Определение по дело №1735/2018 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 4012
Дата: 13 ноември 2018 г.
Съдия: Цветелина Георгиева Хекимова
Дело: 20183101001735
Тип на делото: Въззивно частно търговско дело
Дата на образуване: 29 октомври 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е 

№………/…...11.2018г.

 

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание, в състав:

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДАНИЕЛА ПИСАРОВА

                                                            ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА

                                                                                  ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА                                                                

като разгледа докладваното от съдия Хекимова

възз.търг.дело1735 по описа за 2018г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 вр. чл. 274, ал.1, т.2 ГПК

Подадена е частна жалба от ЗАД ОЗК - застраховане", ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Света София № 7, ет. 5, срещу Определение9148/16.08.2018г. на ВРС по гр.д.№ 15867/2017г., с което е уважена молба с правно основание чл.248 от ГПК за изменение и допълнение в частта за разноските на определение № 2878 от 12.03.2018г., постановено по гр.дело №15867/2017г. по описа на ВРС.

В частната жалба се навеждат твърдения за неправилност на определението, като се твърди, че при присъждане на разноските в пълен размер съдът не е извършил преценка на предмета на делото, размера на предявените искове и фактическата и правна сложност на делото, като не е изложил мотиви в тази насока. Моли да бъде отменено постановеното определение.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Предмет на производството са били искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, които са били оттеглени от ищеца преди насрочване на делото в открито съдебно заседание. Съдът е прекратил производството на осн. чл.232 от ГПК с определение № 2878 от 12.03.2018г., с което са и присъдени разноски в полза на ответника в намален размер поради уваженото възражение на ищеца за прекомерност.

Подадената от ответника П.И.Д. молба с правно основание за изменение на определение № 2878 от 12.03.2018г. в частта за разноските е уважена с определение от 16.08.2018г. Съдът е приел, че предявяването на две самостоятелни претенции се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер. По отношение на възнаграждението за заповедното производство не са изложени отделни мотиви.

В случая към възражението, подадено във формата на формуляр, е представено пълномощно за адв. М.Тодоров и фактура за сумата 610 лева с посочено основание за плащането процесуално представителство и защита по ч.гр.дело №12436/2017г. Искането за присъждане на така направените разноски е направено в исковото производство, представен е списък по чл.80 от ГПК, в който процесната сума е била включена.

Съобразно задължителните указания в т.12 от ТРОСГТК 4/2013 год., сезираният с установителен иск по чл. 422 ГПК съд при определяне на отговорността за разноските следва да отчете както направените разходи за защита в исковото, така и в заповедното производство. Това задължение на съда включва както разноските направени от заявителя и вече включени в подлежащата на стабилизиране с исков процес заповед, така и разходите, направени от длъжника, ако такива са били заявени при подаване на възражението по чл. 414 ГПК. В този смисъл е установената задължителна практика по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /определение № 98 от 16.02.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 3139/2015 г., II т. о., ТК/.

Спорен пред настоящата инстанция е въпросът за размера на дължимото на длъжника възнаграждение, при подаване на бланково възражение и в хипотезата, когато в резултат на подаденото възражение е образувано исково производство. Заповедното производство е строго формално, като както за заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и за възражението срещу издадена заповед са налице утвърдени образци. За разлика обаче от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, чието съдържание изисква посочване на фактически и правни основания за претендираното вземане, възражението не е необходимо да бъде обосновано.

Възражението представлява единственото процесуално действие, което длъжникът има възможност да извърши в рамките на заповедното производство, и се състои в подаването на бланка с изписани в нея име, дата и подпис, за попълването на която не са необходими специални правни познания или умения. Въвеждането на бланката по утвърден образец е извършено именно с цел да се даде възможност на длъжника да осъществи защитата си своевременно, без да се нуждае от специализирана помощ и съдействие.

В случая е подадена именно такава бланка, в която освен данните на длъжника са вписани единствено приложенията, представляващи адвокатско пълномощно и списък на разноските. Предвид същността на възражението, представляващо отделно процесуално действие в рамките на заповедното производство, предхождащо и съставляващо част от исковото, съдът намира, че за извършването му не се дължи отделно адвокатско възнаграждение, както такова не се дължи за всяко отделно действие, извършено в хода на исковото производство. Още по-малко може да се направи извод за дължимост на възнаграждение в размер на дължимото за исково производство възнаграждение, отделно за всяка заявена сума по чл.7 от Наредба №1/2004г., както е претендирано в настоящия случай. Доколкото възражението е процесуалното действие от страна на длъжника, което инициира провеждането на исково производство, възнаграждението за това действие следва да се включи в дължимото за исковото производство възнаграждение. Различно би било разрешението в случая, когато след подаване на възражение заявителят не е упражнил правото си да предяви иск за претендираното вземане, тъй като в такъв случай възражението би било процесуалното действие, от което се поставя в зависимост приключването на производството.

Извън изложеното, настоящият състав намира извършеното процесуално действие за техническо по своята същност и предвидимо по своя резултат, което води до извода за значителна несъразмерност на претендирания размер на адвокатско възнаграждение, обуславяща липсата на предвидените в чл.36, ал.2, изр.2-ро от ЗА, както и наличието на основанието по чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД. /в този смисъл определение №104 от 25.02.2015г. на ПАС по в.ч.т.д. №72/2015г., недопуснато до касационно обжалване с опр. №381 от 09.07.2015г. на ВКС по т.д. №1478/2015г., ТК/

В рамките на частната жалба, с която е сезиран, съдът намира, че следва да бъде отменено определението с правно основание чл.248 от ГПК от 16.08.2018г. за изменение на определение №2878/12.03.2018г. в частта, с която изменя присъдените в полза на ответника  П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение в ч.гр.дело №12436/2017г. от 300 лв. на 610 лв.

Разноски за исковото производство са претендирани със списъка по чл.80 от ГПК, към който е приложена фактура с посочено основание за плащането процесуално представителство и защита пред ВРС. Общата сума от 863 лв. включва по 300 лв. за всеки от обективно съединените искове на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004г., също и 200 лв. с посочено основание чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004г. и 63 лв. с посочено основание т.13 от същата наредба. С оглед разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, поради което искането за присъждане на възнаграждение в минимален размер по двата обективно съединени иска се явява основателно и предвид минималния размер не подлежи на намаляване поради прекомерност.

За разлика от обективно съединените искове, претенцията за присъждане на законната лихва от завеждане на исковата молба не представлява самостоятелен иск и липсва основание за присъждането на отделно възнаграждение. Като основание в представената фактура е посочена разпоредбата на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004г., предвиждаща възнаграждение за неоценяеми искове, какъвто в случая не е предявен, поради което липсва основание за присъждане на сумата в размер на 200 лв.

Относно възнаграждението в размер на 63 лв. за заверка на документи настоящият състав намира следното: с разпоредбата на чл.6, т.13 е въведено като отделен вид възнаграждение за адвоката заплащането на цена за услуга по заверяване на преписи от документи, предоставени от клиента, но този вид услуги са част от извънсъдебната защита, като възнагражденията за съвет, справка и изготвяне на книжа и договори в чл. 6, за разлика от възнагражденията за съдебно представителство по чл. 7. Ппри осъществяване на защитата пред съда адвокатът също извършва заверяване на документи, но чл. 32 от ЗАдв допуска такава заверка да се прави не само за доказване на верността на преписа пред съд, а и в други процедури, когато интересът на клиента налага това. Именно тогава, когато заверяването на преписите не може да се свърже с процесуално представителство и да бъде възмездено в рамките на общо уговорен хонорар за защита по делото, тази услуга следва да бъде заплатена отделно. В случаи, когато адвокатът е ангажиран за проц.представителство, тази допълнителна работа може да бъде отчетена при договарянето на съответно по-висок размер на хонорар по чл. 7 от НМРАВ, но не и да се начислява и плаща отделно. По тези съображения липсва основание за присъждане в полза на ищеца претендираното отделно възнаграждение в размер на 63 лв.

Въз основа на изложеното следва да бъде отменено определението с правно основание чл.248 от ГПК от 16.08.2018г. за изменение на определение №2878/12.03.2018г. в частта, с която изменя присъдените в полза на ответника  П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение в гр.дело №15867/2017г. за размера над 600 лв.

Поради частично съвпадане на крайния извод на двете инстанции обжалваното определение следва да бъде отменено в посочените части, а именно в частта, с която са изменени присъдените в полза на ответника  П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение в ч.гр.дело №12436/2017г. от 300 лв. на 610 лв., както и в частта, с която изменя присъдените в полза на ответника  П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение в гр.дело №15867/2017г. за размера над 600 лв. и потвърдено в останалата част, с която са изменени присъдените в полза на ответника  П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение в гр.дело №15867/2017г. за размера от 600 лв.

Разноски за настоящото производство не са претендирани и не следва да бъдат присъждани.

Водим от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ПОТВЪРЖДАВА определение с правно основание чл.248 от ГПК №9148/16.08.2018г. за изменение на определение №2878/12.03.2018г. по гр.дело №15867/2017г. на ВРС, в частта, с която са изменени присъдените в полза на ответника П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение в гр.дело №15867/2017г. до размера от 600 лв.

ОТМЕНЯ определение с правно основание чл.248 от ГПК №9148/16.08.2018г. за изменение на определение №2878/12.03.2018г. по гр.дело №15867/2017г. на ВРС, в частта, с която са изменени присъдените в полза на ответника П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение по ч.гр.дело №12436/2017г. от 300 лв. на 610 лв., както и в частта, с която са изменени присъдените в полза на ответника П.И.Д. разноски за адв. възнаграждение по гр.дело №15867/2017г. за размера над 600 лв.

 

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО e окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал. 3 ГПК.

                                                                  

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           ЧЛЕНОВЕ: