Р Е Ш Е Н И Е
№ V-196
16.09.2020г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен
състав, в публично съдебно заседание, на двадесети и седми юли две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра
Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева
2.Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Таня
Михова, разгледа докладваното от младши съдия Александър Муртев в. гр. д. № 1506 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С Решение № 25 от
23.01.2020 г. по гр. д. № 903 по описа на Районен съд – Несебър за
2019 г., на основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Б.И.Р., ЕГН ********** дължи на “ЕОС
Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район “Витоша”, ж.к. “Малинова долина”, ул. “Рачо Петков
- Казанджията” № 4-6, сумата в размер на 1140,01 лв., представляваща
главница – вноски с настъпил падеж за периода 27.09.2013г. – 27.08.2018г. по
Договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г., сключен
между Б.И.Р. и “Юробанк И Еф Джи
България” АД, вземанията по който са прехвърлени на “ЕОС
Матрикс” ЕООД по силата на договор за възлагане на вземания от
18.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.05.2019г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата в размер на 805,03 лв.,
представляваща договорна лихва по договора за кредит за периода 27.06.2016г. –
27.04.2019г., като искът за договорна лихва за периода 27.04.2016г. – 26.06.2016г.
е отхвърлен до пълния предявен размер от 859,99лв.
С решението Б.И.Р. е осъдена да заплати на “ЕОС Матрикс” ЕООД сума в размер на
38,90 лв., представляваща направените по ч. гр. д. № 686/2019г. по описа на РС
– Несебър разноски за платена държавна такса, съразмерно на уважената част от
исковете.
С решението Б.И.Р. е осъдена да заплати на “ЕОС Матрикс” ЕООД и сума в размер на
55,63 лв., представляваща направените по настоящото производство разноски за
държавна такса, съразмерно на уважената част от исковете.
Постъпила е въззивна
жалба от Б.И.Р., с която се обжалва Решение № 25 от 23.01.2020
г. по гр. д. № 903 по описа на Районен съд – Несебър за 2019 г. в частта, в която предявеният от “ЕОС Матрикс” ЕООД
иск по чл.422 ГПК е бил уважен за сумата от 1140,01 лв., представляваща
главница – вноски с настъпил падеж за периода 27.09.2013г. – 27.08.2018г. по
Договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г., сключен
между Р. и “Юробанк И Еф Джи България” АД, вземанията по който са
прехвърлени на “ЕОС Матрикс” ЕООД по силата на договор за възлагане
на вземания от 18.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.05.2019г.
до окончателното изплащане на вземането, както и сумата в размер на 805,03 лв.,
представляваща договорна лихва по договора за кредит за периода 27.06.2016г. –
27.04.2019г.
Иска се отмяна и постановяване
на ново решение по съществото на спора, с което предявения иск да бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
В депозираната жалба се
сочи, че решението е неправилно. Излагат се подробни съображения, че в
нарушение на материалния закон, първоинстанционния съд е приел, че по отношение
на месечните погасителни вноски не следва да се прилага 3 –годишна погасителна
давност. Сочи се, че периодичните плащания по смисъла на чл.111,
б. “в” ЗЗД се характеризират именно с тяхната повторяемост на определен
период от време, като всяко плащане има свой собствен падеж, каквито се явяват
и месечните погасителни вноски за кредит. Същите се уговаряли в съответния
договор за кредит именно като периодични плащания, а към него се прилагал
погасителен план, от който бил виден падежа на всяко отделно плащане. Твърди
се, че аргументът на съда, че в разглеждания случай се касаело за частични
плащания бил неотносим, тъй като нямало законова разпоредба, според която
частичните плащания да са изключени от периодичните плащания. Напротив,
уговарянето на месечни погасителни вноски и прилагането на погасителен план
водили до извода, че са налице именно периодични плащания, каквито били и
плащанията по договора за наем, плащанията по договорите за доставка на
топлинна енергия и др. На следващо място се твърди, че неправилно
първоинстанционния съд е приложил института на общото 5-годишна давност в
частта й относно началния момент, в която същата започнала да тече. Излагат се
доводи, че съдът не е следвало да изчислява погасителната давност от
датата на уговорения срок за погасяване на кредита, който е 27.08.2022г., тъй
като подобно разбиране противоречало на чл.114, ал.1 ЗЗД, който гласял, че
давността започва да тече от деня, когато вземането е станало изискуемо и
чл.84, ал.1, изр. първо ЗЗД, според който, ако денят за изпълнение е определен,
длъжникът изпада в забава с изтичането му. Без съмнение денят за плащане на
всяка една от отделните месечни погасителни вноски бил определен, поради което
се защитава тезата, че от този момент задължението за плащане на всяка една от
тях ставало изискуемо, а длъжникът изпадал в забава от датата на падежа на
всяка погасителна вноска. Твърди, че се незаконосъобразно съдът е приел, че
въпреки, че отделните месечни вноски да са станали изискуеми, то давност върху
тях не е текла, а в същото време въззивникът бил осъден да заплати законна
лихва, което било в противоречие с чл.114, ал.1 ЗЗД. Твърди се, че ако
вземанията са изискуеми, то давност е започнала да тече за всяка месечна
погасителна вноска от датата на нейния падеж, и съдът е следвало да приложи 3-годишна,
респективно 5-годишна погасителна давност, съобразно направените от страната
възражения. Жалбоподателката излага становище, че
според нея в разглеждания случай, установителните искове за отделните месечни
погасителни вноски с падеж повече от три, респективно повече от пет години
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е следвало
да бъдат отхвърлени. Сочи, че като следствие от неправилното
прилагане на чл.111, б. “в”, предл. трето ЗЗД, чл.84, ал.1, изр. първо ЗЗД
и чл.114, ал.1 ЗЗД, съдът не е приложил чл.119 ГПК, съобразно който били
погасени и всички претендирани от ищеца лихви върху претендираните отделни
месечни вноски, чиято погасителна давност била изтекла.
Не се въвеждат искания
по доказателствата. Не се претендират разноски. Прави се възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение в частта му
над предвидени минимум, предвид фактическата и правна сложност на делото.
В срока по чл.263 ал.1
от ГПК е постъпил отговор от “ЕОС Матрикс” ЕООД, чрез процесуалния му
представител – адв. К., в който се застъпва становище за неоснователност на
депозираната въззивна жалба. Моли се първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно, валидно и допустимо и постановено в съответствие с
доказателствата по делото и закона. Излагат се подробни съображения в подкрепа
на виждането на първоинстанционния съд за това, че в разглеждания случай не
може да намери приложение предвидената в закона 3-годишна давност, тъй като
задълженията по договора за кредит са цели и неделими. Това, че кредиторът се
бил договорил с кредитополучателя сумата да бъде връщана на вноски не
означавало, че всяка вноска имала самостоятелно значение, тъй като основанието било единно. В насока на
разбирането, че вземанията на кредитора не са периодични плащания се цитира
съдебна практика. По тези аргументи, независимо, че вноските по кредита се
повтаряли през определен период от време било погрешно разбирането, че се
погасявали с кратката 3 –годишна давност по чл.111, б. “в” ЗЗД, а не
с 5-годишната такава. Не споделя възраженията на въззивника за самостоятелния
характер на всяка месечна вноска и че давността започвала да тече от падежа на
всяка една от тях. Сочи, че моментът, от който следвало да започне
да тече 5-годишния срок за вземанията, представляващи главница е крайния падеж
на договора за кредит, а именно 27.08.2022г, поради което изводът на съда, че
претенцията за главница не била погасена по давност бил правилен. На следващо
място се излагат доводи, че исковата претенция била за определен период от
време, търсената главница била дължима и изискуема за периода 27.03.2013г. –
27.08.2018г., който период от време, към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК не бил погасен по давност. С
оглед на това се твърди, че правилно първоинстанционния съд е постановил, че
претендираната главница е дължима. Мотивирано и обосновано бил изложил и мотиви
защо лихвата дължима за периода 27.04.2016г.-27.05.2016г. е погасена по
давност. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в
случай, че в съдебно заседание пред въззивната инстанция се яви процесуален
представител на въззивника. Не се правят нови доказателствени искания.Не
се претендират разноски.
Бургаският Окръжен съд, като взе предвид наведените доводи във въззивната
жалба и събраните доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на “ЕОС Матрикс” ЕООД срещу Б.И.Р., с която са
предявени искове за признаване за
установено, че ответницата дължи сумата от 1140,01 лв., представляваща главница
за периода 27.09.2013г. – 27.08.2018г., както и сумата от 859,99 лв. –
договорна лихва за периода 27.04.2016г. – 27.04.2019г., ведно със законните
лихви за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
Ищецът твърди, че между Р. и “Юробанк И Еф Джи България” АД бил сключен Договор за потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012г. Сочи, че
по силата на договора на ответницата била отпусната сумата от 2860 лв.,
преведена й на същата дата. Навежда, че Р. се задължила за погасява кредита на
120 равни (анюитетни) месечни вноски, съгласно подписан между страните погасителен
план. Излага, че всяка от вноските включвала лихва и главница – с краен срок за
издължаване на кредита 27.08.2022г. Твърди, че ответницата погасила част от
вноските, като останали непогасени задължения в общ размер на 3903,33 лв. Сочи,
че на основание договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г., сключен между
ищеца и “Юробанк България” АД, задължението на Р. било
изкупено от “ЕОС Матрикс” ЕООД. Твърди, че ответницата
била уведомена за това по реда на чл.99 ЗЗД. С тези доводи от съда се искало да
уважи исковете, като се акцентира върху обстоятелството, че се претендират
вноски по договора с настъпил падеж. Претендират се разноски.
В срока по чл.131
от ГПК, ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с
който предявените искове се оспорват. Отправя се възражение за погасяване по
давност на част от претенциите на ищеца за главница. В тази връзка се сочи, че по отношение на вноските е
действала тригодишна давност, тъй като става въпрос за периодични плащания. При
условията на евентуалност се отправя искане за прилагане на петгодишна давност
от падежите на вноските (ако съдът счете, че тригодишната е неприложима). Сочи се, че всички претенции за лихви също са погасени
по давност с изтичането на тригодишен срок. Твърди се, че липсват доказателства
за редовно връчване на уведомлението за извършената цесия преди получаване на
исковата молба. В тази връзка се възразява срещу легитимацията на ищеца да
претендира сумите от ответницата. От съда се иска да отхвърли исковете. Прави
се възражение за прекомерност на претензирания от ищеца адвокатски хонорар.
В с.з. ищецът,
редовно призован не се явява и не се представлява. От същия е постъпило писмено становище, с което моли да се даде ход на
делото в негово отсъствие. Поддържа иска. Прави изложение по съществото на
спора.
В с.з. ответникът
редовно призован не се явява, не се представлява.
За да постанови
решението си, първоинстанционния съд е приел за установено, че на 27.08.2012г.
между “Юробанк Е Еф Джи България” като кредитор и ответника като длъжник
е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което на последната е
отпуснат кредит в размер на 2860 лв., която сума същата се е задължила да върне
на 120 вноски, ведно с договорна лихва с базов лихвен процент 13,200 %,
надбавка за първата година от срока на кредита
- 5,70 пункта, надбавка за оставащия период от срока на кредита – 0,800
пункта, при уговорен падеж на договора 27.08.2022г.
На следващо място
съдът е приел, че процесното вземане по договора за кредит е било цедирано на
ищеца по силата на договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г. между него
и “Юробанк България” АД, както и че уведомлението за
настъпилата цесия е било връчено лично на ответницата в хода на
първоинстанционното производство, с връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея. За да обоснове този извод, първоинстанционния съд е
съобразил и обстоятелството, че цесионерът е бил надлежно упълномощен от
цедента да уведоми длъжника по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, поради което е
оставил без уважение наведените от ответницата възражения в тази насока.
С оглед
констатацията, че прехвърленото вземане съществува, както и че е настъпила
изискуемостта на претендираните главница и договорна лихва (доколкото се претендира
заплащането на вноски за главница и договорна лихва с вече настъпил падеж
съгласно приложения погасителен план),
районния съд е намерил за нужно да обсъди и наведените от ответницата
възражения за настъпила погасителна давност. Застъпил е становище, че при
договора за заем е налице неделимо плащане, като уговорката връщането на сумата
да стане на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в
периодични плащания. Позовавайки се на практиката на ВКС е приел, че в
разглеждания случай вземането се погасява с 5 – годишна давност, чийто начален
момент е уговореният краен срок за погасяване на кредита – 27.08.2022г., поради
което претенцията за главница не е погасена по давност и възражението на
ответницата е прието за неоснователно.
