№ 12256
гр. София, 21.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20211110165045 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и сл.
Образувано въз основа на искова молба от М. Е. Ф. с ЕГН **********, адрес .,
съдебен адрес . (ищца), действуваща чрез упълномощения процесуален представител
адв. С. Д.. Ищцата твърди, че наследодателят й е осъдил ответника да му заплати
парично вземане в размер на 985 лева и 59 стотинки с влязла в сила заповед за
изпълнение по ч. гр. дело № 56627 по описа на 35-и състав на Софийския районен съд
за 2017 г. (поправена по реда на чл. 247 ГПК). Твърди, че наследодателят й е поставил
ответника в забава, след което на 24. 08. 2018 г. е цедирал вземането. Поддържа, че
ответникът дължи обезщетение за забава, начислено през периода 19. 05. 2018 г. – 23.
08. 2018 г. върху главницата 985 лева и 59 стотинки, възлизащо на 26 лева и 56
стотинки. Иска от съда да установи съществуването на това обезщетение за забава.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от „.“ ЕАД,
ЕИК ., седалище и адрес на управление .. С отделно писмено изявление на л. 62 от
делото изразява кратко становище за неоснователност на предявения иск. Прави
възражения във връзка с претендираните от ищцата разноски за адвокатско
възнаграждение. Претендира разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, съответства на
параметрите на издадената заповед за изпълнение и е придружена с документ за
довнесена държавна такса в необходимия размер, поради което е редовна, а
предявените с нея иск е процесуално допустим. Действително, указанията на
заповедния съд за предявяването на иска са били адресирани до наследодателя на
ищцата. Няма пречка обаче те да бъдат изпълнени и установителният иск да бъде
предявен от правоприемника (т. 10б от Тълкувателно решение № 4 от 2014 г. по тълк.
1
дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Ищцата е предявила по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК положителен установителен
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищцата е да установи при
условията на пълно и главно доказване възникването на парично задължение на
ответника в полза на Николай Филев в размер на 985 лева и 59 стотинки, характера на
това парично задължение – дали то е било срочно, безсрочно или дължимо след
покана, поставянето на ответника в забава за изпълнението му не по-късно от 19. 05.
2018 г., размерът на претендираното обезщетение за забава, сключеният от Николай
Филев договор за цесия на 24. 08. 2018 г., както и настъпването на смъртта на Николай
Филев и наследственото правоприемство.
От събраните в хода на съдебното дирене доказателства и приложените за
послужване заповедни дела съдът приема за установена следната фактическа
обстановка. На 19. 12. 2017 г. наследодателят на ищцата Н.В.Ф. предявил заявление за
издаване на заповед за изпълнение срещу ответника, въз основа на което била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 30. 08. 2017 г. по ч. гр. дело № 56627
по описа на Софийския районен съд, 35-и състав, за 2017 г. С тази заповед за
изпълнение ответникът бил осъден да заплати в полза на наследодателя на ищцата
сумата 985 лева и 59 стотинки, представляваща недължимо платена сума, ведно със
законната лихва от 17. 08. 2017 г. (предявяването на заявлението) до окончателното
изплащане на вземането. Наследодателят на ищцата, представляван от адв. С.А.К.,
останал недоволен, че му е присъдена и законовата лихва. С нарочна молба от 09. 10.
2017 г. той поискал от заповедния съд да отстрани допусната очевидна фактическа
грешка в издадената заповед за изпълнение, като изтъкнал, че със заявлението за
издаването на заповедта за изпълнение не е поискал присъждането на тази лихва. С
разпореждане без номер от 27. 11. 2017 г. заповедният съд допуснал на основание чл.
247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за изпълнение, като
съгласно правилния текст в полза на наследодателя на ищцата вече се присъждала само
главницата, не и законовата лихва. Преписи от това разпореждане били връчени на
наследодателя на ищцата и на ответника и тъй като нито един от тях не подал жалба
върху него било направено отбелязване, че е влязло в сила. Що се отнася до самата
заповед за изпълнение, препис от нея бил връчен на ответника още преди това на 04.
09. 2017 г. Въпреки влизането в сила на заповедта за изпълнение наследодателят на
ищцата така и не се снабдил с изпълнителен лист за присъдените в негова полза суми.
От направеното отбелязване е видно, че изпълнителен лист е бил издаден единствено в
полза на адв. С.А.К. за присъденото в нейна полза адвокатско възнаграждение за
безвъзмездна правна помощ.
Минали години и на 19. 05. 2021 г. наследодателят на ищцата образувал ново
заповедно дело, този път представляван от адв. Красимира Игнатова Билева. Той
заявил, че предходното заявление за издаване на заповед за изпълнение от 19. 12. 2017
г. съставлявало покана до ответника за заплащането на сумата в размер на 985 лева и
59 стотинки. Понеже обаче ответникът така и не заплатил сумата, той дължал
обезщетение за забава от 19. 12. 2017 г. до окончателното заплащане. Но
наследодателят на ищцата поискал да му бъде заплатена само частта за периода 19. 05.
2018 г. – 23. 08. 2018 г. в размер на едва 26 лева и 56 стотинки. Претендира се обаче и
заплащането на възнаграждение за безвъзмездна правна помощ в полза на адв.
Красимира Билева в значително по-голям размер – 300 лева. Така по ч. гр. дело №
27978 по описа на 150-и състав на Софийския районен съд за 2021 г., което е свързано
с настоящото исково производство, била издадена заповед за изпълнение № 3233 от 25.
2
06. 2021 г., с която длъжникът (ответникът) бил осъден да заплати в полза на
наследодателя на ищцата сумата 25 лева и 56 стотинки, както и разноски за
заповедното производство в размер на общо 325 лева, от които 25 лева държавна такса
и 300 лева възнаграждение на адвокат. С необжалваемо разпореждане от 29. 03. 2022 г.
заповедният съд допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за
изпълнение, като сумата 300 лева коректно била присъдена в полза на адв. Красимира
Билева.
Този път ответникът (длъжникът) възразил по чл. 414 ГПК срещу заповедта за
изпълнение, поради което било образувано и настоящото исково производство. След
подаването на възражението обаче наследодателят на ищцата починал, оставяйки нея и
третите лица Екатерина Николаева Ф. и Нелко Николаев Филев за наследници.
Екатерина Николаева Ф. и Нелко Николаев Филев обаче се отказали от наследството
(л. 38 – 39 от съответното заповедно дело), поради което ищцата останала единствената
наследница на Н.В.Ф..
При така установената фактическа обстановка първостепенният съд достигна до
следните изводи.
Присъждането на законовата лихва от датата на предявяването на иска до
окончателното изплащане и присъждането на обезщетение за забава за фиксиран
период, изтекъл преди предявяването на иска, намират общото си основание в забавата
на длъжника да заплати изискуемо парично задължение – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Формално
юридически трайната съдебна практика приема, че искането за присъждане на
обезщетение за забава за определен период, изтекъл преди предявяването на
претенцията, съставлява самостоятелен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, който
следва да бъде надлежно индивидуализиран от ищеца по размер, съответно определя се
цена на иска, внася се държавна такса и т.н. Що се отнася до искането за присъждане
на законовата лихва от момента на предявяването на иска до окончателното
изплащане, макар и това искане също да се корени в нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по
аргумент от чл. 116, ал. 3 ГПК (отм.), съответно чл. 214, ал. 2 ГПК, то не съставлява
отделен иск, а само законова последица от уважаването на иска. Когато се претендира
законовата лихва от предявяването на иска (определен начален момент) до
окончателното изплащане (неопределен краен момент, зависещ от поведението на
длъжника или прилагането на способ за принудително изпълнение), точният размер на
така претендираната законова лихва не би могъл да бъде изчислен от съда дори до края
на съдебното дирене освен в случаите на плащане в хода на процеса. Заради това е и на
практика невъзможно да бъде определена „цена“ на това искане в хода на процеса,
дори и по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК, съответно да се изчисли и държавна такса. Затова и
съдебната практика приема, че размерът на така претендираната законова лихва се
определя чак в изпълнителното производство от съдебния изпълнител при
принудителното осъществяване на главното парично задължение: „размерът на
законната лихва след предявяването на иска се изчислява в изпълнителния процес в
зависимост от момента на плащане на главното задължение“ – определение № 916
от 29.02.2024 г. по гр. дело № 2685/2023 г., III г. о. на ВКС.
Така процесуалният закон и трайната съдебна практика утвърждават облекчен
ред за присъждането на законова лихва в същото производство, в което се търси
реализирането на главното парично задължение и без да бъде събирана държавна такса
като за отделен иск. Според разбирането на настоящия съдебен състав нормата на чл.
214, ал. 2 ГПК намира съответно приложение и в рамките на заповедното
производство, като заявителят може до издаването на заповедта за изпълнение да
3
прибави към претенцията и законовата лихва от подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главното парично
задължение. В дадения случай наследодателят на ищцата решил да не се възползува от
този предоставен му от закона и трайната съдебна практика облекчен ред за
присъждане на законовата лихва. Нещо повече – когато заповедният съд му присъдил и
законовата лихва от подаването на заявлението до окончателното изплащане на
главното задължение, ищецът сам инициирал производство по чл. 247 ГПК, за да
отпадне от съдебния акт така присъдената в негова полза законова лихва.
Разбира се, производството по чл. 247 ГПК по начало е допустимо в рамките на
заповедното производство (т. 7 от Тълкувателно решение № 4 от 2014 г. по тълк. дело
№ 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС). В разглеждания случай обаче не става въпрос за
очевидна фактическа грешка, допусната в издадената заповед за изпълнение, а за друг
неин порок. Както се приема във вече цитираното определение на ВКС, „това вземане
без съмнение се включва в предмета на делото по чл. 6, ал. 2 ГПК само ако бъде
предявено от ищеца, тъй като в противен случай съдът не може да я разгледа“.
Присъждайки законовата лихва без това да е било поискано от заявителя заповедният
съд всъщност се е произнесъл по непредявено искане (plus petitum) и в съответната
част заповедта за изпълнение е била недопустима. Защитата срещу недопустима
заповед за изпълнение не е по реда на чл. 247 ГПК, а чрез подаването на възражение от
страна на длъжника. Съответно, ако срещу недопустимата заповед за изпълнение не
бъде подадено възражение, тя влиза в сила.
Съобразявайки изложеното дотук се налага изводът, че разпореждането за
отстраняване на очевидна фактическа грешка е било постановено без да е допусната
очевидна фактическа грешка. При липса на твърдяната от страната очевидна
фактическа грешка по начало искането й по чл. 247 ГПК би следвало всъщност да бъде
оставено без уважение. В разглеждания случай обаче според настоящия съдебен състав
то е трябвало да бъде оставено без разглеждане поради липса на правен интерес.
Заявителят няма правен интерес да иска отстраняването на очевидна фактическа
грешка, свързана с присъдени в повече в негова полза парични суми. „Правен“ е този
конкретен и належащ интерес, който е признат за легитимен от правния ред.
Икономическият интерес да бъдат водени редица последващи съдебни производства
по по-утежнен процесуален ред за реализирането на претенцията за законовата лихва,
така че да бъдат натрупани деловодни разноски, макар и конкретен и належащ, не е
правен. Затова според разбирането на настоящия съдебен състав разпореждането на
заповедния съд за отстраняване на очевидна фактическа грешка по ч. гр. дело № 56627
от 2017 г. е постановено по недопустимо искане и съответно и то самото е
недопустимо.
Независимо дали това разпореждане е неправилно или недопустимо, след като е
валидно, то поражда действие. Тук следва да се отбележи, че предвид съответното
приложение на чл. 247 ГПК в заповедното производство и необжалваемостта на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК освен в частта за разноските, според
разбирането на настоящия съдебен състав разпореждането по чл. 247 ГПК всъщност е
окончателно и не подлежи на обжалване. Дори и да се възприеме противната теза, че то
подлежи на обжалване, в случая по ч. гр. дело № 56627 от 2017 г. препис от
разпореждането е бил връчен на страните и не е постъпила частна жалба. Следователно
при всички положения това разпореждане за отстраняване на „очевидна фактическа
грешка“ е влязло в сила и е породило съответното действие.
Щом като разпореждането за отстраняване на мнима очевидна фактическа
4
грешка е породило действие, то със заповедта за изпълнение, издадена по ч. гр. дело №
56627 от 2017 г., в крайна сметка не се присъжда законовата лихва от предявяването на
заявлението до окончателното изплащане на главното парично задължение. Главното
парично задължение е за връщане на даденото без правно основание по чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД (според твърденията в заявлението „липсва валидно съществуващо
основание за събирането й от страна на ЧСИ Бъзински“). Предвид разясненията,
дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 1979 г. на Пленума на ВС, изискуемостта на
материалното право по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД настъпва от момента на
получаването на паричната сума. Това обаче не е моментът, в който длъжникът бива
поставен в забава. „В случая има начална липса на основание и изискуемостта на
вземането настъпва от момента на възникването му. Изискуемостта на вземането
обаче е само първата предпоставка за забавата. За да изпадне длъжникът в забава, е
необходимо да бъде поканен да изпълни. Наличието на изискуемост на задължението
не поставя длъжника в забава, а е необходимо изявление на кредитора с изключение
на случаите, посочени в разпоредбите на чл. 84, ал. 1 ЗЗД и чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Ето защо
моментът на поставяне на ответника - длъжник в забава е предявяването на иска с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД“ – решение № 1069 от 28.11.2008 г. по гр. дело
№ 2900/2007 г., III г. о. на ВКС. При това положение ответникът е бил поставен в
забава от наследодателя на ищцата за заплащането на главното парично задължение с
предявяването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 17. 08. 2017 г.
Понеже липсват доказателства да е заплатил в полза на наследодателя на ищцата или
самата ищца главното задължение, съдът е длъжен да приеме, че ответникът не го е
изпълнил въпреки влизането в сила на заповедта за изпълнение. Следователно за
процесния период 19. 05. 2018 г. – 23. 08. 2018 г. той дължи обезщетение за забава в
размер на законовата лихва, начислена върху главницата 985 лева и 59 стотинки.
Изчислен с помощта на лихвен калкулатор, размерът на това обезщетение за забава
възлиза на точно 26 лева и 56 стотинки, колкото претендира и ищцата.
С уточнението на исковата молба (л. 13) ищцата призна факта, че на 24. 08. 2018
г. наследодателят й е цедирал главното си вземане в размер на 985 лева и 59 стотинки в
полза на трето лице. По този начин тя обосновава защо претендира законовата лихва
до 23. 08. 2018 г. Признанието на този неблагоприятен за ищцата факт се подкрепя и от
събраните в хода на съдебното дирене доказателства и по-точно завереният договор за
цесия (л. 41). Тезата на ищцата, че при това положение ответникът е дължал на
наследодателя й, съответно на нея, законовата лихва до цедирането на главното
задължение, по начало би могла да обуслови липсата на активна материалноправна
легитимация и неоснователността на иска. Това е така, защото прехвърлянето на
главното вземане то преминава в правната сфера на приобретателя заедно с всичките
си принадлежности, включая изтеклите лихви, освен ако не е уговорено друго – чл.
99, ал. 2 ЗЗД. Цитираната правна норма обаче е диспозитивна. От представения
договор за цесия се установява, че страните са се отклонили от нея, като са уговорили
именно друго – главното вземане е прехвърлено в полза на третото лице „без
принадлежностите“. При това положение изтеклите лихви до 23. 08. 2018 г.
действително са останали в патримониума на наследодателя на ищцата и тя е активно
материалноправно легитимирана.
По всички тези съображения предявеният иск е основателен и трябва да бъде
уважен изцяло.
Разноски. Присъждането на разноските в гражданското съдопроизводство е
второстепенен въпрос от несъществено значение. Основният интерес на страните е
5
свързан с произнасянето на съда по спорното материално право, а отговорността за
разноски е една само вторична последица от това произнасяне. При все това
напоследък гражданските съдилища имаха възможността да натрупат богата и
проникновена съдебна практика по въпросите на отговорността за разноски. Така
например в случаите, в които едно материално право бъде раздробено на множество
по-малки материални права (например А има вземане за 1 000 лева, от което цедира
сто пъти по 10 лева на други лица) и бяха образувани множество граждански дела за
реализирането на защитата на всяко едно от тях, съдебната практика прие, че не е
налице злоупотреба с правото на иск, а злоупотреба с правото на разноски. В такива
случаи съдът следва или да съедини множеството дела в едно по реда на чл. 213 ГПК,
като присъди разноски като за воденето на едно дело за цялото материално право, или
при определянето на отговорността за разноски да бъде присъдена такава част, която
би се следвала и при глобалното предявяване на вземането (определение, постановено
на 11. 08. 2021 г. от Софийския градски съд, IV – Г въззивен състав, по в. ч. гр. дело №
6168 по описа му за 2021 г.).
Настоящият случай представлява сходна хипотеза на злоупотреба с правото на
разноски. Злоупотреба с право е налице тогава, когато предоставеното субективно
право се упражнява в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД),
съответно когато се упражнява недобросъвестно и в противоречие с добрите нрави (чл.
3 ГПК). В дадения случай, както вече беше изложено, наследодателят на ищцата е
могъл да упражни правото си на законова лихва по облекчен ред в рамките на едно
съдебно производство. Той обаче е настоял, включително отправяйки недопустимо
искане за поправяне на очевидна фактическа грешка, да не се възползува от този
облекчен ред, а вместо това да води отделни дела за присъждането на части от
дължимото обезщетение за забава. Настоящият случай обаче преминава отвъд
пределите дори на цитираната прогресивна съдебна практика по въпросите на
отговорността за разноски. Той представя нов оригинален принос към злоупотребата с
правото на разноски. Това е така, защото в настоящия случай точният размер на цялото
материално право за обезщетение на забава в размер на законовата лихва не може да
бъде определен по вече изложените съображения, а ищцата/цесионарят може да води
последователни дела след приключването на всяко предходно, поради което е
невъзможно и съединяването им по чл. 213 ГПК.
При това положение, след като съдът констатира злоупотреба с правото на
разноски и след като тя не може да бъде предотвратена нито чрез съединяване на дела
по чл. 213 ГПК, нито чрез присъждането на такава част, която би се следвала при
глобалното предявяване на материалното право, то съдът не следва да присъжда
разноски нито в полза на ищцата, нито в полза на адв. С. Д., която й е оказвала
безвъзмездна правна помощ в първоинстанционното исково производство. По същите
съображения съдът следва да ревизира и разноските в заповедното производство, като
на заявителя не следва да бъдат присъждани разноски, нито следва да се присъжда
адвокатско възнаграждение в полза на адв. Красимира Билева за безвъзмездната й
правна помощ. Според разбирането на настоящия съдебен състав, когато не присъжда
разноски, съдът не следва да се произнася с нарочен диспозитив. Достатъчно е да
липсва диспозитив за присъждането на разноските. Заинтересованата страна може да
се защити, като направи искане за допълването на решението в частта за разноските.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
6
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 415, ал. 1 от
Гражданския процесуален кодекс иск, че ответникът „.“ ЕАД, ЕИК ., седалище и адрес
на управление ., дължи на основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите на ищцата М. Е. Ф. с ЕГН **********, адрес ., сумата в размер на 26 лева
и 56 стотинки, представляваща законовата лихва, начислена от 19. 05. 2018 г. до 23.
08. 2018 г. върху сумата 985 лева и 59 стотинки, която ответникът „.“ ЕАД е бил
осъден да заплати на наследодателя на ищцата Н.В.Ф. с влязла в сила заповед за
изпълнение, издадена по ч. гр. дело № 56627 по описа на Софийския районен съд, 35-и
състав, за 2017 г., за която законова лихва е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.
дело № 27978 по описа на Софийския районен съд, 150-и състав, за 2021 г.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7