Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 02.03.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети декември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 9585 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 109974 от 09.05.2019 г., постановено по гр. дело № 40080/2017 г., Софийският районен съд, ГО, 47-ми състав, е уважил частично предявените от Министерство на вътрешните работи срещу М.Н.И. искове с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД във вр. с пара. 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 1575 лева, представляваща обезщетение за ползване на отдаден под наем недвижим имот след прекратяване на договор за наем за периода от 17.01.2017 г. до 01.06.2017 г. на имот представляващ апартамент № 78, находящ се в гр. София, ж.к. „********, след прекратяване на наемното правоотношение по договор за наем, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда - 21.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 29,97 лева, представляваща лихва за забава върху обезщетенията за периода от датата на изискуемостта на всяко вземане до 21.06.2017 г., като е отхвърлил предявеният иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за сумата над 1575 лева до пълния предявен размер от 11880 лева, представляващи обезщетение за ползване на отдаден под наем недвижим имот след прекратяване на договора за наем за периода от 01.06.2014 г. до 16.01.2017 г. и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 29,97 лева до пълния предявен размер от 1864,85 лева, представляващи лихва за забава върху обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за периода от 01.06.2014 г. до 01.06.2017 г. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 261,40 лева – представляваща разноски по делото.

В законоустановения срок срещу решението, в частта, с която предявените искове са отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от Министерство на вътрешните работи чрез юрск. Ц.Ш., в която се правят оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно. Излага, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е ползвал имота за периода от 21.04.2010 г. до 17.01.2017 г., но неправилно е приел, че това ползване се е осъществявало със знанието и без противопоставянето на собственика на имота на основание продължен договор за наем като излага доводи, че вземането е с правно основание чл. 59 от ЗЗД. Излага правни доводи, че след като сключеният между страните договор за наем е бил прекратен с изтичането на неговия срок, ответникът, който е продължил да ползва имота, дължи обезщетение за ползване в размер на средния пазарен наем, който е установен по делото от приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, поради което обезщетение за процесния период се дължи. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 от ГПК пред въззивния съд.

В срока за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил от въззиваемата страна М.Н.И. чрез назначения му особен представител адв. Д.Д., в който са изложени доводи в подкрепа на правилността на решението в обжалваната част. Сочи, че доводите на въззивника, че тъй като не е налице действащ договор за наем за процесния период, ответникът дължи обезщетение за ползване по чл. 59 от ЗЗД, са неоснователни, като излага че наемателят е продължил ползването на имота на правно основание и без противопоставяне от страна на ищеца. Счита, че до 17.01.2017 г., когато договорът за наем е бил прекратен, ответникът дължи на ищеца наемна цена, размерът на която не е установен по делото. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в атакуваната част да бъде потвърдено.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

По делото е безспорно установено между страните, че в полза на бащата на ответника Н. И. И. е издадена Заповед за настаняване № 185 от 13.04.1981 г. на началника на управление „ТИЛ“ МВР за настаняване във ведомствен имот под наем.

На 15.05.2003 г. на основание посочената заповед за настаняване, между Директора на дирекция МТОСО и Х.Б.И.а е сключен договор по чл. 29 от ППЗДС за отдаване под наем на ведомствено жилище с предмет отдаване под наем за срок от 3 години (от 04.02.2003 г. до 04.02.2006 г.) на недвижим имот частна държавна собственост, представляващ апартамент № 78, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ет.**, срещу задължението на наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер на 35,96 лева, ведно с 6,07 лева - такса смет месечно за 2003 г.

Както е посочено в заповедта за настаняване, към която договорът препраща, съгласно чл. 17 от ЗНО, ако в едноседмичен срок от датата на настаняването, настаненото лице не заеме жилището без уважителни причини, заповедта подлежи на отмяна и жилището се предоставя на друго нуждаещо се лице.

На 21.04.2007 г., на основание същата заповед е сключен и Договор № ДС-1407 за отдаване под наем на ведомствено жилище по реда на чл. 27 от ППЗДС и чл. 22 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР между Директора на ДМТОСО на МВР и М.Н.И. с предмет отдаване под наем на процесния недвижим имот за срок от 3 години, като месечната наемна цена е определена с протокол от 24.10.2006 г. По делото няма данни дали наемателят е заел имота, като това обстоятелство не е отделено като безспорно между страните, нито се признава.

От писмо с рег. № ДС-57272 от 11.11.2011 г. от Министерство на вътрешните работи, Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейност“, изпратено до Х.Б.И.а на адреса на имота и получено там от адресата на 17.11.2011 г., съгласно отбелязаното на обратната разписка, се установява, че заявлението на Х.Б.И.а, която е заемала имота на основание договор за наем към този момент, да сключи договор за пожизнено ползване на наетото жилище на основание § 65 от Преходните и заключителните разпоредби към ЗИДЗДС, е оставено без уважение, тъй като ответницата не отговаря на условията на сочения текст. Поради това и на основание чл. 24 от ЗДС и във вр.с чл. 238 от ЗЗД спрямо ответницата е отправена покана в срок до един месец да освободи доброволно жилището като до освобождаването на същото, ответницата дължи на основание § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС обезщетение в размер пазарната наемна цена.

От представените по делото писмо с рег. № I-11403 от 23.04.2012 г. на Министерство на вътрешните работи до Областния управител на Област София се установява, че е направено искане на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС за издаване на заповед за изземване на жилището, което се обитава на отпаднало основание от Х.Б.И.а. По делото не са представени доказателства, че заповед за изземване по чл. 80 от ЗДС е издадена, но от писмо с рег. № ДС-26075 от 17.06.2014 г., за което Х.Б.И.а е уведомена на 04.07.2014 г., се установява, че към сочената дата жилището не е предадено и противопоставяне срещу неговото ползване именно от страна на наемателя по договора за наем от 15.05.2003 г., е все още налице.

На 16.11.2016 г. Министерство на вътрешните работите е изпратило до ответника М.Н.И. писмо с № 812100-27157 от 16.11.2016 г., получено от адресата на 16.12.2016 г., с което същият е уведомен, че договорът му за наем с рег. № ДС-1407/21.04.2007 г., сключен с Дирекция „МТОСО-МВР“, е прекратен с едномесечно предизвестие, като от датата на прекратяване на наемното правоотношение до освобождаване на имота, ответникът дължи месечен пазарен наем.

На 16.12.2016 г. на ответника е връчено писмо, в което е посочено, че дължи от 01.02.2014 г. до 30.11.2016 г. месечен пазарен наем в размер на 11183,23 лева, ведно с лихва за забава.

От заключението по изслушаната и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Р.Б.Г., на което съдът дава вяра като обективно изготвено и безпристрастно, се установява, че пазарната наемна цена на имота за периода от 01.06.2014 г. до 01.06.2017 г. е в размер на 11964 лева. Общият размер на мораторна лихва върху всяка главница е 1843,61 лева.

Други релевантни за спора доказателства не са представени.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по същество, същото е правилно по следните съображения:

Правилно с оглед твърденията в исковата молба първоинстанционният съд е приел, че е предявен иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за продължаващо ползване за периода 01.06.2014 г. до 01.06.2017 г. на имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ет.**, след прекратяване на наемното правоотношение, както и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за процесния период, като предмет на въззивна проверка е единствено решението, в частта, с която исковете по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени. В исковата молба липсват твърдения, че ищецът основава претенцията си в качеството си на собственик на процесния имот. За да възникне правото на ищеца по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД по квазинаемното правоотношение, същият следва да докаже, че е имал качеството на наемодател по наемния договор, който е прекратен, независимо и без значение дали има качеството на собственик на отдадения под наем имот или не, тъй като претенцията по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД произтича от други юридически факти и не е тъждествена с тази по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, поради което неоснователно се явява позоваването на въззивника на нормата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, тъй като в настоящия спор с оглед изложените в исковата молба фактически твърдения, иск по чл. 59 от ЗЗД не е предявен.

Съгласно чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. За да възникне правото на обезщетение в полза на ищеца, същият, както правилно е приел и първоинстанционният съд, следва при условието на пълно и главно доказване по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, да установи прекратяване на съществуващото наемно правоотношение, ползване от страна на ответника на имота за процесния период въпреки противопоставянето от страна на ищеца и размер на търсеното обезщетение, тъждествен с исковата сума.

В настоящия случай, по делото се установява, че за процесния имот са били сключени няколко последователни договора за наем с различни лица и за определен срок, последният от които е сключен с ответника. Считано от 2003 г. и за максимален срок от 3 години,  имотът е отдаден под наем на Х.Б.И.а, която е ползвала имота, както се установява от изпратените от ищеца и получени от нея покани за освобождаването му през периода от 2011 г. до 2014 г. По делото е установено, че в изпълнение на сключения с Х.Б.И.а договор за наем, предхождащ договора, сключен с ответника, имотът е бил предаден на наемателя, който след неговото прекратяване с изтичане на уговорения срок, е продължил ползването му в хипотезата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД – въпреки противопоставянето на наемодателя. Същевременно не са ангажирани доказателства за предаване на имота от страна на наемодателя Дирекция „МТОСО-МВР“ в полза на наемодателя - ответника в настоящото производство М.Н.И. или на упълномощено от него лице, в изпълнение на задължението на ищеца по чл. 228 от ЗЗД, произтичащо от Договора  № ДС-1407 от 21.04.2007 г., като не е установено наемателят да е установил фактическата власт върху имота и да е осъществявал същата за процесния период. Напротив, от писмените доказателства, изходящи от ищеца, се установява, че волеизявление по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД с искане за предаване на имота е отправяно двукратно до лице, различно от ответника, на което лице имотът е предаден въз основа на предходния договор за наем.

Тъй като по делото не се установява, че за процесния период ответникът лично или чрез трето лице е осъществявал фактическата власт върху наетия имот, не са налице всички елементи от състава, установен в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, поради което претенцията на ищеца срещу ответника за заплащане на обезщетение в размер на пазарната наемна цена на недвижимия имот, съгласно § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС, за периода от 01.06.2014 г. до 16.01.2017 г. в размер над присъдената сума от 1575 лева до пълния предявен размер от 11880 лева, определена според изслушаното и прието по делото заключение на вещото лице, е неоснователен, поради което искът правилно е бил отхвърлен.

При липса на възникнало главно вземане, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за период от 01.06.2014 г. до 01.06.2017 г., като решението в тази част е постановено съобразно закона и следва да бъде потвърдено при липса на конкретно заявени във въззивната жалба пороци.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, поради което решението в обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

С оглед изхода на спора, на въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, се дължат разноски за въззивна инстанция, но по делото не са представени доказателства, че такива са сторени.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

                                                                   Р Е Ш И:                                    

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 109974 от 09.05.2019 г., постановено по гр. дело № 40080/2017 г. на Софийски районен съд, I ГО, 47-ми състав, в обжалваната част, с която предявените искове по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за сумата над 1575 лева до пълния предявен размер от 11880 лева, представляващи обезщетение за ползване на отдаден под наем недвижим имот след прекратяване на договора за наем за периода от 01.06.2014 г. до 16.01.2017 г. и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 29,97 лева до пълния предявен размер от 1864,85 лева, представляващи лихва за забава върху обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, за периода от 01.06.2014 г. до 01.06.2017 г., са отхвърлени.

Решението е влязло в сила в частта, с която предявените искове по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 1575 лева и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 29,97 лева, представляваща лихва за забава върху обезщетенията за периода от датата на изискуемостта на всяко вземане до 21.06.2017 г., са уважени.

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.