№ 3612
гр. София, 04.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Нели С. Маринова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221100507554 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение от 14. 04. 2022 год. по гр. д. № 58558/2019 год. на СРС ІІІ ГО 138 състав е
осъдено ЗАД Армеец АД да заплати на Л. С. Б.-Т. на основание чл. 405 ал. 1 КЗ сумата от
16559.09 лева, представляваща обезщетение по застраховка Каско за причинени
имуществени вреди на лек автомобил, посочен, вследствие настъпило ПТП застрахователно
събитие на 23. 06. 2019 год. – покрит застрахователен риск, със законна лихва от датата на
исковата молба – 1 10. 2019 год. , до окончателното изплащане, заедно с разноски в размер
на 2415.98 лева, като в останалата част претенциите са отхвърлени. С решението е осъдена и
Л. С. Б.-Т. за разноски в размер на 8.35 лева в полза на застрахователното дружество.
От решението са недоволни двете страни и депозират писмени въззивни жалби по делото.
На 05. 05. 2022 год. ищецът подава жалба до съда, в която изразява недоволство от частта на
решението, с което се отхвърля искът по чл. 86 ЗЗД за сумата 511. 14 лева, като неправилно
и незаконосъобразно. Районният съдия е приел неправилно, че акцесорният иск следва да се
отхвърли – съображенията са неясни и противоречиви, по които не може да се упражни
съдебен контрол в пълнота с оглед конкретика и индивидуализация на пороците – най общо
непредставяне на данни за банкова сметка на ищеца. По посочени съображения ищецът
счита, че съдът не правилно е приел, че искът за присъждане на лихва за забава за периода от
23. 06. 2019 год. до 10. 10. 2019 год. Следва да бъде отхвърлен като недоказан. Иска отмяна
в обжалваната част на решението и да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца
1
процесната сума от 511. 14 лева и сторените във връзка с подаването на въззивната жалба
разноски и адвокатско възнаграждение.
С въззивна жалба, подадена до съда на 04. 05. 2022 год., ответникът атакува решението в
осъдителната част на основание на която по чл. 405 ал. 1 КЗ ответникът е осъден да плати на
ищеца сумата от 16559. 09 лева главница ведно със законна лихва и разноски. Неправилно
районният съдия е приел,че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на
застрахователя по имуществена застраховка Каско на МПС. Неправилно съдът е приел и че
в случая не е налице груба небрежност от страна на водача на МПС – налице е изключен по
застрахователната полица риск. Правят се е възражения при условия на евентуалност.
Моли се за уважаване на въззивната жалба с постановяване на решение за отхвърляне
изцяло на предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира се
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.
Ищецът депозира отговор на въззивната на ответника жалба на 28. 06. 2022 год., като счита
в осъдителната си част решението е правилно и законосъобразно на изложени съображения,
с молба решението в тази част да бъде потвърдено. Претендират се разноските и
адвокатското възнаграждение.
С разпореждане от 09. 08. 2022 год. по реда на чл. 267 ГПК съдът е насрочил делото за
разглеждане в открито съдебно заседание. Разпореждането констатира, че страните не са
заявили доказателствени искания пред въззивния съд.
Същото е надлежно на страните връчено.
По реда и смисъла на чл. 266 ГПК пред въззивната съдебна инстанция не са заявени
доказателствени искания.
На л. 46 от делото на СРС е представен списък на разноски на ответника по настоящето
дело. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на насрещната страна.
На л. 46 от същото дело е представен и списък на разноските на ищеца – държавна такса за
въззивна жалба и адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева с начислен ДДС. Прави
възражение за прекомерност на възнаграждението на насрещната страна.
Страните нямат доказателствени искания, поради което съдебното дирене е приключено и е
даден под по същество на спора.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда
на въззивното обжалване при така очертаната от въззивните жалби рамка, намира за
установено следното от фактическа и правна страна :
Жалбите са допустими и подлежат на разглеждане.
При извършена служебна проверка според правната норма на чл. 269 ГПК, въззивният съд
намира, че решението е валидно и в обжалваната си част – допустимо.
Съобразно чл. 269 изречение 2 ГПК по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
2
Жалбите са неоснователни.
Според правната уредба на КЗ, Застрахователно обезщетение
Чл. 405. (1) При настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да
плати застрахователно обезщетение в уговорения срок. Срокът не може да е по-дълъг от
срока по чл. 108, ал. 1 - 3 или 5.
(2) Застрахователят не дължи обезщетение за пропуснати ползи, освен ако е уговорено друго
в застрахователния договор.
(3) Ако след плащане на застрахователното обезщетение противозаконно отнетото или
изгубено застраховано имущество е намерено, застрахованият е длъжен да прехвърли
правото на собственост върху него на застрахователя или на писмено посочено от
застрахователя лице. В случай че застрахованият желае да задържи намереното имущество,
той е длъжен да върне на застрахователя
полученото обезщетение и всички останали разумни разноски, направени от застрахователя
във връзка с възникналата вреда.
Изготвен е по реда на чл. 140 ал. 1 ГПК проект за доклад от районния съдия, който е
изчерпателен, добре аргументиран и обоснован. Проектът е с правилно разпределена
доказателствена тежест – на ищеца : да докаже сключването на договор за имуществено
застраховане, както и че в срока на действие на договора е настъпило застрахователно
събитие, покрит риск по договора, вследствие на което върху застрахованото имущество
са нанесени твърдените вреди, каква е действителната стойност на вредите към датата на
настъпването им, както е че е уведомил застрахователя за настъпването им и че е представил
уговорените между страните документи за определяне и изплащане на обезщетението.
Отделени са безспорните и ненуждаещите се от доказване обстоятелства.
Съобразно чл. 45 ЗЗД Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното.
Не се спори по делото, че правната квалификация е по чл. 405 ал. 1 КЗ вр. чл. 45 ал. 1 ЗЗД, за
присъждане на обезщетение на търпените имуществени вреди, поради което в полза на
ищеца следва да се присъди или не обезщетение за същите.
В съдебно заседание от 28. 07. 2020 год. проектът за доклад е прогласен за окончателен без
възражения на страните, приети са писмените доказателства, произнесени са
доказателствените им искания в цялост. Допуснато е изслушване на ССЕ. Разпитан е
свидетел П.П.М.. Прието е депозираното в срок заключение на САТЕ без оспорване.
Страните поотделно са заявили, че нямат други доказателствени искания. След изслушване
на САТЕ, обаче е допуснато изслушване на допълнителна САТЕ. Допуснато е издаване и на
съдебно удостоверение. В последното открито редовно проведено заседание е прието
заключението на ССЕ без оспорване по реда и смисъла на чл. 200 ГПК. Изрично адвокат Т.
3
за ищеца е заявил че нямат други доказателствени искания, а ответникът, редовно уведомен
от предходното съдебно заседание не е изпратил процесуален представител и не е заявил
други доказателствени искания.
Според районния съдия при установена като безспорна от писмени доказателства,
свидетелски показания и експертни заключения фактическа обстановка, спорните въпроси
са еднозначно решение, правилно и в съответствие с приложимия материален закон, без
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е пространно
мотивирано, като правните изводи за обосновани и с тях въззивният съд се солидаризира
напълно.
На база на писмени и гласни доказателства и експертни заключения на САТЕ, съдът е приел
за доказани фактите и обстоятелствата в рамките на правния спор.
С оглед възраженията на ответника в отговора на исковата молба съдът е изложил
изчерпателни мотиви по отношение конкретно на покрит риск в случая и изключени
рискове от Общите условия за застраховка на МПС Каско на ответника.
По отношение на „грубата небрежност“ първостепенният съд е развил подробно мотивна
част на решението, поради което се препраща към нея по смисъла и реда на чл. 272 ГПК.
Както и районният съдия е приел, така и настоящият въззивен състав приема, че при
безспорно установен механизъм на ПТП, който с въззивната жалба на ответника не се и
оспорва, обоснован извод за груба небрежност, проявена от водача на лекия автомобил
Мазда, не може да бъде направен. Изводът, че от страна на ответното дружество не е
установено, към момента на настъпване на произшествието водачът да е проявил груба
небрежност, е правилен и основан на материалите по делото, като не е спорно при това
нарушение на чл. 25 ал. 1 и ал. 2 ЗДвП от страна на водача на МПС. Поради тази причина
правилно е прието, че искането на застрахователя за намаляване на размера на
застрахователното обезщетение по реда на чл. 395 ал. 4 КЗ, предвид и възражението по
приложение на т. 50.5 ОУ, е неоснователно.
Искът е доказан както по основание, така и по размер.
При това положение ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение в размера на
възстановителната стойност на вредите, както мотивирано и законосъобразно е приел
районният съдия в решението си.
По жалбата на ищеца относно банкова сметка, неизпадане в забава, относно иска по чл. 86
ЗЗД за сумата от 511.14 лева, съставляваща лихва за забава в изплащането на главницата за
периода от 23. 06. 2019 год. до 10. 10. 2019 год. След констатация по служебен ред
настоящият състав на съда установи, че не са представени по делото доказателства,
установяващи, че ищеца е представил преди предявяване на исковата молба пълни и точни
данни за банкова сметка, по която да се извършат плащанията от страна на
застрахователното дружество, поради което и искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
В резюме :
4
Въпросът за наличието на непокрит застрахователен риск е във връзка с общата разпоредба
на чл. 408 ал. 1 от КЗ, регламентираща хипотезите при които застрахователят може да
откаже да се извърши плащане на застрахователно обезщетение : т. 1 при умишлено
причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да получи
застрахователното обезщетение; т. 2 при умишлено причиняване на застрахователното
събитие от застраховащия с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго
лице; т. 3 при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на
застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в
закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното
събитие и т. 4 в други случаи, предвидени със закон. Разпоредбата се прилага за сключени
договори за застраховка и настъпило застрахователно събитие за покрит риск. Въпросът
дали неизпълнението на задължението е съществено с оглед интереса на кредитора, се
преценява от решаващия съд, а не от застрахователя /виж в този смисъл решение Решение
№ 32 от 11.08.2014 г. на ВКС по т.д. № 1262/2013 г., II т.о., ТК/.
При хипотеза на чл. 272 ГПК, въззивният съд намира изводът на районния съдия, че е
налице покрит риск, за обоснован, аргументиран и законосъобразен.
Решаващият състав приема, че съвкупният анализ на всички приобщени към делото
доказателства безсъмнено установяват наличието на всеки един от посочените елементи на
сложния фактически състав по чл. 405 ал. 1 КЗ, което прави претенциите доказани, откъдето
и основателни.
Доказателствата по делото еднозначно установяват, че към момента на настъпване на
застрахователното събитие с оглед на договора за застраховка и Общите условия е налице
покрит риск спрямо увредения автомобил.
Съдът счита, че първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.
Изключително подробно районният съдия при правилно прилагане на материалния закон е
изяснил спорния по делото въпрос, след обсъждане на всички доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност. В същата насока е константната и задължителна съдебна практика,
която е кореспондираща на казуса.
Други доводи с въззивните жалби не са релевирани.
Стана реч вече, че според чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Когато съдът постановява решение при правилно първоинстанционно решение, по реда на
чл. 272 ГПК, въззивният съд мотивира своето решение, като може да препрати и към
мотивите на първоинстанционния съд.
На основание горното, въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на
първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания,
като следи служебно само за спазването на императивните материалноправни норми, по
5
аргумент от ТР № 1/17. 07. 2001 год., точка 10, на ОСГК на ВКС. Въззивната проверка
следва да се ограничи до въпросите с въззивната на ответника жалба и съответно до
посочените въпроси, за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно, при
която служебна проверка се установи, че първоинстанционното решение е валидно и е
допустимо, тъй като обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно, предвид изискванията на процесуалния закон за служебната
проверка на постановеното решение не се установяват и нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск,
/такива не се и твърдят с жалбата/, поради което първоинстанционното съдебно решение е и
допустимо - на ответника е дадена възможност за становище по исковете и е съставен
доклад по реда на чл. 146 ГПК, с което съдът е предоставил равни възможности на страните
за участие в исковото производство и е постановил съдебно решение по същество.
Събраните доказателства, релевантни по спорния въпрос, първоинстанционният съд е
обсъдил, като крайните му изводи, че искът е основателен за главница и неоснователен за
лихва, са правилни и съответстват на доказателствата.
Обжалваното съдебно решение е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми.
Изложеното дотук обуславя потвърждаване на първоинстанционното решение, което пък, от
своя страна, предпоставя липса на основание за коригиране на първоинстанционния съдебен
акт в частта на присъдените разноски в полза на ответника.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивните жалби на двете страни следва да бъдат
оставени без уважение като неоснователни и недоказани, а обжалваното с тях решение на
Софийски районен съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото на страните не се присъждат разноски – и двете жалби се
отхвърлят като неоснователни.
Настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14. 04. 2022 год. по гр. д. № 58558/2019 год. на СРС ІІІ ГО
138 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7