Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.03.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на девети
декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: М. ИЛИЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 15179 по
описа за 2019 год., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 108041 от 07.05.2019 г.,
постановено по гр.дело № 3973/2018 г. по описа на СРС, Г.О., 65 състав, е
признато за установено на основание чл.422 ГПК, че Н.С.О., ЕГН:**********,
дължи на „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК ********,
с адрес: гр.София, ул.“ ********, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ сумата от 5808,44 лв., главница за доставена от дружеството топлинна
енергия и 127,20 лв., предоставена услуга дялово разпределение и двете за
периода 01.06.2014 г. – 30.04.2016 г., за имот с абонатен № 19019, ведно със
законната лихва от 27.06.2017 г. до плащането, като е отхвърлен иска до пълния
предявен размер от 6482,26 лв. и за цена за топлинна енергия за периода
01.04.2013 г.- 30.05.2014 г., както и са отхвърлени изцяло исковете по чл.86 ЗЗД за лихва за забава на главницата за топлинна енергия и дялово разпределение
за периода 15.08.2014 г.- 16.06.2017 г. в общ размер от 275,61 лева. С
решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК, Н.С.О., ЕГН:**********,
да заплати на „Топлофикация София“-ЕАД,
ЕИК ********, с адрес: гр.София, ул.“ ********, сумата от 617,10 лв.- разноски
в исковото и заповедното производство. С решението на съда е осъдена на
основание чл.78, ал.3 ГПК, „Топлофикация София“-ЕАД, ЕИК ********, с адрес:
гр.София, ул.“ ********, да заплати на Н.С.О.,
ЕГН:**********, сумата от 55,02 лв.- разноски в исковото и заповедното
производство.
В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 65 състав е обжалвано и от
двете страни по делото.
Въззивникът-
ищец „Топлофикация
София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.И.М.обжалва решението в
частта, с която са отхвърлени предявените от него установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане решението да бъде отменено в тази част и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъдат уважени изцяло така предявените искове.Твърди се, че решението в обжалваната част е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна – ответник Н.С.О., чрез пълномощника си адв.М.С. оспорва жалбата, като неоснователна. Моли съда жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение, в обжалваната от ищеца
част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззивникът- ответник Н.С.О., чрез пълномощника си адв.М.С. е подал
въззивна жалба, с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която е уважен
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК, вр.с чл.79, ал.1 от ЗЗД,
по съображения
изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна –ищец „Топлофикация
София“-ЕАД, гр.София, не взема
становище по подадената въззивна жалба от ответника по делото- Н.С.О..
Третото
лице-помагач „Бруната България”-ООД, гр.София, не взема становище по жалбите.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено
следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени
правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. В
обжалваното съдебно решение са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното
съдебно решение е обосновано. Доводите изложени в жалбите са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да
се добави и следното:
Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение
между страните за продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода
разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител
на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания
имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на
ползване. В случая, противно на изложеното във въззивната жалба, с оглед събраните по делото
доказателства, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че
ответника Н.С.О. е собственик на процесния недвижим имот, както и че сградата –
етажна собственост /в която се намира процесния топлоснабден имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, т.е без
съмнение същия е имал качеството
на потребител на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и е страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на
топлинна енергия. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора
не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия
потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в
процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34
от 24.04.2007г./.
По делото е
доказан и размерът на реално потребеното от ответника количество топлоенергия
за процесния период.
В случая от заключението на приетата и неоспорена от
страните СТЕ се установява, че дяловото разпределение на топлинната енергия за
имота на ответника през процесния период е извършено правилно
и съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна
уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена
топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван недвижим имот и след приспадане на технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно установено е по несъмнен и
категоричен начин потребената от ответника
топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период.
В настоящия случай жалбоподателят-
ответник не е оспорил заключението на СТЕ по предвидения за това
ред - чл.200, ал.3, изр.2 от ГПК, нито е ангажирал други допустими
доказателствени средства, които да го опровергават, поради което и предвид
необходимостта от специални знания за които е назначено вещото
лице-топлотехник, настоящата инстанция възприема изцяло заключението на СТЕ и установеното с нея изчисляване на
припадащия се дял на ответника от ТЕ.
При установените
количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост, в която се
намира имота на ответника и заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно
извършено, ищецът е доказал количеството на доставената на ответника ТЕ,
стойността на която се определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
На
следващо място, в настоящия случай, предвид липсата на конкретни оплаквания в
жалбата на въззивника- ищец във връзка с незаконосъобразността на обжалваното
решение, в частта в която са отхвърлени предявените
установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, въззивната проверка следва да се
ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му
част е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а обжалваното с тях решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на въззивника-
ищец, нито на въззивника -
ответник се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
Водим от
горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 108041 от 07.05.2019 г., постановено по гр.дело № 3973/ 2018 г.
по описа на СРС, Г.О., 65 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Бруната България”-ООД, гр.София, като трето лице –
помагач на ищеца “Топлофикация София”- ЕАД, гр.София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.