Що се отнася до
претенцията за възнаградителна лихва е изложил съображения, че същата се
погасява по давност с изтичане на тригодишен срок от изискуемостта на
съответната вноска за лихва. Приел, е че към датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.05.2019г. е било
прекъснато течението на давността, а две от претендираните вноски с настъпил
падеж на 27.04.2016г. и 27.05.2016г. се явяват погасени по давност, поради
което уважил претенцията за възнаградителна лихва до размера от 805,03 лв. за
периода 27.06.2016г. – 27.04.2019г. като я отхвърлил до пълния предявен размер
от 895,99лв. за периода от 27.04.2016г. до 26.06.2016г.
Бургаският
окръжен съд намира въззивната жалба за редовна и допустима. Подадена е в срок,
от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество същата е
частично основателна по следните съображения:
С оглед установяване на
съществуването на претендираните вземания, на разглеждане подлежи възражението
на ответницата за погасяването им по давност. В тази връзка предвид естеството
на задълженията, първият въпрос, който следва да получи отговор, е относно
квалифицирането на правата на кредитора и приложимия, според тази квалификация
закон, уреждащ давността. Настоящият въззивен състав на съда, възприема
разбирането, че вноските за погасяване на задължение по договор за кредит не са
такива с периодичен характер. Според задължително тълкуване на чл.111, б.”в” от ЗЗД, съдържащо се в ТР №3/2011г. на ВКС, ОСГТК, за да се изсрочват с кратка 3-годишна
давност, задълженията с падежи, настъпващи през предварително определени
интервали, следва да имат относителна самостоятелност и повтарящ се характер,
като общността им възниква от един правопораждащ факт. В случая, кредиторът е
предоставил на длъжника еднократно и изцяло главницата за ползването ѝ до
изтичане на краен срок 27.08.2022г., съответно връщането на тези парични
средства на погасителни вноски, не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора да приема
изпълнение на части, като облекчение на лихвената тежест за длъжника. В този смисъл
налице е разлика с правоотношенията, разгледани в мотивите на горецитираният
тълкувателен акт, които се характеризират с продължителност на изпълнението и
на двете престации /предоставяне на определена услуга от доставчик, срещу
периодично начисляване цена за отделни периоди на ползване/. Положението на
доставчик, който продължава да предоставя услуга, без да търси защита в рамките
на по-краткия давностен срок /с което конклудентно индицира, че е загубил
интерес от забавените пълни плащания за съответното месечно потребление/, не е
идентично с положение на кредитор, който вече еднократно е предоставил главница
в цялост и изчаква крайния срок, без да притеснява длъжника, неизпълняващ
уговорен в негова полза план на предварителни частични плащания. Ето защо,
разсрочването на части от усвоения кредит на отделни погасителни вноски, не
превръща главницата в периодично платима и за нея остава приложим общият
петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. В този смисъл е и
формираната съдебна практика обективирана в Решение №28 от 05.04.2012г. на ВКС
по гр.д.№523/2011г., III г.о. и Решение №38/26.03.2019г. по т. д.№1157/2018г,
II т.о. От друга страна обаче, в тези решения като начален момент на отчитане
на давността се приема крайния срок за ползване на кредита /последен падеж по
погасителен план/, който извод съставът на въззивният съд, преценява за
несъвместим със задължителна тълкувателна дейност на ВКС. В т.2 от ТР №3/2017г.
на ВКС, ОСГТК, погасителният план с анюитети се възприема като определящ за
срочния характер на договора, съответно и за падежите, фиксирани ежемесечно в
полза на длъжника, но само за онези части от главницата и възнаграждението за
ползването ѝ, които формират конкретно уговорената погасителна вноска. Не
може да се поддържа, че погасителният план ползва само длъжника като съгласие
на кредитора да приема изпълнение на части преди крайния падеж, тъй като
разпределението на главницата на части влияе и върху крайната цена, начислявана
като лихва върху още непадежирал, респективно редовно ползван остатък от
главницата. Затова междинните срокове по плана, макар и да не водят до типична
периодичност, имат икономическо значение на падежи за съответно изискуемите
части и за двете страни, като интерес да получи вноската навреме има и
кредитора. Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за
последната част от главницата, затова и за всяка по-рано изискуема вноска
длъжникът изпада в забава, макар и не за цялата главница, а само за съответно
изискуемата част. В този смисъл е задължителното тълкуване в т.1 от ТР
№8/2017г. на ВКС, ОСГТК. Значението на падежа на всяка вноска не може да бъде
игнорирано и с оглед разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ, според която, банката
може да се снабди с изпълнителен лист за всяка една неплатена вноска по договор
за банков кредит, което означава, че вземането на банката за всяка неплатена
вноска, е изискуемо на падежа. Като съобразява действието на погасителния план,
съдът не може да възприеме довода за игнориране на изискуемостта на вноските и
отчитане като единствен само последния падеж за цялата главница. Съответна на
разрешенията дадени с въпросните тълкувателни актове, е съдебната практика,
която отчита начало на давностни срокове по всеки един от падежите, а имено
възприетото в Решение №90/31.03.2014г. на ВКС по гр.д.№6629/2013г., IV г.о. и
Решение №161/08.02.2016г. на ВКС по т.д.№1153/2014г., II т.о., и срокове
преклудиращи защита на кредитора, обективирана в Решение №83 от 26.05.2017г. по
т.д.№50394/2016г. на ВКС, ІV г.о., Решение №44 от 05.06.2017г. по гр.д.№60073/2016г.
на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 45 от 17.06.2020г. по т.дело № 237/2019г. на ВКС, II т.о.
В заключение съставът
на въззивният съд намира, че приложимият закон налага общата петгодишна давност
да бъде отчетена за всяка от падежиралите анюитетни вноски по погасителният
план. В резултат, от което претенцията на кредитора, е погасена по давност за
периода, предшестващ с пет години подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по смисъла на чл.410 от ГПК-31.05.2019г., а имено преди
31.05.2014г. Погасени по давност се явяват девет от претендираните вноски за
главница за периода от 27.09.2013г. до 31.05.2014г., възлизащи на сумата от
294,53 лв. Следователно предявения иск за главница се явява основателен и
следва да бъде уважен в размер на сумата от 845,48 лв.
Съдът не споделя
възражението на въззивницата, че вследствие неправилното прилагане на чл.111,
б. в., пр.3 ЗЗД, чл.84, ал.1, изр. първо ЗЗД и чл.114, ал.1 ЗЗД съдът не е
приложил чл.119 ГПК, съобразно който се явяват погасени по давност и всички
претендирани от ищеца лихви върху претендираните отделни месечни вноски.
По отношение на
инкорпорираните в месечните вноски възнаградителни лихви са налице критериите
по ТРОСГТК № 3/2011г. на ВКС за квалифицирането на тези суми като периодични плащания,
по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. В тълкувателния акт недвусмислено се
приема, че законодателят е посочил в текста на разпоредбата възнаградителната
лихва именно като типичен пример на такова вземане. Като отчита, че
възнаграждението се дължи за предоставено ползване на вече получена от длъжника
главница съдът преценява, че в тази част правоотношението има продължителен
характер (докато ползва чуждите средства, кредитополучателят заплаща
възнаграждението за съответния период, а при прието от кредитора предсрочно
връщане на цялата главница тази лихва не следва да се заплаща). По
отношение на това възнаграждение положението на банката-кредитор е идентично с
доставчиците на продължително изпълняеми услуги и на наемодателя, поради което
и бездействието на кредитора по отношение на това възнаграждение индицира
отпадането на интереса му от плащането. Именно като такова възнаграждение
следва да се квалифицира уговорената в чл.3, ал.2 на договора за кредит
променлива годишна лихва, формирана от сбора на БЛП на “Юробанк И Еф Джи България” АД за потребителски кредити за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 0,8000 пункта. Отчитайки
спецификата на това възнаграждение, отличаващо го от обезщетенията за
забава(мораторни, законни, наказателни лихви и неустойки) районния съд правилно
е съобразил погасените по давност вземания за възнаградителна лихва към датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
С оглед на
изложеното настоящата инстанция намира, че решението на районния съд следва да бъде отменено в частта, в която е признато за установено, че се дължи главница в размер на 1140,01 лв.,
представляваща вноски с настъпил падеж за периода 27.09.2013г. до 27.08.2018г.,
като бъде признато за установено, че се дължи главница в размер на 845,48 лв. и
искът бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 1140,01 лв. като погасен по
давност. В останалата му обжалвана част решението следва да бъде потвърдено като обосновано и
законосъобразно.
Поради
основателността на предявените главни искове за главница и договорна лихва като
основателен следва да бъде уважен и акцесорния иск за присъждане на законната
лихва до окончателното изплащане на сумите.
При този изход на спора, право на разноски
за въззивната инстанция имат и двете страни, но с оглед обстоятелството, че
такива не се претендират, разноски не следва да бъдат присъждани.
По отношение на
разноските от заповедното производство в настоящото производство съдът дължи
изричен осъдителен диспозитив (арг. от т.12 от ТР 4/2013г. на ВКС, ОСГТК) В хода на заповедното
производство въззиваемото дружество е направило разноски в размер на 40 лв. –
платена държавна такса, като съразмерно на уважената част от исковете следва да
му се присъди сумата от 33,01 лв. В исковото производство въззиваемото
дружество е направило разноски в размер на 57,20 лв., като съразмерно на
уважената част от исковете следва да му се присъдят 47,20 лв.
Мотивиран от
гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 от ГПК, Бургаският окръжен
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 25 от
23.01.2020г. по гр. д. № 903/19г. на РС- Несебър, в частта, в която е признато
за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че Б.И.Р., ЕГН **********,***,
дължи на “ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, район “Витоша”, ж.к. “Малинова долина”, ул. “Рачо Петков -
Казанджията” № 4-6, сума в размер на 1140,01 лв., представляваща главница –
вноски с настъпил падеж за периода 27.09.2013г. – 27.08.2018г. по Договор за
потребителски кредит № FL652029 от 27.08.2012, сключен между Р. и “Юробанк И Еф
Джи България” АД, вземанията по който са прехвърлени на “ЕОС Матрикс” EООД по
силата на договор за възлагане на вземания от 18.01.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 31.05.2019г. до окончателното изплащане на вземането, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание
чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че Б.И.Р., ЕГН **********,***, дължи на “ЕОС
Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
район “Витоша”, ж.к. “Малинова долина”, ул. “Рачо Петков - Казанджията” № 4-6,
сумата в размер на 845,48 лв., представляваща главница – вноски с настъпил
падеж за периода 27.09.2013г. – 27.08.2018г. по Договор за потребителски кредит
№ FL652029 от 27.08.2012, сключен между Р. и “Юробанк И Еф Джи България” АД,
вземанията по който са прехвърлени на “ЕОС Матрикс” EООД по силата на договор
за възлагане на вземания от 18.01.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 31.05.2019г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск в частта за
признаване за установено на вземане за главница над уважения размер от 845, 48 лв.
до пълния предявен размер от 1140,01 лв. за периода от 27.09.2013г. до
31.05.2014г. като ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 25 от
23.01.2020г. по гр. д. № 903/19г. на РС- Несебър в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА Б.И.Р., ЕГН **********,***
да заплати на “ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район “Витоша”, ж.к. “Малинова долина”, ул. “Рачо Петков -
Казанджията” № 4-6, сума в размер на 33,01 лв., представляваща направените по
ч.гр.д. № 686/2019г. по описа на РС – Несебър разноски за платена държавна
такса, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Б.И.Р., ЕГН **********,***
да заплати на “ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район “Витоша”, ж.к. “Малинова долина”, ул. “Рачо Петков -
Казанджията” № 4-6, сума в размер на 47,20 лв., представляваща направените по
гр. д. № 903/2019г. по описа на НРС разноски за
държавна такса, съразмерно на уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.