Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 135/22.6.2021 г.
гр. Ямбол
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ямболският административен съд, пети административен състав, в публично
заседание на петнадесети
юни две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БЯНОВА-НЕЙКОВА
Секретар:
Стела Гюмлиева
Прокурор:
Димитринка Георгиева
разгледа
докладваното от Съдията адм. д. № 307 по описа за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Административно дело № 307 по
описа за 2020 г. на Административен съд - Ямбол е образувано след Определение №
43 от 12.11.2020 г. на ВКС и ВАС по гр. д. № 29/2020 г., с което гр. д. №
2434/2020 г. по описа на ЯРС е изпратено за разглеждане на Административен съд
– Ямбол. Спорът пред Районен съд – Ямбол е бил образуван въз основа на Решение
149 от 24.09.2020 г. по адм. д. № 61/2018 г. по описа
на ЯАС, с което производството по делото е прекратено и изпратено на ЯРС в
частта на предявените от М.Н.Д. искове срещу Областна дирекция „Земеделие“, гр.
Ямбол за заплащане на: сума в размер от 2
721,55 лева, съставляваща внесените от ищцата и подлежащи на възстановяване
от ответника по иска лични осигурителни вноски за 25 месеца, изчислена за
времето от незаконното съкращаване до влизане в сила на решението за отмяна на
незаконосъобразния акт за прекратяване на служебното ѝ
правоотношение, като е изключен периодът от месец януари 2018 г. до месец април
2018 г.; сума в размер на 188 лева,
съставляваща дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 5 дни
за месеците октомври, ноември и декември 2017 г., както и сума в размер на 263,33 лева, съставляваща дължимо
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 7 дни за периода от януари
2018 г. до юни 2020 г.; сума в размер на 50
лева, дължима за облекло за периода от 13.10.2017 г. до 22.12.2017 г.,
удържани при незаконното съкращаване.
Претенцията е конкретизирана с
допълнителна молба по адм. д. № 61/2018г. по описа на
ЯАС, с която сумите се претендират като част от общия размер на обезщетението
по иск с правно основание чл. 121, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, предявен заедно с оспорването с жалба вх. № 43 от 05.01.2018 г. по адм.
д. № 11/2018 г. по описа на ЯАС, като е заявена и претенция за заплащане на
законна лихва върху общия размер на търсеното обезщетение, считано от датата на
депозиране на жалбата – 03.01.2018 г., до окончателното изплащане на
обезщетението.Претендират се разноски, вкл. от адв.Н. И.-пълномощник на ищцата.
Според твърденията в
допълнителната молба след незаконното отстраняване от работа М.Д. се е намирала
в трудово правоотношение, поради което за времето на лишаване от работа следва
да ѝ бъдат възстановени внесените от нея осигуровки, тъй като
ако не е била незаконно отстранена от работа, същите биха били внесени от
държавата; в тази връзка се прави позоваване на чл. 9, ал. 3, т. 1 от КСО. Размерът
на търсеното обезщетение е изчислен на сумата от 2 721,55 лева, като е посочен
период от 25 месеца (времето от незаконното съкращаване до влизане в сила на
съдебния акт за отмяната му), в който период не е включено времето от месец
януари 2018 г. до месец април 2018 г., тъй като за тези месеци осигурителят
следва да заплати дължимите осигуровки пряко на държавата. С позоваване на
Решение от 25.06.2020 г., постановено по съдебни дела С-762/18 и С-37/19 по
описа на СЕС относно прилагането на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО, е обоснована
исковата претенция за заплащане на обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск. В тази връзка се сочи, че според правилото в цитираните решения
периодът от незаконното уволнение до възстановяването на работа следва да се
приравни на период на действително полагане на труд за целите на определяне
размера на платения годишен отпуск, с оглед на което се твърди, че за ищцата Д.
е възникнало право на обезщетение, както следва: за 2017 г. в размер на 188
лева – за 5 дни неползван платен годишен отпуск за месеците октомври, ноември и
декември 2017 г., за който период не е била обезщетена при съкращението; за
периода януари 2018 г. – юни 2020 г. – в размер на 263,33 лева за 7 дни
неползван платен годишен отпуск, за който период не е изплатено обезщетение при
прекратяване на правоотношението. Претендираната сума
от 50 лева е определена като дължима за облекло за периода от 13.10.2017 г. до
22.12.2017 г., като в молбата се сочи, че същата е удържана при незаконното
съкращаване.
В съдебно заседание ищцата се
явява лично и с адвокат Н.И., редовно упълномощен, като се поддържат предявения
с Жалба вх. № 43 от 05.01.2018 г. по адм. д. №
11/2018 г. на ЯАС иск, както и направените с молба по адм.
д. № 61/2018 г. по описа на ЯАС уточнения в частта по т. 2, т. 3 и т. 4(л.75-81
от настоящото дело). В проведеното на 25.05.2021
г. о.с.з. ищцата чрез процесуалния си представител прави
уточнение, че сумата като обезщетение за неползван платен годишен отпуск от
263,33 лева се претендира за периода от месец януари 2018 г. до месец юни 2018
г. включително и представлява пет дни и половина неползван платен годишен
отпуск, за който не е изплатено обезщетение. Ангажират се писмени
доказателства. Иска се съдът да уважи предявените претенции за заплащане на
обезщетенията като основателни и доказани по размер. Претендират се разноски по
производството.
Ответната страна – Областна
дирекция „Земеделие“, гр. Ямбол, се представлява в процеса от юрисконсулт Ж.,
който оспорва исковете и счита, че дължимите обезщетения вследствие
незаконосъобразното прекратяване на служебното правоотношение са изплатени на
ищцата.
По направената претенция за обезщетение за неизплатен неизползван
платен годишен отпуск за 2018 г. застъпва становище за неотносимост
към повдигнатия правен спор, като сочи, че съобразно практиката и посоченото в
решението на ВАС, постановено във връзка с оспорването на акта за прекратяване
на правоотношението, към момента на прекратяването на лицето се възстановяват
отпуските, на които то е имало право за конкретно прекратеното правоотношение,
като същите следва да се заплатят при евентуално последващо
прекратяване, какъвто е и настоящият случай - със заповедта от 2020 г. на ищцата
са изплатени тези отпуски. Моли съда да отхвърли исковете като неоснователни и
недоказани по размер с присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Участващият по делото прокурор от ЯОП дава заключение за основателност на предявения иск, като счита, че
същият следва да бъде уважен за сумите, изчислени по посочения в назначената от
съда експертиза начин.
По делото са събрани писмени
доказателства. Назначена и изслушана е съдебно икономическа експертиза с поставена допълнителна задача
към вещото лице – съдебно-счетоводен експерт, което дава заключение по
поставени въпроси, относими към предмета на
повдигнатия правен спор. Съдебната експертиза, ведно с направените от вещото
лице уточнения в проведените по делото открити съдебни заседания на 25.05.2021
г. и на 15.06.2021 г., като неоспорена от страните, е приета от съда и е приобщена
към доказателствата по делото.
След като прецени твърденията на страните и събраните
доказателства, съдът намира за установено следното от фактическа страна:
Със Заповед № РД-07-2972-169 от 13.10.2017 г., на основание чл. 108, ал.1, вр.
чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, Директорът на Областна дирекция
„Земеделие“, гр. Ямбол в качеството му на орган по назначаването е прекратил служебното
правоотношение с ищцата, считано от датата на връчване на заповедта. В заповедта се съдържа и разпореждане за изплащане на
обезщетение по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл за неизползван платен годишен отпуск за
календарната 2017 г. от 5 работни дни в размер на 191,19 лева, както и за
възстановяване на получената от Д. сума за представително работно облекло,
установена пропорционално на неотработените месеци за календарната 2017 г. в
размер на 50 лева. Към момента
на издаване на заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение Д. е заемала длъжността „Младши експерт“ в Дирекция
АПФСДЧР при ОДЗ-Ямбол, с
ранг V
младши с основна
месечна заплата за заеманата длъжност в размер на 790 лева, като актът е връчен
на ищцата на 03.01.2018г.
Против Заповед № РД-07-2972-169 от 13.10.2017 г. за
прекратяване на служебното правоотношение Д. подала жалба, въз основа на която
е образувано адм. д. № 11/2018 г. по описа на ЯАС и с
Решение № 107 от 23.05.2018г. съдът я е отхвърлил като неоснователна. В
резултат на осъществената касационна проверка на така постановения съдебен акт
същият е отменен с Решение № 11035 от 16.07.2019 г. по адм.
д. № 8901/2018 г. по описа на ВАС и делото е върнато за разглеждане от друг
състав на първоинстанционния съд. Образувано е адм. д. № 278/2019 г. по описа на ЯАС, приключило с Решение
№ 268 от 26.11.2019 г., с което оспорената заповед е отменена като
незаконосъобразна, а решението на ЯАС е потвърдено с Решение № 7774 от 18.06.2020
г. по адм. д. № 841/2020 г. по описа на ВАС, което е
окончателно. Искът за обезщетение е бил отделен за разглеждане в самостоятелно проеизводство по адм.д.№61/2018г.
на ЯАС.
От приобщените по делото заверени
копия от стр. 6 и 7 от служебната книжка на
ищцата се установява, че като дата на прекратяване на служебното правоотношение
е посочена 22.12.2017 г.; към момента на прекратяването
служебната книжка е оформена по надлежния ред с посочване на прослуженото време
от 01.02.2016 г. до 22.12.2017 г. (01 година, 10 месеца и 21 дни) на заеманата
от лицето длъжност „Младши експерт“ в Дирекция АПФСДЧР при ОДЗ - Ямбол с ранг V младши и размер на основната
заплата от 790 лева. Доказателствата по делото сочат още, че за времето от 03.03.2018г. до 14.05.2018 г. ищцата е била безработна и за
този период е получила обезщетение с общ размер от 1 211,64 лева, което обезщетение
впоследствие е възстановила въз основа на Разпореждане № 281-00-508-5 от
20.08.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на
НОИ-Ямбол. За периода от прекратяване на правоотношението до м.май 2018г. впоследствие
от осигурителя ОДЗ-Ямбол за внесени дължимите за лицето осигурителни вноски,
видно от Справка от регистъра на осигурените лица. От приобщеното по делото
копие на стр. 14 и 15 от трудовата книжка на Д. е видно, че ищцата е работила
по трудово правоотношение в ЗПТ АД-Стралджа, както следва: за времето от
15.05.2018 г. до 19.11.2018 г. е заемала длъжността „технически секретар и
деловодител“ при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 680 лева; за
времето от 19.11.2018 г. до 01.07.2020 г. е заемала длъжност „технически
секретар и деловодител“ при основно месечно трудово възнаграждение в размер на
700 лева; посочен е общ трудов и осигурителен стаж за времето от 15.05.2018 г.
до 30.06.2020 г. в размер на 02 години, един месец и 16 дни, за който период от
доказателствата по делото се установява, че са внесени дължимите осигурителни
вноски.
В изпълнение на Решение № 7774 от
18.06.2020 г. по адм. д. № 841/2020 г. по описа на
ВАС, със Заповед № ТД-ЧР-24-12 от 30.06.2020 г. на Директора на ОДЗ-Ямбол
ищцата е възстановена на заеманата длъжност „Младши експерт“ в Дирекция АПФСДЧР,
считано от 30.06.2020 г. и със заповедта е разпоредено
на служителя да се изплати обезщетение по чл. 122, ал. 3 от ЗДСл. Със Заповед №
ЧР-25-1 от 01.07.2020 г. служебното правоотношение на Д. отново е прекратено,
считано от 02.07.2020 г., по съображения за съкращаване на заеманата длъжност,
а със заповедта е разпоредено на лицето да се изплати
обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл в размер на
основаната заплата за неспазения едномесечен срок на предизвестието.
Горните обстоятелства не се
оспорват от страните.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните
правни изводи:
Правоотношенията
между страните във връзка с държавната служба се основават на чл. 1 и чл. 2 от
ЗДСл и са административноправни, а съгласно чл. 128,
ал. 1, т. 6 от АПК на административните съдилища са подведомствени всички дела
по искания за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и
бездействия на административни органи, които се разглеждат по реда на Дял
трети, Глава единадесета от АПК (чл. 203 и следващите). Както претенцията на
държавния служител по оспорване законността на заповедта за прекратяване на
служебното правоотношение, така и всички останали претенции за отстраняване на
неблагоприятните последици от него, се разглеждат от административните съдилища
по реда на съдебно-административния контрол върху административните актове. Съобразно
разписаното в т. 6 на Тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ВКС и ВАС,
нормата на чл. 125 от ЗДСл е обща спрямо тази на чл. 122, ал. З от с.з. и в
приложното поле на чл. 125 от цитирания нормативен акт остават имуществените
спорове, които не се основават на незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на административни органи, а конкретният случай не е такъв. Въз
основа на това следва да се приеме, че спорът за заплащане на обезщетенията,
дължими в резултат на незаконосъобразното прекратяване на служебното
правоотношение, е от компетентността на настоящия съд (в този смисъл
Определение № 43 от 12.11.2020г. на ВКС и ВАС по гр. д. № 29/2020 година).
Съгласно
разпоредбата на чл. 203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят
искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. В
конкретния случай предмет на всички предявени от М.Д. осъдителни претенции
срещу Областна дирекция „Земеделие”-Ямбол са вземания за обезщетения,
произтичащи от прекратяване на служебното ѝ правоотношение, което с влязло в сила решение е признато за незаконосъобразно. Исковете
за отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконосъобразен акт на администрацията,
са редовно предявени от надлежна страна, в хипотезата на чл. 204, ал. 1 от АПК,
срещу субект по чл. 205, ал. 1 от АПК, пред родово и местно компетентния
Административен съд – Ямбол, с оглед на което са допустими за разглеждане.
Според
чл. 203, ал. 2 от АПК за неуредените въпроси за имуществената отговорност се
прилагат разпоредбите на ЗОДОВ, чийто чл. 1 регламентира, че държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда, установен в АПК. Т.е., основателността на иск с правно
основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предполага кумулативното наличие на следните
предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата при или по повод изпълнение на административна
дейност, отменени по съответния ред; вреда (претърпяна загуба или пропусната
полза) от такъв административен акт или от незаконно действие или бездействие;
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата вреда. Липсата на който и да било от елементите
на този фактически състав препятства реализирането на отговорността на
държавата по посочения ред.
Безспорно в настоящия случай е, че
със Заповед № РД-07-2972-169 от 13.10.2017 г. на Директора на Областна дирекция
„Земеделие“, гр. Ямбол е прекратено служебното правоотношение на ищцата М.Д. за
заеманата от нея длъжност „Младши експерт“ в Дирекция
АПФСДЧР при ОДЗ-Ямбол, която заповед е отменена с Решение № 268 от 26.11.2019
г. по адм. д. № 278/2019 г. по описа на ЯАС,
потвърдено с окончателното Решение № 7774 от 18.06.2020 г. по адм. д. № 841/2020 г. по описа на ВАС, респ. - налице е
първата от материалноправните предпоставки за
уважаване на предявените искове.
Съгласно посочените по-горе правни
основания, обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая претенциите
на ищцата касаят репарирането на имуществени вреди, за които следва да се
докаже тяхното настъпване и причинно-следствена връзка с незаконосъобразния
административен акт.
Първата от тези претенции касае внесени
от ищцата лични осигуротелни вноски за 25 месеца в
размер на 2 721,55 лева за времето от прекратяване на служебното ѝ правоотношение
до влизането в сила на съдебния акт, с който е отменена заповедта за
прекратяването му, като от този период е изключено времето от месец януари 2018
г. до месец април 2018 г., тъй като според твърдението в исковата молба
осигурителят следва да заплати дължимите осигуровки пряко на държавата. Претендираният размер е изчислен, като периодът от 25
месеца е умножен по 790 лева (размерът на възнаграждението към момента на
прекратяване на правоотношението), а получената сума е умножена по 13,78 %
(ставката за лични осигуровки).
Така предявената претенция се
преценя като доказана по основание и размер предвид следното: съобразно
разписаното в чл. 9, ал. 3, т. 2 от КСО, за осигурителен стаж се зачита
времето, през което лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 4а, ал. 1 са
били без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните
органи - от датата на уволнението до възстановяването им на работа, но не
по-късно от 14 дни от влизането в сила на акта, с който се признава
незаконността на уволнението от съответния компетентен орган; за този период се
внасят осигурителни вноски за сметка на осигурителя, а за лицата по чл. 4а, ал.
1 - от работодателя им върху последното брутно възнаграждение, ако лицето не е
било осигурявано; ако лицето е било осигурявано, осигурителните вноски се
внасят върху разликата между последното брутно възнаграждение и осигурителния
доход за периода, ако този доход е по-малък. По аргумент от чл. 67, ал. 2 от
ЗДСл органът по назначаване е осигурител на лицето по КСО и дължи внасянето на
всички осигурителни вноски за държавния служител съобразно разписаното в
цитираната норма. След като с влязло в сила решение на съда е прието, че актът,
с който правоотношението на Д. е незаконосъобразен и същият е отменен, то през
целия период на действие на този акт се формират неблагоприятни имуществени
последици за адресата му, изразяващи се в случая в пропуснати ползи от невнасянето
на дължимите осигуровки съобразно горецитираните
правила. Внасянето на тези осигуровки при нормални обстоятелства представлява
закономерна последица от престирането на работна сила
на основание служебното правоотношение между ОДЗ-Ямбол и М.Д., но същото е било
осуетено от незаконосъобразния административен акт. Доказателствата по делото
сочат, че след прекратяване на служебното ѝ правоотношение, считано от 15.05.2018 г. М.Н.Д. е работила по трудово правоотношение в ЗПТ АД, гр. Стралджа, до 30.06.2020 г, когато е възстановена на
заеманата длъжност в ОД „Земеделие“ - Ямбол. Съдебната експертиза установява,
че за времето от уволнението до възстановяването ѝ на длъжност ищцата Д. е внесла лични осигурителни вноски в общ размер на 3 422,91 лева, от който: за 2018 г. според представената Служебна бележка за доходи по трудови правоотношения е
внесена сумата от 872,90 лева; за 2019
г. по справка от НАП е внесена сумата от 1 592,93 лева; за 2020 г. по данни за ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ на М.Д. е внесена сумата от 957,08 лева. При това положение размерът на
обезщетението следва да е за сумата на общо внесените лични осигурителни вноски
за периода, а именно 3 422,91 лева. Предвид формулировката в исковата
молба, че искът е предявен за сумата от 2 721,55 лева и с оглед липсата на
надлежно изменение на иска в тази му част до установения с експертизата
по-висок размер, като доказана по размер следва да бъде присъдена заявената с
исковата молба сума от 2 721,55 лева –същата представлява вреда, която е в
причинна връзка с незаконосъобразното уволнение. При уважаване на главния иск в
посочения размер от 2 721,55 лева следва да се присъди и претендираната
върху съответната сума законна лихва, считано от крайната дата, на която се
сочи прекратяване на увреждането, съобразно разписаното в т. 4 на ТР № 3 от
22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ВКС, ОСГК,
а именно 18.06.2020 г. – датата на постановяване на решението на Върховния
административен съд, с което е потвърдено решението на ЯАС, отменящо заповедта
за прекратяване на служебното правоотношение.
По отношение
претенцията за неползван платен годишен отпуск, за който не е изплатено
обезщетение, съдът съобрази следното:
Както вече бе
посочено, с разпоредбата на чл. 9, ал. 3, т. 2 от КСО законодателят признава на
държавните служители за осигурителен стаж времето на оставане без работа поради
незаконно уволнение. С признаване за осигурителен стаж на периода, през който
служителят не е бил на служба поради уволнение, признато в последствие за
незаконно, същият запазва правата си по възстановеното служебно правоотношение
във вида, в който е съществувало преди отмяната на заповедта за уволнение. Тази
разпоредба обаче визира изрично правото на държавния служител да му бъде
признато за осигурителен стаж времето, през което е останал без работа поради
незаконно уволнение - това изключение не се отнася до останалите последици по
служебното правоотношение. Правото на платен годишен отпуск предпоставя
престиране на работна сила, предвид обстоятелството,
че неговата цел е да се осигури почивка и възстановяване на изразходваните по
време на работа сили. Поради това платеният годишен отпуск се определя само за
времето, през което реално е положен труд след възстановяване на работа на
държавния служител, но не и за периода от прекратяване на служебното
правоотношение до отмяната му и възстановяването на работа. При това положение
неоснователен се явява така предявеният иск. От друга страна следва да се има
предвид следното: според заключението на съдебната експертиза полагащият се
платен годишен отпуск на М.Н.Д. към датата на прекратяване на служебното ѝ правоотношение е 28 дни, от които 20 дни - основен платен годишен отпуск, и 8 дни - допълнителен платен годишен отпуск. Със Заповед № РД-07-2972 от 13.10.2017 г. е разпоредено на ищцата да бъде заплатено обезщетение за 5 дни неползван платен годишен отпуск за 2017 г. в размер на 191,91
лева. Тъй като заповедта за прекратяване на правоотношението е връчена на
ищцата едва на 03.01.2018 г., а за времето от 13.10.2017 г. до края на
календарната 2017 г. са представени болнични, част от полагащия се за тази
календарна годита отпуск поради неползването му е
начислен като обезщетение по чл. 61, ал. З от ЗДСл във ведомостта за заплати за
м. януари 2018 г. - за 10 дни в размер на 382,38 лева, която сума е преведена
по банковата сметка на Д.. Това обстоятелство се установява и от представеното
по делото заверено копие на фиш за заплата за месец януари 2018 г. Размерът на
обезщетението за неползван платен годишен отпуск за пет дни и половина, претендиран от ищцата Д. за периода от м. януари 2018 г. до
м. май 2018 г. включително (за пет месеца за 2018 година) е изчислен въз основа
на определената от вещото лице среднодневна заплата
за м. октомври 2017 г. от 35,91 лева на базата на възнаграждението на Д. от 790
лева, получено за 22 работни дни за този месец, по следната формула: размерът
на възнаграждението от 790 лева е разделен на броя на работните дни за месеца -
22 р. дни, умножен по броя на дните ПГО - 5,5 дни,
като размерът на следващото се обезщетение възлиза на 197,50 лева. Видно от
приобщените по делото заверено копие на фиш за заплата за месец юли 2020 г. и
Служебна бележка изх. № ЧР-09-2-3 от 06.04.2021 г., на Д. е начислено и
изплатено обезщетение по чл. 61 от ЗДСл, възлизащо на сумата от 265,48 лева –
отпуск в размер на 7 дни за периода януари-юни 2020 г. При това положение очевидно
е, че така претендираните от ищцата обезщетения за
неползван платен годишен отпуск за спорния период са изплатени в пълния дължим
размер, което също сочи на извод за неоснователност на предявената искова
претенция. Неоснователността на главния иск води до неоснователност и на иска
за заплащане на лихва върху претендираната сума.
От ищцата се претендира и заплащане на сумата от 50 лева,
дължима за облекло за периода от 13.10.2017 г. до 22.12.2017 г., като твърди,
че същите са удържани при незаконното съкращаване. Според заключението на
вещото лице, през календарната 2017 г. на М.Н.Д. е определена и изплатена под
формата на пари за дрехи сума в размер на 250 лева, като част от този размер не
е удържан към момента на прекратяване на служебното правоотношение със Заповед
№ РД-07-2972 от 13.10.2018 г. Определената сума от 250 лева за представително
работно облекло е изплатена в пълен размер в началото на календарната година,
ведно с основната заплата и възнаграждение за платен годишен отпуск след
приспадане на ДДФЛ, като по банков път по сметка на ищцата в Банка ДСК е
преведена обща сума в размер на 961 лева. Тъй като заповедта е връчена на М.Н.Д.
на 03.01.2018 г. поради обстоятелството, че през времето от издаването до
връчването ѝ са
представени
болнични,
разпоредената
за
удържане
със
заповедта
сума
от
50 лева
за
облекло
не
е
удържана.
Това
обстоятелство
се
установява
от
представените
по
делото
заверени
копия
на
фишове
за заплати за месеците октомври, ноември и декември 2017 г. и м. януари и
февруари 2018 г. При това положение неоснователна и недоказана се явява
претенцията на ищцата за заплащане на сумата от 50 лева, дължима за облекло за
периода от 13.10.2017 г. до 22.12.2017 г., удържани при незаконното
съкращаване. Предвид акцесорния му характер и
неоснователността на главния иск, следва да бъде отхвърлен и искът за
присъждане на законна лихва върху претендираната сума.
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло
или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството,
както и да заплати на ищеца внесената държавна такса; съдът осъжда ответника да
заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал
такъв, съразмерно с уважената част от иска. Правото на адвоката да окаже
безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на близки/роднини по смисъла на чл.
38, ал. 1, т. 3 от ЗА е установено със закон, като съгласно чл. 38, ал. 2 от
ЗА, когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, адвокатът
оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение
в размер, определен от съда, но не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.
36, ал. 2 от ЗА. За упражняването на това право е достатъчно представянето на
сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че договорената правна помощ е безплатна на основание цитираната
по-горе норма от ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява
и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. В
случая такъв договор е представен по делото от пълномощника на ищцата (л. 145),
поради което и предвид посочените правила, съдът, на основание чл. 8, ал. 1, т.
2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определя адвокатско възнаграждение в размер на 420,50 лева, което
ответникът следва да заплати на адвокат Н.И. с адрес на упражняване на дейността: гр. София,
п.к. 1463, ул. „Гургулят“ № 31, ет. 1.
Водим от горното, ЯАС, пети
административен състав
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Областна
дирекция
„Земеделие“, гр. Ямбол,
да заплати на М.Н.Д. *** сумата от 2 721,55 лв. (две хиляди седемстотин двадесет
и един лева и петдесет и пет стотинки), съставляваща обезщетение за внесени от
ищцата лични осигурителни вноски за времето от прекратяване на служебното ѝ правоотношение – 22.12.2017 г., до влизане в сила на съдебния акт за отмяна на заповедта за прекратяването му - 18.06.2020 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 18.06.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА Областна
дирекция
„Земеделие“, гр. Ямбол
да заплати на адвокат Н.И.
с адрес на упражняване на дейността: гр. София, п.к. 1463, ул. „Гургулят“ № 31,
ет. 1, адвокатско възнаграждение в размер на 420,50 (четиристотин и двадесет
лева и петдесет стотинки).
ОТХВЪРЛЯ
предявения от М.Н.Д. *** срещу Областна дирекция „Земеделие“, гр. Ямбол иск за заплащане на суми,
в размер на 188 лева, съставляваща
дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 5 дни за месеците
октомври, ноември и декември 2017 г., както и сума в размер на 263,33 лева, съставляваща дължимо
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от месец януари
2018 г. до месец юни 2018 г.(за пет дни и половина), ведно със законната лихва върху двете
суми
от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от М.Н.Д. *** срещу Областна дирекция „Земеделие“, гр. Ямбол иск за
заплащане на сума в размер
от 50 (петдесет) лева, дължима за облекло за периода от 13.10.2017 г. до 22.12.2017
г., удържани при незаконното съкращаване, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване на иска до окончателното
изплащане.
Решението може да се обжалва
пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването
му.
СЪДИЯ: /п/ не се чете