РЕШЕНИЕ
№…
25.10. 2018г. гр.Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТИ
ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
Секретар АЛЕКСАНДРА СЕРГЕВА
Прокурор …………………
като разгледа
докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.ГР.Д. №616 по описа за 2018 год.
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба от И.Н.И. срещу Решение № 168/ 16.07.2018 г. по гр.д.№ 170/ 2018 г. по описа на Районен съд – Ч. б..
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно и да бъдат уважени предявените искове с правно основание чл.124 , ал. 1 ГПК и чл. 537, ал.2 ГПК, като бъдат присъдени направените по делото разноски.
Въззиваемите страни В.Н.В. и Г.Т.Л. са изразили становище, че въззивната жалба е неоснователна и следва решението на районния съд да бъде потвърдено, като бъдат присъдени направените от въззиваемите разноски в настоящата инстанция.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд е отхвърлил изцяло предявения на основание чл.124, ал.1 ГПК установителен иск от И.Н.И., с ЕГН ********** *** против Г.Т.Л., с ЕГН ********** *** и В.Н.В., с ЕГН ********** *** за признаване право на 1/3 ид.ч. на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство, а именно: УПИ, находящ се в с. С., общ. Ч. б., ул. „В. Д.“ № *, съставляващ парцел ХХI-62, кв.4, целия от 1503 кв.м., заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда, жилищна сграда и второстепенна постройка, при граници и съседи: улица, имот № ХХII-61, имот № III-57 и имот № IV-55 и имот № ХХ-63.
Със същото решение съдът е отхвърлил изцяло
и предявения на основание чл.537, ал.2 ГПК иск за отмяна
на нотариален акт № 126, том 3, рег. № 2196, дело № 360/19.07.2017 г. на
помощник нотариус по заместване Н. Ц.при нотариус И.. И.рег. № ***на НК по
отношение на по 1/3 за всяка от ответниците.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.3 от ГПК И.Н.И., с ЕГН ********** *** е осъден ДА ЗАПЛАТИ НА Г.Т.Л., с ЕГН ********** *** направените от нея по делото разноски в размер на 500 лв. и да заплати на основание чл. 78, ал.3 от ГПК И.Н.И., с ЕГН ********** *** на В.Н.В., с ЕГН ********** *** направените от нея по делото разноски в размер на 500 лв.
За да постанови решението си районният съд въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства е приел за установено, че ответницата Г.Л. и съпругът Н.А. са владяли имота по време на брака си повече от 20 години и се е упражнявало от двамата съпрузи неразделно, като имотът е притежаван в режим на СИО от общия наследодател Н.. И. А.., починал на 06.04.2002 г. и съпругата му Г.Л.. Въз основа на тези фактически изводи районният съд е приложил разпоредбата на чл. 9 ЗН, като съответно е приел, че Г.Л. е притежавала към датата на изготвяне на нотариалния акт за наследство и давностно владение от 2017 г. 4/ 6 идеални части от имота, а останалите страни ищецът и ответницата В.В. са притежавали по 1/ 6 идеална част от имота. Въз основа на тези доводи съдът е отхвърлил иска с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху 1 / 3 идеална част от процесния имот.
Съдът е отхвърлил и предявения иск с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК с оглед на това, че искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е отхвърлен и нотариалният акт отразява квотите, за които съдът е приел, че притажават ответниците от процесния имот.
Въззивният съд счита, че решението на районния съд следва да бъде потвърдено, но по различни от изложените мотиви в решението.
От доказателствата по делото може да се направи изводът, че за процесния имот не са налице годни писмени доказателства, които да установяват правото на собственост върху процесния имот на общия наследодател А. И. Й.или на прекия наследодател на страните Н.. И. А... По делото са представени разписен лист и нотариални актове от 1971 г. и от 1972 г., от които не може да се установи идентичност с процесния имот. Такава идентичност единствено се установява между имота , описан в нотариалните актове от 2017 г. в полза на ответниците и нотариалния акт от 1981 г., когато като собственици на дворното място са признати чичото на въззивника Й. Р.и баща му Н.. И. А.. при равни права върху имота. Идентичността се установява въз основа на отбелязването върху приложената по делото скица № 135 от 03. 07. 2017 г. на Община- Ч. б. за имот ХХІ – 62 в кв. 4 по плана на с.С.., обл.П....
По делото са събрани множество гласни доказателства като са разпитани свидетели, които са били съседи на имота или които са контактували със семейството на страните, от които става ясно, че след сключването на брака си през 1960 г. Г.Л. и Н.А. са живели в процесния имот, в който преди брака им и до смъртта си са живели и родителите на Н.. А... От показанията на свидетелите се установява, че преди сключването на брака на Г.Л. и Н.. А.. двуетажната къща е била построена в груб строеж и е довършена от двамата съпрузи, като родителите на Н.А. са живеели на първия етаж, а вторият етаж е бил за съпрузите. Свидетелите посочват, че в имота е бил построен преди брака на Н.А. и Г.Л. и сайвант, а по време на брака си двамата съпрузи са построили лятна кухня преди 1981 г., която в скицата е отразена като масивна жилищна сграда, прилепена до двуетажната къща.
Въз основа на изложените обстоятелства въззивният съд приема, че към 1981 г., когато е издаден нотариалният акт за собственост на Н.А. и на Й. Р.за имота не е налице нотариален акт за собственост, липсват данни в имота да е било учредявано право на строеж върху построените сгради, поради което съдът приема, че към 1981 г. Н.А. и Й. Р.са станали собственици при равни права върху дворното място и построените в него сгради по силата на приращението съгласно чл. 92 ЗС. Съдът не възприема изводите на районния съд, че имотът е бил собственост на бащата на Й.. Р.., тъй като по делото липсват такива безспорни доказателства, а едновременно с това нотариалният акт от 1981 г., издаден в полза на Й. Р.и Н.А. посочва като придобивно основание само давностно владение, но не и наследяване. Следователно, не може да се приеме по категоричен начин, че имотът е бил наследствен от общия наследодател А.. Й.И., починал през 1946 г.
От доказателствата по делото става ясно, че след съставянето на нотариалния акт от 1981 г. Й. Р.не е владял имота като съсобственик и този имот се е владял от родителите на Н.А. до тяхната смърт (бащата И. А.. Р . .. е починал през 1966 г., а майката С. Н..ва Р.е починала през 1980 г.), а след това се е владял от двамата съпрузи Г.Л. и Н.. А... Видно от представеното удостоверение за наследници Н.А. е починал през 2002 г., като към този момент същият по силата на нотариалния акт е притежавал 1 / 2 идеална част, а останалата 1 / 2 идеална част от имота е притежавана от двамата съпрузи по силата на давностно владение. Независимо от това от смъртта на Н.А. през 2002 г. до издаване на процесния нотариален акт през 2017 г. за признаване правото на собственост на въззиваемите на основание наследяване и давностно владение се установява от гласните доказателства, че имотът е владян от Г.Л., като липсват данни владението да е оспорвано от други лица. Следователно, към 2017 г. Г.Л. е придобила изцяло имота по давност с оглед непрекъснатото владение на имота и липсата на данни това право да е оспорвано и съответно към 2017 г. същата е придобила правото на собственост върху целия имот на основание давностно владение. Това се установява и от представените по делото квитанции за платени данъци за имота, като ищецът е заплатил данъци за имота едва през 2017 г. Независимо от това Г. Л. през 2017 г. приела, че правото й на собственост на основание давностно владение и наследяване от съпруга й е в по- малък размер – 4/ 6 идеални части, като по този начин е предоставила право на собственост на двете си деца И.И. и В.В. в размер на 1/ 6 идеална част за всеки от тях. Това се установява от нотариалния акт от 2017 г., в който са определени квотите на двете наследници и индиректно се приема, че остатъкът от 1/6 идеална част, за което липсва оспорване, принадлежи на ищеца И.И. на основание наследяване.
По изложените съображения съдът приема, че ищецът И.И. е собственик на 1 / 6 идеална част от имота, а този дял не се оспорва и от другите сънаследници, поради което предявеният иск за установяване правото му на собственост върху 1/ 3 идеална част от имота е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Съдът счита, че искът с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК е акцесорен по отношение на иска с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и е пряко свързан с установяване на правата на ответниците в първоинстанционното производство, поради което искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан с оглед установяване правата на ответниците съобразно отразените в нотариалния акт за право на собственост по наследяване и давностно владение в полза на ответниците от 2017 г.
Районният съд е достигнал до същия краен резултат досежно основателността на предявените искове, поради което въззивният съд счита, че следва решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото въззивникът дължи на въззиваемите направените по делото разноски във въззивната инстанция на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на разноските на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът счита, че възражението е основателно по отношение на въззиваемата В.В., но не и по отношение на въззиваемата Г. Л., тъй като видно от представения списък по чл. 80 ГПК двете въззиваеми са направили разноски по 500 лева всяка поотделно, а съгласно разпоредбата на чл.9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 1 , т. 4 и ал. 2, т. 2 от Наредба №1 / 09. 07. 2004 г. за размера на минималните адвокатски възнаграждения минималните разноски само за отговор на въззивната жалба са в размер на 613, 57 лева всяка поотделно : за всеки един от исковете се дължи сумата от 518, 10 лева ( за иска по чл. 124, ал.1 ГПК) и сумата от 300 лева( за иска по чл. 537, ал.2 ГПК), а 3/ 4 от тази сума е 613, 57 лева за въззиваемата Г.Л..Като се прибави и възнаграждението за процесуално представителство, дължимата сума за разноски е в размер на 1437, 61 лева за Г.Л..Тъй като същата е посочила в списъка по чл.80 ГПК сумата от 500 лева за разноски, следва изцяло да бъде присъдена тази сума с настоящонто решение.
За въззиваемата В.В. размерът на разноските е 102, 26 лева за отговор на въззивна жалба и 136, 35 лева за процесуално представителство, като общият размер е 238, 61 лева и тази сума следва да бъде присъдена в полза на въззиваемата .
По изложените съображения и на основание чл.271, ал. 1 , пр. 1 ГПК, V граждански въззивен състав
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и
законосъобразно Решение № 168/ 16.07.2018 г. по гр.д.№ 170/ 2018 г. по описа на
Районен съд – Ч. б..
ОСЪЖДА на основание чл.273 вр. чл. 78,
ал.3 и 5 и чл. 80 ГПК И.Н.И. с ЕГН********** да заплати на Г.Т.Л. сумата от 500
лева, а на В.Н.В. сумата от 238, 61 лева за деловодни разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: