителски кредит № **********,
предоставен от „Ти Би Ай
Банк“ на
въззивницата, при положение, че уговорки
за рефинансиране по друг договор
не се съдържат
в процесния договор за кредит, нито
са ангажирани доказателства за допълнителни договорености между страните
във връзка с договора за кредит
от 18.12.2017г.- да е подавано искане за
рефинансиране или да е сключван договор за рефинансиране на потребителски
кредит № **********, с удържане на допълнителни суми, така както е установила
СИЕ. При разпределение на доказателствената
тежест районният съд е указал, че в тежест на въззивника
е да установи усвояването на целия кредит от ответника, за което същият не е
провел пълно доказване. Ответникът още в срока по
чл.131 от ГПК е навел съображения, че не дължи претендираните
от ищеца суми, а дължи връщане само на усвоената сума от 1303лв, за което е
представила нареждане-разписка. След като за сумата от 2965,98 лв.,
представляваща част от исковата претенция, е било налице рефинансиране, и по
тези причини същата сума е била удържана и не е била реално усвоена от въззиваемата, то тези обстоятелства е следвало да се
изложат още в исковата молба, както и да се ангажират съответните доказателства
в тази насока, за да се установи, че възззивникът в качеството си на кредитор е бил изправна
страна по договора за кредит и е предоставил на въззиваемата
уговорената сума за общо потребление в размер на 4000лв. Липсата на оспорване
от страна на въззиваемата в отговора на исковата
молба, както и в хода на производството пред РРС в проведените открити съдебни заседания, че е рефинансирала свое задължение с част от отпуснатите
средства, не доказва, че въззивникът
е изправна страна по договора за
кредит, нито го освобождава от доказателствената тежест да установи
фактите, от които черпи своите
права. В представеното от
въззивника пред РРС заявление-декларация за установяване на договорни отношения, чиято достоверност не е опровергана, се установява съгласие
за удържане на суми за
застраховки и такса за оценка на досие, но не и за удържане
на суми за
рефинансиране. С оглед на това както правилно
е приел и първостепенният съд, не е доказано съгласие на въззивницата
за рефинансиране, с оглед на което следва да се приеме, че въззивникът
не е изпълнил изцяло задължението си по
договора, а само в частта от 1303 лв., тъй като не е предал на
кредитополучателя изцяло сумата по договора в размер на 4000 лв. Поради това правилно е прието от РРС, че се дължи
връщане на
сума в размер на 844.18 лв.-неизплатена
главница, представляваща разликата между действително получената сума-1303лв.
и платената по договора
сума от въззивницата - 458,82 лв. Вярно е твърдението във въззивната жалба, че
кредитополучателят е свободен да се разпорежда с отпуснатата сума по кредита,
включително и да рефинансира частично или изцяло задълженията си, както към въззивника, така и към трети лица, но липсват писмени
доказателства по делото, които да установяват, че въззивницата
действително се е възползвала от това свое право, като е поискала рефинансиране
на друго свое задължение с част от средствата по договора за кредит, което да
налага други правни изводи, а не такива формирани от РРС относно размера на
дължимата главница.
Неправилно
се твърди във възззивната жалба, че не е доказано
настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, тъй като от районния съд са
изложени подробни съображения, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена
на въззиваемата при условията на чл.25.11 от
договора, въпреки липсата на фактическо връчване на уведомлението, като е съобразено
постановеното в тази насока Определение 143/29.03.209 г. по в гр. д. № 394/2018
г. на РОС приложено към ч.гр. д. № 5368/2018 г. на РРС.Следва, че предсрочната
изискуемост на кредита е надлежно обявена и е настъпила, така както е посочено
в уведомлението до въззиваемата, считано от
26.05.2018г., съгласно чл.16 т.2 от договора.
На следващо място неотносимо
е възражението, че решението на РРС е в разрез с ТР 8/2017 г. от 02.04.2019 г.
на ОСГТК на ВКС, с оглед необходимостта от съобразяване на вноските с настъпил
падеж към момента на формиране на силата на пресъдено
нещо. Съобразно постановките на цитираното ТР е допустимо предявеният по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост
на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен
само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК. В настоящата хипотеза не само, че е налице обявена по
надлежния ред предсрочна изискуемост, но е приета от РРС дължимост
по отношение на усвоената сума по кредита -1303лв. и е отхвърлена претенцията
за останалата част от уговорения размер до 4000лв., поради това, че тази част
не е предадена на кредитополучателя. Т.е. в изводите на РРС за необоснованост на претенцията
за главница над 1303лв. до 4000лв., които се споделят от настоящия състав, не е налице позоваване на конкретни вноски, нито
разграничение на вноски с настъпил и ненастъпил падеж, за да може да се
претендира, че не са съобразени изискуемите вземания с настъпил падеж към момента на приключване на
съдебното дирене.
Съдът споделя извода на РРС и за дължимост на сумите за
застраховка живот в размер на 475,20 лв. и застраховка безработица в
размер на 484,70 лв., удържани от въззиваемата, тъй
като от приетите по делото писмени доказателства и от заключението на СИЕ се
установява, че страни по тях са застрахователя „Уника
Живот"АД, който е трето за производството лице и въззиваемата,
като въззивникът е застрахователен агент, който е превел
на застрахователя средствата
за заплащане на застрахователните вноски на дата 24.01.2018г. от името и за сметка на въззиваемата,
за което последната е дала своето съгласие.
На
следващо място в изпълнение на задължението си по чл.24 от ЗПК, вр с чл.143-148 ЗЗП да следи за неравнопрани
клаузи и такива, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го
заобикалят, като се явяват нищожни съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД,
правило е прието от РРС, че размерът на договорната лихва -2370.39 лева и определената в чл.7.1 от Договора такса за
оценка на риска- 595.19 лв. са нищожни и в противоречие със Закона за
потребителския кредит. Изложени са в подкрепа на това аргументи за
несъответствие на уговорения ГПР с установеното в чл.19 ал.4 и ал.5 от ЗПК,
който надвишава 100 %., тъй като въззиваемата следва
да върне над 5 пъти по висока сума от отпусната, а за всяка от трите години на
действие на договора ответницата следва да върне годишно общо сумата от 2404.70 лв., при положение, че
реално получения от нея кредит е 1303 лв., което води на извод за несправедливо договаряне,
създаващо предпоставки за превръщането на договорната лихва и такси за неоснователно
обогатяване. Същите се възприемат и от настоящия състав, включително и
изложеното относно таксата за оценка на риска, която представлява действие по
усвояването на кредита, за което кредитора не може да претендира отделно
възнаграждение и съставлява единствено заобикаляне на закона – чл.10а, ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожността и – чл. 26, ал. 1, пр. 2
от ЗЗД.
В съответствие с постановките на т.2 на
Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д.
№ 3/2017 г. на ВКС, съобразно които размерът на вземането на кредитора при
предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само
на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата)
и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата
на плащането и при отчитане претендирането на законна лихва от датата на
подаденото заявление по чл.410 от ГПК, РРС е приел дължимост
на законната лихва, върху непогасения остатък-1804.80 лв., считано от 30.07.2018г.,
поради което претенцията за възнаградителна лихва в
размер на 2370.39 лева за периода
25.03.2018 год. до 26.05.2018 год. и на това основание правилно е
отхвърлена. Към тези изводи следва да се добави още, че предсрочната
изискуемост на вземането по договор за кредит, уредена в нормите на чл.71 ЗЗД и
чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора и, за разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото
поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната
изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. При настъпване на
предсрочна изискуемост, каквато в случая е налице, отпада занапред действието
на погасителния план, ако страните са уговорили кредитът да се връща на вноски.
Предсрочната изискуемост има гаранционно – обезпечителна функция съгласно чл.71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица
загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника.Уговореното възнаграждение за ползване за последващ
период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. С
волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът иска
изпълнение веднага на основното задължение по договора - за връщане на заетата
парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл.79,
ал.1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с
искане за обезщетение за забавата/законната лихва/. В този смисъл и при обявената
предсрочна изискуемост на кредита, въззиваемата дължи
връщане на реално предоставената й сума ведно със законната лихва, но без възнаградителни и мораторни
обезщетения.
Крайният
извод на РРС за основателност на установителната
претенция за сумата от общо 1804.80 лв., включваща: 844.18 лв. – главница,
заплатени от ищеца вместо ответницата вноски за застраховка живот в размер на
475,20 лв. и застраховка безработица в размер на 484,70 лв., представляващи задължение по договор за
потребителски кредит № **********/18.12.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от 30.07.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за
отхвърляне на установителните и евентуалните искове
за осъждане на въззиваемата за заплащане на сумата
над 1804.80 лв. до 5349.49 лв.-главница,
ведно със законна лихва от 14.12.2018 год. до изплащане на вземането, 2370.39 лв.-
възнаградителна лихва за периода от 25.03.2018 г. до
25.05.2018 г., по договор за потребителски кредит № **********/18.12.2017 г. е
обоснован и в съответствие със събраните доказателства.
По тези съображения съдът намира,
че оплакванията във въззивната
жалба са неоснователни, а решението на районният съд в отхвърлителната
част е правилно и законосъобразно, поради
което следва да бъде потвърдено. В останалата необжалвана част, решението на РРС, като необжалвано е
влязло в сила. Предвид изхода на спора, на основание чл.38, ал.1 от ЗА, въззивникът следва да заплати на адв.
М.Е.Р. сумата от 635лв. на основание чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран така, Р.нският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1329 от 24.07.2019г. на Районен съд – гр. Р., постановено по гр.д. №
8364/2018г., в частта, в която са
отхвърлени предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД
срещу М.Б.А., ЕГН **********,***, искове по чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване
за установено по отношение на М.Б.А., че дължи сумата над 1804.80 лв. до
5349.49 лв.-главница, ведно със законна лихва от 30.07.2018г. до окончателното
и изплащане, 2370.39лв. - възнаградителна лихва за
периода от 25.03.2018г. до 26.05.2018г., 184.71лв. - обезщетение за забава от
25.03.2018г. до 16.07.2018г., по договор за потребителски кредит №
**********/18.12.2017г., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 01.08.2018г. по ч.гр.
д. № 5368/2018 г. по описа на РРС, както и в
частта, в която са отхвърлени предявените в условията на евентуалност осъдителни
искове от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу М.Б.А. за заплащане
на сумата над 1804.80лв. до 5349.49 лв.-главница, ведно със законната лихва
върху главницата, считано 14.12.2018г. до окончателното и изплащане, 2370.3лв.
- възнаградителна лихва за периода от 25.03.2018г. до
25.05.2018г., по договор за потребителски кредит № **********/18.12.2017г.
В останалата част, решението на РРС,
като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. Димитър Хаджикоцев № 52-54
да заплати на адв. М.Е.Р. сумата от 635лв. за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: