ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1632
гр. Бургас, 11.07.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юли през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20212100502118 по описа за 2021 година
Бургаският окръжен съд е сезиран с частна жалба, подадена от Ж.П. от гр. Поморие
против определение № 260287 от 28.09.2021г. по гр.д.№727/2018г. на РС- Поморие.
С молба /вх.№2701/1.03.2022г./, във връзка с дадени на жалбоподателката указания за
привеждане на обстоятелствената част и петитума на жалбата в съответствие с диспозитива
на обжалвания съдебен акт, същата е конкретизирала, че иска обжалваното определение, с
което е отхвърлено искането й за изменение на Решение № 260034/13.11.2020г. по гр.д.
№727/2018г. на РС- Поморие в частта, с която жалбоподателката е осъдена да заплати на
Г.Д. разноски по делото в размер на 1750,26 лв. да бъде отменено и вместо него да се
постанови друго, с което искането на Д. за разноски да бъде отхвърлено.
Излага съображения, че съгласно чл.78, ал.1 ГПК направените от ищеца разноски се
заплащат от ответника съразмерно на уважената част от иска, поради което ответникът
дължи разноски само ако е осъден да заплати изцяло или отчасти сумата по предявения иск.
В конкретния случай искът на Д. е отхвърлен изцяло, поради което, според
жалбоподателката, тя не дължи разноски на ищцата, понеже в полза на последната не са
присъдени никакви суми. Позовавайки се на разрешението, дадено в Решение №54 от
17.02.2016г. по гр.д.№5091/2015г. на ВКС, IV гр. отд., жалбоподателката изтъква, че
отговорността за разноски по делото представлява правото на едната страна да иска и
задължението на другата страна да плати направените разноски на тази страна, в чиято
полза съдът е решил делото. На следващо място са изложени съображения, че на основание
чл.78, ал.3 ГПК ответната страна също има право на разноски съразмерно на отхвърлената
част от иска. Или, ако искът е отхвърлен изцяло, то ответната страна има право на всички
разноски, направени от нея. Изтъква, че аргументът, че дължи разноски понеже е дала повод
за завеждането на делото независимо от неговия резултат, не е регламентиран в никаква
1
норма, поради което няма основание, на което в полза на ищцата да бъдат присъдени
разноски след като искът й е отхвърлен. Анализирана е разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК,
като се изтъква, че визираната в нея хипотеза е обратна- ответникът не е дал повод за
завеждането на делото и признава иска, поради което разноските се възлагат върху ищеца.
По настоящото дело обаче не било така, понеже ответницата е оспорила иска и той е
отхвърлен, поради което няма основание в нейна тежест да се присъждат разноски. На
следващо място са развити съображения, касаещи съществото на правния спор, разгледан от
районния съд. Намира, че позоваването на чл.284, ал.2 от ЗЗД е неотносимо. Счита, че след
като съдът е отхвърлил иска, той е приел, че с фактическите си действия по делото,
респективно възстановяването на процесната сума изцяло, няма доказано задължение на
жалбоподателката да дава сметка, което тя да не е изпълнила, доколкото съобразно крайният
извод на съда тя не дължи никакви суми на ищцата поради именно недаване на сметка за
същите. Затова счита, че няма какво да връща на това основание. Цитирана е съдебна
практика- решение по гр.д.№706/2017г. на ВКС, съгласно която предмет на иска по чл.284,
ал.2 ЗЗД може да бъде имущество, което пълномощникът е получил от упълномощител, не
му го е върнал и едва тогава упълномощителят може да предяви иск за връщането му. В
случая нямало какво да се връща, доколкото съдът приел, че претендираните суми са били
изцяло възстановени. Затова жалбоподателката счита, че няма да отговаря по евентуален
договор, който е изпълнила изцяло. Затова намира, че нейните разноски й се дължат изцяло.
Изтъква още, че предвид показанията на св. Бургазлиев във връзка с изводите на в.л.
Радуйчева, тя не е самостоятелно задължено лице по договора за поръчка, доколкото
отношенията на ищцата са били със „Стройком“ ЕООД, а жалбоподателката била само
посредник- приносител на парични средства във връзка с отношенията между ищцата и
дружеството- веднъж за получаване и втори път- за връщане на средствата предвид
последващо споразумение между заинтересовани страни. По тази причина намира, че
направените от нея разноски й се дължат, а тя не дължи никакви разноски на ищцата. На
последно място са изложени съображения за неправилност на мотивите на районния съд, че
задължението на ответницата произтича от недаден отчет по договор за поръчка на база
пълномощно, макар че като краен резултат искът бил правилно отхвърлен. При това
положение жалбоподателката нямала право да обжалва решението на съда, предвид
забраната за това с т.18 на ТР №1/4.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС. Ето
защо счита, че в случая въззивната инстанция може да формира различни мотиви от тези на
първоинстанционния съд, които не се ползват със сила на пресъдено нещо, при което да
приеме, че с оглед качеството на жалбоподателката на посредник между ищцата и
„Стройком“ ЕООД, жалбоподателката не е била повод за завеждането на делото, поради
което и не дължи разноски.
Ответникът по жалбата- Г. В. ДР., представлявана от пълномощника си адв. Митко
Комитов, е представил отговор, с който оспорва жалбата на първо място като нередовна и
недопустима, тъй като по първоначално направеното искане за присъждане на разноски в
полза на жалбоподателката вече е налице влязло в сила определение на съда. Посочено е, че
в обжалваното решение съдът не е разгледал искането на ответника да му бъдат присъдени
2
направените от него разноски. Наред с това намира жалбата за неоснователна, понеже още с
определение №260245/25.05.2021г. районният съд с основание е приел, че искането на
ответника е недопустимо, понеже не е представил списък на разноските. В заключение сочи,
че ответника няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските, нито
следва да й бъдат присъдени разноски. Моли, жалбата да бъде оставена без уважение, а
обжалваното определение да бъде потвърдено.
Частната жалбата е с правно основание чл.248, ал.3 от ГПК.
Същата е подадена в законоустановения срок, против подлежащ на обжалване
съдебен акт, от страна, която има правен интерес от обжалването му. След уточняване
искането на жалбоподателката към съда, Бургаският окръжен съд приема, че жалбата
отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК, вр. с чл.275, ал.2 от ГПК и е допустима.
Неоснователно е възражението на ответницата по жалбата Д., че жалбата е
недопустима, понеже жалбоподателката П. не е представила списък на разноските, поради
което няма право да иска изменение на решението в частта за разноските. Безспорно е, че
такъв списък не е представен от П. до приключване на устните състезания пред първата
инстанция. Но, изискването на чл.80 ГПК за представяне на списък за разноските като
процесуална предпоставка за допустимост на искането по чл.248 ГПК /т.9 от ТР №6/12 от
6.11.2013г. по тълк.д.№6/2021г. на ОСГТК на ВКС/, видно от формулировката на нормата се
отнася само до случаите, в които страната оспорва размера на присъдените й разноски. В
настоящия случай жалбоподателката оспорва основателността на възложените в нейна
тежест разноски, поради което непредставянето на списък по чл.80 от ГПК е ирелевантно.
Следва да се посочи още, че след като действащия ГПК не допуска самостоятелно
обжалване на решението за разноските, което в тази му част има характер на определение
/понеже липсва разпоредба, идентична с чл.70 на ГПК от 1952 г., отм./, то единствения ред
на страната, която не е доволна от това, че разноските на насрещната страна са възложени в
нейна тежест, може да се защити единствено по реда на чл.248 ГПК, при което за да
упражни това свое право не е необходимо да е представила списък на разноските по чл.80
ГПК.
За да се произнесе, Бургаският окръжен съд взе предвид следното:
С решението си по гр.д.№727/18г. РС- Поморие е отхвърлил осъдителните искове на
Г.Д. срещу частната жалбоподателка Ж.П. за заплащане на сумата от 19519,64 лв.,
представляваща част от сумата20497,55 лв., изтеглена от банковата сметка на ищцата, ведно
със сумата от 6251 лв., представляващи законната лихва върху сумата от 20497,55 лв. за
периода от 27.11.2015г. до 28.11.2018г. и законната лихва върху претендираната главница
считано от 28.11.2018г. /датата на предявяването на иска/ до окончателното изплащане.
Осъдил е ответницата П. да заплати на ищцата Д. сумата от 1750,26 лв.- разноски по
делото, съразмерна на тази част от иска, за която ответницата е станала причина, като
искането за разноски в полза на ищцата е отхвърлено за горницата над посочената сума до
претендираните 3082 лв.
Отхвърлено е искането на ответницата П. за осъждане на ищцата да й заплати
сторените по делото разноски.
3
В мотивите си районният съд е посочил, че от доказателствата по делото се
установява, че между страните е сключен договор за поръчка, по силата на който и въз
основа на изрично упълномощаване ответницата е извършвала действия на разпореждане с
парични средства, натрупани по сметката на ищцата в периода от 29.01.2014г. до
12.02.2014г. се е разпоредила със сумата от 20497,55 лв. Приел е, че съобразно чл.284, ал.2
ЗЗД ответницата следвало да даде отчет на ищцата за извършеното по договора за поръчка и
да предаде сумите, получени от сметката й. Кредитирайки заключението на вещото лице по
приетата съдебно- икономическа експертиза, районният съд е приел, че до завеждането на
исковата молба ответницата е върнала на ищцата 5889,59 лв., а за периода от 4.12.2018г. до
18.06.2019г. е била погасена и сумата от 15712,90 лв. Констатирал е също, че между
страните няма спор за връщането на тези суми. Приел е за ирелевантно възражението на
ответницата, че сумите са теглени от ответницата в качеството на служител на „Стройком“
ЕООД за заплащане на вноски по договор за покупко- продажба на имот, сключен между
дъщерята на ищцата и посоченото дружество, поради което връщането им се дължи не от
ответницата , а от „Стройком“ ЕООД. Н тази връзка районният съд е посочил, че при
положение, че ответницата е страната по договора за поръчка, то именно тя е задължена да
даде отчет на ищцата и предаване на полученото в изпълнение на поръчката, поради което е
и надлежен ответник по предявения иск. По- нататък в мотивите си районният съд е
посочил, че основният спорен въпрос по делото е дали ответницата е погасила изцяло
задължението си към ищцата, или само частично и е останала дължима лихва за забава. Като
е съобразил заключението на вещото лице, районният съд е приел, че в хода на
производството /в периода от 4.12.2018г. до 18.06.2019г./ ответницата е погасила сумата от
15712,90 лв., която напълно покрива остатъкът от задължението по главницата /14607,96
лв./, както и дължимото за периода от 21.11.2018г. до 27.11.2019г. обезщетение за забава в
размер на законната лихва. По тази причина районният съд е отхвърлил исковете като
неоснователни.
По отношение на разноските районният съд е приел, че ответницата е станала
причина за завеждането на делото, доколкото не е изпълнила доброволно задължението си,
след като е била поканена за това, поради което и въпреки, че исковете са отхвърлени,
същата следва да заплати направените от ищцата разноски до размер на 1750,26 лв.,
съразмерно на тази част от иска, за завеждането на която е станала причина. Ето защо е
уважил претенцията на ищцата за разноски до посочения размер, а в останалата
претендирана част я е оставил без уважение. Приел е също, че на ответницата не се дължат
разноски.
В срока за обжалване на решението ответницата е депозирала молба по чл.248 ГПК, с
искане за изменение на решението в частта за разноските, като претендира вместо тя да бъде
осъдена да заплати разноски на ищцата, последната да бъде осъдена да й заплати разноски.
Развити са съображения, идентични с изложените в частната жалба.
Ответницата по молбата /Д./, чрез пълномощникът си е оспорила молбата по чл.248
ГПК като недопустима и неоснователна, тъй като ответницата е дала повод за завеждането
на делото. посочено е още, че ответната страна не е направила своевременно искане за
4
разноски.
С определение № 260245 от 25.05.2021г., районният съд е оставил без разглеждане
искането на ответницата за изменение на решението в частта за разноските, като е
констатирал, че ответницата не е представила списък на разноските, поради което и на
основание чл.80 ГПК няма право да иска изменение на решението в частта за разноските.
Това определение е обжалвано от ответницата П., като с определение №743 от
19.07.2021г. по ч.гр.д.№1161/21г. по описа на ОС- Бургас, въззивната инстанция е отменила
определение № 260245 от 25.05.2021г. по гр.д.№727/2018г. на РС- Поморие в частта, с
която е оставена без разглеждане молбата на Ж.П. за изменение на постановеното решение в
частта, с която същата е осъдена да заплати на ищцата Г.Д. разноски в размер на 1750,26 лв.
и делото е върнато на РС- Поморие за разглеждане на това искане по същество.
Въззивният съд е потвърдил определението на РС- Поморие в останалата обжалвана
част, а именно- с която е оставено без разглеждане искането на Ж.П. за изменение на
постановеното решение в частта, с която е отхвърлено нейното искане Д. да бъде осъдена да
й заплати разноските по делото. Определението на Бургаският окръжен съд не е обжалвано
от страните и е влязло в сила на 27.08.2021г.
В изпълнение указанията на въззивната инстанция, районният съд е постановил
обжалваното определение от 28.09.2021г., с което е отхвърлил искането на Ж.П. за
изменение на постановеното решение в частта му за разноските, с което същата е осъдена да
заплати на ищцата Г. В. ДР. сумата от 1750,26 лв.- разноски по делото.
В мотивите си, районният съд е посочил, че в решението си се е произнесъл по
въпроса за разноските, като съобразно предвиденото в чл.78, ал.1 ГПК и е присъдил
направените от ищцата разноски съразмерно с уважената част от иска за завеждането на
който ответницата е станала причина, като е отхвърлил искането за разноски на ответницата.
По- нататък е посочил, че не намира основание да приеме нещо различно от вече приетото
по въпроса. Аргументирал се е, че по делото е установено, че ответницата е станала причина
за завеждането на делото поради това, че не е заплатила на ищцата претендираните от нея
суми, след като е била поканена извънсъдебно с представената по делото нотариална
покана. Понеже претендираните суми са били заплатени в хода на производството, това е
било причината за отхвърлянето на иска. Посочил е, че по приложението на чл.78, ал.2 ГПК
е формирана богата и непротиворечива практика /която е изброена/, в която еднозначно се
приема, че ако ответникът е дал повод за завеждането на иска, заплащането на вземането в
хода на производството, предопределило оттегляне или отказ от иска, както и друго
поведение на ответника, последващо завеждането на иска, предвид което е отпаднала
необходимостта от съдебна защита, не са обстоятелства, освобождаващи го от отговорност
за разноски. Поради това е счел искането на ответницата за изменение на решението в частта
за разноските за неоснователно.
При така установената фактическа обстановка и след като обсъди доводите на
страните и относимите разпоредби на закона, Бургаският окръжен съд приема следните
правни изводи:
Отговорността за разноски по водене на делата е уредена в Глава осма, раздел втори
5
„Държавни такси и разноски”. Конкретните норми са обективирани в чл.78 от ГПК, като при
преценката им най-общо може да се посочи, че от тях е видно, че отговорността за разноски
е разпределена в зависимост от изхода на конкретното дело. При уважаване на иска
ответникът дължи на ищеца направените от него разноски (ако такива са поискани
своевременно), съответно- при отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати
сторените от ответника разходи. В случай на частично уважаване на иска, ответникът дължи
съразмерно на уважената част разноски в полза на ищеца, а за отхвърлената част- ищецът
следва да му заплати разноски съразмерно с отхвърлената част. Изключение от
гореописания принцип е изричната разпоредба на чл.78, ал.2 ГПК, според която ако искът е
уважен, но ответникът с поведението си не е дал повод за завеждането на делото и признае
иска, то разноските се възлагат върху ищеца. В чл.78, ал.4 ГПК е предвидено, че ответникът
има право на разноски и при прекратяване на делото.
Видно от мотивите на решението на районния съд, исковите претенции на ищцата са
отхвърлени изцяло по съображения, че и остатъкът от исковата претенция е била погасена в
хода на съдебното дело. По мнение на настоящият съдебен състав, след като решението на
първоинстанционният съд е влязло в сила, мотивите на районния съд за отхвърлянето на
иска, макар и да не формират сила на пресъдено нещо, не могат да бъдат обсъждани
досежно тяхната правилност в настоящото производство, чийто предмет е единствено
разпределението на отговорността за разноските. В тази връзка ирелевантно е
обстоятелството, че с оглед изхода на делото /исковете/ ответникът- сега частен
жалбоподател не е имал право да обжалва решението досежно мотивите на ПРС, че между
страните и съществувал договор за поръчка и процесните сумите се дължат от ответницата
на основание чл.284, ал.2 ЗЗД.
Правилно е становището на частния жалбоподател, че законът не урежда изрично как
се разпределя между страните отговорността за разноски в процесната хипотеза- когато
исковете са отхвърлени поради погасяване на дълга в хода на процеса.
Неправилно е обаче становището му, че при преценката за разпределението на
разноските не може да бъде изследвано дали с поведението си ответникът е дал повод за
завеждането на делото и поради неговите действия в хода на производството, като
например плащане на претендираните суми, поради което исковете са били отхвърлени. В
случая, предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК намират приложение по аргумент за обратното.
Съгласно ТР №119/1.12.1956г. по гр.д.№112/1956г. на ОСГК на ВС, в духа на закона
е присъждането на разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен по
причина, че след завеждането му ответникът доброволно е възстановил защитаваното с иска
право или е изпълнил задължението си. Същото становище се споделя и в актуалната
съдебна практика- така например Определение №536 от 2.08.2019г. по ч.т.д.№1463/2019г. на
ВКС, Второ търг. отд.
Предвид изложеното, Бургаският окръжен съд намира, че след като ответницата- сега
частен жалбоподател, е оспорила иска, а в хода на делото е заплатила остатъка от
претендираните от ищцата суми, което обстоятелство е съобразено по реда на чл.235, ал.2
ГПК от съда, поради което исковете са били отхвърлени, ответницата следва да заплати на
6
ищцата направените по делото разноски.
Тъй като изводите на районния съд съвпадат с тези на въззивната инстанция,
обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260287 от 28.09.2021г. по гр.д.№727/2018г. на РС-
Поморие, с което е отхвърлено искането на Ж. Н. П. от гр.Поморие за изменение на
постановеното Решение № 260034 от 13.11.2020г. по гр.д.№727/2018г. по описа на РС-
Поморие в частта, с която Ж.П. е осъдена да заплати на Г. В. ДР. сумата от 1750,26 лв.
разноски по делото.
Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7